Майн Рид
Северните момчета (6)

Шеста глава
В Берген

На другия ден нашите любими познайници се сбогуваха с Кристиан, предадоха му конете и се запътиха пеша направо към езерото. На брега намериха лодка с двама гребци, в която се качиха. Езерото беше тихо и гладко като огледало, но като стигнаха до фиорда, излезе слаб ветрец. Водата се раздвижи. Вълните се издигаха по-високо и по-високо. Лодката започна да се люлее, после да се издига и спуска по гребена на вълните. Отначало това хареса на момчетата, но скоро разбраха, че всичко може да свърши твърде печално. Вятърът ставаше все по-силен, вълните в залива — все по-високи. Лодката се мяташе на всички страни като треска. Момчетата се хванаха здраво за бордовете й, за да не бъдат изхвърлени във водата. Една вълна връхлетя с такава сила, че обърна лодката с дъното нагоре, и всички се изсипаха във водата.

Брегът не беше много далече. Виждаше се някакво дърво. Хари успя да се улови за лодката, но Харолд папаше безпомощно и може би щеше да се удави, ако не бяха му се притекли на помощ Стюарт и двамата гребци. Братята не умееха да плуват.

— Дръж се здраво, Хари! — извика Стюарт, като помагаше на единия от гребците да обърне лодката с дъното надолу. С големи усилия успяха. Всички се хванаха за лодката и така престояха, докато им дойдоха на помощ с една голяма ладия. Приключението свърши само с непредвиденото къпане и загубата на всички вещи.

След като изсушиха дрехите си и се поуспокоиха, Стюарт се обърна към своите възпитаници:

— Много ми е чудно, че вие и двамата не можете да плувате. Защо не се научихте в Индия, където има толкова много големи реки и където всеки индиец плува като риба?

— Не обичахме особено водата и си мислехме, че плуването изобщо няма да ни трябва.

— Но сега видяхте, че без малко не се удавихте.

Няма безполезно умение, запомнете това добре. А сега ще ви уча да плувате и докато не се научите, няма да мръднете от тук.

— А ако не се научим, значи за цял живот ще останем тук?

— Това е толкова лесно, че само след няколко дни вие отлично ще плувате.

— Жал ми е за вещите, особено за пушките. Какво ще правим сега без тях? — проплака Хари, като гледаше печално езерото.

— Наистина, жалко за нещата! Но за щастие парите не пропаднаха и в Берген ще се снабдим с всичко необходимо — успокои го Стюарт.

На следващия ден той започна да учи момчетата да плуват. И наистина, както предрече, само след няколко дни те плуваха и се гмуркаха не по-лошо от самия него.

Случи се така, че като се къпеше с момчетата във фиорда, Стюарт доплува до мястото, където се обърна лодката им, и се гмурна. Скоро излезе от водата с една чанта в ръцете. Братята много се зарадваха, защото това беше чантата на Хари и в нея имаше куп общи неща. Наистина част от тях не ставаха вече за нищо, но повечето се оказаха годни за употреба.

Когато прилежните палавници се научиха да плуват доста добре, според преценката на Стюарт, ентусиазираната компания се отправи отново на път. Наеха голяма лодка с платна и решиха да стигнат до самия Берген по вода.

Така и стана. След няколко дни щастливо плаване пристигнаха в една от големите риболовни бази на Норвегия. На пристанището наеха файтон за центъра на града. Файтонът се оказа неудобен, пътят — лош и конете слаби, та едвам се домъкнаха. По пътя от силното друсане и подскачане Харолд, който през цялото време ругаеше, си прехапа езика и дълго не проговори.

— В тази дива страна сигурно всичко е направено с цел да се създават колкото е възможно по-големи неприятности на пътниците — каза той чак като стигнаха в града, на слизане от файтона. — Уверен съм, че и тук няма нито един човек, който да разбира английски — добави младежът, като гледаше презрително файтонджията.

— Господине, вие рискувате да изпаднете в твърде смешно положение, ако винаги изказвате на глас така прибързано мнението си. А що се отнася до недоволството ви от нашите пътни неудобства, запомнете, че хората, които се боят от тях, стоят у дома си — каза файтонджията с достойнство, и то на чист английски език.

— Видя ли, Харолд? — обърна се Стюарт към смутения си ученик. — Това да ви е за урок да си позатваряте малко устата! Виждате, че норвежците не по-малко от англичаните обичат отечеството си и умеят да защитават своето достойнство.

По време на обеда в една гостилница Хари каза:

— Добре е човек да помръзне и погладува, за да си спомня за това, когато седи в хубавата си стая пред разкошен обяд.

— Охо, Хари, вие сте цял философ! — засмя се Стюарт.

— Философ? Какво ще рече това? — попита Харолд.

— Според мене човек, който извлича доброто от всяко едно положение и който приема всички обстоятелства. А сега, приятели мои, като се наобядвахме, нека да си починем малко и тогава да разгледаме града.

— С удоволствие, господин Стюарт! — обади се Хари. — Тъкмо се канех да ви помоля за същото.

След три часа, като си починаха и пиха чай, нашите пътници тръгнаха да разглеждат града.

Берген, един от главните търговски градове на Норвегия, се намира в западната част на Скандинавския полуостров. Жителите му са повече от 40 000. Освен укрепеното пристанище в него има катедрала и един древен замък — Бергенхаус, — който по времето на Калмарската уния е използван за резиденция на норвежките крале. Градът е известен с големия си износ на солена риба, особено селда.

Когато нашите пътници излязоха от гостилницата, градският живот беше в разгара си: улиците — препълнени с хора, облечени в разнообразни пъстри костюми; къщите, повечето дървени, бяха украсени с всевъзможни цветя; навсякъде кипеше оживление.

— Наистина тук е много хубаво! — със задоволство отбеляза Хари, като се любуваше на шумния градски живот.

— Да, много по-хубаво, отколкото в „двореца“, в който нощувахме неотдавна — подразни го Харолд, като явно не можеше да забрави колибата и продължаваше на смях да я нарича „дворец“.

— Да отидем на пристанището, там е още по-весело — предложи Стюарт.

Едва пристигнали, и чуха познат глас зад себе си. Обърнаха се — Винсент.

— Как сте? — питаше той, като се ръкуваше с доскорошните си спътници. — Отдавна ли сте тук?

— Не, едва днес пристигнахме. А вие?

— О, аз съм тук от един месец. Как сте със здравето, господин Хари. Оздравяхте ли след падането си от колата?

— Благодаря, отдавна оздравях!

— А вие, господин Харолд, имахте ли и други приключения след свиването си с кочияша?

— О, имаше няколко след това. Преди седмица без малко щеше да се удави, а като идвахме към града, едва не глътна собствения си език — каза Стюарт. — Изобщо, върви му на приключения. С другите има-няма нещо, той все ще се забърка в някоя авантюра. Сигурен съм, че и тук няма да мине без нищо.

— Но, господин Стюарт, какво би могла да се случи тук? — смути се момчето.

— Не зная, но усещам, че и тук ще блеснете с нещо.

Пристанището беше пълно с кораби от цял свят.

— Вижте какъв смотан кораб? — посочи Харолд една гемия.

— Не ви ли харесва? Аз пък, напротив, много обичам тези тежки яхти. На тях съм пътувал едно време. Тогава нямаше днешните леки параходи, които се управляват много по-лесно от старите кораби с платна — разприказва се Стюарт.

— Яхти! Това вие наричате яхти! Струва ми се, че тази съборетина е правена още по времето на Олаф — добави момчето, като посочи друга грубовата гемия.

— Твърде е възможно да е построена по начина, приет в онези времена, но трябва да се признае, че е направена много здраво и в това отношение може да конкурира съвременните метални параходи. Тези яхти идват от далечния Север, където ходят за финмаркска риба. Там често ги заплашва опасността да бъдат смазани от ледовете, затова ги строят много здраво.

— А с какво товарят ей там ония? — посочи Хари няколко големи баржи.

— С трупи и риба — основния тукашен износ.

— А какво представлява онази сграда? — обърна поглед момчето към един замък, който се издигаше от другата страна на пристанището.

— Това е замъкът Бергенхаус или, както го наричат тук, дворецът на Олаф.

— Пак Олаф! — възкликна Харолд.

— Да, приятелю! Тук на всяка крачка ще чуваме това скъпо за норвежците име. С него те свързват всичко забележително в своята страна.

— Казват, че този замък е построен върху развалините на предишен от някой си Вокендорф — обясни Винсент.

— А кой е бил този Вокендорф?

— Не зная — отговори Винсент. — Чувал съм, че според някои е строител на замъка, но повече за съжаление нищо не зная. Може би вие ще допълните нещо? — обърна се той към Стюарт.

— Европейските историци твърде малко се занимават с Норвегия, макар в нея да има много интересни неща. Зная, че някой си Вокендорф, живял по времето на нашата кралица Елизабет, е унищожил Ханзейския съюз на немските търговци, които обирали жителите на Берген.

— Навярно това е същият Вокендорф, който е построил и този замък — обобщи Хари.

— Твърде е възможно, защото неговото име и досега се споменава с уважение и благодарност от жителите на Берген.

Като поскитаха още малко из града, нашите приятели много се измориха и се върнаха в хотела. Набързо вечеряха, легнаха си и заспаха като убити. През нощта, когато всичко беше утихнало, чуха някакъв шум и викове. Пръв се разбуди Стюарт. Бързо скочи от леглото и се втурна към прозореца.

— О! — извика той, като повдигна тъмното перде.

— Пожар и както се вижда, много силен! Ставайте по-бързо, Хари, събудете брат си и се обличайте! Можем с нещо да бъдем полезни.

След няколко минути тримата бяха на улицата. Отвсякъде се стичаше народ. Мотаеха се пожарни маркучи. Хората от съседните къщи полуоблечени изнасяха покъщнината си. Виковете и безредицата бяха ужасни.

Момчетата само веднъж бяха виждали пожар в Лондон, но там къщите са каменни и той скоро беше изгасен. Те не можеха да си представят какво значи пожар в град като Берген, чиито къщи повечето са дървени. Страшното зрелище ги и плашеше, и възхищаваше.

Горяха няколко къщи едновременно. Пламъкът фучеше и пращеше. Огромни стълбове черен дим се виеха над всяко подпалено здание. Напразно се мъчеха да угасят огъня със силни водни струи от маркучите — той само съскаше, но не намаляваше и димът се издигаше по-високо и по-високо…

Цялата лява страна на улицата, противоположна на тази, на която се намираше хотелът на нашите пътници, беше обхваната от пламъци. Огънят бързо се прехвърляше от едно здание на друго.

— Ще стигне до реката и едва тогава ще спре — коментираше един от зрителите.

Тези думи бяха изречени на английски език. Стюарт и момчетата понечиха да се обърнат, за да видят кой ги е казал, но вниманието им бе привлечено от силен вик на жена. Тя се спусна към една от къщите, още необзета от пламъците, но вече димяща от единия край.

— Там сигурно е детето й! — отново се обади гласът на английски.

Хората се втурнаха към къщата, изкъртиха вратата и неволно отстъпиха назад — облак от гъст черен дим изригна срещу тях.

— Там има дете! Трябва да го спасим! — извика Хари, като се шмугна във вратата.

— Вие сте полудял, мили мой! — улови го някакъв непознат здраво за рамото и се мъчеше да го изтегли обратно.

— Пуснете ме! За бога, пуснете ме! — дърпаше се Хари. — Детето ще се задуши!

— Самият вие ще загинете и нищо няма да направите! — настояваше на своето непознатият и не пускаше момчето. — Ей сега ще донесат стълба…

Стюарт, който беше близко до тях, не дочака стълбата. Научи от разплаканата жена в коя стая е детето и бързо се покатери по водосточната тръба. Насърчаван от одобрителните викове на тълпата, младият учител пъргаво стигна до прозореца, изкърти го с един удар, промъкна се през отвора и изчезна в стаята.

Сърцата на всички замряха. Измина една безкрайна минута в напрегнато очакване. И ето че на прозореца се показа Стюарт с детето в ръце. Изригна вулкан от възторг. Под прозореца опряха стълба и младият спасител слезе по нея, прегърнал детето.

Двегодишното момченце, задушено от дима, беше в безсъзнание. Стюарт искаше да го даде на майка му, но и тя лежеше безчувствена.

— Господин Стюарт, дайте го на мене — каза Хари, — а вие помогнете на жената.

— Вземете го, Хари, и го занесете в хотела!

Хари се отдалечи, а Стюарт се обърна към лежащата в несвяст жена и видя коленичил до нея един човек, който говореше на английски. Човекът се изправи, подаде ръка на Стюарт и каза развълнувано:

— Вие сте много благороден и храбър човек! Сигурен съм, че сте англичанин! Аз съм доктор Грантли и моето приятелство…

— За това ще говорим после, докторе, а сега ми помогнете да занеса тази жена в хотела, в който съм отседнал — прекъсна го Стюарт, като се представи и набързо се ръкува.

След няколко минути нещастната майка беше отнесена в хотела и дойде в съзнание. Синът й, свестил се преди това, седеше на кревата и протягаше ръчички към нея. Майката го взе на ръце, обсипа го с целувки, после се приближи до Стюарт и силно притисна устни до ръката му, преди младият учител да успее да се отдръпне.

Стюарт, доктор Грантли и двете момчета оставиха успокоената жена с детето и в хотела и се върнаха при пожара. Там бяха до сутринта, помагайки колкото можеха.

На разсъмване пожарът утихна. Изгоряха няколко десетки къщи. Почти цялото имущество на пострадалите бе унищожено от безмилостния огън. Такава е участта на всички градове с прилепнали една до друга дървени къщи.