Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (6)

Глава шеста
Съкровища на дъното на морето

Историята за потънали кораби, която чухме в малката крайморска кръчма в Йер, ни накара да наострим уши. „Преди години — разказваше някакъв рибар — два парахода се сблъскаха между Рибо и Поркрол и потънаха надълбоко. Единият носеше злато. Един предприемач по изваждането на потопени кораби се опита да го измъкне. Държавата му изпрати на помощ два военни парахода, за да обърнат потъналия кораб, но без успех. Той и сега си лежи там с дъното нагоре. Няма водолаз, който да смее да го приближи, откакто един смелчага се натъкна в комина на огромна змиорка. Питайте Мишел Мавропоантис, той е работил там.“

Стара история — кораб, преобърнат с дъното нагоре. В него може да се влезе само през комина, обитаван от чудовище, което пази златото. С Мишел Мавропоантис се познавахме отдавна; намерихме го в любимото му кафене. Нисък, набит, облечен като бивш работник, старият водолаз ни прие с разтворени обятия; ние слушахме най-внимателно разказите му. За нас Мишел олицетворяваше достойната за уважение водолазна професия.

Почерпихме го една мастика; той сам наля вода в чашата и отпи като човек, който отбира от тези работи.

— Двата парахода, които търсите — каза той, — нямат нищо общо. Първият е „Мишел Сей“, голям товарен параход, дълъг сто метра и потънал преди петдесет години. Другият, „Вил дьо Грас“, е параход с колела, разсечен на две от „Марсилия“ в 1880 година. „Грас“ носеше италиански емигранти и 1750 златни монети. Параходът даде 53 жертви. Носът му е на 46 метра под водата, кормилото на 55.

Разказът на Мишел беше по-близък до истината от този на рибаря; той даваше точен брой на жертвите и определена стойност на златото, името на парахода, годината на катастрофата и дълбочината на местонахождението му. Трябваше само да ни покаже на картата мястото на корабокрушението.

След втората мастика той продължи:

— Държавата възложи на мен търга за изваждането на „Мишел Сей“. Според договора, всичко, намерено в един радиус от 250 метра, ставаше мое притежание. Докато вършех тази работа, не преставах да търся „Грас“.

С една дума, упражнявайки своя занаят, Мишел е търсил тайно съкровището.

— Цяло лято работих и не намерих кораба с колелата.

От „Мишел Сей“ извадих порцеланови съдове, кристални чаши, сандък с бира, пенлива като шампанско, и чували брашно — добави той.

— Брашно ли, Мишел?

— Разбира се, пшеничено брашно. Морската вода образува с горния пласт на брашното корица, която пази вътрешността на чувала. — Той се порадва на ефекта, произведен от думите му на хора неопитни като нас, и продължи: Един ден в края на сезона ние — момчетата ми и аз — тъкмо ядяхме, когато усетихме, че лодката хлътна и котвата закачи нещо. Момчета, това нещо беше „Вил дьо Грас“ с 1750-те жълтици! Бъдете сигурни, че побързах веднага да сляза на дъното. Дни наред, коленичил, аз тършувах из тинята с ръце. Най-после намерих сандъка!

Мишел глътна бавно ракията, за да придаде повече тържественост на думите си:

— На борда на корабчето — голямо вълнение! Ножовете вече излизаха от джобовете. Но когато откъртихме капака, поляха ни със студена вода. В сандъка имаше само театрални накити, дреболии, които, след като изсъхнаха, се разсипаха на прах. Златото на „Вил дьо Грас“ е все още на морското дъно!

Мишел се въздържаше да ни посочи мястото на корабокрушението и умело отклони въпросите ни, когато поискахме да узнаем това. Добър знак! Но все пак 55 метра — струваше ни се много дълбоко, за да предприемем търсене или дори да се спуснем с камера. Можехме да започнем с „Мишел Сей“.

При повторното ни слизане намерихме потъналия кораб под 55 метра вода. В мъглявината на това, което по навик наричаме хоризонт, се очертава петно — скала може би, но тази така назъбена „скала“ беше „Мишел Сей“. Ето ни на задната му част, цялата страшно повредена. Едно малко витло с изпотрошени перки стърчи в края на тъничка греда. Мостикът, приличен на скелет, като че е построен върху големия котел; по-далеч различаваме сплескания корабен трюм с правилно наредените му ребра и изправен вълнорез. „Мишел Сей“ е малък кораб с дължина най-много 50 метра; Мавропоантис е преувеличил. Но той гъмжи от живи същества и те заслужават една филмова лента.

По това време, за да избегнем смачкването на нашите непромокаеми камери, преди да слезем на дъното, ние вкарвахме в тях сгъстен въздух. Докато пълня камерата при налягане 3 1/2 атмосфери, отговарящо на дълбочината на „Мишел Сей“, стъклото на кръглото прозорче се пръсва и стотина стъклени парченца се забиват в прасците на краката ми като сачми от ловджийска пушка. Тази непредвидена случка, която ми причини доста страдания, ме накара да прекъсна за известно време снимките си и ми доказа, че е необходимо да разполагаме с уреди за автоматично уравновесяване на налягането, нещо което ние реализирахме впоследствие.

Когато слизаме към потъналия „Мишел Сей“, посрещат ни едри морски риби. Те играят на криеница във вътрешността на кораба, но дебнат и най-малкото ни движение. На нивото на трюма, където пясъкът покрива ребрата на кораба, нещо подобно на чувал, завързан с канап, ни напомня за брашното. Виждаме половината от един друг чувал. Това изглежда е всичко, което Мишел е оставил от товара на кораба.

Предната част на „Мишел Сей“ гъмжи от най-различни дънни риби, разпределени на групи според вида си, върху които вали дъжд от плуващи риби. Зъбари с боксьорски лица се приближават да ни разгледат, пулят големите си, пълни със закана очи, после се разбягват в сивкавата далечина. В една голяма тръба се е разположила стара мурена. На пясъка лежи голям фенер със стъклен глобус; опитахме се да го измъкнем на повърхността, но понеже е много тежък, той пада прав.

По-късно с хората от Групата за подводни изследвания ние на няколко пъти се връщахме при „Мишел Сей“. Дюма успя да измъкне фенера, а също така и малкия далекоглед на капитана, превърнат на камък от коралите. Останките на кораба тлеят от година на година. Ние все още не сме намерили никакво указание за „Вил дьо Грас“ и Мавропоантис умря, без да ни разкрие гроба на стария кораб.

Едно съкровище, пазено в Света на мълчанието близо 2000 години

Но един ден в 1949 година ултразвуковият апарат на „Ели Моние“ отбеляза в околностите на Рибо едно възвишение на плоското дъно. Дюма се втурва към водата, без да губи минута.

Необходимо бе доста време, за да се спусне по въжето, и най-сетне кракът му стъпва на мекия пясък. Но тогава той забелязва, че в бързането си е стегнал недостатъчно шланга на своята дихателна тръба. Водата навлиза в устата му заедно с въздуха. Надалече се вижда някаква тъмна маса, която събужда в натежалата му глава любопитството, което дреме там от шест години насам. Той се приближава; това са наистина две големи мъхнати колела, изправени в пясъка. Между тях се виждат цилиндрите на старата парна машина — и нищо повече. Корабът е гладко разсечен от едната страна; черни петна и късове ръждясало желязо, които едва се подават от пясъка, очертават другата му половина. Земята е осеяна с кутийки от козметичен крем. Между тях една тенджера и няколко бутилки. Манометърът показва 55 метра, старият Мишел е казал истината. Докато гълта огромни количества солена вода и сгъстен въздух, Диди си дава сметка, че е излишно да рови в тази развалина. Той се задъхва и кашля в металическата тръба, но взема машинално една кутийка крем и се втурва към далечната морска повърхност. По пътя сгъстеният въздух се разширява в стомаха му. Той се връща от Царството на съкровищата с издут търбух и три часа наред се оригва шумно като след обилен китайски обяд.

Друг път Дюма получи покана от Марселен, човека, който ни насочи към нашите първи потънали кораби, на лов за съкровище от по-друг характер:

„Държавата обявява търг за 4 товарни парахода, потънали пред Порт Вандър, близо до испанската граница: «Соньор», «Сен Люсиен», «Алис-Робер» и «Астре». На път от Испания те са били торпилирани от една подводница на Свободните френски сили. Има сведения, че са пренасяли волфрам за сметка на германците за около 300 000 000 франка. Преди да взема търга, бих искал да зная със сигурност какво съдържат те. Бихте ли опитали там да хвърлите един поглед?“

За пръв път един човек, който се занимаваше с изваждането на потънали параходи, натовари един леководолаз с такава поверителна мисия. Дюма тръгна веднага със своите дихателни съоръжения.

След като пристигнал в Порт Вандър, той обиколил кафенетата, разпитал моряци, чиновници и съдържатели на барове. Всички те били единодушни за съдбата на параходите. Подводницата се вмъкнала под крайбрежните скали на нос Беар. Точно на тях немците били разположили една брегова батарея, но подводницата се прилепила така близо, че топовете не могли нищо да ѝ направят. Комендантът си знаел работата. Той торпилирал параходите с волфрам един след друг, така както са минавали поред във водите на Порт Вандър.

Нито един от местните водолази не знае къде е „Астре“. Добре, няма да се занимаваме с него. „Алис-Робер“, съвсем нов параход, по-рано пренасял банани. Сега той е силно въоръжен от немците, но е лек товарен параход и празните му трюмове не представляват никакъв интерес. Остават „Сомюр“ и „Сен Люсиен“. След дълги пазарлъци на пристанището Дюма се споразумява с един бивш лоцман, собственик на малка гемия. Дядо Анри се ориентирал и хвърлил котва на 45 м дълбочина. „Сомюр“ бил там. Диди се спуснал по котвеното въже в мътната вода. Ето доклада му:

В тъмнината виждам връх на мачта, слизам покрай снаряжения, облепени с хиляди миди. На халката, която държи въжетата на мачтата, висят две великолепни лангусти. Никога досега не бях виждал лангусти на мачта. Надолу светлината като че гасне под толкова мътна вода. До купчина объркани въжета виждам една лебедка, настръхнала от мустачки на лангусти. Влизам опипом в широкия трюм. Подът е застлан с празни черупки. Досещам се, че вероятно непознати за мен животни ядат мидите по мачтата и пускат празните черупки… Малко по-навътре откривам товара. Окото ми различава камъни, смесени с пръст. Ако това е волфрам, волфрамът няма хубав вид! Камънаците са на купища още, така както са изсипвани от кошовете. Слагам една шепа от тях в раницата и това движение ме обвива с кафяв облак. Под кувертата, както и върху нея, отвсякъде лангустите подават мустачките си. Лангусти се подават дори от верижните ръкави^[1]. Става ми студено и решавам да изляза на повърхността.

Диди показал мострите си на един местен химик и го попитал:

— Това волфрам ли е?

— Нищо подобно. За мене това е долнокачествена желязна руда.

На другия ден Диди изследвал другите складове на „Сомюр“. Те били пълни със същата материя, за която така пренебрежително се изказал химикът. Торпилата е ударила „Сомюр“ в ъгъла на втория трюм, в средната палуба, като отнесла мостика и разкрила помещенията. Лангустите пъплят по ваните и умивалниците. Диди вдигнал три парчета за дядо Анри.

След като „Сомюр“ се оказва така беден, какво ли съдържа „Сен Люсиен“? Местните хора разказват, че първата торпила улучила парахода в носа и че капитанът веднага спуснал и двете котви. Силният трясък на веригите им бил чут от хората по крайбрежието. После параходът забил нос във водата, а голямото му витло дълго се въртяло във въздуха. Без да попадне в целта, втора торпила експлодирала на брега. „Сен Люсиен“ потънал много бавно.

Дюма отплавал наново с лодката на дядо Анри и старецът дълго влачил котвата по дъното, без да сполучи да закачи потъналия параход. През това време Диди, легнал на слънце на дъното на лодката, размишлявал:

„Капитанът не ще да е хвърлил доброволно котва. Но ако котвите са паднали при първата торпила, корабът вероятно се е отклонил, опъвайки веригите си… Може би е потънал, описвайки величествена спирала около котвите си.“

— Да опитаме с драгата по-близо до брега! — извикал той. Скоро котвата се закачила здраво за „Сен Люсиен“, на същата дълбочина като „Сомюр“. Диди се спуснал по въжето чак до котвата, но тя почивала на дъното, никакъв потънал кораб нямало. Желязото се било откачило, но за щастие оставило дълга бразда по пясъка. По тази диря Диди стигнал чак до „Сен Люсиен“.

Малко след това той вече плувал в трюмовете на парахода. Те били празни, осеяни само със странни тънки дъсчици. Дюма излязъл на повърхността след своя лов за съкровища напълно разочарован.

На другата сутрин го събудила врява откъм пристанището: от хотелската си стая той наблюдавал живописното разтоварване на параход, който носел испански портокали; няколко от тях паднали в синята вода. Плодовете плавали. Сандъците му напомнили за дъсчиците от трюма… Ето ти тебе волфрам: „Сен Люсиен“ е потънал така неохотно, защото в търбуха му имало само портокали, които могат да плават.

Огюст Марселен се оттегли от търга за „волфрамовите“ параходи.

Лавеци е нисък остров в устието на Бонифацио. Гранитните му скали са изгладени от вятъра и водните пръски. Близо до един островръх паметник две малки бели гробища с черни дървени кръстове напомнят на туристите корабокрушението на „Семийант“.

Още през 1942 година ние търсихме „Семийант“ по цялото брегово протежение на острова с обикновен подводен далекоглед. В 1943 година подновихме търсенето с „Ели Моние“. Този път разполагахме с автоматичен дихателен апарат и с нова „шейна“. Близо един час моята моторна лодка с голяма бързина тегли на буксир Алина, браздейки зоната, където имаше най-голяма вероятност да намерим „Семийант“. Най-после моят другар спусна уреда и след кратко търсене ни извести, че е видял някакво оръдие. Работата ставаше сериозна. Диди се гмурна във водата и се върна с едно парче заострено желязо, което ние веднага кръстихме сабя, и с една чиния, обраснала с черупчици. Ура! Държим в ръце оръжия и съдове от „Семийант“!

Стържем фаянса, търсим някаква марка и ето че разчитаме думите „Фресине и Ко“! Оръдието също не устоя на повторното разглеждане: оказа се, че това е главната мачта на един малък товарен параход.

Между въпросите, които ни се задават най-често, са: „Какви съкровища сте намерили в потъналите кораби?“ В настоящата глава ще се постараем да отговорим на този въпрос. „Не ви ли нападат чудовищата, които живеят в потъналите кораби?“ За това ще говорим по-нататък. „Не се ли плашите, когато намерите трупове?“ На този въпрос ще отговорим надълго, защото държим да опровергаем фантастичните приказки, които карат хората да се боят от морето; ние искаме да допринесем за установяване на истината. Слизали сме повече от 500 пъти в тридесетина потънали параходи, промъквали сме се във всички кътчета, достъпни за гмурците, които носят три металически цилиндри на гърба си, но никога не сме намерили дори следа от човешки останки. Много малко жертви остават във вътрешността на един потъващ параход: те излизат тичешком на палубата, предпочитат да се удавят на открито. Но да предположим все пак, че някой е имал нещастието да се удави вътре в кораба. Би трябвало да се влезе в него още в първите седмици след корабокрушението, за да се намерят следи от тялото. Плътта е изгризана за няколко дни не само от рибите и ракообразните, но и от животинки, от които такова нещо най-малко се очаква, от поетичните морски звезди напр. Що се отнася до костите на скелета, те са изядени на свой ред предимно от червеи и бактерии.

Историите за потънали съкровища са почти винаги в основата си плод на измама и злоупотреба с доверие, единственото богатство, което те дават, минава от джоба на акционера в джоба на основателите на дружеството. Мечтите за богатство, които не са чужди на никой от нас, са най-ловко използувани от мошеници специалисти, които разгъват пред вас старинни географски карти, където са набелязани приказните останки на галеоните!… Лъжата успява много лесно, защото и акционери, и организатори нямат ни най-малко понятие за това, което става под водата.

Един сериозен човек, екипиран добре и разполагащ с необходимата опитност, за да търси едно съкровище, ще направи всичко възможно, за да се ползува едничък той от находката. Фактът, че дялове от подобна експедиция се предлагат публично, доказва само, че това, което се търси, са пари от сушата, а не потънало в морето злато.

Не мога да си представя нищо по-катастрофално за някой честен морски капитан, отколкото откриването на истинско съкровище. Преди всичко той трябва да осведоми за това своя екипаж и да гарантира всекиму частта, която в подобни случаи задължително му се пада. След това, разбира се, той ще поиска да му обещаят, че всички ще пазят най-строга тайна. Но след втората чашка, изпита от помощник-щурмана в първата пристанищна кръчма, какво ще стане с тайната?

В този стадий на операциите, ако капитанът наистина извади златото на някой испански галион, наследниците — потомци на крале и конквистадори — ще изровят от праха стари родословни дървета и ще поискат с основание своя дял, който няма да е най-малкият. Държавата, в чиито териториални води е намерено съкровището, предвид нарушението ще наложи ембарго, ще го конфискува и ако след години, влачен по съдилищата, нещастният капитан успее да занесе у дома си няколко дублона или октавона, тогава бирникът ще се занимава специално с него до края на живота му. Представете си този капитан, загубил приятелите, доброто си име и кораба си, проклинащ златото, което го е разорило. Но времената се менят и галеоните са загубили много от своето влияние.

Ние бърже се излекувахме от златната треска, макар че Дюма от време на време изпитва необикновени пристъпи като от малария. Обаче в потъналите параходи има по-модерни съкровища: тонове калай, мед или… волфрам, които чакат този, който ще ги извади. Тяхното завладяване изисква значителни средства под контрола на притежателите, правителствата или осигурителните дружества. Работата, дълга и отегчителна, носи много често малки печалби.

Единствената операция от този род, започната под лозунга „Искате ли да забогатеете бърже!“, чийто успех видях, бе направена на остров До Сал, в архипелага на Зеления нос.

В това забутано място един човек дойде на борда на „Ели Моние“ и ни поздрави свойски. Познахме един подводен ловец от Лазурния бряг.

— Защо сте се заврели тук?

— Изваждам един товар.

— За чия сметка?

— За ничия. Работя сам.

Питахме се дали нашият съотечественик не се подиграва с нас или пък го е хванала митоманията. Но той настоя, заговори за редовен и законен договор за изваждането на един кораб, потънал на 8 метра дълбочина. Той слизал сам на дъното с маска и плавници. Бил си донесъл един апарат „Наргиле“ (разредител на сгъстен въздух, закрепен с каиши на гърба, дълга тръба и бутилка въздух в една лодка), но по липса на компресор бил принуден да не си служи с него. Попитах го какво съкровище търси и вече се готвех да чуя приказки за кюлчета злато и сребро.

— Какаови зърна — отговори той, без да се смее. — Четири хиляди тона какаови зърна. Вдигнах вече люка и сега работя.

Тъй като тръгването ни беше предстоящо, нямахме време да отидем и проверим тази работа, но когато стигнахме в Дакар, агентът на едно частно осигурително дружество ни потвърди това чудо.

— Ние сключихме договор с него. Той не разполага с никакви уреди, ако не се смятат мрежите му за пеперуди.

— Мрежи за пеперуди! — извика Диди смаян и се удари по челото.

— Точно така! — каза агентът. — Торбите с какаото плават в трюма. Придружен от един туземец, нашият човек пуска всяка сутрин котва от пирогата си точно над потъналия параход. Той стои под водата, докато има въздух в белите дробове, изтърбушва бърже няколко торби с ножа си и изтласква зърната вън от трюма. Те изплават на повърхността, където туземното момче ги прибира със сака за пеперуди. Изглежда, че на брега се издига вече внушителен куп какао…

След една година видяхме лично нашия човек на Лазурния бряг в цветущо здраве и с всички външни белези на скорошно разбогатяване. Той ни махна весело с ръка и за лишен път ни накара да разберем, че морето е пълно със съкровища.

Тази красива риба хирург не е така безопасна, както изглежда. Долната ѝ перка е остра като хирургически нож

Дюма е открил едно ново „превозно средство“