Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (7)

Глава седма
Потъналият музей

Средиземно море е настлано със съкровища, по-скъпоценни от съкровищата на Сребърната флота. За да стигнат до тях, хората риби трябва само да протегнат ръка. По цялото протежение на средиземноморските брегове цивилизациите са натрупали в продължение на хиляди години приказни останки. Най-богатият музей на света спи под слънцето и морската пяна.

Най-вълнуващи от всичките ни приключения са посещенията на няколко достойни за почит и възхищение останки отпреди нашата ера, които вековете са укрили от нас. Ние работихме на много от тях, за да извадим на бял свят произведения на изкуството или веществени доказателства. Но открихме и други, които чакат само добрата воля на някой изследовател.

Подводната археология е нова наука, която датира от 1901 година. Тогава близо до остров Антикитера са били извадени от гръцки водолази, работили на 55 метра дълбочина, многобройни мраморни статуи и един великолепен бронзов Феб. Най-важният клон на тази млада наука, но с най-богати перспективи, е морската археология. Големите търговски кораби са използували постиженията на тогавашната техника и, общо взето, сега със съоръженията, приспособленията и предметите, употребявани от екипажа, те дават пълна картина на цивилизацията, която ги е родила.

Понастоящем не съществува музей, който да притежава изцяло останките на такъв кораб. Лодките на викингите, изровени от земята като от мавзолеи, увеселителните галери на император Траян, извадени на бял свят чрез пресушаването на езерото Неми, са, разбира се, великолепни образци на антични кораби, но нито един от тях не е бил товарен кораб за далечно плаване. И ние не знаем нищо за търговското мореплаване в древността.

Анри Брусар ни съобщи един ден, че е намерил голям брой амфори във водораслите на 20 метра дълбочина, близо до Кретиен, пред Антеор. Амфорите са големи глинени съдове с две дръжки и понякога с прекрасна форма. Те могат да поберат до 20 литра вино, вода, растително масло или зърнени храни. Големите финикийски, гръцки, картагенски и римски кораби са товарили с хиляди от тях, наредени в трюма или дори на палубата на кораба. Ако формите им са хубави, на пръв поглед ще изглеждат несъобразени с целта, за която са направени. Дъното на амфората е остро, гърлото безмерно дълго. Ние не знаем как древните са манипулирали с тях. Не е изключено някои от тези делви да са били хвърляни в морето или да са се изтърколили от палубата. Но „амфорното поле“ при Антеор доказваше без никакво съмнение, че под дългите зелени водорасли лежат останките на древен кораб.

За да сме на чисто, ние отидохме с „Ели Моние“, придружени от Росиньол и комендант Уо, на мястото и намерихме амфорите нащърбени, пръснати по дъното от органически материи под цели коренища от водорасли. Използуваме един мощен землекоп и издълбаваме голяма фуния с надежда да стигнем до кораба. С голям труд измъкваме от тази дупка стотина амфори, много от които са запазили корковата си запушалка. По някои от тях личат още прекрасно запазени восъчни печати, които носят марката на гръцки винотърговци от онова време.

След като машината смука дни наред тиня, черупки и различни останки, изваждаме други амфори. На значително по-голяма дълбочина се натъкваме на дърво — дъските на корабната палуба. За нещастие нямаме машини, за да извършим извличане от такъв размер, а вън от това нямаме и време. Връщаме се в Булон, отнасяйки скъпоценни находки, няколко мостри от корабно дърво и над всичко задоволството, че знаем колко голяма е нашата подводна археологическа находка. Корабната черупка по всяка вероятност е непокътната. Ако разполагахме с необходимите средства, за да продължим докрай разкопките, щяхме да получим сведения за корабостроителството и международната търговия в древността!

Въображението ни, подхранвано от неясните указания, които намираме по фреските и вазите, се стреми да възстанови методите на древните мореплаватели. Корабите им вероятно са били къси, широки и може би непригодни да плават срещу вятъра. Фаровете, много малко на брой, са били прости огньове, запалени и поддържани по високите места; не е имало нито бакени, нито шамандури, за да показват подводните скали. Дали капитаните са се бояли да се отдалечат от сушата или, напротив, са се страхували от бреговете и техните засади? Дали са търсили сигурен пристан, за да прекарат нощта? Нищо не ни дава право да твърдим това. При далечните плавания най-важна е била ролята на кормчията. Цели поколения кормчии са си предавали устно от баща на син „мореплавателната наука“, истинска държавна тайна. Когато са плавали близо до брега, корабите са били изложени на ненадейните пристъпи на средиземноморския вятър и на коварството на скалите. Повечето корабокрушения ще са ставали близо до сушата и често в плитки води. Морските битки и пиратството са увеличили техния брой. Под тинята и пясъка, трупани в продължение на 50 века, по цялото протежение на средиземноморския бряг спят хиляди добре запазени древни кораби.

Плавателният съд, който потъва в плитчина, бива скоро разбит, разнищен от бурното море. Но когато над него има 15 или 20 метра вода, той е на завет и почива спокойно в страната на подводните музеи.

Ако корабът е заседнал на скалисто място, където има интензивен живот, и не е могъл да потъне в пясъка и тинята, над него се затваря морското дъно; водорасли, гъби, мешести животни, горгони го обгръщат отвред. Лакомата морска фауна търси храна и подслон в недрата му. Миди се раждат там и там умират, изядени от други животни; органически отпадъци ускоряват наслояването; колонии от дребни животинки образуват върху него гъбеста скала, която изчезва под водораслите. Проядената черупка рухва под тежестта. С течение на столетия морското дъно се затваря над нея и водолазът трябва да има опитно око, за да открие на мястото на корабокрушението някоя едва забележима аномалия, една необичайна гънка на терена. Още няколко века ще минат и нищо няма да остане там от тях.

Преди да изчезнат завинаги от тинята и като че ли мъчени от съжаление, древните кораби оставят по дъното едва забележими следи: парчета от амфори, гърла и дръжки, които изплават още от наслойката. Това са техните последни послания. Глината може да се строши, да се обезформи от наслоенията, но материята се съпротивлява безкрайно дълго, загатва някоя извивка, направена от човешка ръка. Рибарските мрежи, които се влачат по дъното, изличават често тези свещени останки и осъждат много кораби на вечна забрава. Ловците на корали или морски гъби са помагали понякога на това разхищение, защото не подозирайки ни най-малко истинското значение на откритието на една амфора, те я изнасят от водата и забравят мястото, където са я намерили.

Не можехме да се заблуждаваме пред следите, оставени по дъното от един друг товарен кораб на класическата древност — галерата „Махдия“ в Тунис. Названието „галера“ е погрешно, защото корабът не притежава пейки за гребците. Това е платноход, предназначен да носи товар необикновен, невероятен за епохата, най-малко 400 тона. Махдийският кораб е бил използуван от римляните от времето на империята да пренася съкровища на изкуството, произхождащи от ограбването на Гърция. В търсенето на тази прочута останка ние преживяхме един истински археологически детективски роман.

В 1907 година едно от тези гръцки водолазчета, които скитосват надалеко и надълбоко из Средиземно море, като търсило морски гъби, открило в морето при Махдия на 40 м дълбочина редица огромни цилиндри, наполовина потънали в тинята. При връщането си той заявил, че е намерил топове.

Адмирал Жан Баем, морски префект в Бизерта, изпратил на разузнаване водолази от марината. „Топовете“ били 67 на брой и образували на дъното нещо като тъмен правилен полукръг, който ясно личал по сивия пясък. Цилиндрите и няколко правоъгълни блокове били покрити с гъсто руно от морски организми. Водолазите измъкнали един от тях, тежък 3 тона, и изтъркали бронята му от водорасли и молюски. „Топовете“ се оказали гръцки йонийски колони от пентелийски мрамор.

Алфред Мерлен, директор на старините в Тунис, съобщил тази новина на Соломон Рейнак, прочутия археолог елинист. Рейнак успял да заинтересува двама американски меценати в проекта за изваждане на находката — херцог дьо Луба и Джеймс Хайзен Хайд, и двамата дали по 20 000 лири стерлинги. Експедицията се ръководила от морския лейтенант Тавера, който наел гръцки и италиански професионални водолази.

За времето 40 метра дълбочина са представлявали голямо техническо затруднение. Интересна подробност — точно тази година „Роял нейви“ (английската военна флота) изготвила първите си таблици за урегулиране на налягането, валидни за спущане във водата на дълбочина 50 метра, но Тавера не е знаел това. Някои от водолазите му са били така зле засегнати от кесонна болест, че се принудили да се откажат завинаги от занаята си. Но благодарение на упоритостта на г. Мерлен операциите, извънредно трудни, продължили 5 години.

Корабът „Махдия“ е носил не само колони, капители, цокли в йонийски стил, но също и кратери, или градински скулптирани вази, на височина човешки бой. Водолазите намерили мраморни и бронзови статуи, разхвърляни по дъното, изглежда, натоварени на палубата. Те са паднали от потъващия кораб, който се е носел над водата като подгонен от вятъра изсъхнал лист. Мерлен, Рейнак и други експерти отнесли тези находки към I век преди нашата ера. Корабът ще да е претърпял корабокрушение към 80-та година преди нашата ера, когато е пренасял на няколко пъти плячката, взета от Сула, след обсадата и превземането на Атина в 86 г. преди нашата ера. Потъналите архитектурни части представляват или някоя разкошна вила, разрушена от пълномощниците на Сула в Гърция, за да бъде отново построена в Италия, или някой храм, поръчан и работен в атинските работилници. Корабът е бил тласнат от вятъра или морското течение и се е отклонил от пътя си, случка обикновена за гемиите от онова време. От потъналия кораб извадили скулптурни произведения, достатъчни да напълнят пет зали в туниския музей Алауи, където днес всеки може да ги види.

В 1913 година операциите са били прекъснати по липса на средства.

За пръв път чухме да се говори за тази „галера“ в 1948 година във връзка с една археологическа експедиция, която имаше за цел да открие мястото и останките на търговското пристанище на стария Картаген. Предишното лято генерал Верну, комендант на туниските въздушни сили, беше направил лично интересни въздушни снимки на Картагенското крайбрежие. През прозрачната вода се различаваха напълно определени геометрични форми, които прекрасно можеха да бъдат вълноломи и басейни на търговско пристанище. Тези снимки са били проучени от преподобния отец Пуадбар, много учен езуит, самият той бивш офицер от авиацията. Отец Пуадбар, скорошен откривател на подводните развалини на Тирското и Сидонско пристанище, се интересуваше много от картагенското.

Отец Пуадбар се съгласи да отплава на „Ели Моние“ и ние тръгнахме, придружени от една бригада от десет водолаза, за да търсим потъналото пристанище. Не намерихме никаква следа от зидария или постройка, направена от човешка ръка. Обаче за да проверим резултатите, изкопахме с една мощна драга дълбоки ями, на чието дъно би трябвало да се намират пристанищни съоръжения. В изринатата пръст нямаше и следа от строителни материали.

В туниските архиви и в музея Алауи ние попаднахме на историята на махдийската „галера“. Монографиите на Мерлен и докладът на лейтенант Тавера ни накараха да мислим, че корабът съдържа още голям брой археологически богатства. Бях приятно изненадан, когато прочетох в тези доклади името на адмирал Жан Баем. Той е дядо на жена ми.

В ясните си и подробни чертежи Тавера е прекарал 3 въображаеми линии, които се пресичат в местонахождението на потъналия кораб. Веднага щом се сдобихме с тези скици, отплавахме с „Ели Моние“ и с „V.P.8“. Под пламналото небе на една неделна сутрин хвърлихме котва недалеч от брега и започнахме да проучваме чертежите. Първата линия тръгва от една кула, построена върху бента на някакъв стар вълнолом. Кулата се вижда прекрасно, но има няколко бентове. Кой да изберем? Втората линия минава през билото на един хълм и стига до един храст на брега. Уви! Тавера е направил своите чертежи преди 35 години, а днес на мястото на храста расте истинска гора.

Изходната точка на третата линия е някаква вятърна мелница на крайбрежието. Тя минава също сред една маслинова горичка, която се вижда по-надалеч. Взираме се с нашите далекогледи, докато очите ни се просълзяват, но не намираме никаква мелница. Всичко това е достатъчно да обясни няколкото непочтителни изрази, които се изтръгват от устата ни и които засягат паметта на морския лейтенант Тавера, станал адмирал впоследствие, а понастоящем покойник. Щеше да бъде по-добре да е учил картография на съкровищата в романите на Роберт Луис Стивънсън.

Слизаме на сушата да търсим развалините на мелницата, натоварваме на един камион дървени греди и платно, за да построим пирамиди на мястото, където бихме ги намерили. Ходим нагоре и надолу по прашния път, разпитваме местните хора; никой не си спомня мелницата. Един човек обаче ни даде идеята да потърсим един стар евнух, който би могъл да знае. Срещнахме го, както си куцукаше по пътя. Той е изсъхнал осемдесетгодишен старец, плешив, с рошави бакенбарди. Мъчно можем да си го представим такъв, какъвто сигурно е бил — надменен майордом на някой харем от „хиляда и една нощ“. Когато го запитахме за мелницата, в загасналото му око блесна обнадеждаваща светлина… „вятърната мелница… — шепне той. — Ще ви заведа.“ Натоварени с нашия материал, ние извървяхме доста километри след него и стигнахме до куп развалини. Докато издигахме сигналната си пирамида, старецът изведнъж стана неспокоен и ни зафъфли: „Спомням си една друга мелница, по-далеч от тази“.

И той ни води при втори куп камъни, на които хвърляме жалки погледи, защото изведнъж той си спомня за трета съборена мелница. Целият махдийски бряг е осеян с разрушени вятърни мелници.

Връщаме се на „Ели Моние“ и правим съвещание. Решаваме да използуваме максималния обсег на действие на нашите дихателни апарати, за да открием потъналия кораб. Ще търсим, като че нищо не знаем за него. Всъщност ние не преувеличаваме много, защото фактически разполагаме само с две сигурни данни. Потъналият кораб не може да бъде далеч от определеното разстояние, нанесено на картата, и се намира на 40 метра дълбочина. Нашият ехолот ни съобщава, че морското дъно на това място е почти равно. Параходът ни плава, докато достигнахме центъра на зоната, където дълбочината е 40 метра.

Спуснахме на дъното металическа мрежа, чиито пречки отстоят на 15 метра една от друга. Тя покрива около един хектар повърхнина. Водолазите вървят по пречките на тази мрежа и за 48 часа ние успяхме да я пребродим нашир и надлъж. Дъното е толкова равно, че бихме могли да намерим дори един загубен часовник; но все още не можем да намерим римския товарен кораб. След това вземаме на буксир морския лейтенант Алина с подводната му шейна и го караме да обиколи мрежата, но без резултат. Вечерта на петия ден сме толкова напреднали, колкото и в началото. Преди да зарежем всичко, решихме да продължим търсенето с още един ден, но по-близо до пристанището.

На другата сутрин Тайе увисва на един железен кабел, който „V.P.8“ влачи бавно на 35 метра под корпуса си. Никога не съм се чувствувал така предателски измамен от морето, както тази сутрин, на шестия ден от нашия неуспех. Мислено аз вече съчинявах доклада, който трябваше да направя, за да оправдая 8-дневното бездействие на два военни парахода и на 30 души, които търсят един потънал кораб, открит още в 1907 година. Що се отнася до отец Пуадбар, той все повече и повече ми напомняше разгневен адмирал, отколкото духовно лице.

Но ето, че на борда се чува радостен вик. Върху блесналата на слънцето вода танцува мъничко оранжево петно — сигналната шамандурка, която Тайе беше взел със себе си. Тази шамандурка, която току-що се е появила, означава, че гмурецът е направил важно откритие. Тайе се появява, смъква дихателната си тръба и вика: „Колона! Намерих една колона!“

И наистина, бяхме прочели, че една колона е била оставена на известно разстояние от кораба, когато операциите са се прекратили. Най-сетне галерата е наша. Тази вечер в пристанището Махдия ние празнуваме нашия успех с шампанско. Новината, че сме намерили прочутата златна девойка от галерата, легендарната статуя, която от 30 години насам тревожи въображението на местните хора, се пръсна веднага из града.

Филип Тайе излиза от водата и вика с всичка сила „Открих!“. На 40 метра дълбочина той е намерил потъналата Махдийска галера

За няколко часа прояденият мраморен стълб се превърна в златно съкровище. Неколцина махдийски първенци се качиха на борда да ни поздравят с успеха и да им потвърдим новината!

Призори почваме работа. Дюма и аз слязохме на дъното и намерихме кораба. Останалите 58 колони са непокътнати. Те са били закрепени на палубата, покрити само с истинска морска гора. Трябва да извикаме на помощ цялото си въображение, за да възстановим мислено външния вид на този кораб, който трябва да е бил мастодонт за епохата си. Измерихме колоните, за да пресметнем големината на кораба; четиридесет метра дължина може би на 12 метра ширина, два пъти по-голям от „Ели Моние“, който виждахме да виси над главата ни, окачен на небето.

Корабът изглежда малък в голата равнина от тиня и пясък, която се простира до безкрая, чак до светлия хоризонт на водата. Той е оазис за рибите. Няколко бели риби плуват в потъналия музей. Забелязахме, че по колоните няма никакви морски гъби, представляващи търговски интерес. По всяка вероятност добросъвестните гръцки водолази ги бяха обрали. Възможно е да са отнесли същевременно и някои произведения на изкуството, нещо като закъсняло обезщетение за римския грабеж.

Налага ни се да разрешим задачи за възвръщане на имущество от почти индустриален характер. Наследили сме всички постижения, осъществени във водолазната наука от времето, когато водолазите на Тавера безстрашно са нахлули в потъналия кораб. Разполагаме със специални най-нови декомпресионни таблици и установихме една крива линия, наречена „крива на безопасностите“, която определя времетраенето на гмурканията при всички дълбочини, без да има нужда от спиране на досадните „площадки“. При условие, че след всяко гмуркане има 3 часа почивка, ние можем да слизаме и да работим 3 пъти на ден по 15 минути на 40 метра дълбочина и да се изкачим веднага всеки път. На всеки от нас се падат по 3/4 час работа дневно на дъното, без принудителни спирки при излизането.

Един водолаз с каска, който стои също 45 минути на дъното, без да излиза, би трябвало да се изкачи на повърхността, като се спре най-напред 4 минути на 10 метра дълбочина, после втора почивка — 26 минути на 6 метра дълбочина, и още веднъж — 26 минути на 3 метра от повърхността, преди да излезе от водата, или, с други думи, 1 час и почивки на гмуркане от 45 минути.

За да използуваме без рискове нашите нови методи за сполучливо настъпление срещу римския кораб, ние трябва да установим точна програма и да се придържаме о нея. Екипи от по двама гмурци ще се сменяват на дъното, следвайки неотклонно разписанието, но не сме сигурни, че всеки от тях ще се справя с ръчния си часовник.

Измисляме тогава една система, която кръщаваме „експлозивен часовник“. Пет минути след тръгването на екипа един от нас стреля през борда с пушка във водата, на десетина минути от спущането следва втори изстрел и най-после 3 последователни изстрела на петнадесетата минута, повелително повикване за връщане. Шумът от сблъскването на куршума с водата се чува ясно на значително разстояние.

Втория ден един от гмурците излиза от водата с малък блестящ предмет в ръка. Сърцето ми подскача от радост, защото ние се надяваме, че ще намерим гръцки бронзови изделия. Но този предмет — уви! — е само медният патрон от нашия часовник пушка. Не след дълго стотици патрони покриват дъното около потъналия кораб. Бих желал много да видя, скрит зад някоя колона, израза на лицето на този ловец на сюнгери, който пръв ще пристигне на морското дъно, блеснало от „злато“.

Точността на нашето разписание е заплашена от вятъра и морското течение. „Ели Моние“ се измества от единствената си котва и гмурците са принудени често да преплуват дълги и непредвидени диагонали, за да стигнат до работното си място, и така се губят сили и време. Но водата е така прозрачна, че всеки път, когато се гмурнем, забелязваме галерата. Дюма измисли тогава подводно плуване с „платна“. Ние сме взели от Тулон много старо желязо на борда; тежки болтове, парчета от релси и от стари картечници. Подражавам на Диди, като вземам една тежест от 7–8 килограма, която държа с двете си ръце на височината на гърдите. Използувам тялото си като корабно платно, слизам към дъното без никакво движение, нося се бърже към обекта, който съм избрал. Като размествам по малко тежестта по цялото си тяло, мога да стигна до галерата от която и да е точка на тръгването с величествен полет по спиралата или вертикално, прав и неподвижен. След като стигна и си почина малко на самия кораб, оставям настрана моя тежък екскурзионен билет.

Като двумоторен бомбардировач над гмурците прелита един исполински морски дявол

Като нас и Диди се подчинява добросъвестно на нашия „експлозивен часовник“. Но един ден, когато изплува на повърхността след третото си слизане, той забелязва, че е забравил на дъното не помня вече каква находка. Изкушението е много силно. Той прави едно четвърто светкавично гмуркане. Вечерта, на вечеря, се оплаква от болки в рамото. Спуснахме се към него и го затваряме насила в рекомпресионната камера на борда. Повишаваме налягането с две атмосфери. Килийката е свързана с телефон и високоговорител с каютата на водолазите. Обясняваме на нашата жертва, че не бива да се шегува с риска да го видим болен от кесонна болест, и после отиваме да довършим вечерята си. Когато се връщаме в кухнята, Дюма взема микрофона и от своята клетка удостоява с жлъчни нападки вероломните приятели, които оставят другаря си да умре от глад. Решаваме, че един час лечение е достатъчен да го успокои. За пръв и единствен път имахме случай да си послужим с рекомпресионната камера.

Махдийската галера лежи в море синьо като лятна нощ, в която човешкото тяло добива жълтозеленикав оттенък. Далечното слънце свети върху нашите автомати, блести в металическите части на маските, грее в сребърните мехурчета, които издишваме. Светлото дъно отразява достатъчно силна светлина, която ни позволява да правим цветни снимки на гмурците по време на работа. Няма съмнение, че за пръв път на такава дълбочина се снима цветен филм без изкуствено осветление.

Мраморните колони образуват зеленикави маси под покривката от морски организми. Ние издълбаваме пясъка под колоните, за да можем да прекараме въжетата под тях. Копаем с голи ръце, по кучешки. Докато камъните се издигат във водата, по кората, която ги покрива, се появяват нови цветове и когато те разчупят водната повърхност и се залюлеят във въздуха, би казал човек, че пламтят на слънцето. Но още докато се изцеждат на палубата, тяхната многоцветна мантия от животни и растения се покрива със сянката на смъртта. Ние стържем, четкаме и мием спираловидните волути на беломраморните капители и ги излагаме на слънчевите лъчи, които ги огряват за първи път след тръгването им от Атина преди 2000 години.

От мраморите на дъното измъкнахме на борда 4 колони, два капитела и два цокъла. Извадихме и две парчета олово, древни котви, които намерихме до кораба. Положението им доказваше, че те са били спуснати в момента на корабокрушението. Вероятно е значи драмата да се е развила бърже. Оловните парчета, от които всяко едно тежи по 750 килограма, са дълги 2 метра. Те имат голяма дупка в средата, очевидно предназначена за прикрепянето на дървените талпи, които отдавна са изгнили. Тези тежки парчета не са всъщност котвените куки. Старите котви, общо взето, са били дървени. Защо древните са поставяли всичката тежест на върха на котвите? Защото античните кораби не са имали котвени вериги и вместо тях са употребявали дебели въжета. Когато един модерен параход опъва веригата на своята котва под напора на вятъра или течението, котвените куки остават забити в дъното, защото тежката верига превива хоризонтално по посоката на крива тангента спрямо дъното на морето и предава опъването хоризонтално. С котви като нашите слабите въжета на гърците или римляните щяха да повдигнат котвата, да изтръгнат куките и корабът щеше да се откъсне и понесе в морето. Тежкото парче олово, прикрепено към котва с дървени куки, е позволявало да се запази закотвянето в хоризонтално положение, благоприятно за задържането на кораба.

Работихме шест дни на Махдийската галера. В опитните ни очи на моряци и най-малкото откритие притежаваше особена сила да възкресява миналото. Помъчихме се да стигнем до самия кораб. Водолазите на Тавера и на Мерлен разкопаха системно задната палуба и дълбаха пясъка с лопати, за да извлекат колоните. Реших ние да копаем в средата. Накарах хората да вдигнат на повърхността няколко мраморни парчета и да турят в действие една мощна помпа, чиято силна струя вдигна облаци пясък, който течението отнесе далече. После копахме с ръце. Напипах парчета дебело дърво, дъските на кувертата, покрити с оловни листа. Те се поддават при най-малкото усилие. С времето стените на кораба са се разпукали откъм външната страна и кувертата е рухнала под тежестта на мраморните колони. Докато копаем, отново потича тиня и пълни дупката, която току-що сме издълбали. Много време и много мощни уреди са необходими, за да се справим с тази чудовищна находка.

Въпреки че нашите предшественици с водолазните каски са обрали най-хубавото от кораба, взетото от тях представлява незначителна част от целия товар. Ако нашата експедиция не би имала друг резултат, освен да ни доведе до това заключение, тя пак щеше да бъде напълно оправдана.

От изровената от нас дупка, пълна с кал, сполучихме да измъкнем с въжета един йонийски капител, изцяло заровен в тинята. Проклинахме я като пречка при нашите разкопки, но тинята е, която най-добре запазва от разяждане мрамора и дървото. След като ги измихме с четка, мраморът доби отново всичкия си блясък, спиралните волути са запазили гладкостта, която им е дал гръцкият майстор отпреди нашата ера. Не може да се каже същото за колоните, които са силно повредени и неузнаваеми. Кафяви продълговати миди, които тулонските рибари наричат „морски фурми“, са пробили в мрамора безбройни тунели. Диди открива един ъгъл от мраморния блок, събира шепа от тези „фурми“ и предлага на отец Пуадбар, чиито очи блясват от лакомия. „Фурмите“ се срещат рядко и са скъпи; защото могат да се изкъртят от своите лабиринти само ако се счупи скалата или камъкът, където се крият. В Тулон повечето от водолазите, за да си доставят „фурми“, отчупват големи късове от вълнолома до такава степен, че е мъчно да се каже кой е най-злият враг на пристанищните постройки — мидата каменопробивач или чукът на бракониера. На борда на „Ели Моние“ се наложи да прибегнем до строги мерки, за да запазим нашите антични мрамори от разрушения, които би причинила гастрономията.

Всичко, което се е намирало под кувертата на кораба, е, разбира се, още там. Много предмети за всекидневна употреба, открити недалеч от носа му, показват, че екипажът някога, както и днес, е живял на предния корабен бак. Биха могли да се изнесат на бял свят лични потреби, сечива, ценни указания от най-различен характер, които ще позволят да си създадем представа за живота на моряците по това време. Като скъпи трофеи ние донесохме железни гвоздеи, които, разядени от ръждата, са изтънени като игли; бронзови гвоздеи, които приличат на блестящи нишки; един воденичен камък, парчета дърво от ливански кедър, дълги един метър и покрити още с жълт лак, чийто състав ние много бихме желали да узнаем. Легнах по корем в тинята и обгърнах с ръце дебелата дъбова греда — величествения стем^[1] на стария кораб.

След 4 години срещнах в Ню Йорк един стар джентълмен — Джеймс Х. Хайд, председател на федерацията на Алианс франсез в САЩ и в Канада. Прожектирах пред мецената на махдийските разкопки цветния филм, снет на галерата. Той беше възхитен. „Знаете ли — ми каза той, — че аз досега не съм виждал потъналия кораб, нито артистичните произведения, издадени от Мерлен? Не ми се е удавал случай да отида в музея Алауи. Соломон Рейнак ми изпрати снимки на вазите и на статуите; Мерлен ми написа много мило писмо; туниският бей ме награди с орден. Но оттогава минаха 45 години…“

Пак преди 45 години един стар рибар от Бандол изтеглил в своята мрежа една бронзова фигура (която някога е красяла носа на някой древен кораб). Рибарят е умрял, бронзът е бил продаден за претопяване. От моята вила се вижда целият залив Санари и аз мечтая дълго за десетките кораби, потънали тук в битката при Торентум.