Майн Рид
Северните момчета (1)

Първа глава
Хари и Харолд

Полковник Остин, който дълго време служи в Индия, подаде оставка и се върна в Англия. Причините за това бяха няколко. Първо, в един сблъсък с индусите бе ранен и лекарите го посъветваха да напусне армията и да прекара година, година и половина в Южна Европа; второ, почина жена му, от която имаше двама синове, вече големи момчета — Хари, на шестнадесет, и Харолд, на петнадесет години, нуждаещи се от добро възпитание; и трето, полковникът трябваше лично да се яви за наследството, оставено му след смъртта на негов роднина.

В Индия момчетата не получиха никакво възпитание и макар и здрави и силни, бяха почти неграмотни и груби като своите индийски връстници, с които прекараха детството си, затова бащата се страхуваше да ги показва на по-отбрани хора. Полковникът през всичкото си време бе зает със службата и не смогваше да се занимава с децата, а жена му, необразована индийка, в този случай не можеше да замени мъжа си. Освен това живееха в район, в който нямаше нито училище, нито учители.

Като се върна в родината си, Остин с ужас забеляза, че синовете му рязко се отличават от своите европейски връстници — деца на добри семейства, — и реши веднага да се залови с тяхното образование. Но как? Синовете му отдавна бяха преминали възрастта, на която децата постъпват в първо отделение, а в по-горните класове Хари и Харолд не можеха да постъпят, защото нямаха необходимите знания. Полковникът реши да им намери учител настойник, който да ги научи на добри обноски и да повиши знанията им до ниво, позволяващо да се запишат в някое висше учебно заведение. Скоро успя да открие такъв човек и съобщи това на синовете си. Според тях обаче подобна бащина загриженост бе съвсем безполезна и те решително не я одобриха.

— Та това е просто дивотия, Хари! — възкликна Харолд, като кършеше с пръчка главичките на цветята в градината. — Какви ученици ще ставаме сега?! Що за глупост е намислил нашият баща — да ни кара тепърва да слушаме школски измишльотини?! Знаем да четем и пишем — стига ни!

— Я по-добре млъкни! — отвърна Хари, мъчейки се да наведе до земята короната на една ябълка, докато се пречупи младото дръвче.

— Знаеш ли какво, Хари, да се престорим, че не можем да търпим отвратителния старик, когото баща ни наема за учител, и той сам ще избяга от нас — продължи Харолд, покачил се на плета, въобразявайки си, че учителят сигурно ще е старец.

— Браво, Джери! — избоботи Хари, който, като свърши с ябълката, сега с всички сили се опитваше да разклати и тополата, но тя хич и не искаше да знае за напразните му усилия.

В това време в дъното на пътеката се показаха полковникът и някакъв непознат човек.

Предполагаемият учител старик се оказа красив младеж на двадесет и четири години, с чудесни маниери и умно лице.

Момчетата дори не се обърнаха, когато до тях спряха баща им и непознатият. Харолд седеше на плета, като люлееше крака и ги удряше с пръчката си, а Хари с всички сили клатеше коловете на оградата, върху която бе седнал брат му. Остин ги повика, но те се направиха, че не го чуват, и продължиха „заниманията“ си.

— Вие виждате, господин Стюарт, колко са невъзпитани — каза полковникът. — Няма лесно да се разберете с тях.

— Виждам, виждам, господин полковник — отговори младият учител, — но мисля, че все някак си ще се спогодим… Добър ден, приятели! — поздрави той момчетата, като отиде при тях и вежливо сне шапка.

Палавниците приеха поздрава с мълчалив присмех. Харолд изведнъж прехвърли краката си от другата страна на плета, скочи и търти да бяга из полето, Хари моментално последва брат си. Полковникът и учителят останаха сами.

— Ето отговора на вашата вежливост! — въздъхна бащата. — Не, господин Стюарт, едва ли ще свикнете с тях. Уверихте се, че нищо не съм преувеличил, когато ви разказах колко са невъзпитани моите синове.

— Че са грубички и не познават елементарните правила на поведение в обществото, за съжаление е вярно — каза учителят. — Но от това изобщо не губя надежда да се сближа с тях и да ги направя добри хора.

— Дай боже! — отново въздъхна полковникът.

— Лицата на момчетата — продължи Стюарт — ми харесват, доколкото успях да ги разгледам от пръв поглед. За мене това е сигнал, че синовете ви нравствено са запазени, което е най-важното. Здравето им е много добро, но те са родени и отраснали при горещ климат. Струва ми се, че сега би било добре да поживеят в някоя северна страна с хубав боров въздух. Знаете ли какво, господин полковник? Отдавна се каня да посетя Норвегия, но нямам средства. Позволете ми да отида там с вашите синове. Те ще привикнат към суровия климат и това още повече ще укрепи здравето им. По време на, пътуването ще ги запозная с историята и с всичко необходимо за бъдещите сериозни учебни занятия. Може да успея да им вдъхна и любов към труда. Постигна ли това, по-нататък е лесно, бъдете спокоен.

— Добре, приятелю! — каза полковникът, като стисна ръка на своя събеседник. — Това съвпада с моите планове. Знаете, че трябва да прекарам година и нещо в Южна Европа. Ще ми се да отида в Средиземноморието. През това време вие поживейте със синовете ми в Норвегия, като се опитате да направите от тях каквото е възможно. Много се надявам на вас и се радвам, че приятелството ми с вашия покоен баща ще продължи и между нас… Ще ви дам необходимите средства за пътни разноски. Не жалете парите, но не позволявайте на синовете ми да ги пръскат напразно — изобщо, не ги глезете. Нека да привикнат колкото се може повече към труд и по-малко да използват услугите на хората край себе си.

— О, бъдете спокоен, господин полковник, няма да им позволя нищо излишно, но и от нищо необходимо не ще ги лиша. И все пак още сега ви предупреждавам, че там може да се наложи някой път и да погладуват, да преминат през несгоди и премеждия.

— Толкова по-добре, скъпи, толкова по-добре! Така по-бързо ще заякнат и ще се калят в борбата с живота и природата. Намеренията ви са чудесни. Довечера ще поговорим по-обширно за всичко, а сега ми позволете малко да си почина, защото усещам болки от раните си.

Като се ръкува с бъдещия настойник на синовете си, полковникът се раздели с него и тръгна към къщи, а учителят замислен се заразхожда по градинските пътеки.

Вечерта Остин разговаря доста дълго със Стюарт за предстоящото пътешествие по Норвегия. След като го изпрати, нареди да повикат момчетата, които преди това никъде не можаха да открият, и им съобщи за пътешествието. Смъмри ги за лошото им държание през деня и със заповеден тон ги посъветва да се постараят да поправят характера си. Така строго бащата никога не бе говорил със синовете си. Това им направи силно впечатление. Като се разделиха с него, започнаха да обсъждат думите му.

— Изобщо не знаех, че трябва да си сваля шапката, когато се ръкувам с някого — каза Харолд. — Не съм го направил, и туй то! Не исках!

— И излезе твърде глупаво! — подметка Хари, който понякога противоречеше на брат си.

— Но нима ти постъпи по-добре? — с насмешка го попита Харолд.

— Последвах примера ти — отговори Хари.

— Значи и ти излезе такова магаре, каквото съм аз!

Този аргумент се стори толкова убедителен на Хари, че той веднага премина към по-миролюбив тон и промени разговора.

— Какво мислиш, Харолд, за отиването ни в тази… коя беше?… А, да, в Норвегия?

— Нищо не мисля — отговори равнодушно Хари.

— А къде се намира тя?

— Дявол я знае!

— Искаш ли да отидеш там?

— Че защо не? Все пак това е много по-добре, отколкото да кисна над гръцките и латинските дивотии, с които ни заплаши татко, когато реши да ни наеме учител.

— А учителят изглежда голям добряк, нали?

— Да, но… май конте пада — само това му е лошото.

— Казва се Джон Стюарт — продължи след кратка пауза Хари. — Знаеш ли какво, Джери? Хайде да му викаме Стю. Татко каза, че е шотландец — такъв прякор много ще му отива^[1]… Хей, господин Стю Ха-ха-ха! Добре го измислих, нали?!

— Ха-ха-ха! — разкикоти се и брат му. — Браво, Хари! Винаги си бил майстор на прякорите. Ненапразно те пердашеха за това толкова много в Индия.

— И все пак иска ми се да зная къде е тази Морве… или как беше? Норвегия май — каза Хари. — Почакай. Иде готвачът, да попитаме него.

— Хей, Робърт! — извика той на човека, който минаваше покрай тях с бяло боне на главата. — Знаеш ли къде е Норвегия?

— Нор-ве-ги-я? — изрече проточено готвачът. — Право да си кажа, не зная… Не съм чувал такова име. Трябва да е някъде около Индия. Там имената са такива чудновати.

— Около Индия ли? — повтори Харолд, клатейки глава. — Не може да бъде! Ние самите сме от там, но никога не сме чували за страна с такова име.

— Може, но признавам, не зная, господа! — засрамено промълви готвачът. — Попитайте учителя си, той трябва да знае, нали е учител — това му е работата.

И така, днес момчетата не можаха да научат къде се намира страната, в която се канеха да отидат.

На другия ден дойде учителят им. Те бяха в градинката и горещо се препираха за мястото, където трябваше да се намира Норвегия. Този въпрос толкова ги бе увлякъл, че забравиха да счупят поне един клон в градината, както правеха обикновено.

— Добър ден, мои млади приятели! — чуха изведнъж зад себе си поздрав. Бързо се обърнаха и видяха учителя да идва към тях. Този път като по команда снеха шапките си и се поклониха. Младият мъж се позасмя и се ръкува с тях.

— Къде е баща ви? — попита той.

— Трябва да е в кабинета си — отговори Харолд, като мачкаше шапката си в ръце.

— Сложете си шапките и отидете при баща си да узнаете мога ли да го видя — продължи Стюарт с леко повелителен тон.

Харолд погледна малко изненадано учителя и като прочете на лицето му потвърждение на заповедта, подчини се и тръгна.

— А вие — обърна се Стюарт със същия тон към Хари — ми покажете къщата, все още не зная добре разположението на стаите.

Хари също не без учудване погледна учителя, но тръгна. Стюарт отново се подсмихна и го последва.

След обяда Остин и учителят се заговориха. Момчетата наостриха уши.

— Значи той има двама синове? — каза полковникът. — Чух, че са поотраснали.

— На години — да — отговори Стюарт, — но по всичко друго са си истински деца.

— Какво говорите! По-големият е почти на двадесет години.

— Това нищо не значи! Има хора, които през целия си живот остават деца. Зрелостта не зависи от годините, а от степента на развитието на човека. Да вземем неговите синове: просто е неудобно да ги гледаш. С тях не може да се разговаря за нищо друго освен за побоища и най-различни глупости. Представете си, когато вчера им казах, че се каня да замина за Норвегия, по-големият не се сети дори да попита къде се намира тя. Как ви се струва?

— Ужасно! — каза полковникът, като се опита незабелязано да погледне синовете си.

Момчетата се изчервиха от срам — досетиха се, че учителят разказва именно за тях, а не за някакви познати на баща им.

— Те много се учудиха — продължи Стюарт, — котето научиха, че Норвегия е една от най-северните държави и че град Християния^[2] е нейната столица.

„Спомних си най-после къде е тази проклета Норвегия? — каза си наум Харолд. — Тя е дълга ивица земя край Северно море и под нея се намира малката Дания. Ехе-е, значи все пак съм по-учен от дангалака, за когото говори учителят!“

— Мнозина мислят, че да пътешестваш по Норвегия съвсем не е интересно, но това не е истина. Там климатът е здрав, има много красиви места и най-различни животни, така че човек може с дни да ловува.

— Има ли и реки? Може ли да се лови в тях риба? — попита Харолд.

— Разбира се, че има, момчето ми — отговори Стюарт. — Даже твърде много реки и езера има.

— Чу ли?! — радостно извика Харолд, като погледна брат си.

— Помолете баща си да ви подари по една ловна пушка и по няколко въдици. Там ще ходим на лов и ще ловим риба не само за удоволствие, но и за храна. Може да попаднем в безлюдни места, където няма от кого да си купим храна, и ще трябва сами да си осигуряваме прехраната.

Братята така бяха заинтригувани от предстоящото пътешествие, че обсипаха учителя си с най-различни въпроси.

— Кога ще тръгнем? — питаха те всеки ден ту баща си, ту настойника си.

— Скоро, скоро, потърпете малко! — успокояваше ги Остин.

— Учете се сега да стреляте и изобщо да владеете огнестрелните и хладните оръжия, това ще ви е необходимо — съветваше ги Стюарт.

Момчетата с удоволствие последваха съвета, когато баща им им подари по една хубава лека пушка с всички принадлежности. Само за няколко дни се научиха добре да стрелят под ръководството на учителя и на самия полковник, който прибави към пушките по два револвера и по един ловджийски нож. Доволни от подаръците, бъдещите пътешественици по цял ден ходеха въоръжени от главата до петите. Дори когато си лягаха да спят, слагаха револверите под възглавниците си, а пушките — до главите.

Най-после приготовленията свършиха. Хари и Харолд се сбогуваха с баща си и тръгнаха със своя настойник на път. Макар да не бяха съвсем сигурни харесват ли учителя си или не, вече усещаха, че започват силно да се привързват към него, но от едната гордост само не показваха това явно.