Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (8)

Глава осма
Петдесет сажена под водата

Опиянението от голямата дълбочина продължаваше да тревожи умовете ни. Имахме чувството, че трябва да отговорим на едно предизвикателство. Можехме и длъжни бяхме да слезем по-дълбоко след рекордното спущане на Диди в 1943 година. Бяхме убедени, че това е възможно, затова групата грижливо беше трупала документи, които се отнасяха до прословутата наркоза. Но нашите познания за ефектите на това пиянство си оставаха предимно теоретически; не бяхме още предприели преки и систематични опити. По тази причина през цялото лято на 1947 година ние се готвихме да извършим серия спускания на голяма дълбочина.

Държа да подчертая тук, че нашата цел не беше да чупим рекорди, макар че опитите щяха да стигнат до такъв резултат. Най-важното за нас винаги е било да се върнем живи от нашето подводно пътуване. Дори Диди, най-смелият от нас, няма нищо общо с лудите глави. Слизали сме все по-дълбоко и по-дълбоко, защото не съществува друг начин да се проучат в самото сърце на морската среда последиците от опиянението на дълбочината и да се определят границите за употреблението на автоматичния дихателен апарат. Подготвяли сме винаги до най-големи подробности нашите опити и сме ги проверявали най-грижливо. Досега нито един леководолаз не беше слизал по-долу от шестдесет и двата метра на Диди.

Дълбочините биваха измервани посредством въже с привързана на него голяма тежест, спуснато от задната палуба на „Ели Моние“. На въжето през 5 метра бяха завързани дъсчици, боядисани в бяло. Гмурците, снабдени с неизличими моливи, трябваше да се подпишат на последната достигната от тях дъсчица и евентуално да напишат някое кратко изречение. За да се избегне излишната умора при спущането, гмурците вземаха със себе си парче желязо, тежко около 5 килограма. За да забавят или да прекъснат слизането, беше достатъчно да се хванат за въжето. След като слезеха до най-голяма дълбочина, която можеха да достигнат без опасност и риск, гмурците се подписваха на най-близката дъсчица, пускаха баласта си и се връщаха на повърхността по въжето. При изкачването, за да се избегне кесонното заболяване, им се налагаше кратка почивка на 6 и на 3 метра за декомпресия. Първия път всички гмурци от ГПИ достигнаха до края на едно 65-метрово въже. След това спущане подготвихме друго, на 90 метра дълбочина. За този опит аз се чувствувах физически превъзходно след няколкомесечна тренировка под водата. Ушите ми бяха свикнали напълно с налягането.

На определения ден влязох във водата, като държах баласта си в лявата ръка, и се хлъзнах бързо надолу, прав, обгърнал въжето с дясната ръка. Бръмченето на динамото на „Ели Моние“ се чуваше под водата все по-натрапчиво, колкото по-дълбоко се спущах. Светлината бърже отслабва, макар че е месец юли и часът с едва 12. Стигам до зоната на полумрака и пред очите ми се мярка само бялата линия на въжето и еднообразното преминаване на контролните дъсчици.

На 65-ия метър чувствувам в устата си металическия вкус на сгъстен азот и неочаквано ме връхлетя страховито дълбочинно опиянение. Стискам с дясната си ръка въжето и се спирам. Имам чувството, че съм необикновен човек, и ми става много весело. Правя усилие да съсредоточа ума си на реални неща, да дам например име на цвета на водата, която ме заобикаля. Не мога да реша дали е морскосиня, турскосиня или светлосиня. Единственото, което съм в състояние да забележа, е, че синята стая, в която се намирам, няма нита под, нито таван. Далечното бръмчене на дизеловия мотор пълни главата ми, разширява се, превръща се на гигантско блъскане, на ритъма на световното сърце.

Вземам молива си и написвам на една табличка: „Азотът има отвратителен вкус“. Почти не усещам, че държа молива в ръка; кошмари изплуват от най-ранното ми детство и изпълнят мозъка ми. Виждам се болен, на легло, ужасен от откритието, че всичко, което съществува на света, е плътно, грубо; пръстите ми са като кренвирши, езикът ми като тенисна топка; устните ми върху мундщука са отекли безмерно; въздухът се е превърнал в сироп; водата около мене се съсирва, аз чувствувам, че ще се задуша в тази заледена пача. Оставам вкопчен за въжето в състояние на пълен захлас. До себе си усещам присъствието на едно друго същество, младо, със свободни движения, което прилича на мене и което владее напълно своите способности. То се усмихва иронично, като гледа какъв жалък гмурец съм аз. И тъй като времето минава, то изведнъж започва да направлява движенията ми, заповядва ми да пусна въжето и да сляза. Потъвам в низ от луди видения и се предавам изцяло на опиянението си.

Фредерик Дюма дирижира балет, в който участвуват стотици танцьори

До дъсчицата, която бележи 80 метра, водата е побеляла от нематериална светлина. Минавам от мрак в нещо като зазоряване. Това, което съм взел за слънчев изгрев, е отражението на светлината, която безпрепятствено е преминала през тъмните, но прозрачни горни пластове върху дъното. Различавам долу тежестта, която виси на края на въжето, на 6 метра над дъното. Спирам се на предпоследната дъсчица; гледам последната, пет метра по-долу, и викам на помощ цялото си хладнокръвие, за да преценя положението, без да се лъжа. После потъвам до края на въжето на 90 метра дълбочина.

Дъното е мрачно и пусто, осеяно с празни черупки и умрели таралежи. Притежавам още достатъчно съзнание, за да си спомня, че на тази дълбочина при налягане десет пъти по-силно от това на повърхността всяко физическо усилие представлява сериозна опасност. Пълня бавно дробовете си и се подписвам на последната дъсчица, но се чувствувам неспособен да напиша дори няколко думи за впечатленията ми на 50 сажена под водата. В тази момент аз съм леководолаз, които е слязъл на най-голямата дълбочина. В моя раздвоен мозък това задоволство е придружено със злорадо презрение към самия мен.

Пускам моето парче желязо в тинята, пълня гърдите си с въздух и подскачам нагоре, отминавайки с един скок две дъсчици. Когато стигам до 70-те метра, замайването ми изчезва неочаквано по необясним начин, без да остави следа. Кошмарът се разсейва, изчезва. Отново съм лек, с бодър дух, двойникът ми не е вече с мен и аз цял се отдавам на удоволствието от пресния въздух, който нахлува в дробовете ми. Бърже преминавам през тъмните пластове вода и виждам скоро високо над мехурчетата, които издишам, искрящата морска повърхност.

Невъзможно ми е да не мисля, че летя към небето. Но преди да стигна небето, трябва да се спра в чистилището; пет минути декомпресия на 6 метра от повърхността, последвани от 10 минути на 3 метра, където целият съм обхванат от мъчителни тръпки. Когато изтеглят въжето, ще констатирам с голямо учудване, че някакъв измамник се е подписал вместо мене на последната дъсчица.

След това слизане под водата чувствувах в продължение на половин час слаби болки в коленете и раменете. Филип Тайе донесе от своето слизане великолепно главоболие, което продължи 2 дни. Домакинът Жорж беше като замаян цял час след връщането си. Жан Пинар се почувствувал зле към седемдесетия метър и благоразумно се отказал да продължи слизането си. Що се отнася до Дюма, той трябвало да превъзмогне едно сериозно замайване между 80-те и 90-те метра. Нашите „изпечени“ Фарг и Морандиер заявяват, излизайки, че не са били в състояние да извършат някаква лесна работа на дъното. Нито един от нас не е успял да напише нещо смислено на последната дъсчица.

През есента предприехме друга серия от дълбоки гмуркания и спуснахме градуирано въже, дълго 120 м. Трябваше този път да вземем предохранителни мерки. Слизахме вързани с въже през кръста и един дежурен гмурец беше всеки миг готов да слезе на помощ на своя другар, ако дадеше тревога.

На Борис Фарг, като майстор инструктор, се пада да слезе пръв. Докато трае спускането, той ни дава с потегляне на въжето уречения сигнал „Всичко върви добре“. Но неочаквано сигналите престават. Ние сме силно разтревожени. Докато Жан Пинар, неговият телохранител, се втурва във водата, ние теглим въжето, с което е вързан Фарг, и го изтегляме на 50 метра под водата, където двамата мъже трябва да се срещнат. Пинар с ужас констатира, че мундщукът не е в устата на другаря му — Фарг не дава признаци на живот.

В продължение на пет часа се мъчихме да спасим Фарг, но — уви! — напразно. Опиянението на дълбочините сигурно е достигнало силата на една истинска упойка; Фарг е изгубил съзнание и се е удавил. Когато изтегляме въжето, виждаме, че Фарг се е подписал на дъсчицата, която е на 120-ия метър. Нито един от нас, нито един от гмурците, които дишат сгъстен въздух, не беше достигал до дълбочината, където Фарг загуби живота си. Той споделяше нашата възторжена обич към морето още от създаването на Групата за подводни изследвания.

Ние не ще забравим нито него, нито примера му. Дюма и аз му дължим живота си от деня, в които той ни измъкна от извора Воклюз. Не ще престанем да скърбим, че на свой ред не можахме да спасим неговия живот.

Смъртта на Фарг и добитият през лятото опит доказват, че 90 метра е крайната граница за спущанията на леководолази със сгъстен въздух. След няколко дни тренировка любителите могат да слизат на 40 метра. На същата дълбочина професионалистите са в състояние да извършват тежка работа, ако се съобразяват точно с декомпресионните таблици. Между 40 и 75 метра опитните водолази могат да вършат лека работа и да правят краткотрайни разузнавания. По-долу, в зоната на полумрака, където бушува опиянението на дълбочините, единствени специалистите могат да се решат на кратки разузнавания. Би било възможно да слезем по-ниско от нашите 50 сажена, ако дишаме смес от кислород и хелий например или въздух и водород. Тези въздухообразни коктейли премахват опиянението и неговите засади. Обаче принудата от дълги и отегчителни спирки, на които трябва да се подчини водолазът при изкачването си, ще остане почти същата.

В 1948 година Дюма подобри малко рекорда на свободното гмуркане във връзка с една задача, която имаше съвсем друга цел. Повикаха го да изследва препятствието, на което се бяха закачили стоманените кабели на един драгьор на мини. Трябваше да се види дали тази пречка не е в някои потънал параход. Дюма слезе на 93 метра за 90 секунди. Драгата се беше чисто и просто затикала под една малка скала. След бърз оглед на мястото Диди се изкачи така бърже, както беше слязъл. При такъв темп, дори без да се спира при изкачването, той не беше заплашен от кесонна болест.

Дюма допринесе със своя опит за изработването на една система за бързо обучение на водолази от марината. След 3 седмици всекидневни теоретически и практически уроци младите новобранци преминават разстояния, които ни бяха стрували цели години работа. Те научават как да използуват маската и плавниците, свикват с дишането през тръба и срастват с мисълта, че безполезните движения и безцелни усилия са врагове на леководолаза.

В програмата за обучение има и няколко живописни уроци: тези например, когато учениците застават на дъното около инструктора си и се учат да свалят маската и отново да я турят, да изгонват насъбралата се в нея вода, като духат през носа си, да свалят целия екип от себе си и отново напълно да се екипират и най-сетне да разменят под водата своя дихателен апарат с този на другаря си… Тези упражнения развиват самообладанието и самоувереността до най-висока степен. На края на стажа най-добрите ученици, които в предишните дни са достигнали до 50 метра, слизат на 30 метра и там свалят апарата си, оставят го на дъното и излизат голи на повърхността. Докато трае това вълнуващо изкачване, въздухът, който дробовете съдържат, увеличава непрекъснато обема си и излиза през устата или носа в непрекъснат наниз от сребърни мехурчета. Това е един вид зрелостното свидетелство на гмуреца.

Първият чуждестранен морски офицер, който ни посети официално, беше лейтенант Х. Ж. Ходж от английската военна флота. Той стана бърже възторжен поклонник на свободното гмуркане и на подводния филм. Именно той сполучи да открие в 1950 година потъналата подводница „Трюкюлан“. В прочутата мъгла на Темза, в самото устие на реката, малкият шведски петролоносач „Дивина“ беше пробил и потопил „Трюкюлан“. От екипажа му, на брой 89 души, само 15 бяха успели да излязат от подводницата с дейвисови апарати. На пръв поглед откриването на подводницата не изглежда мъчна работа, но в действителност студената и мръсна вода на реката изобилствуваше с много силни течения и водолазите напразно се опитваха да я намерят. Тогава Ходж предложи услугите си като доброволец. Снабден с автоматичен апарат, той слезе точно над мястото, където трябваше да се намира подводницата, и се остави на течението, което го завлече на дъното. Той попадна веднага на „Трюкюлан“. За нещастие всички хора вътре бяха вече умрели.

През лятото, което последва освобождението^[1], се върнах един ден от Париж с две мънички водолазни костюмчета за децата ми Жан-Мишел и Филип, първия на 7, а втория на 5 години. По-големият се учеше да плува. Що се отнася до втория, той знаеше само да пляска из водата. Бях уверен, че гмуркането ще им хареса, защото не е абсолютно необходимо да знаеш да плуваш, за да слизаш под водата. Очите и носът остават сухи под маската, дишането е инстинктивно и най-неумелото ритане с крак ви придвижва напред.

В Порт Илон на брега на морето държах на моите момченца една съвсем проста техническа лекция, която дори не слушаха. Но без колебание те ме придружиха в едно плитко заливче, пълно с водорасли, бодливи морски таралежи и дребни рибки. Скоро спокойната вода заехтя от радостните им викове, когато видяха всички тези чудеса, които ми сочеха с пръст. Невъзможно беше да ги накарам да мълчат. Мундщукът на Филип излезе от устата му. Пъхнах го отново на мястото му и подскочих към Жан-Мишел, за да наместя дихателната му тръба. Те се спускаха към мене, обсипваха ме с въпроси и аз непрекъснато сновях от единия до другия, за да им попреча да се удавят. В един миг те можеха да глътнат достатъчно количество морска вода. Най-после разбрах, че без никакво съмнение само удавянето можеше да спре езика им. Хванах двете хлапета за ръка и ги изведох на брега. Тогава им държах втора лекция, за да им обясня, че морето е светът на мълчанието и че малките момчета трябва да млъкнат веднага щом влезем във водата. Но чак след многобройни гмуркания те свикнаха да задържат своя поток от думи до излизането на повърхността. Лека-полека слизаха на по-голяма дълбочина, придружени от мен. Те не се колебаеха вече да хващат октоподите с ръка. Когато отивахме на разходка на морския бряг, Жан-Мишел, въоръжен с една вилица, се гмуркаше на пет-шест метра и ни донасяше чудесни морски таралежи за закуска. Майка им слиза под водата, но без особен възторг. Жените си имат свои собствени съображения да не обичат гмуркането и се чувствуват почти оскърбени, когато мъжете им „слизат“. Дюма, който е бил звезда в седем подводни филми, чака и до днес първото си писмо от някоя обожателка.