Майн Рид
Северните момчета (4)

Четвърта глава
В гората

Когато Хари напълно оздравя, тримата млади англичани благодариха на добрите си хазяи за гостоприемството и тръгнаха отново на път. Те вървяха пеш и искаха така да стигнат чак до самия Берген. Този начин на пътуване им се струваше особено приятен, тъй като можеха да не бързат и да минават откъдето си искат. Те често спираха в разни селца и полски къщички. Навсякъде ги приемаха добре и ги гощаваха с каквото има.

Стюарт и по пътя разказваше на своите възпитаници различни епизоди от историята, запознаваше ги с по нещо и от естествените науки и с удовлетворение забелязваше, че интересът, с който го слушат момчетата, не отслабва.

Хари и Харолд се надяваха всяка минута да срещнат вълк или някое друго животно, по което биха могли да опитат пушките си. И наистина, веднъж чуха някакъв шум. Хари бързо изтегли предпазителя и извика на брат си:

— Харолд, приготви се, ей сега ще излязат вълци! Чуваш ли как вият?

Харолд го послуша и двамата тръгнаха с трескаво очакване срещу усилващия се шум.

Стюарт се ослуша, разбра каква е работата и с усмивка каза на своите спътници:

— Тези вълци не могат да се местят от леговищата си, да отидем ние по-скоро при тях.

Момчетата учудено погледнаха своя наставник и заинтригувани от думите му, удвоиха крачките си. Колкото по-напред отиваха, толкова шумът се чуваше по-силно и по-ясно, докато се превърна в силен екот. Развълнувани, с биещи до пръсване сърца, те се промъкнаха през високия гъст храсталак и спряха, омаяни от величествена гледка.

Грамаден водопад се спускаше от такава височина, че на доста голямо разстояние около него имаше мъгла от водни пръски. Великолепното природно явление накара и тримата да притихнат за няколко минути от възторг. Те не можеха да снемат очи от водата, която се хвърляше от шеметната височина и играеше на слънцето с всичките цветове на дъгата. Гледаха, докато очите им се измориха.

— Ах, колко е хубаво! — извика Хари, който пръв се опомни.

— Какви вълци! — пригласяше му Харолд. — Какво великолепие! Наистина, трудно е да откъсне поглед човек от такова чудо, нали, господин Стюарт?

— Да, Джери, имаш право! — отговори настойникът, като продължаваше да се любува на гледката.

Те насядаха край водопада и дълго се взираха в играта на шумната вода.

— Има ли в Норвегия още такива водопади? — попита Харолд.

— Да, много са, както обикновено във всяка планинска страна. Но този навярно е един от най-големите — отговори Стюарт.

Нашите пътници не усетиха кога се мръкна и чак тогава се заприготвяха да продължат пътя си. През деня сравнително лесно се ориентираха, макар да се отклоняваха от пътя, но сега се оказа по-трудно. Въпреки че вечерите в северните страни противоположно на южните са много по-продължителни и нощите често са твърде светли, в гората ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Тримата, като се полутаха известно време, разбраха, че са се заблудили — никъде не се виждаше път, отвсякъде ги заобикаляше безкрайна гора.

— Като че ли се загубихме — каза най-после Стюарт.

— Колко се радвам! — извика Харолд. — Ще пренощуваме тук, хубавичко ще се наспим под тези борове. А сега съм гладен и доста изморен.

— А вълците? — подсети го Хари.

— Имаме си пушки!

— Да, но да не мислиш да бдиш цяла нощ с пушката си?

— Може да се редуваме…

— Оставете този разговор — прекъсна ги Стюарт. — Срещу вълците има по-добро средство от вашите пушки.

— Какво? — в един глас попитаха момчетата.

— Огънят! Ще накладем голям огън и ще го поддържаме до сутринта. Това не е трудна работа — нощите тук са къси. Лошото е, че наистина няма какво да ядем.

— Може да сварим супа — предложи Хари. — В чантата си имам булгур, а у Харолд е бульонът.

— А съд и вода? Може ли да се свари супа без тях?

— Ах, да. Дори не помислих за това.

— А то е главното. Тогава най-добре е да направим така: Харолд ще събере тук повечко съчки, а ние с Хари ще отидем на лов.

Учителят и Хари тръгнаха, а Харолд се залови да събира дърва и съчки. Те поне бяха в изобилие наоколо и той за кратко време събра грамаден куп. Изведнъж чу два изстрела и разбра, че брат му и Стюарт са попаднали на някакво животно. Накладе голям огън, чиито пламъци се издигнаха високо нагоре и служеше на ловците за ориентир къде се намира Харолд. Когато двамата се върнаха, огънят силно пращеше и стълб от черен дим се виеше над него. На Харолд много му хареса, че огънят ставаше все по-голям, и продължаваше да трупа още дърва и клони. Ако Стюарт не се беше върнал навреме да го спре, може би гората наоколо щеше да пламне.

— Стига, стига, Харолд! Ще направите пожар! Вижте, най-близките дървета започват да тлеят.

— Че какво от това? Нима гората принадлежи на някого?

— Това не зная. Но даже и да не е собственост на никого, защо да погубваме напразно нещо, което е създал Бог?

— Извинете, господин Стюарт! Малко се поувлякох.

— Добре, момчето ми! Ще ви помоля друг път да обмисляте своите постъпки. А сега чуйте: Хари уби една патица. Оскубете я с него, докато аз одера кожата на това животно, което уцелих — каза учителят и пусна на земята един заек.

Когато вечерята беше готова, нашите пътешественици се нахраниха добре. Тъй като нямаха вода, изпиха по няколко глътки ракия, която се пазеше у Стюарт, и си легнаха да спят.

Нощта мина благополучно. Сутринта всички изпитваха силна жажда, но никъде наоколо нямаше вода. Бяха се отдалечили твърде много и от водопада, дори бученето му не чуваха. Мъчени от жаждата, нашите пътешественици прибраха нещата си и продължиха, като се ориентираха по слънцето. Така вървяха няколко часа и стигнаха края на гората. Слънцето силно напече, а жаждата стана просто непоносима. Изведнъж Харолд спря и весело извика:

— Вижте, вижте! Тук почвата е мека, ето и следи от някакво животно.

— Да тръгнем по тях — каза Стюарт. — Сигурно водят към вода.

Зарадвани, усилиха крачките си. Следите ставаха все по-ясни. Най-после с радост видяха пред себе си светлата лента на малко поточе.

— Ура! — извикаха двете момчета и се завтекоха към чистата като кристал вода.

Наведоха се и така жадно започнаха да пият, че Стюарт трябваше насила да ги откъсне от потока — страхуваше се да не се простудят и да се разболеят, болеят.

Като се разхладиха от водата, пътниците се разположиха на брега на потока да си починат. Мястото беше прелестно и те с наслада му се любуваха, но скоро усетиха глад. Харолд пак се залови да накладе огън, а Стюарт и Хари отидоха на лов. След час се върнаха с две диви патици, които набързо бяха оскубани и опечени. За минути от тях останаха само костите. Развеселилата се компания си пийна и вода с по няколко капки вино, което се откъсна от сърцето на пестеливия Стюарт. После продължиха пътя си.

Изминаха няколко дни. Разнообразието на пътешествието се състоеше само в смяната на едно място с друго. Като стигнаха Вине, пътниците наеха кола до подножието на един фиелд^[1], където имаше жилища, пощенски път, станции за почивка и смяна на пътните екипажи.

Пътят от Вине беше заобиколен с красиви пейзажи, от които човек трудно откъсва поглед. Като стигнаха първата станция, оставиха колата и наеха коне за езда. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова въздухът ставаше по-хладен. Скоро се появи и снегът, покриващ тези места през цялата година. Вечерта стигнаха до планинска къщичка, сгушена под грамадна скала — на завет от студа и вятъра.

— Тук се живее! — възкликна Харолд, влизайки в топлата стая. — Да си призная, според мене няма на света нищо по-хубаво от пътешествията! Като порасна, ще пътувам цял живот — като Колумб и Гъливер. Може би и аз ще открия нещо като Америка или лилипутите.

— Имате много неясни представи за истината и измислиците — засмя се Стюарт.

— Какво искате да кажете?

— Това, че откриването на Америка е факт, а Гъливер с неговите лилипути — приказка.

— Интересно! А аз сериозно си мислех, че има страни, където живеят джуджета и великани — разочаровано каза момчето.

— Наистина има страни, чиито обитатели се отличават с високия си ръст, например патагонците, и обратно — ниски като лапландците, които живеят тук, в Северна Норвегия. И все пак разликата между тях не е толкова голяма, колкото е описано в приказките.

— Значи трябва още много да уча, докато започна да различавам измислицата от истината — искрено въздъхна Харолд.

— Да, и аз се радвам, че у вас се зароди желанието да учите. Стига човек да поиска, всичко ще постигне!

Стопанинът на къщичката, едър, с представителен вид старец, прие пътниците радостно. А те от своя страна съжаляваха, че не знаят норвежки, за да разговарят с него и семейството му. За момчетата беше интересно, че хазяите им се учудваха на много техни неща. Те като че ли никога не бяха виждали усъвършенстваните английски въдици за риба. Особено ги зарадва далекогледът на Хари, с който ясно се виждаха най-отдалечените предмети, невъзможно да се видят с просто око.