Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (10)

Глава десета
Морски познайници

Тъй като във връзка с експедицията на „Батискаф“ разполагахме с няколко седмици, решихме да ги посветим на гмуркане в открито море, всред Атлантическия океан. Къде да отидем? Две точици на картата възбуждаха въображението ни — островите Салванс, на половината път между Мадейра и Канарските острови. Според „Навигационния справочник“ те са необитаеми. Прекрасно! Точно такива острови търсим ние. Плувайки към тях, наближаваме зоната на акулите. Славата на морските тигри е такава, че ние вземаме малко наслуки всички възможни мерки за сигурност. Леководолазите ще слизат във водата по двама и ще се охраняват взаимно; таблетки от меден ацетат „shark repellents“^[1] на американците ще бъдат привързани за глезените ни. Така, както плуваме, ще оставяме след нас отровна бразда, която ще ни пази в сектора, където не виждаме. Кръстихме тези таблетки „Флайтокс“.

За първото ни гмуркане избираме пустинния остров Салважем Гранд. Диди е въоръжен с огромен металически лък, който изстрелва харпуни с експлозивни върхове. Що се отнася до мен, аз вземам моята вярна филмова камера. Слизаме във водата, но едва потапяме маските си — и се вкопчваме за въжената стълба като корабокрушенци за спасителна дъска. Ние сме се готвили дълго да се опълчим срещу страха, но ето, че друг страх, непознат досега, ни обхваща: зашеметени сме.

Споглеждаме се, после отново потапяме главите си под водата, но не изпускаме стълбата. На 30 метра под нас започваме да виждаме дъното с неописуема яснота. Между него и нас като че няма вода. Пространството изглежда празно, няма следа от животни, растения или камъчета. Това се казва бистра вода! Не като бульона, който досега наричахме прозрачен, защото смятахме за изключителна видимостта, щом погледът ни обгръщаше пространство по-малко от театрална зала. Днес ние действително виждаме почти безграничен пейзаж. Струва ни се, че ако се пуснем от стълбата, ще паднем като камъни в празното пространство и ще се разбием върху гладките скали на дъното.

Решаваме все пак да се гмурнем и морето приема да ни поддържа. В тази дестилирана вода приличаме на големи човешки зародиши в буркан. Няколко метра по-ниско отминаваме една група неподвижни баракуди, които не обръщат никаква внимание на натрапниците. Бели риби и бонити^[2] са замръзнали в пространството.

Трябва ни известно време, за да разберем, че самият пейзаж е необичаен; дъното представлява големи ивици от черна блестяща лава, гладка на пипане. Досега знаехме, а и нашият приятел професор Драк твърдеше, че всяка подводна скала е покрита с морска флора или фауна. Но тук, по потъналите склонове на Салважем Гранд, върху тази ужасна лава няма нито едно водорасло, нито едно живо същество. Впрочем не, има едно животно, което не може да остане дълго време незабелязано. По подводните крайбрежни скали са налепени черни като катран морски таралежи, милиарди морски таралежи от някаква гигантска тропическа порода със страшни, 20-сантиметрови бодли. Всеки от тях, неизвестно как, е издълбал в лавата по една дупка според големината си. Всички тия таралежи движат неспирно бодлите си, които се вълнуват като житни класове при повея на вятъра. Обхваща ни ново замайване и лягаме по гърба си. Нашите нанизи от мехурчета правят реално пространството чак до небето и ни успокояват. Ще можем да излезем на повърхността и да намерим парахода. Но не убихме нито една риба, не направихме нито една снимка. Това не е море!

Една сутрин в края на лятото „Ели Моние“ наближи Дакар. Ние знаехме, че изключително спокойната повърхност е измамна и че крие хиляди акули. От две години сме готови да се срещнем с акулите от Атлантическия океан. На борда имаме най-усъвършенствувания защитен уред, плод на нашето неспокойно въображение и… на умението на тулонските железари. Това е желязна клетка, подобна на лъвските клетки в цирка, която се разглобява и лесно се монтира, за да се спусне във водата. Една врата позволява на гмуреца да влиза и да излиза от нея, да се барикадира, за да се запази от хищниците.

Винаги сме смятали, че акулите са най-страшни за нас в момента, когато се спускаме във водата или излизаме от нея. Отсега нататък ще можем да слизаме безопасно. Веднъж стигнали на дъното, ще напуснем спокойно нашето убежище, за да работим, после ще се върнем в клетката и ще се затворим, за да се издигнем на повърхността. В нея има звънец, който дава възможност да се държи връзка с парахода над нас.

Първото представление на нашата зверилница се даде на юг от остров Магдалина, близо до Дакар. Дюма, Тайе и аз се гордеехме много с нашето изобретение и държахме първи да го използуваме. Апаратите на гърба ни, арбалетите и кинокамерата ни тежаха и пречеха на движенията ни. Влязохме в клетката и когато кранът ни вдигна и ни залюля над палубата, ние се залепихме за пречките.

Така, както сме увиснали във въздуха, ни се струва, че лекото клатушкане на „Ели Моние“ се е увеличило значително; опитът ни започва с няколко минути силно люшкане. Правим прощални знаци на развеселените си другари и потъваме в млечнобялата вода.

Понеже преминаваме от една среда в друга, изведнъж се виждаме издигнати от нея до тавана на нашия затвор. После и тримата падаме във водата. Нашата лъвска клетка се е превърнала в един необикновен птичи кафез, където трима мъже летят неумело и се блъскат един друг. Птичарникът се издига и спуща според ритъма на морското вълнение и ни върти на всички страни. Блъскаме до болка главите си о железните пръчки, заклещваме краката си между тях.

Колкото повече се удължава стоманеното въже на клетката, толкова движенията ѝ стават по-ексцентрични. Деветте металически балони на гърбовете ни се чукат един о друг или о клетката. Под водата се носи учестен камбанен звън. Ние сме се превърнали в езици на камбани. Аз, зле — добре, пазя камерата си, Диди сериозно се безпокои за експлозивната стрела на своя лък. Един неволен жест на моя другар сваля маската ми. Не искам да се призная за победен, намествам я и натискам звънеца, за да ни спуснат още по-дълбоко. Нов сигнал и спущането изведнъж спира. Ние се люлеем над плоско тинесто дъно. Хващаме се за решетките като каторжници и гледаме какво става в свободния морски свят.

Един рояк сиви риби хирурзи^[3] с хубави яркожълти перки, облечени празнично като за семейно посещение на нашата зоологическа градина, се спират и ни разглеждат. Те пулят белите си очи, после отминават. Виждам как минава една огромна баракуда, дълга два метра. Тя си върви по пътя напълно безразлична, но при нейното минаване изчислих диаметъра ѝ и разбрах, че тя прекрасно може да се провре между пречките на нашата клетка… Веднага звъня да ни изтеглят.

Клетката за хора беше използувана още един път при островите на Зеления нос. Спуснахме я празна на дъното, за да ни служи за убежище в случай на нужда. Впоследствие винаги сме срещали акулите без клетка.

Посредством нашия ехолот открихме една френска подводница, потънала на 25 метра, близо до Дакар.

Отидохме един ден да я посетим. Тя стоеше изправена на кила си, обвита в облак дребни рибки, каквито не бяхме виждали досега. Щом влезете всред тях, изгубвате се: облакът ви обгръща плътно. Но при най-малкия жест целият този мравуняк реагира с бързо общо движение. Дюма си игра дълго време, дирижирайки балет от 1 милион танцьори, като отваряше и затваряше двете си ръце. После той отиде до самото дъно и в сянката около левия винт се намери ненадейно лице с лице с един гигантски полиприон (епинефелус}, братовчед на нашата средиземноморска бяла риба. Този екземпляр е най-малко 10 пъти по-голям от старите ни приятели от Мулиниер и Сисие. Той тежи повече от 200 кила. Широката сплескана глава с мънички очички се приближава до Дюма. Страшната уста се отваря от време на време така широко, че би могла да го глътне. Диди знае, че тези риби нямат зъби, но все пак се пита дали полиприонът не си е наумил да го лапне наведнъж, както средиземноморските меру налапват октоподите и лангустите. Дюма не е въоръжен, а аз съм далеч от него, зает да търся удобни места за снимане.

Подобната на пещера паст е на по-малко от един метър. Диди отстъпва назад, без да изпуска от око своя неприятел, който продължава да напредва. Разстоянието между двамата противници остава същото. Разбира се, чудовището не е опасно, но това понятие е много разтегливо, когато Диди гледа безмерната уста. Минутите на стратегическото отстъпление се виждат безкрайно дълги на Дюма, докато той и полиприонът се гледат с отвращение. Най-сетне интересът на животното към Диди намалява, то прави полукръг и се прибира у дома си, в сянката на загиналата подводница. Дюма излиза замислен на повърхността. „Представи си за момент — ми казва той — какво щях да усетя, ако този мръсен епинефел ме глътнеше жив!“

Тюленът е несъмнено най-привлекателният от всички морски познайници, които сме срещали. Някога тюлените с бял корем, тюлените монаси (Monachus albiventer), са се срещали много често в Средиземно море. Те са изобилствували от Черно море до Атлантика. В XVII век са ги изтребили безмилостно, без оглед да се запази видът им. Абрахам Кин, по произход нюфаундлендец, се хвалил, че е най-големият звероубиец на всички времена. Той е изтребил един милион тюлени. Все пак в Средиземно море са останали малко от тях. Много рибари от Корсика и Северна Африка са виждали тюлени. В Бонифацио един старец ми каза, че през септември някои тюлени допълзяват нощем до лозята и се тъпчат с грозде, което много обичат.

Следите от изчезналата раса на тюлените монаси са още пресни в Ла Галите, малък остров, разположен на 35 мили северно от Тунис и прочут с лангустите си. Ловят ги и ги запазват живи в сандъци, спуснати в морето. Там те чакат гемиите, които ще ги пренесат в Тунис или във Франция. На пристанищната скеля един нисък, червенокос и приказлив човек ни увери, че е виждал „морски телета“: „Една вечер всички съзряхме тюлен, който крадеше лангустите от един сандък. Ей тук, в самото пристанище, пред очите ни! Той беше ги изял всичките и когато се показа на повърхността, за да диша, носеше сандъка на главата си като шапка. Но положението на този смешен и доволен от вкусния обед тюлен монах скоро стана трагично. Приписаха на животното всички направени досега пакости и стреляха безмилостно с пушките си по него…“

Ниският човек продължи: „Преди няколко месеца рибари са убили един тюлен на южния бряг. Той е потънал и тялото му не е намерено, но ако искате, ще ви заведа в пещерата на тюлените.“

Той ни води последователно в три пещери, в които не открихме даже и следи от животните. Когато стигнахме пред четвъртата, Тайе, Дюма и приятелят ни Марсел Ишак слязоха безшумно на брега и застанаха до входа, въоръжени с камъни, готови да изплашат животното, което би се намирало вътре. През това време Алина и аз се гмуркахме срещу входа на пещерата. Алина застана на пет метра под мене скрит зад една скала, а аз насочих камерата си към тесния подводен коридор — единствения изход от пещерата. Другарите ни хвърляха камъните без особени надежди. За тяхно изумление два силно изплашени големи тюлени монаси — сива женска и великолепен бял самец — излязоха от леговището си и се хвърлиха в морето, като събориха след себе си цял водопад от големи камъни. Monachus albiventer влезе отново в зоологията.

В тъмния подводен коридор забелязвам бяло очертание, което вземам най-напред за някаква непозната риба. Макар че съм застанал тук с надеждата да снема филм с тюлен, не ми идва на ума, че мога да видя бял тюлен, защото възрастен албинос е голяма рядкост. Алина, по-близо до животното от мене, пръв си дава сметка за него и ми прави енергични знаци да пусна камерата в ход. Тюленът вижда този жест, колебае се и се спира на две крачки от Алина. Старият албинос е единствен по рода си, но и той не е виждал риби с две опашки, които издишват вълни от мехурчета. Едрият самец простира плавниците си, върти големите си очи на всички страни, мустаците му щръкват. Той се спира за момент, после плува право срещу мене и ме блъска безпощадно. На минаване Алина го погали по хълбока.

Връщаме се на борда, обличаме сухи дрехи и идваме да разгледаме пещерата. С лампи в ръка влизаме в голяма зала, пречупена под прав ъгъл. В дъното ѝ се отваря нисък тунел, в който Тайе влиза пръв, като пълзи без колебание. След 6 или 7 метра излизаме в друга зала, 6 метра в диаметър, където се усеща силна миризма. Светлината на нашите лампи пада в средата върху добре запазения скелет на един тюлен монах. Ние току-що сме осквернили жилището, където видът е оцелял, където на завет от кръвожадните хора са родени малките, където са допълзели да умрат ранените, ударени от куршумите на своя най-зъл враг. Нито една кост на скелета не е разместена, макар че по земята има множество пресни следи. Това тъмно прибежище напомня гробна могила.

Продължаваме изследването си върху тюлените монаси и то ни завежда на атлантическия бряг в Порт Етиен в Мавритания. Там в една колиба от гофрирана ламарина се запознаваме с един самотник — М. Косе, който не само потвърди съществуването на тюлени монаси, но и добави, че те са неговите единствени приятели на този свят. „Аз — каза ни той — знам да свиря по начин, който ги кара да плуват към мене. Всяка неделя, докато е рано, отивам на плажа им, пълзя бавно, докато стигна до тях, и ние заедно прекарваме деня на слънце, легнали на пясъка.“ Ние се спогледахме смаяни, питайки се кой е изчезнал: Косе и тюлените монаси или нашата цивилизация.

И така Косе поддържа близки връзки с около 200 тюлена, единствените останали живи от тази уж изчезнала порода. Преди да ни заведе с камионетката си до любимия си плаж, Косе ни разпитва надълго, уверява се, че имаме миролюбиви намерения и няма да вземаме пушки. Едва тогава той се съгласява да ни представи на своите приятели, които ние наблюдаваме дълго от върха на крайбрежните скали. Филип и Диди слагат маските и плавниците и влизат във водата на известно разстояние от заливчето, за да отидат на срещата по вода. Отначало те избягват близкия контакт с тези бозайници, които са два пъти по-големи от човек и надарени е внушителни челюсти и зъби.

Двадесетина тюлена плуват около подводните скали, подават големите си глави от водата и ни разглеждат с любопитство. Между тях виждаме великолепен, почти черен самец, по-светла самка и едно възхитително бебе, което иска да се качи на гърба ѝ.

Диди и Филип плуват между тюлените и наблюдават техниката на своите учители по гмуркане. Тюлените свиват ноздрите си като клапи, допират едва-едва бузата си до водата и изчезват, легнали настрана, без да разплискват водата. Дюма, който е най-добрият плувец между нас, се опитва да им подражава, но с малък успех. Високи вълни обливат скалите с тинеста вода, пълна с парливи като коприва микроорганизми и с отвратителни медузи, но Филип и Диди са изцяло погълнати от урока по гмуркане и не отдават никакво внимание на неудобствата. Тюлените изглеждат очаровани от посещението на тези новаци. Един голям мъжки тюлен се гмурка тихичко зад Филип и излиза пред него, лице с лице, като че иска да го изненада. Филип гребва вода с ръката си и го пръска в лицето. Животното отвръща с духане и смъркане като същински простак. Дюма се смее като луд, но изведнъж смехът му се превръща в страхлив вик — друг тюлен се е промъкнал зад него и го е погъделичкал по гърба с дългите си мустаци.

На един плаж в Рио де Оро те срещнаха изчезналата раса на тюлените монаси

Още с пристигането си при тюлените бях решил да хвана едно тюленче, да го заведа във Франция и да го дресирам да се гмурка с нас в ролята на „ловджийско куче“. Похитихме едно бебе, тежко около 40 кила. Хванахме го с мрежа. Когато дърпахме нашата жертва към върха на скалата, от запененото море се подаваха големи глави и очите им бяха пълни с упрек. Очите на Косе изразяваха същата скръб. „Не се безпокойте — му казвам аз, — ние ще се грижим много за него и ще го направим наш приятел.“

Нашият екипаж кръсти новия пасажер Думбо и монтира за него на палубата прословутата противоакулна клетка. Дадохме на Думбо една голяма рогозка, която трябваше да му замести пясъка. Но детето се сърдеше. То лежеше неподвижно и не искаше да яде нищо. Доктор Лонже се опита да му налее през една фуния мляко, смесено със смачкана риба, но тюленчето изплю всичко с пълно пренебрежение. Започнахме да се безпокоим и му премерихме температурата: термометърът показа 37.5 ^oC. Не знаехме дали тази температура е нормална за тюлена монах. Той гладуваше вече от 6 дни, когато пристигнахме в Казабланка. Дойде ни на ум да наемем градския басейн, за да дадем възможност на тюленчето да се размърда и да излезе от вцепенението си. Докато преговаряхме за наемането, един рибар арабин се качва на борда. Той гледа нашето нещастно бебе, изтърколено зад железните решетки, и се обръща свойски към мене: „Коменданте, ще трябва да му дадеш октоподи. Тюлените много ги обичат.“ Хващам го за ръката: „Имаш право. Иди да намериш октоподи.“

Нашият човек слезе на брега, отряза едно маслинено клонче и го завърза за дълга върлина. След това натопи маслинения клон между каменните блокове на вълнолома и дълго време разклащаше сребристия листак пред една пукнатина. Един октопод, който помисли, че листата са рибки, протегна едно от пипалата си и го уви около стръвта. Понеже листата продължиха да се движат, октоподът пусна в действие две, после три, после шест пипала. Той беше упорит и когато се закачи с дългите си ръце за маслините, нашият приятел вдигна бързо на вълнолома клона с главоногото. След 20 минути арабинът беше на борда с три октопода.

Поднесохме ги на Думбо. Загасналите му очи веднага заблестяха. Думбо пак стана палавото бебе тюленче: той хвана октоподите и ги излапа като макарони. От този момент той се нахвърля жадно на всички риби, които купуваме за него, отново е общителен и игрив. Когато чистим клетката му и метлата случайно го докосне, той лае от удоволствие. Скоро забелязваме, че най-желаната награда за него е да го чешем по корема. Една сутрин ме събуди яростният лай на Думбо. Изкачих се на палубата и не закъснях да разбера причината; някакъв арабин метеше добросъвестно палубата на една плоскодънна гемия, долепена до „Ели Моние“. Думбо чул шума на метлата и енергично искаше ласките, които му бяха толкова приятни. Щом ме позна, той се изтърколи на гръб и залая още по-силно. Можах да го накарам да млъкне едва след като наредих да му се даде прилична порция чесане с метлата.

За нещастие трогателното приятелство с нашето тюленче монах ми излезе много скъпо. През първия месец от престоя на ГПИ в Тулон той изяде риба за повече от 40 000 франка. Една проста сметчица ни показа, че докато порасне, Думбо ще ни струва около 2 милиона годишно.

Искахме да го пуснем на свобода в Средиземно море, но Думбо, свикнал вече с хората, нямаше да се подвоуми да изпълзи на плажа между къпещите се и първият срещнат рибар щеше подло да го убие. Трудно беше да го върнем в неговото заливче на Рио де Ора. Пък и кой знае дали неговата колония би приела отново този цивилизован беглец?

С болка на сърцето решихме да го подарим на зоологическата градина в Марсилия, където го поставиха съвсем сам в един голям басейн. За Нова година Косе го поздрави от Африка. Ние го посетихме няколко пъти, но Думбо не познаваше вече приятелите си от „Ели Моние“. Той се отвръщаше от нас и лаеше радостно по една дребна, облечена в черно бабичка, която идваше всеки ден при него и му донасяше по една риба.

„Ели Моние“ дълго време бразди тучните води на островите на Зеления нос, където всяко слизане под водата е същинско очарование. Представяме си какви наблюдения би направил Чарлз Дарвин, който е изследвал същите острови в 1831 година по време на прочутата експедиция на „Бигъл“, ако разполагаше с нашите уреди за гмуркане. „Когато търсех морски животни, наведен от скалистия бряг на 50 см от водата — пише Дарвин, — много пъти ме е обливала водна струя, придружена от слаб неприятен шум. Открих, че това иде от една сепия… Констатирах още, че една сепия, която държах в кабината си, фосфоресцира слабо на тъмно.“

Ние можехме да наблюдаваме сепиите с глави под водата. Виждали сме как плуват морските лисици и гигантските манти^[4]. Около острова Боависта сините лангусти бяха в такова количество, че както изглежда имаше жилищна криза; „безприютните“ лангусти се разхождаха по задръстените булеварди между жилищата на привилегированите домовладелци. Също като бездомниците по улиците на някой голям град, филмиран със забавяне.

Те дори си откраднаха едно бебе тюленче и го нарекоха Думбо

Морските костенурки около остров Брава ни удивиха с продължителното си стоене под водата. В басейна на зоологическите градини пленниците костенурки често излизат на повърхността, за да дишат. Тук, всред природата, те стоят залепени на морското дъно цели часове. Само един път видяхме една, която излезе да диша на повърхността. Изглежда, че тяхната обмяна на веществата е много бавна и нямат нужда от много кислород, освен когато плуват бърже, за да избягат от неприятеля.

В морето на Брава на 15 метра дълбочина открихме широк тунел, който минаваше от единия до другия край на един малък остров. Когато влязохме в този мрачен проход, страстно ни се поиска да се върнем към изумрудената светлина на входа му. Плувахме в мрак. Ивици от лъчи минаваха над нас през дупките на скалата. След един завой навлязохме в огромна пещера и отново видяхме зеленото море. Там, струпани в пещерата, като че ли за да се порадват на сянката, гъмжаха множество хубави синьо-сиви риби, оживени като гости на някоя голяма сватба. И наистина, тук пред очите ни празнуваха масовата си сватба сафриди, тежки от две до шест кила. С опънати от хайвер коремчета, те се въртяха на всички страни. Ние сме виждали сафриди почти навсякъде около тези острови. Те се движат бърже в групи от четири до тридесет, но тук бяха събрани стотици в развълнувана маса, която се въртеше в тъмната пещера. Нашето нежелано присъствие внесе известно смущение в церемонията. Изплашените риби се разбягаха, но след това се събраха отново около нас, като че ни молеха да си отидем. Те гледаха на нас като на пияници, които са се вмъкнали без покана в някой светски прием.

Парадът на морските костенурки — една необикновена гледка

Няколко дни наред ходихме в пещерата. Промъквахме се като крадци в тъмните ъгли до стените, за да наблюдаваме любовните танци на големите тръпнещи риби, без да бъдем забелязани. Стараехме се да не смутим почти религиозната атмосфера на сватбената пещера и изпитвахме инстинктивна почит към една от тайните церемонии на природата, на която нито едно човешко същество не беше присъствувало преди нас.

Нашият най-добър познайник от подводните скали беше трагикомичната риба флейта, която изобилствува във водите на Зеления нос. Тя е чудновато животно с конска глава и дълго вдървено тяло като дръжката на метла. То завършва с истинска малка рибена опашка. За да се придвижи напред или назад, тя не си служи с опашката, нито с тялото, а отчаяно работи с гръдните си перки. Чувствува се много удобно, когато стои права във водата. Рибата флейта е шутът на тропическите води. Случва се да видите по една дузина от тези идиоти как стърчат на всички страни от някоя дупка на скалата като моливи от някоя чаша.

Тия отритнати от природата имат необикновено държание. Толкова много сме наблюдавали тия живи тояги, че това, което разказвам тук, не е прибързано заключение, а потвърдено наблюдение, многократно зарегистрирано от кинокамерата. Рибата флейта излиза често от апатията си и плува бързо към някоя по-голяма риба, риба папагал, някой люжан или меру. Тя застава съвсем близо до минувачката или над гърба ѝ и вече не я оставя. Плува зад самата опашка на своя случаен другар, като че моли за приятелството му, жадна за обич, предлагаща сърцето си. В държанието ѝ няма следа от враждебност. Рибата флейта изобщо не може да причини и най-малкото зло на някоя риба от нейния ръст и сантименталното ѝ поведение подхвърля на опасност по-скоро самата нея. Тя не се опитва да изпроси и парченце от яденето на своя другар.

За нещастие тия излияния не намират никога взаимност. Бялата риба или рибата папагал си ходи по своята работа, без да обръща внимание на натрапницата, и най-после се уморява от настойчивостта на това нежелано приятелство. Със силен удар на опашката той се мъчи да се отърве от досадния спътник, но самотникът е също упорит. Загубил търпение, обектът на любовта избягва колкото може по-бърже и нашата риба флейта увисва печално във водата, отхвърлена за лишен път. Тази малка социална драма се е разигравала много често пред нас и в смеха ни се е примесвало състрадание.

Гибралтарският проток е наистина най-благоприятното място за изучаване на морските млекопитаещи. Хиляди делфини и дори китове сноват денонощно през протока, участвувайки в необяснени досега преселения между Средиземно море и Атлантика. „Ели Моние“ хвърли котва точно всред протока. Дюма се гмурна, за да завинти под кила една автоматическа кинокамера, която щеше да филмира и най-бързите движения на делфините. През това време ние с Тайе гледахме как между Испания и Африка тече река от китообразни.

Веднага щом параходът тръгна, делфините се наредиха ветрилообразно около кила му, излизайки от пяната, за да дишат. От умора или отегчение някой от тях хлътваше във водите и слизаше към морското дъно, заместен в същия миг от друг. Когато скоростта на парахода се увеличи, те лягат на едната си страна и ни гледат през водата с малките си дяволити очи. Една майка плува с малкото си, то ускорява темпа, за да не изостане. Майката и детето се бутат приятелски един друг, после без видима причина редиците им проредяват, последният делфин изчезва под водата и завеса от пяна скрива морския балет.

Стадото делфини следва своя път с точността на хронометър

Наблюдавали сме ги често и дълго, понякога сме се гмуркали между тях. В надпреварата им с парахода се е случвало тези животни да подскачат вертикално на два метра над вълните, после падат на опашката си, като издават силен шум. Държанието им ни кара да предполагаме, че имат чувство за хумор. Неприятно е да се констатира колко много тяхната анатомия прилича на нашата. Кръвта им е топла, те дишат с бели дробове, по размери и тегло са като нас. Доктор Лонже стъкми една операционна маса на палубата и направи грижливо дисекция на един делфин. Неприятни мисли ме обладаха, когато видях как той разстила на масата дробове и сърце като нашите, мозък, голям колкото човешкия мозък, с почти толкова многобройни гънки — мерило за нашия гений. Делфините имат блестящи очи и устните им се смеят. Стадният им инстинкт е разцъфтял в истински обществен живот. Има може би повече делфини в морето, отколкото хора по земята.

Мощният им хоризонтален плавник ги подхвърля за миг над повърхността, за да поемат въздух, после те се гмуркат като жива торпила, чиито радиус на действие не познаваме. Филмирах със забавяне функционирането на тяхната ноздра, за да измерим времето, което им е необходимо за дишане. Вдишване и издишване се извършват общо за една осма от секундата. Когато потъват във водата, те оставят след себе си броеница от сребърни мехурчета, доказателство, че невинаги затварят херметически единствената си ноздра. Като се спуснахме между тях под водата, чухме гласа им. Те църкат като мишки, смешен вик за такива благородни животни. Пискливият зов на делфините има вероятно и друга цел, освен да им служи да се разбират помежду си.

Един ден плавахме в открито море към Гибралтар, на 40 мили в Атлантическия океан. „Ели Моние“ изминаваше своите редовни дванадесет възела в час. Настигна ни голямо стадо делфини. Те плуваха точно по средата на пролива, макар че сушата не се виждаше. „Ели Моние“ изпревари делфините и аз незабележимо промених посоката с 5–6 градуса. Опитах се да ги отклоня от пътя им. Те се съгласиха да ни следват в продължение на няколко минути. Вече мислех, че хитростта ми е успяла, когато те изведнъж изоставиха парахода и тръгнаха отново по първото си направление. Аз също се върнах всред стадото и смених посоката; те отиваха право към Гибралтар.

Откъдето и да идеха, тези делфини имаха ясна представа за мястото на протока в безбрежното море. Имат ли те звукови или ултразвукови апарати? Дали слабите писъци, които издават, не им дават усет за дълбочинната топография? Не знаем, но нашите делфини действуваха така, като че ли можеха да радиолокират Гибралтар.