Майн Рид
Северните момчета (10)

Десета глава
Злополучната разходка

Слънцето беше вече доста високо, когато Хари и Харолд се пробудиха. Дълго време не можеха да се сетят къде са, но полека-лека небето и водата им припомниха всичко. Лодката леко се люлееше и се носеше към непознат бряг. В далечината блестеше сняг.

— Ами сега? — извика Хардолд. — Къде сме, Хари?

— Не зная!

— Какво ще, правим?

— Лодката ни носи към брега. Като слезем, ще видим.

Момчетата слязоха на брега и изтеглиха лодката от водата, за да не я отнесат вълните. После я обърнаха, изкопаха под нея трап и така си направиха заслон от дъжда и вятъра.

— Сега имаме много по-добро жилище от оня „дворец“, в който, ако помниш, прекарахме една нощ. Тук смело можем да чакаме, докато ни намерят — каза Харолд.

— Ако, разбира се, са изпратили някой да ни търси.

— Сигурен съм! Мислиш ли, че господин Стюарт няма да ни потърси?

— О, не се и съмнявам, че той ще направи всичко, за да ни открие! Но ти забравяш, че никой не знае къде сме — по водата не остават следи.

— Ще ни намерят! Като видят, че лодката я няма, ще се сетят, че сме заминали с нея.

— Добре, дано да стане така.

— Ще видиш! Но, Хари, аз пак съм гладен и жаден.

— И на мене ми се ще да закуся. Дивеч тук има много, имаме си и пушки, но какво ще пием?

— Наистина, Хари, откъде ще вземем вода? В лодката има една бъчонка, но е празна.

Хари гледаше умислено снега, който не беше много далече, и лицето му изведнъж просветна:

— Кажи „слава богу!“, Харолд. Намерих вода!

— Къде?

— Ей там! — и Хари посочи снега.

— Че това е сняг!

— Но нима от него не може да се направи вода? Ще напълним бъчонката със сняг и ще я сложим до огъня.

— А, разбрах! Да живее великият изобретател Хари Остин! — извика Харолд и хвърли шапката си нагоре.

— Не е време за подигравки! Вземай пушките, а аз бъчонката и тръгвай с мене. Снегът е на около километър, а дивечът е по-близо.

И те тръгнаха. Предполагаемият километър излезе повече от два. Това не ги обезпокои и те бодро крачеха напред.

След два часа се върнаха с два убити заека, две птици и пълна бъчонка със сняг.

— Ти приготви дивеча, Хари, а аз ще отида да начупя сухи клони. Това е по моята специалност — ненапразно се упражнявах с покойния си кривокрак приятел да се катеря по дърветата.

Харолд отиде за клони и съчки, а Хари се залови да приготви за печене убитите зайци и птици. Скоро лумна голям огън и месото бързо се опече. Младите пътешественици унищожиха половин заек и една птица, останалото оставиха за обяд.

През деня се запознаха с местността, в която ги довя съдбата. Вечерта ловиха риба. Хванаха няколко едри риби, две от тях изядоха, другите скриха за по-късно.

През нощта накладоха огън и си легнаха да спят под лодката, като се завиха с кожите. Не можаха да си отспят — разбуди ги силен шум. Морето страшно бучеше, а откъм гората се носеше вой.

— Хари, какъв е този вой? — попита Харолд и неволно се притисна към брат си.

— Навярно са вълци! С какво ти е заредена пушката?

— Едната цев с куршум, а другата със сачми. Защо?

— Пушките ни винаги трябва да са готови, за всеки случай.

— Да не мислиш, че вълците ще дойдат тук?

— Кой знае? Във всеки случай повече не бива да спим.

— О, това е опасно, Хари!

— Кое точно?

— Ако дойдат вълците!

— Не вярвам да дойдат. Не чуваш ли каква буря е? То не смеят да се приближат даже до брега. Струва ми се, че вият от страх.

— Добре че сме на брега, Хари! Ако бяхме в гората, сигурно щяха да ни разкъсат.

— Така е, Джери!

През тази нощ момчетата се увериха, че и на брега не е безопасно. Дъждът и бурята бяха толкова силни, че на разсъмване морето отвлече лодката и те останаха под открито небе.

След това вятърът утихна, дъждът започна да намалява, при изгрев-слънце стана тихо и небето се проясни. Измокрени до кости, нещастните пътешественици трепереха като при силна треска, завити с мокрите кожи в своята яма.

Когато небето се изчисти и се показаха първите лъчи на слънцето, Хари излезе от ямата, за да види какви загуби са претърпели от бурята. Налице се оказаха само пушките. Чантите с барута, куршумите и другите неща бяха изчезнали. Хари се намръщи и се върна при брат си, който лежеше неподвижно, явно спеше дълбоко.

„И той може да спи в такова положение! Това се казва щастлив характер!“ — помисли си Хари.

— Джери, ставай!

Брат му не се помръдна.

— Господи, какво му е? — уплашено извика Хари, като се наведе над брат си. — Да не би да го е убила гръмотевица? Джери, Джери — буташе го той. — Ставай де!

Най-после Харолд помръдна и отвори очи.

— Слава богу! Помислих, че си умрял! Какво ти е?

— Сам не зная! — отговори Харолд. — Помня само, че когато лодката се свлече, нещо ме удари и аз загубих съзнание.

— Можеш ли да се изправиш?

— Струва ми се, че мога.

Харолд бързо стана на крака.

— Боли ли те някъде? — продължи по-големият брат.

— Малко ме боли главата. О, тук напипвам страшна цицина.

— Значи си ударен!

— Навярно! Но какво ще правим сега, Хари! Аз съм целият мокър и силно премръзнах.

— Хайде да накладем огън, да изсушим дрехите си, пък после ще видим…

Момчетата с огромни усилия успяха да разпалят мокрите съчки. Огънят все пак пламна. Когато стана достатъчно голям, те съблякоха мокрите си дрехи и започнаха да ги сушат. Макар и да прогоряха тук-таме, все пак изсъхнаха. Като ги облякоха, братята отидоха на брега. От лодката нямаше никаква следа, но чантите с нещата си намериха.

— Сега по неволя трябва да отидем навътре в страната. Опасно е да стоим тук. Още една такава буря и ще останем без нищо — каза Хари.

— А ако господин Стюарт дойде да ни търси именно тук? — възрази Харолд.

— Ако дойде, ще продължи след нас и по-нататък.

— Но как ще познае накъде сме заминали?

— Много просто, по знаците, които ще оставим.

— А после?

— После навсякъде по пътя ще оставяме знаци, а също и на всяко място, където ще спрем.

— Ура, Хари! Ти просто си гений! Усещам, че с тебе ще се отървем от всички беди!

— Дай боже, Джери! Вече трябва малко да хапнем и да тръгваме. Имаме ли още риба?

— Да, ако не е изчезнала по време на бурята.

— Не е възможно, Джери! Оставихме я в нашата яма.

Наистина намериха рибата цяла-целеничка. Опекоха я и бързо я излапаха. След това си събраха нещата и тръгнаха към гората. До ямата забиха един кол. На него изрязаха началните букви на имената си и пръст, сочещ посоката на заминаването им.

Преди да влязат в гората, пак оставиха знак.

— А какви знаци ще оставяме в гората? — попита Харолд. — Сред дърветата нашите колове трудно могат да бъдат забелязани.

— Тук по-често ще издълбаваме на видни места по стволовете на дърветата кръстообразни знаци.

— Отлично, Хари! Нищо не може да ти се опре! Наистина се срамувам от невежеството си! Да се убия, не мога да измисля подобно нещо!

Хари се позасмя и мълчаливо продължи да върви, като от време навреме изрязваше знаци по дърветата. Така те вървяха до вечерта. Гората беше рядка, но както се виждаше, безкрайна. Преди залез-слънце момчетата спряха и започнаха да търсят място за нощуване.

— На земята не можем спа — каза Хари.

— Защо?

— А вълците? Щом настъпи нощта и те ще ни нападнат от всички страни.

— Имаш право, Хари. Но къде тогава?

— Трябва да изберем едно удобно дърво и на него да прекараме нощта. Вълците не могат да се катерят по дърветата.

— Много добре! Така да направим! Хайде да търсим удобно дърво, а после ще вечеряме под него.

Дълго скитаха из гората, търсиха необходимото за целта дърво. Най-после откриха един дебел бор, на който решиха да нощуват. Под него накладоха огън и започнаха да приготвят заека, който убиха пътьом.

— Знаеш ли какво, Джери? — каза Хари, когато двамата братя седнаха да вечерят.

— Какво?

— В гората има много зайци. Трябва да убием доста и от кожите им да си направим топли кожухчета с козината навън, както правят лапландците. В моята чанта има дебела игла и яки конци.

— Това е идея! Времето вече е доста студено, особено вечер.

Навечеряха се. Качиха си нещата на дървото и се настаниха за сън. Момчетата толкова бяха се изморили през деня, че въпреки неудобното положение между клоните, скоро заспаха. В съня си чуваха виенето на събраните около бора вълци. Хищниците се разпръснаха чак сутринта. Братята обаче дълго след това не се решаваха да слязат. Едва когато се убедиха, че наблизо няма нито един вълк, се спуснаха на земята.

Цял ден биха зайци и до вечерта събраха толкова заешки кожи, че по сметките на Хари щяха да стигнат за две кожухчета. Но кожите бяха сурови. Трябваше най-напред да ги изсушат. Дълго се чудиха как да направят това. Хари за опит простря една над огъня, но козината й изгоря, а самата тя така се нагърчи и изсъхна, че трябваше да я хвърлят.

След този несполучлив опит момчето се сети за друг начин за сушене на кожи. Сутринта, щом изгря слънцето, простря кожите на припек. Към вечерта поизсъхнаха. Същото направи и на следващия ден. Така кожите изсъхнаха добре, леко пукаха като тъпан. От тях умното момче уши две не много доизкусурени кожухчета. За цялата тази работа отидоха още два дни.

На шестия ден от пребиваването си около гостоприемното дърво — денем под него, а нощем в клоните му, двамата братя тръгнаха отново на път. Но преди това изрязаха в кората на бора знак, а под него — имената си.

Младите пътешественици вървяха доста бързо, като се надяваха до вечерта да излязат от гората, която вече им омръзна. Мислеха си, че зад нея ще попаднат на селище, макар че не знаеха заселени ли са тези места или не. Храна, т.е. печени зайци, имаха, много, само водата не им достигаше. Наистина наоколо имаше сняг колкото щеш, но те не носеха със себе си бъчонката, за да го превръщат във вода. След две обилни закуски ги замъчи силна жажда.

— Хари, страшно съм жаден — жално проговори по-малкият брат, като едвам местеше краката си.

— Аз също, Джери! Потърпи малко, може да попаднем на поток.

— А ако поядем малко сняг?

— Опасно е! Доста се загряхме от ходенето и можем да се простудим. Само си помисли какво ще стане с нас ако сега се разболеем!

Харолд замълча и продължиха пътя си. Слънцето започна да се спуска на запад, а гората ставаше все по-рядка. Най-после, като се изкачиха на една рътлина, видяха отсреща малък поток да се вие като сребърна лента между редките дървета.

— Хари, Хари, вода! Ура! — развика се възторжено Харолд.

Немирникът се завтече към потока и е пламнало лице се наведе над него.

— По-внимателно, Джери! Не пий наведнъж много — предупреди го по-големият брат.

Самият той извади от чантата си чаша и като гребеше с нея вода, започна да пие на бавни глътки. После почти насила отдръпна брат си от потока. Успокоиха се, седнаха заедно на рътлината и започнаха да обсъждат положението си.

— Трябва да прекараме тази нощ тук, Джери. По-добро място няма да намерим.

— И аз така мисля, Хари. Но вълците…

— Помислил съм и за това. През нощта ще накладем няколко огъня, които ще поддържаме до сутринта. Сега не е зима и вълците не са толкова прегладнели. На разсъмване сигурно ще тръгнат да си търсят друга храна. А сега ела да съберем дърва. Тук има достатъчно много.

Скоро накладоха четири грамадни огъня и се настаниха в средата между тях. Като поседяха, толкова се затоплиха, че дори съблякоха заешките си кожухчета. Навечеряха се, пийнаха си вода, излегнаха се и започнаха да разговарят за по-нататъшната си съдба.

В това време съвсем се стъмни. Виенето на вълците се усилваше все повече. Скоро огромна глутница от тези хищници заобиколи рътлината от всички страни и ако не бяха огньовете, нашите пътници щяха да загинат. Момчетата имаха вече опит от подобни преживявания и не се вцепениха от страх. Като видя, че очите на брат му се премрежват, Хари каза:

— Поспи си, Джери! Аз ще стоя до среднощ, после ще те разбудя, за да дремна и аз.

Харолд не дочака втора покана. Сложи чантата под главата си, изтегна се на овчата кожа и веднага захърка. Мина доста време. На Хари страшно му се приспа, но се крепеше, защото съзнаваше много добре, че ако заспи и той, смъртта и на двамата е сигурна. За да не заспи въпреки волята си, непрекъснато трупаше съчки ту на единия огън, ту на другия. След мъчително дългите шест часа не се стърпя и разбуди брат си.

— Какво става, пристигнахме ли вече, господин Стюарт? — попита Харолд, като си търкаше в просъница очите.

— Пристигнахме, пристигнахме! Ставай! — засмя се Хари.

— А, това си ти, Хари! — каза най-после Харолд, като отвори очи. — Пък на мене ми се стори… т.е. сънувах, че пътуваме с параход и ме буди господин Стюарт… А ти още ли будуваш, горкичкият? Лягай по-скоро.

— Да, Джери, повече не мога да стоя, ще си легна. Но, за Бога, пази се да не заспиш отново!

— Бъди спокоен! Наспах се чудесно и сега с удоволствие ще се занимавам с тези сиви приятели.

— Само не стреляй, моля ти се! Патроните ни са много малко.

— Не, не! Бъди спокоен! Ще се забавлявам с тях по друг начин.

На Хари много му се искаше да види как точно ще се „забавлява“ брат му с вълците, но толкова беше изнемощял, че още недоопрял главата си до чантата възглавница, заспа.

Харолд прегледа всички огньове, сложи им още дърва и започна да дразни вълците, чиито алчни очи светеха в тъмнината. Наричаше ги с най-различни обидни според него имена и им подхвърляше обгорели елхови шишарки. Така изминаха около два часа. Огньовете отслабнаха, дърва и съчки бяха останали малко, а утрото беше далече и вълците ставаха все по-нахални.

В четириъгълника на момчетата имаше няколко полуизсъхнали елхички. Харолд отсече всичките по-дебели клони и ги хвърли в огъня. Щом се разгоряха добре, момчето грабна една от главните и халоса право по муцуната най-дръзкия вълк. Той изскимтя, отскочи настрани, а след него и цялата глутница. Като направи няколко пъти така, момчето принуди вълците да ги оставят на мира и да се пръснат да търсят по-лека плячка.

Огньовете почти догаряха, когато на изток се показа една ярка ивица — предвестницата на настъпващия ден.