Майн Рид
Северните момчета (11)

Единадесета глава
В плен на лопарите

Слънцето беше вече високо, когато Хари се събуди. Усети миризма на печено, отвори очи и видя брат си наведен до огъня да пече месо.

— Джери, какво правиш там?

— Не виждаш ли, пека заек.

— Няколко дойдоха да пият вода на потока и аз убих единия.

— Браво! А защо не ме събуди досега?

— Защо ли? Ти така сладко спеше, че не исках да те безпокоя.

— Благодаря ти! А какво стана с вълците?

— Цели три часа ги милвах с разпалени главни и шишарки. Като че ли това не им хареса и те си отидоха.

— Ха, ха, ха!… Чудесно!

Щом месото се изпече, младите скитници си хапнаха до насита, напиха се добре с вода и продължиха пътя си, като не забравиха да оставят на рътлината съответния знак за своето пренощуване.

Целия ден вървяха. Спираха само за почивка и закуска. Въздухът ставаше по-суров и всички места, през които преминаха, бяха вече покрити със сняг. До вечерта нашите пътници така се измъчиха, че едва тътреха краката си.

— Не мога да вървя повече! — изстена Харолд и падна в снега.

— Но, Джери, тук не можем да пренощуваме!

— Истината пи казвам, нямам сили! И обущата ми са съвсем скъсани.

— Моите не са по-добри, Джери… Да повървим още малко, моля ти се! Може да намерим някое място да се скрием за през нощта.

С неимоверни усилия Харолд се изправи и заедно изминаха още стотина крачки. Изведнъж чуха звуци, приличащи на кучешки лай.

— Чуваш ли, Хари? — стресна се по-малкият брат.

— Чувам, Джери.

— Като че ли лае куче!

— Не, Джери, това сигурно са вълци.

— От кога вълците лаят?

— Казват, че някои от тях лаят.

— Погледни, там има и дим!

— Къде?… А, да! По-скоро да отидем там!

Харолд излезе прав. Скоро видяха колиба, от покрива на която излизаше гъст дим. Около нея се движеха хора и едно куче, което силно лаеше. Хората бяха много странни: всичките ниски на ръст, облечени в смешни дрехи с козината навън.

— Хари, това са лопари!

— Да, Джери, виждам. Те все пак са по-добри от вълците. Да се опитаме да намерим убежище при тях, макар и за една нощ.

В това време към тях се приближи млада жена лопарка и им каза нещо на своя език. Хари й отговори, колкото можеше на норвежки, че не я разбира. Тогава тя също заговори на норвежки и ги покани в колибата. Скоро дойде и един мъж, избърбори нещо сърдито и показа с ръка на момчетата пътя.

— Този дивак не е особено любезен! — смънка Харолд, без да знае какво да прави.

Жената не послуша мъжа, хвана момчетата за ръцете и ги заведе в колибата. Лопарът тръгна подире им, викайки нещо с гръмовит глас. Жената покани гостите си да седнат на земята и сложи пред тях канче с еленово мляко и дървена копанка с месо. Мъжът удари гостоприемната стопанка и се опита да вземе храната, която тя сложи на момчетата. Харолд не издържа, скочи на крака и блъсна толкова силно нахалника, че той се изтърколи извън колибата. След това никой не обезпокои момчетата. Те се навечеряха и легнаха да спят.

През нощта до късно чуваха викове и ругатни. На разсъмване усетиха, че някой ги мушка в ребрата. Събудиха се и онемяха, като видяха пред себе си плоската физиономия на същия оня лопар, когото Харолд изплаши в града с пушката си. Той беше два пъти по-млад от предишния и се оказа негов син. Бащата взе едната пушка от ръцете на сина си и като се прицели в Харолд, злобно проговори на развален норвежки език:

— Ти иска убиеш Фин?… Фин не забравил това!… Ти и твой ще гладувай у Фин!

След тези думи разгневеният мъж гръмогласно извика. В колибата влетяха шест лопари, повалиха пленниците на земята, седнаха отгоре им и им завързаха ръцете и краката. После ги захвърлиха в ъгъла и като че ли съвсем забравиха за тях.

— Спукана ни е работата, Хари! — прошепна Харолд, свит в калното кьоше заедно с брат си.

— Дори много по-зле, Джери! Най-лошото е, че искат, както се вижда, да ни уморят от глад. Предпочитам да бъда разкъсан от вълците, отколкото да умра от глад при тези диваци!

Но очевидно диваците нямаха намерение да уморят братята от глад. Късно вечерта при тях дойде една бабичка и им донесе месо и мляко. Тъй като ръцете на момчетата бяха вързани, тя накъса месото на дребни парченца и със своите не твърде чисти ръце ги слагаше направо в устата им. След това ги напои с еленово мляко и мълчаливо си отиде. Те се опитаха да заприказват бабичката, но тя не издаде нито един звук. Освен това храната беше малко и само раздразни апетита им, така че дълго не можеха да заспят.

— Дали все такива порции ще ни дават? — каза Харолд.

— И на това кажи „благодаря“! Оня лопар искаше съвсем да ни умори от глад.

— По-добре е да умра от глад, отколкото само да си дразня стомаха.

Поприказваха още малко и като се повъртяха насам-натам, заспаха.

Сутринта усетиха, че някой ги буди, и отвориха очи. Пред тях стоеше младата лопарка с дървен поднос, на който имаше дребно нарязано еленово месо. Момчетата се зарадваха, бързо излапаха месото и като благодариха, тихо попитаха все толкова малки ли ще бъдат порциите.

— Да, ще ви хранят само веднъж на ден. Искат да отслабнете, за да не можете да избягате. Той настояваше нищо да не ви се дава, но другите не се съгласиха.

— Кой е този „той“? — попита; Харолд.

— Чичо ми. Когато бил в града, вие сте го обидили с нещо. Освен това, ако помните, вчера го пребихте. За наказание искаше да ви остави да умрете от глад.

— А защо другите не са съгласни да ни уморят?

— Искат да ви накарат да работите.

— Че как ще работим с вързани ръце и крака?

— Когато поотслабнете, ще ви развържат. Не се бойте! Аз ще ви давам скришом по нещо за ядене.

— Благодарим! Но защо се отнасят и с тебе така лошо? Ти си толкова добра.

— Защото съм християнка.

— Нима другите не са?…

— Всички са езичници и силно мразят християните. Покръстиха ме мисионерите и оттогава съплеменниците ми ме мразят. Вие се преструвайте, че не ме забелязвате. Ако ме бият, не се застъпвайте за мене, защото ще стане по-лошо и за вас, и за мене. Довиждане. Страх ме е да не ме завари някой тук.

Тя бързо излезе и момчетата заобсъждаха всичко, което чуха от благодетелката си.

Изминаха няколко дни. Наистина ги хранеха само веднъж на ден, но добрата жена продължаваше скришом да им носи храна и мляко, така че голям глад и жажда не изпитваха. От постоянното седене обаче на едно място и от застоялия въздух в колибата те доста отслабнаха.

Една сутрин всички се надигнаха по-рано, отколкото друг път. Глъчка изпълни катуна: хората викаха, кучетата лаеха, изобщо ставаше нещо необичайно. Пленниците наостриха уши. Донесоха им да закусят, макар и твърде малко. После им развързаха краката. Завързаха Харолд с единия край на дълго въже, а Хари — с другия край на въжето и ги изведоха на чист въздух. Един от лопарите държеше въжето в средата и пленниците заприличаха на кучешки впряг.

— Превърнаха ни в кучета! — не се стърпя да изръмжи Харолд. — Тези дребни идиоти наистина си въобразяват, че сме кой знае колко силни… Всъщност, ако не са ми вързани ръцете, бих им дал да разберат…

— Стига, Джери! — прекъсна го Хари. — По-лошо ще стане! Припомни си думите на онази жена…

— Добре, добре! Рано или късно и в нашата къща петел ще пропее… Ще ги науча аз тогава!

Лопарите отведоха пленниците настрани и започнаха да развалят катуна. Мъжете отделяха чамовите пръти, от които бяха сглобени колибите. Жените прибираха съдовете, еленовите кожи и другите вещи на своето просто домакинство. Всичко натовариха на шейни, теглени от елени. Когато бяха изцяло готови за път, стопанинът се приближи до лопара, който държеше въжето с робите, и нещо му каза. Той кимна мълчаливо с глава, след което всички потеглиха.

Вървяха почти цял ден. На пленниците не дадоха нищо да ядат и да пият по пътя. Когато момчетата ги молеха със знаци поне за малко вода, лопарите се присмиваха и им се блещеха пред очите. Озлобеният Харолд се опита да отвърне на мъчителите си. Като спряха за почивка той така грозно им се изкриви, че те веднага го натупаха със сопите си.

Ето че стигнаха до предварително определеното място и започнаха да строят нов катун. Това им отне само няколко часа време. Жените подредиха покъщнината, приготвиха вечерята, нагостиха и пленниците.

На новото място лопарите започнаха да учат момчетата на работа. Караха ги да пасат елените им, да ги доят, да събират дърва за огън… Но както и преди, даваха им малко храна и ако не беше добрата лопарка, те съвсем щяха да изпосталеят.

Настъпи зимата. Всеки ден валеше сняг. Студовете се увеличиха и момчетата страшно мръзнеха нямаха нито сносни обувки, нито зимни дрехи.