Майн Рид
Северните момчета (12)

Дванадесета глава
Издирването

Сега да се върнем в Хамерфест… Най-после кракът на Стюарт оздравя дотолкова, че той можеше сам да тръгне да търси своите възпитаници. Винсент и Лонг се съгласиха да го придружат.

По време на боледуването си Стюарт успя да открие мястото, до което е доплувала лодката с неговите любимци. Затова първо тръгна натам. Като стигна до кола с издълбания на него пръст, сочещ посоката, в която са продължили момчетата, Стюарт извика:

— Зная си го моя Хари! Умно момче е той!

След два дни Стюарт и спътниците му, следвайки оставените от момчетата знаци, стигнаха до рътлината, на която бяха пренощували братята, атакувани от вълците. Още след един ден се озоваха на мястото на катуна на лопарите, които заробиха момчетата. Повече не откриха никакви знаци и спътниците на Стюарт започнаха да го съветват да се върне. Младият учител се замисли. Какво да прави сега? Накъде да тръгне?

— Това е бил катун на лопари, а вашите възпитаници очевидно не са били тук — разсъждаваше Лонг.

Стюарт изведнъж се наведе и вдигна от земята късче хартия. Оказа се, че е сгъната страница от един английски молитвеник. Учителят си спомни, че Хари имаше джобен молитвеник, и с увереност каза:

— Момчетата са били тук! Ще тръгна по следите на лопарите. Убеден съм, че моите възпитаници са при тях.

— Как ще тръгнете по тези следи, когато много от тях са вече скрити под снега? — възрази Винсент.

— При това ще ни безпокоят и вълците, които от ден на ден ще срещаме все по-често. Право да си кажа, по-добре е да се върнем в Хамерфест. Прекарайте там зимата и тогава тръгнете да ги търсите. Ако вашите възпитаници са наистина при лопарите, много по-лесно ще ги намерите напролет! — добави Лонг.

— Не! — решително каза Стюарт. — Ще продължа.

— Тогава на добър път, господин Стюарт! Според мене това е безразсъдно и аз ще се върна.

— Аз също — промълви Винсент. — От сърце ви желая да намерите двамата братя, господин Стюарт, въпреки че не се надявам твърде на това.

Групата се раздели. Лонг и Винсент се върнаха, а Стюарт, останал сам, дълбоко се замисли. Той беше доста добре екипиран: имаше си здрави топли дрехи, хубава английска двуцевка, ловджийски нож и два револвера.

„Нима по пътя — мислеше си той, — по който са преминали две почти беззащитни момчета, лошо облечени, не ще може да премине и един добре въоръжен възрастен мъж?… Да, но накъде да се тръгне?“.

Дълго пресмята Стюарт и най-после реши, че лопарите сигурно са отишли на юг. Той имаше малък компас, който носеше на верижката на часовника си. С помощта на него цели два дни вървя в избраната посока, като нощуваше по дърветата. В края на третия ден силно се зарадва — отдалече видя колиба, от която излизаше дим.

„Дали това не са същите лопари?“ — помисли си, приближавайки към колибата. Учудването му обаче беше безкрайно, когато отвътре се чу силен глас, говорещ на английски. Стюарт побутна това, което служеше за врата, и влезе в колибата. Пред себе си видя висок човек, облечен във вълча кожа с козината навън. Той седеше на саморъчно направен стол, пореше един заек и сам си говореше. Странният вид на мъжа отначало смути Стюарт, но като видя лицето му, веднага позна стария Пинк и гръмко се засмя.

Американецът стреснато вдигна глава.

— А-а! Господин Стюарт! — весело извика той. — Как попаднахте тук? Къде са вашите възпитаници?

Стюарт накратко му разказа всичко.

— Чудна работа! — каза Пинк. — Но, мили мой, сега трудно ще ги откриете. Трябва да чакате до пролетта.

— Господин Пинк, не мога спокойно да чакам! Бог знае в какво положение са при тези варвари!

— Разбирам нетърпението ви, но какво да се прави, приятелю, трябва да се примирите с обстоятелствата. Вярвайте ми, сега вашето търсене нищо няма да помогне! Утре ще започнат снеговете, бурите… Няма да отидете далече и ще загинете, честна дума!

— Но какво да правя, господин Пинк?

— Казвам ви, изчакайте да мине зимата! Останете при мене. Двамата отлично ще прекараме. Ако вълците още не са изяли момчетата, те наистина са при лопарите. Тогава няма защо да се безпокоите. Тези варвари, макар и да не са особено гостоприемни, ще опазят вашите възпитаници, уверявам ви. Потърпете, друг изход няма! А напролет и аз ще ви помогна. Да не се казвам Пинк, ако не дойда с вас заедно да търсим моите млади приятели!

Победен от доводите на американеца, Стюарт беше принуден да приеме предложението му.

— А вие как попаднахте тук? — попита той, като седна до Пинк.

— Дощя ми се да опозная лапландската земя. Зимувал съм на много места по земното кълбо, но тук не бях идвал.

— Сам ли сте?

— Ами с кого? Разбира се, че съм сам. Всъщност тук имам доста приятели, но те ме наобикалят само нощем.

— Кои са? — с недоумение попита Стюарт.

— Вълците! — със смях отговори Пинк. — Тук ги има ужасно много и аз просто съм във възторг от техните концерти, които така неуморно изпълняват по цели нощи. Вокалните им способности са прекрасни.

— Колко са весели тези концерти, не се знае.

— Въпрос на вкус, кой каквото харесва — сви рамене американецът.

Наистина започна сняг и валя цяла нощ. Сутринта всичко наоколо беше покрито с дебела бяла пелена.

Колибата на Пинк беше най-обикновена, но твърде удобна и топла. Американецът имаше достатъчно запаси от гориво и храна, а вода си правеше от снега. На другия ден показа на госта своите примки и капани, които бе заложил за лов на дребни животни, и така пестеше барут и сачми. Във всяка примка се беше уловило по едно животинче: заек, катерица, червен или бял пор. Макар че имаше достатъчно зимнина, Пинк обясни, че не е зле да се намира повечко заешко месо — зимата можеше да продължи дълго. А що се отнася до катериците и поровете, месото им не може да се яде, но пък кожите им са много ценни, особено на поровете, и могат да се продадат в някой от най-близките градове на Норвегия.

Като гледаше и слушаше всичко това, Стюарт не можеше да се начуди как е възможно човек да избере такъв начин на живот.

След няколко дни снегът започна да вали почти денонощно и да се трупа нависоко край колибата. Нощем около нея се събираха глутници вълци, които непрекъснато виеха. Чак на разсъмване прекратяваха „концерта“ си и си отиваха. Стюарт дълго време не можеше да свикне с техния сърцераздирателен вой. Особено първата нощ не мигна до сутринта. Като спря виенето, тогава се унесе в тежък сън. А Пинк не само че не се притесняваше от кошмарните звуци, но те като че ли му доставяха известно удоволствие и слушайки ги, сладко-сладко заспиваше. Стюарт естествено също привикна към тях и те вече не му пречеха на съня.

Всяка сутрин Пинк и младият учител изриваха с лопати снега пред вратата и прокарваха пътечка. Постепенно колибата бе затрупана първо до средата, а после и до покрива. Отваряха вратата вече не за да ринат сняг, а да си вземат за приготвяне на вода. Вълците станаха по-смели и започнаха да се появяват дори през деня. Гладните зверове, подушили хора, упорито обикаляха край вратата. Излизането вече беше опасно. А снегът валеше ли, валеше. Скоро колибата съвсем се скри под него. Когато открехваха вратата, виждаха една снежна стена, зад която стърчаха сивите муцуни на кръвожадните вълци.

— И така, сега сме залостени като в затвор, чак до пролетта — каза Пинк.

— Така е!

— Вече е немислимо дори да излезете, приятелю, заради своите възпитаници — добави усмихнато американецът.

— Та аз повече и не мисля за това — въздъхна Стюарт.

— Много добре правите! Двамата тук славно ще си прекараме зимата, честна дума! А и за вас това ще е полезно. Когато се върнете в своята любопитна, влюбена в комфорта, разкошна Англия, ще има за какво да разказвате. А ако имате и дарбата да опишете преживяното, то вие ще станете знаменитост. Шега ли е да си прекарал зимата в снеговете на Лапландия! Ха-ха-ха!…

— Ще имаме ли тук достатъчно въздух? — затревожи се Стюарт.

— Колкото за нас, ще има, бъдете спокоен. Често ще затопляме нашия… комин, снегът над покрива ще се стопява и така ще разполагаме с отвор, през който димът и разваленият въздух ще излитат навън, а чистият въздух ще влиза при нас.

— Добре! А как ще вземаме сняг за вода. Вратата вече не може да се отваря, нали?

— Ще направим една дупка в стената на моя… палат и ще си гребем сняг като от склад. За това не се безпокойте, приятелю, всичко съм предвидил! А на снега трябва просто да благодарите. Той ще ни защитава не само от вълците, но и от студа.

И наистина, колкото и да се мъчиха вълците да изровят снега, не можаха да стигнат до колибата. Студът също почти не проникваше в нея. И тъй като имаха достатъчно храна, не усещаха глад и жажда, пребиваването на Стюарт в колибата на Пинк можеше да се нарече сносно. Той не можеше да се оплаче и от скука. Приказливият и весел американец с неподражаем хумор по цели дни му разказваше приключения от своите многобройни пътешествия.

Така изминаха няколко от зимните месеци.