Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (12)

Глава дванадесета
Акулите, филмирани отблизо

През 1939 година по време на едно гмуркане без дихателен апарат срещнах за първи път акули до остров Джебра, на юг от Тунис. Бяха великолепни екземпляри с желязносив цвят, дълги около три метра. Те плуваха на чифтове, придружени от риби пилоти. Почувствувах се много неудобно, но се успокоих малко, като видях колко се уплаши Симона, моята другарка по гмуркане. Тя веднага излезе от водата. Акулите продължиха пътя си.

Акулите от Джебра заеха първото място в един списък, който набожно държах в изправност чак до нашето пътуване по Червено море в 1951 година. Дотогава в него се набраха толкова акули, че моята статистика загуби всякакъв интерес. От наблюденията, направени при моите срещи с повече от двеста акули от най-различни породи, можах да направя два извода. Първия — че колкото повече акули виждате, толкова по-малко ги познавате. Втория — че е възможно да се предвиди какво ще направи една акула.

Бездна от време отделя акулата от човека. Това животно се появява в края на мезозойската ера, по времето, когато са се образували планините. За 300 милиона години то много малко се е променило. Докато еволюцията е преобразявала другите морски същества, тя, неумолимата, неуязвимата акула, е преминала през вековете, без да се измени, и си е останала най-древният убиец, въоръжен за борба за съществувание още от началото на света.

В океана, между островите Боависта и Майо, които са част от архипелага на Зеления нос, в стърчащите над водата скали се разбиват високи талази и пръскат наоколо пяна. Това зрелище е кошмар за хидрографите, които в навигационните инструкции съветват мореплавателите да избягват грижливо тези опасни места. „Ели Моние“, напротив, е неизменно привличан от рифовете, както петрелът (морска птица) от стъклените фенери на фаровете. Хвърлихме котва до брега на Жоао Валенте и влязохме във водата, без да обръщаме внимание на морското вълнение и на прилива. Там, където има подводни скали, кипи живот.

Едва бяхме хвърлили котва, и към парахода се приближиха няколко малки акули. Екипажът измъкна въдиците, с които лови риби тон, и само за десет минути хвана десетина акули. Когато се гмуркахме с кинокамерата, само две от тях се навъртаха около парахода. Под бурните вълни, които се гонеха над главите ни, видяхме как едната налапа стръвта и изчезна веднага към повърхността. Другата, останала жива, уплашено се приближи, за да ни разгледа, и отиде да скита по други места. Около подводните скали се озоваваме в най-дивата среда, която може да създаде тропическият Атлантик. Грамадни акули кърмачки, които са безопасни за човека, спят в дупките на скалите. За да можем да ги филмираме, е необходимо да раздвижим тези ленивци; Дюма и Тайе влизат в мрака на пещерите им и ги дърпат за опашките дотогава, докато те внезапно се събудят. Тогава акулите излизат и се скриват, играейки любезно малката си роля. Забелязвам по-далеч една от тези безгрижни риби легнала на пясъка. Тя е дълга повече от 4 метра. Викам Диди, моя телохранител, и му обяснявам с жестове, че може да наруши нашия неутралитет и да изпита върху достоен по размери противник силата на своите оръжия: гигантския харпун, дълъг 2 метра, тежък 3.5 кг. Той се изхвърля от каучукови ленти, обтегнати при налягане 140 килограма. Харпунът завършва с прочутия експлозивен връх, изпитан вече върху лисата. Дюма стреля от горе на долу от 4 метра разстояние. Стрелата се забива зад черепа на рибата и след 2 секунди зарядът експлодира. Раздрусва ни здравата, чувствуваме удара по цялото си тяло. Що се отнася до акулата, тя само излиза от вцепенението си — размърдва се и плува невъзмутимо със забития в главата ѝ харпун, който наподобява прът на знаме. Тръгнахме след нея с пълна бързина, за да видим какво ще стане. Нашата жертва не изглеждаше ни най-малко затруднена в обикновените си движения; тя ускори постепенно хода си и изчезна. Малко по-далеч намерихме харпуна, от който беше успяла да се освободи. Как беше останала жива? Вероятно харпунът беше минал през главата ѝ и експлодирал вън, защото нито един вътрешен орган не би могъл да устои на тази експлозия, която без малко щеше да ни извади от строя, и то на шест пъти по-голямо разстояние. Ясно е, че акулите наистина трябва да са изключително жизнени, за да издържат подобно сътресение на няколко сантиметра от главата си.

Един ден двамата с Дюма точно привършвахме една киноснимка, когато усетих, че косите ми се изправят от ужас. Повиках Дюма. Той се обърна и на свой ред се вцепени. Пред очите си видяхме нещо, което обърна наопаки вътрешностите ни. Не, голият човек наистина не е на мястото си под морската вода. На 12-тина метра от нас в сивата глъбина се появи една белезникава маса с оловни отблясъци, една истинска Carcharodon carcharias, дълга 8 метра — акулата човекоядец, призната за такава от всички специалисти. Дюма и аз се приближихме инстинктивно един до друг. Хищникът идваше лениво. Въпреки мъчителното безпокойство хрумна ми странна мисъл — все пак отвратителното животно ще има страшни стомашни болки, докато смели нашите металически цилиндри.

И ето, че акулата ни забеляза. Тя реагира по най-невероятен начин. Ужасено, чудовището се спря за миг, после изхвърли цял облак изпражнения и избяга с неимоверна бързина.

Морските тигри са победени. Те лежат на палубата на кораба

Дюма и аз се гледаме и нервен смях ни разтърсва. Самоувереността, която добихме този ден, ни тласна към лудешко безгрижие. Скоро изоставихме нашата система на взаимоохраняване и се отказахме от повечето предпазни мерки. Нашите по-късни срещи с най-разновидни породи акули, между които и прочутата акула тигър, засилиха чувството ни за превъзходство. Всичките акули бягаха от нас. След няколко седмици, прекарани в островите на Зеления нос, ние бяхме готови да потвърдим със сигурност, че всички акули са плашливи, толкова страхливи, че не могат да запазят спокойствие дори когато ги снимаме.

Стоях един ден на мостика и наблюдавах моя ехолот. Една мъничка искрица, която слизаше и се качваше по скалата на регистратора, чертаеше профила на морското дъно на 3000 метра под нашия кил, в морето на Боависта. Дебнех по хартията следата на един дълбок проницаем пласт^[1] на 400 метра дълбочина. Дълбокият проницаем слой е една от новите главоблъсканици на океаногеографията. Той е един вид екран, който отразява отчасти звуците и ултразвуците. Такъв слой се среща във всички морета. Ехолотът го открива на 200–300 сажена през деня; нощем той се изкачва към повърхността.

Тези вертикални премествания, зависими от слънчевия цикъл, са навели някои изследователи на мисълта, че се касае за плътен слой живи организми, толкова огромен, че въображението е безсилно да си го представи. Този ден писецът вписа на лентата три успоредни и отчетливи линии, три проницаеми пласта, от които едната беше изключително ясна. Губех се в безплодни предположения, когато чух прочутия вик на китоловците: „Пъхтят“! Едно стадо китове бутилконоси беше заобиколило „Ели Моние“. Екипажът изпадна в ужас. Тридесетина големи черни китове се движеха лениво в спокойната и прозрачна вода. На челото им се издува огромна лъскава топка, на която дължат името си. Когато бутилконосът излезе на повърхността, той изхвърля „водоскок“ от пара, придружен от дрезгаво пъхтене.

Тялото им изплува бавно, животните са отпуснати. Те си почиват. Устата им е замръзнала в усмивка, устните им стигат близо до блестящите очички. Това чудовищно създание има дяволито лице. Този ден бутилконосите ни позволяват да ги приближим на няколко метра. Би казал човек, че около „Ели Моние“ плуват чудовищни лачени обувки. После те потъват всички заедно. Дюма слиза със своя харпун на площадката при носа на парахода, а аз приготвям подводната камера. След десет минути китовете се връщат от тайнствената си екскурзия. Един от тях изплува на четири метра от Дюма, който забива с всички сили харпуна си в страната му до гръдния плавник. Водата почервенява. С гъвкаво движение животното изчезва под водата и ние спуснахме двестаметрово въже, завързано с харпуна. Въжето е прикрепено за голяма жълта шамандура, друга — сива, е привързана по средата. Двете шамандури се загубват във водата. Харпунът се е забил здраво в кита.

След малко харпунът на Дюма се показа над водата. После харпун, кит и шамандура изчезнаха. Дюма се изкатери на мачтата с далекоглед. Аз маневрирах, за да държа парахода на малко разстояние от стадото, понеже предполагах, че бутилконосите няма да изоставят ранения си другар. Чакаме дълго. Либера, радиотелеграфистът, забеляза пръв жълтата шамандура и ето най-сетне нашия кит, които поне външно изглежда незасегнат.

Забит в тялото му, харпунът изглежда жалък като клечка за зъби. Дюма грабва маузера си и изпраща на кита два взривни патрона. Китовете, верни на нещастния си другар, плуват около него и окървавената вода облива гърбовете им. Чак след един час сполучихме с големи усилия да си вземем шамандурата и да привържем тежкото въже за борда на „Ели Моние“.

И така, един умерено голям бутилконос, тежко ранен, е привързан като куче о нашия параход. Сушата се губи на хоризонта, под нашия кил има 1500 сажена вода и стадото китове обикаля и изригва своите водоскоци. Ние с Тайе слизаме под водата, за да тръгнем по въжето на харпуна, което ще ни заведе до агонизиращото животно.

Големите риби зебри са разтревожени от невидим враг

Рибата меру (жо-жо) явно попада за първи път в подобно положение на актьор

Тюркоазносинята вода е изключително прозрачна. Хващаме се за въжето, опънато хоризонтално на няколко фута под водата, и стигаме до кита. Кървави струи още текат от дупките, пробити от куршумите. Плувам към три други кита, но когато ги доближавам, те вдигат опашките си и потъват в синята вода с главите напред. За пръв път съм във водата с големи китообразни и за пръв път наблюдавам техниката на гмурканията им. Старата дума на китоловците „забиван“ добива по-конкретен смисъл в съзнанието ми. Китовете не се гмуркат под ъгъл, както делфините и морските свини, а се спускат вертикално към дъното. Така величествени и лениви на повърхността, когато се гмуркат, китовете гребат бързо с широкия си опашен плавник. Помагат им извиванията на цялото тяло. Опитах се да следвам един от тях, но когато го доближих на 30 метра, той изчезна далеч под мене. В безбрежната синина на водата забелязвам една петметрова акула, която минава, без да ми обърне внимание, примамена от миризмата на кръвта на кита. Много по-долу, скрит от очите ми, се простира дълбокият проницаем пласт, където може би пасе стадото на левиатаните^[2]. Други акули бродят наоколо. За съжаление трябва да се върна на борда.

На задната палуба се бавя само толкова, колкото е необходимо, за да сменя дихателния си апарат и да завържа една таблетка меден ацетат на глезена си и втора на колана. Знаехме, че това химическо съединение, разтваряйки се във водата, трябва да отблъсне акулите. Този път ме придружава Дюма. Решено е, че той ще метне въжена примка на опашката на бутилконоса, а аз ще филмирам сцената.

С влизането си във водата Диди вижда една голяма акула, но тя си отива, преди аз да я забележа. Минаваме под кила на парахода и намираме от другата му страна въжето на харпуна.

Едва бяхме извървели няколко метра, хванати за въжето, и ето, че се натъкваме на една друга акула, дълга около три метра, чийто вид ни е неизвестен. Тя има хубави очертания. На цвят е светлосива, много чиста, истинско произведение на изкуството. Пуснахме въжето и заплувахме към нея, уверени, че тя ще побегне, както всички други, но тя не отстъпи назад. Над гърба ѝ плува една двадесетсантиметрова рибка на бели и черни ивици. Това е несъмнено прословутата риба лоцман (пилот). Приближихме още, докато се намерихме на три метра от нея. Странно, необикновено! Около акулата, наредени като на витрина, плуваха десетина от тези риби лоцмани. Между тях има някои съвсем мънички, други дълги колкото един пръст. Те са там като празнични украшения и се съобразяват с ритъма на животното, като плуват винаги на няколко сантиметра от него. Лоцманите не придружават акулата, те изглеждат като част от нея, като придатъци. Най-малката, едно лоцманче голямо колкото нокътя на моя палец, трепти точно пред муцуната на акулата и като по чудо стои на място, докато животното плува напред; очевидно рибката е тласкана и поддържана от страната на натиска, създаван от акулата.

Морските легенди казват, че акулата има слабо зрение и че лоцманът я води към плячката ѝ, за да може след това да събере трошиците от трапезата ѝ. Днес учените отхвърлят мисълта, че лоцманът играе ролята на куче, водещо слепец, макар че изследванията са установили, че акулата е късогледа. Нашият опит ни кара да вярваме, че на практика акулата вижда така добре, както и ние.

Хубавата сива акула не проявява никакъв страх. Радвам се, че най-после ще имам случай да филмирам акула при чудесни условия. Влизам почти напълно в ролята на кинорежисьор и със знаци давам указания на Дюма, който заедно с нея ще бъде звезда на моя филм. Филмирам акулата с Диди пред нея, с Диди зад нея. Другарят ми плува след животното, приближава се до него, хваща го за опашката. Той иска да я дръпне по-силно, за да наруши малко равновесието на тази витрина, но все пак се бои да не би акулата да се обърне и да го ухапе. Диди пуска опашката и съгласува своите движения с акулата. Налага му се да плува с всички сили, за да не бъде изпреварен от нея. Тя напредва, без да се мърда. Аз се въртя в центъра на играта и след като изтрезнях малко от възхищението си, започнах да усещам опасността. Животното не дава вид, че се интересува много от нас, но малките му неподвижни очи ни гледат втренчено.

Нашата сива акула ни е увлякла лека-полека на 20 метра дълбочина. Дюма ми сочи с пръст нещо долу. На границата на нашата видимост в тъмносинята вода се подават други две акули и бавно се издигат към нас. Те са много по-големи, надминават 4 метра. Телата им са по-заострени, по-сини, животните са по-свирепи наглед. Те нямат риби лоцмани и се разполагат точно под нас.

Нашата стара приятелка, сивата акула, се приближава, като намалява радиуса на кръговете, които описва. Тя все още не проявява враждебни намерения. Механизмът, който я кара да се върти около нас като стрелките на часовник, изглежда точен. Лоцманите също си стоят по местата. Досега сполучвахме да потискаме страха си, сега дори не мислим да го скриваме. Появяването на двете големи сини акули ни връща към страшната действителност.

Скокът, който един делфин може да направи, е непостигнат в световните рекорди

Отчаяно дълбаем в паметта си, за да намерим в нея съвет как да изплашим акулите. „Махайте с ръце!“ — съветва един от спасителната команда; ние силно и безредно махаме с ръце. Засрамваме се малко, защото сивата не благоволява дори „да се усмихне“. „Издишайте срещу нея струя мехурчета!“ — казва един водолаз с каска. Дюма чака акулата да достигне най-близката точка от своята траектория и духа с всички сили — акулата не реагира. „Викайте, колкото можете!“ — казва Ханс Хас. Ние ревем до пресипване. Акулата изглежда глуха. „Таблетките от меден ацетат, закрепени за пояса, ще попречат на акулите да се приближат до вас“ — казва един офицер, инструктор от американското въздухоплаване. Ние сме сложили две таблетки и нашата приятелка плува из медния бульон, без да ѝ мигне окото. Леденият ѝ поглед ни преценява добросъвестно. Изглежда, че тя знае какво иска: времето работи за нея.

Тогава става нещо страшно. Мъничката рибка лоцман, която плува пред носа на акулата, хвръква от мястото си и лети към Дюма. Тя пърха като пеперуда право срещу маската му и моят приятел върти главата си, като че иска да се отърве от някой комар. Но напразно. Дюма се чувствува белязан, той принадлежи на акулата. Приятелят ми се приближава инстинктивно към мене. Виждам как ръката му търси ножа на пояса и как го изважда от ножницата. Сивата акула се отдалечава малко, като че ли да се засили, обръща се и тръгва право към нас.

Да се бием с нож против акула е смешно, но е дошъл моментът, в който ножът и камерата са последното ни защитно средство. Без да мисля, размахвам камерата като щит, натискам лоста и виждам, че филмирам животното, което ме напада. Плоската муцуна расте непрекъснато; след малко тази муцуна ще закрие всичко останало. Обхваща ме ярост. Блъскам камерата напред с всичките си сили и удрям акулата точно по муцуната. Силен удар с опашката, водата се раздвижва, тежкото тяло минава като светкавица до мене и акулата се озовава на четири метра разстояние — невредима, равнодушна, описваща бавно около нас своя упорит кръг.

Двете сини акули се издигат непрекъснато и се присъединяват към танца. Крайно време е да се приберем. Изкачваме се на повърхността и си подаваме главите. Ужас! „Ели Моние“ е на 300 метра, гонен от вятъра. Той е загубил следата ни. Размахваме лудешки ръце, но параходът не отговаря. Ние плуваме на повърхността с глави над водата. Това е най-удобният начин да бъдеш разкъсан от акулата. Крака, които висят, изглеждат като салами върху дървото на изобилието. Поглеждам надолу; три акули се насочват към нас в сгъстена редица. Ние се гмуркаме и заставаме срещу тях; те подновяват маневрата на обкръжаването. Докато сме на два-три метра дълбочина, те се колебаят да ни приближат. Опитваме едно отстъпление до парахода. За нещастие без ориентири и без компас е невъзможно да проплуваме и десет метра в права линия.

Мислим преди всичко за краката си и импровизираме една отбранителна линия, но не един до друг, а така, че главата на единия да бъде до краката на другия. По този начин се пазим. Последователно всеки от нас се изкачва като стрела на повърхността и маха с ръце няколко секунди, докато другият го брани, заемайки колкото е възможно по-нападателно положение. Докато Дюма отправя нов отчаян зов, една от сините акули се приближава съвсем до краката му. Извиквам! Дюма се обръща и решително се гмурка с лице срещу животното, което се отдръпва и се връща на мястото си в кръга. Това кръжене под водата ни замайва и когато се изкачваме наново, за да погледнем, трябва да въртим главата си като маяков фенер, преди да видим „Ели Моние“.

Силите ни са почти изчерпани; студът ни сковава. Пресмятам, че сме под водата повече от половин час. Скоро въздушният ни запас ще се изчерпи. Тогава ще махнем мундщуците, ще захвърлим апаратите и ще се изкачим на повърхността. Ще упорствуваме да се браним добре или зле, като се гмуркаме под водата. Умората ни ще се удвои, а нашите неуморими, недосегаеми чудовищни противници ще се чувствуват прекрасно. Изведнъж държането на акулите се променя. Те са разтревожени. Правят последен кръг и изчезват. Не вярваме на очите си. Споглеждаме се. Една сянка минава над нас — лодката на „Ели Моние“. Акулите са избягали, щом са усетили приближаването ѝ.

Отпущаме се без сили в лодката. Екипажът е почти толкова развълнуван, колкото и ние. Параходът бил загубил следата на нашите мехурчета и тръгнал по посоката на вятъра. Не можем да повярваме, че сме прекарали само двадесет минути във водата.

Едва се качваме на борда на „Ели Моние“, и Дюма взема една пушка и скача в лодката, за да отиде да види какво е станало с нашия бутилконос. Той е още жив. Виждаме едно сиво тяло, което се отделя от кита и бяга. Това е акула, нашата може би. Дюма довършва кита, като стреля в упор с експлозивен куршум. Главата хлътва, устата се отваря, от ноздрата излиза наниз от мехурчета. Акулите се извиват в окървавената вода и яростно нападат трупа. Дюма потопява ръката си в червената пяна и прекарва примката около опашката, довършвайки най-после това, което трябваше да направи, ако нашата сива приятелка не ни беше попречила.

Извлякохме кита на палубата. От него са отхапани големи парчета. Като гледаме зиналите рани, кръгли като луна и дълбоки като котел, тръпки ни лазят по гърба. Дебелата един пръст кожа е прерязана без прекъсвания като с нож. Всяка хапка представлява десет кила сланина и месо. Акулите са чакали само да ни прибере лодката, за да нападнат тази лесна плячка.

Този кит бе най-голямото животно, което е рязал някога д-р Лонже. Със скалпела си, подпомогнат и от един кухненски нож, той му отвори стомаха. На палубата се изсипа цяла лавина от сепии, всяка от по кило и половина. Повечето от тях, още съвсем цели, бяха погълнати наскоро. В гънките на стомаха и в червата намерихме хиляди черни клюнове от сепии и малки калмари. Мислех за дълбокия пласт и за отбелязването му от моя ехолот. Съвпадението с обяда на китовете и чертичките, отбелязани на скалата на сондата, можеше да бъде случайно. Но аз не успявах да освободя моето ненаучно въображение от картината на огромния жив пласт, отразяващ нашето ехо от 400 метра дълбочина и от китовете, които се хранят по местата, където се извиват милионите пипала на калмарите.

На път към Дакар попаднахме на огромно стадо делфини. Дюма прониза един в гърба. Животното плуваше след парахода като куче, вързано с връв, и дълго време събратята му плуваха с него: повечето от морските млекопитаещи имат чувство за солидарност. Дюма и Тайе се гмурнаха и изиграха отново предишната драма, с тази разлика, че бутилконосът беше заместен с делфин. Този път спасителната лодка и „Ели Моние“ се постараха да не губят следите на техните мехурчета. Гмурците намериха всред океана сдружението млекопитаещи — акули — тонове с жълти перки. Те се върнаха безпрепятствено.

Делфинът беше в положението на коза, привързана към колче от ловеца на лъвове, за да послужи за примамка. Акулите не се забавиха да дойдат. Те започнаха да описват около делфина същите спокойни кръгове, както при нас. Тези силни и бързи животни, великолепно въоръжени, за да убиват, чакаха страхливо часа за нападение. Когато казвам нападение, ние им правим чест: обезоръженият делфин умираше всред този кръг от матамори^[3]. От време на време някоя от тях нарушаваше реда и се насочваше към делфина, както сивата акула към моята камера. Когато видеше приближаването и, делфинът се раздвижваше. Акулата не настояваше и подемаше наново страшния си валс. Веднъж чудовището се приближи и делфинът не реагира; акулата доплува до нас и се отдръпна, както по-рано, но на минаване откъсна от него огромно парче месо. Възмутен, Диди грабна маузера си и стреля по звяра.

Налага се да ревизираме напълно представите си за поведението на акулата в присъствието на човека риба. Дори в морето при Боависта ние не сме били нападани решително. Но ние сме виждали как, без да нападат плячката си, без да забавят плуването си, без да удрят, без дори да се забележи, че хапят, акулите отнасят парчета месо така лесно, както намалява маслото, топящо се в чаената лъжичка.

Възможно е акулите да нападат по-охотно предмети, животни или хора, които плуват на повърхността. Освен това те често обядват с болни или ранени риби, със заспали морски птици или морски свини, както и отпадъци, изхвърлени от параходите. Корабокрушенците може би биват класирани от непочтителните акули в тази последна категория. Водолазите с каучукови костюми и хората риби могат да им се наложат със странното си държание и с въздушните мехурчета. Но за колко време?

Когато човек е видял акулите в действие, много се съмнява, че една кама може да има някаква отбранителна стойност. Това, което ние намираме за най-целесъобразно, е голяма еднометрова тояга, на единия край обсипана с остри шипове. Ние кръстихме този варварски инструмент „боздуган за акули“. С него трябва да си служим така, както звероукротителят си служи със стол спрямо лъвовете си, т.е. да отстранява приближаващите се акули, като ги отблъсква силно. Малките шипове пречат на боздугана да се хлъзне по кожата, като същевременно не нараняват и не дразнят хищника. Можем да се надяваме, че така ще го държим на прилично разстояние. По време на стотиците гмуркания, които извършихме между акулите в Червено море, ние винаги носехме боздугани, прикрепени с кожена каишка към китката на ръката. Никога не се наложи да ги употребим. А може би това е само едно теоретично оръжие против създанието, което и досега е останало недостъпно за разбиранията на човека.