Даяна Палмър
Втори шанс (6)

Шеста глава

На Айви й трябваше минутка, за да се начуди на мъжката глупост, преди да се замисли сериозно над въпроса. Дали наистина сексът й липсваше, при положение, че той за нея беше омразно отвратително мъчение, което я оставяше унижена и разранена.

Тъмните му очи не се откъсваха от нейните, а треперещите му ръце обгърнаха раменете й с якето. Как можа да зададе подобен въпрос след този прелестен миг на интимност, който бяха споделили? Всеки път, когато я докоснеше, губеше ума си.

Тя се приближи до края на стената и се подпря на нея, загледана към виещите се каменни стени, обрасли с треви.

Той също се приближи, запалил цигара, но така и не я погледна. Не си бе сложил шапка и от влагата косата му изглеждаше значително по-тъмна.

— Ти… Притесняваш ме — призна грубо той.

— Забелязах. — Айви прокара пръсти по грубите обветрени камъни, усетила мириса на влага навсякъде около себе си. — Кажи ми защо губиш самообладание всеки път, когато ме докоснеш?

Той изпусна дима от цигарата и очите му се присвиха към хоризонта.

— Желая те.

Ноктите й се забиха в камъка.

— Да, знам — призна тихо тя. — Само че това не обяснява нещата.

Той сведе поглед към нея.

— Наистина беше много отдавна, но ти сигурно си спомняш, че за малко не те насилих онази нощ, когато беше на осемнадесет.

— Спомням си. — Тя затвори очи. — Но въпреки това все ме отблъскваш.

Той се обърна към нея и стисна зъби, преди да заговори, а очите му бавно и дръзко се плъзнаха по тялото й.

— Така трябва — каза остро той. — Господи, само пет секунди след една целувка и двамата с теб ще бъдем любовници. Или смяташ да се преструваш, че не си забелязала?

Не можеше да се отрече. Проследи с пръст камъка и се опита да диша нормално.

— Правя го за твое добро — каза грубо той. — И двамата сме наясно, че ти не си готова за физическа близост с мъж. Не и след като все още сънуваш кошмари, че си предала Бен.

Искаше й се да чуе от него повече от това, въпреки че бе трогната, че чувствата му не се бяха променили толкова години. Значи оставаше сега или никога. Трябваше да се довери на късмета си и да му разкаже истината за брака си. Може би ако той разбереше защо тя се държи така, двамата можеха да обърнат нова страница.

Тя отметна назад дълъг черен кичур.

— Кошмарите не са, че съм предала Бен — призна с дрезгав глас тя.

Той стаи дъх.

— Тогава за какво са? — попита Райдър.

— Той ме нараняваше физически — обясни нервно тя. Очите й се преместиха към гърлото му.

За пръв път му се доверяваше, въпреки че му разказваше нещо, което вече му бе известно. Но поне бе някакво начало. Но и той си имаше свои тайни, за които тя нямаше представа. Тайни, които бяха свързани с живота и смъртта на Бен. Носеше в сърцето си много вина, с която все още не бе успял да се справи. Всеки път, когато докоснеше Айви, вината се връщаше с нова сила и това бе другото, което го подлудяваше. Но на първо място бе отчаяната му любов към нея, така завладяваща, че го оставяше без дъх. Искаше да сподели тази любов с нея, искаше взаимност, защото знаеше, че това ще се превърне в най-ценното преживяване в живота му. Но то бе възможно единствено, ако Айви го обичаше. Нямаше да може да я люби, ако тя не го дареше с обичта си. Тъкмо това го спираше всеки път. Това го измъчваше.

Ето че сега тя признаваше, че бракът й съвсем не е бил съвършен. Любовта й към Бен бе помогнала да се задържат заедно, въпреки жестокостта, която той не бе сдържал. Болеше го като си представяше колко груб е бил другият към нея. Тя бе мила и нежна жена. Но ако не бе собственото му нетактично отношение, когато тя бе на осемнадесет, мъката, която Бен й бе причинил никога нямаше да бъде изпитана. Можеше да обича него, вместо Бен, но той се бе отдръпнал, защото бе преценил, че е прекалено млада за брак. Не можеше да мисли за това, без да се укорява отново и отново.

— Предполагам, че не си имала представа, че той пиеше дори когато се оженихте — попита той, опитвайки се да подбере внимателно думите си.

— Съжалявах го — каза тя. — Той беше мил, приятен човек и бе спрял да пие, както сам казваше, завинаги. Мислех, че ще му помогна да устои. — Засмя се горчиво. — Нямах никаква представа в какво се забърквам. Все си въобразявах, че нещата ще се подобрят, но те ставаха по-зле.

— Съжалявам — каза той, без да крие съжалението си.

— Аз също — отвърна тя. — След като вече бях стъпила в капана, нямаше мърдане, нямаше как да избягам, защото той щеше да тежи на съвестта ми. Просто изстинах към всичко. — Тя се поколеба. — И все още съм студена в много отношения. — Пое си дълбоко дъх. — Не можех да имам връзка с теб, Райдър. Едното желание просто не е достатъчно — успя да признае тя, опитвайки се да не си представлява колко красиво и прекрасно преживяване би била любовта с него, ако той я обичаше поне малко. Вдигна поглед, но не успя да разбере нищо от изражението му.

Той повдигна едната си вежда.

— Можеш и да се изненадаш, но и за мен не е достатъчно — изтъкна той. — Затова се опитвам да се държа на разстояние — прибави многозначително Райдър.

— Така ли? — Сама не разбираше защо се учудва. Все пак той никога не бе споменавал и дума за любов. Поне бе мъж на честта. Нямаше да я прелъсти просто за да задоволи физическите си нужди. Това я успокои и тя се отпусна.

Малко пресилена усмивка плъзна по изваяните устни на мъжа, когато забеляза изражението й.

— Не си представяй как се връзвам за леглото — измърмори той.

Шеговитата забележка бе типична за онзи Райдър, който познаваше от сутринта. Тя също се усмихна.

— А правиш ли го?

Той поклати глава.

— От самото начало ти казах, че отдавна не ми се е случвало да съм с жена. Не се шегувах. Вече съм надраснал любопитството си към противоположния пол. Както и да е — прекъсна мислите си той и отново погледна тялото й, — истината е, обаче, че любопитството ми към теб така и не изчезна. Господи, колко обичам да те виждам без дрехи.

Тя поруменя и извърна лице.

— Не знам какво ми стана! — избухна тя.

— Не е станало нищо ужасно, малката ми — успокои я тихо той. Довърши цигарата си и я смачка с ботуш. — Самотата въздейства на всички. Не се притеснявай. И ти си човек. Също като мен. — Прегърна я братски през рамото. — Ще запазим нещата каквито бяха преди. Няма да те притискам, няма да има проблеми. Приятели сме толкова отдавна. Нека да не губим нещо толкова ценно.

— Не бих го понесла — призна тя, наслаждавайки се на близостта му. Тя въздъхна доволно. — Гидът каза, че долу има изложба на оръжия и снаряжение — напомни му тя. — Искаш ли да отидем и да ги видим?

Ентусиазмът й бе заразен. Той тихо се разсмя.

— Защо не — отвърна той. — След това ще те нахраня с най-невероятните морски деликатеси.

— Страхотно! — Тя се оживи, докато слизаха по стълбите. Той също й се стори в по-добро настроение, а думите му, в съчетание с по-спокойното му държание, я поуспокоиха.

Тя не обръщаше внимание къде стъпва и пропусна едно стъпало. До площадката долу имаше много стъпала още и щеше да падне лошо. Райдър се хвърли към нея и я улови, стисвайки я в силните си ръце.

— Господи, внимавай къде стъпваш! — възкликна гневно той.

Отначало тя долови единствено гнева му, а след това, щом стъпи здраво — и тръпките в ръцете му и забеляза, че е пребледнял.

— Благодаря — каза тя тихо.

Той я пусна рязко.

— Няма страшно. Просто внимавай къде стъпваш. Доста дълго ще падаш.

— Ще внимавам. — Усещаше ръката му над лакътя си и се усмихна на себе си. Добре й бе да знае, че той държи на нея и не иска да се нарани.

Радостта, която я обхвана се задържа до края на деня. Обиколиха близкия музей Рипли, тя потръпна, когато видя експозицията на железните девици и китаеца с двата чифта очи. Хапнаха пържени картофки с риба в близък ресторант и се разходиха до малка аркада с магазин с коледни стоки, отворен през цялата година. Айви откри цял магазин с плюшени мечета, а Райдър веднага й купи едно, което имаше живо лице и дълъг нос. Тя притисна плюшената играчка до гърдите си и двамата поеха към колата, паркирана до тротоара.

— Много ти благодаря — каза тя и се засмя, докато гушкаше мекото мече. — Цял живот съм искала да имам такова. Само че, докато бях малка парите все не ни стигаха и нямах много играчки.

— Никой не би те нарекъл разглезена — изрече тихо той. Имаше желание да я защитава, да не откъсва очи от нея, докато притиска плюшеното мече. Спомни си колко бедни бяха семейство Макензи, когато се бе преместил в южна Джорджия с родителите и сестра си. Но пък Айви, също като майка си, винаги бе весела и жизнерадостна, въпреки че нямаха средства.

— Сега вече се чувствам разглезена — измърмори тя и прегърна мечето. — Благодаря ти, Райдър. Много ще се грижа за него.

— Удоволствието беше мое. — Изражението по лицето й му бе достатъчно. Той се забавляваше, като знаеше, че тя толкова много харесва мечето. Трябваше да я убеждава да го остави на задната седалка, докато пътуват обратно към Джаксънвил.

Той имаше среща с бизнесмени вечерта, затова Айви си поръча салата специалитет на заведението и гледа повторението на стар филм по телевизията, а най-сетне си легна. Отпусна се върху кувертюрата с безценното мече до нея, надявайки се кошмарите да не я споходят отново. Много й се искаше да разкаже на Райдър за брака си, за истината с Бен, особено в леглото. Беше се опитала, но той смени темата, преди да успее. Може пък така да бе по-добре. Последното, което искаше от него, бе съжаление.

Отново си спомни целувката му в укреплението и страстният й ответ на ласките му. Може би все пак не бе напълно фригидна. Поне това е някаква надежда. Затвори очи и се остави на спомените. Отново почувства очите му навсякъде по себе си, вкуси твърдите му устни, нежното докосване на силните ръце. Намести се върху кувертюрата, а нощницата се оплете около бедрата й. Цялата гореше. Усещането беше ново, изключително, а тя наблюдаваше вратата с надеждата Райдър да влезе. Но той така и не се показа, а възбудата, предизвикана от спомените най-сетне я изтощи.

Придърпа завивките, притисна мечето и затвори очи. Най-сетне се унесе и заспа, а кошмарът не се върна.

Когато Райдър се прибра, тя спеше дълбоко. Той отвори вратата на спалнята и се усмихна, щом забеляза, че е прегърнала мечето. Приближи до леглото и усмивката му се стопи, докато се вглеждаше в спокойното лице. Дългата й коса падаше на вълни около лицето. Гъстите мигли хвърляха сянка по румените бузи. Завивката бе придърпана над гърдите и той едва устоя на желанието да я отметне, за да я погледа отново. Всеки ден бе нова борба, за да устои и да стои настрани от нея. Обичаше я повече от живота. Нямаше представа колко още ще издържи.

Наведе се и с неизмерима нежност докосна затворените клепки. Тя се размърда, усмихна се и прошепна едно име.

Той бавно се изправи, а сърцето му блъскаше неудържимо в гърдите. На излизане затвори вратата, все още озадачен. Името, което тя бе промълвила, бе неговото.

На следващата сутрин се отправиха към дома, но той спря в Савана, за да купят на майка й кутия бонбони от Ривър Стрийт. Разходиха се по калдъръмените улици, застлани с баласт, останал от корабите, спирали тук преди поколения, покрай статуята на момичето, което маха за сбогом. Айви никога не бе идвала в Савана. Огромните дъбове и пристанището я очароваха. Наоколо се тълпяха хора, а на Райдър му се искаше да останат сами. Имаше желание да поговори с Айви, но не и докато шофира. Да останат сами. Но разбира се. Как не се беше сетил?

— Искаш ли да слезем до плажа? — попита неочаквано той.

— През зимата! — възкликна тя.

— Зима е, наистина. Но пък е достатъчно топло, за да поседим на дюните и да погледаме океана.

Тя се разсмя. Това беше лудост.

— Добре. С удоволствие!

— Да вървим, тогава — каза той и я хвана за ръка. Поведе я обратно към колата, където мечето бе заело централно място на задната седалка и подкараха извън града към плажа на Савана. По това време на годината нямаше много хора, но можеха да повървят и да гледат как вълните се разбиват.

Той я привлече към себе си близо до една дюна и вдигна част от мида. Днес и двамата бяха в дънки, но той бе със зелен пуловер, а тя — с бяла риза и сив пуловер. Невероятно, каза си тя, как цветовете, които подбираха винаги си отиваха.

— Айви, разкажи ми за Бен — помоли неочаквано той.

Тя се поколеба. Някои неща бяха прекалено болезнени и не й се искаше да говори за тях, но въпреки това й се искаше да сподели с него. А сега моментът бе напълно подходящ.

— Провалих всичко — започна простичко тя. — Когато не пиеше беше добър човек. Но към края пиеше почти непрекъснато.

— Тогава ли те нараняваше? — попита тихо той.

Тя кимна.

— След това винаги съжаляваше — продължи да разказва тя. Вятърът подхвана косата й и я разбърка. — Просто не успявах да бъда това, което той искаше. А се опитвах. — Вдигна измъчен поглед към него. — Само че аз… Райдър, мисля, че съм фригидна.

Той извади цигара от джоба си и я запали.

— Наистина ли? — попита тихо той и се усмихна, а строгото му лице ненадейно се смекчи. — И го казваш след това, което преживяхме в Сейнт Огъстин?

Тя веднага разбра значението на думите му и дъхът й секна.

— Да… аз също се чудех.

— Чудила си се? — повтори той.

Айви преглътна.

— Никога не съм изпитвала подобно нещо с Бен — призна тя.

Цигарата му остана неподвижна, докато се взираше в нея.

— Никога ли? — продължи да пита той.

Слабите й рамене се надигаха възбудено.

— Никога — призна тя. — Той знаеше, разбира се. Отначало се опитах да се преструвам, но…

— Защо, за бога, се ожени за него, след като не си изпитвала нищо? — попита той.

— Мислех, че не е важно. Той бе мил и внимателен и нямах нищо против, когато ме целуваше. Просто не изпитвах нищо. А пък в леглото… О, боже! — изпъшка тя и скри лицето си в ръце. — Господи, нищо не ми е било толкова неприятно, колкото… това!

Най-накрая нещата започваха да се изясняват. Той дръпна силно от цигарата и повтори думите й.

— Това — започна той, подбирайки внимателно думите си, — е нещо прекрасно между двама, които се обичат. Само че просто не е имало взаимност.

— Разбрах го, но по трудния начин — призна тя. — Двамата с Бен бяхме добри приятели. Струваше ми се, че ще бъде достатъчно.

— Не и в леглото — отвърна той, без да откъсва поглед от нея.

— Не и в леглото. — Тя преплете пръсти. — Страхувах се, след онзи случай с теб. Не само с теб — побърза да добави тя, когато забеляза, че лицето му става сурово. — От всичко, което изпитвах и от начина, по който се държах си мислех, че след като Бен е толкова нежен, дори и да не изпитвам истинска възбуда, нещата ще бъдат наред. Не се страхувах от него. С него се чувствах в безопасност… — Гласът й пресекна.

— А с мен не — каза той.

Вдига поглед към него, а след това отново го сведе.

— Не. С теб — не. Когато ме докосваше, се превръщах в друг човек и не знаех какво да правя. — Загледа се в белите гребени на вълните и очите й помрачняха. — Първата брачна нощ разби всичките ми илюзии. Също и неговите. Той си мислеше, че знам какво да правя. Направо невероятно… — тя замълча.

— Не ми разказвай — изсъска той през зъби.

Айви изненадано го погледна. Не я поглеждаше, а тялото му бе стегнато. Нима имаше значение за него?

— С теб нямаше да бъде така, нали, Райдър? — попита нежно тя. — С теб съм дива, необуздана и щеше да е много по-лесно, нали?

— Да — отвърна той. В гласа му отекваше грохотът на вълните край тях. — Ако беше дива и необуздана, щеше да си спестиш част от болката, защото щяхме да изпитаме всичко. Щеше да бъде също като в укреплението, Айви, когато отметна глава назад и сама се изви към устните ми. Само че щеше да е много по-хубаво и приятно.

— Никога не съм се замисляла, че човек може да бъде необуздан в леглото — призна колебливо тя.

— Не ти говоря за грубост — каза той. — Има разлика.

— Има ли? — Гласът й беше тъжен. — Преди да се оженя, единственият ми опит бе с теб, онази нощ.

Той реагира бурно на тези думи. Обърна се рязко с гръб към нея и се постара да запази самообладание.

— И за двама ни щеше да е по-добре, ако не те бях докосвал — каза горчиво той.

Тя така и не вдигна поглед. Също бе мислила за тази възможност. Ако не я бе целунал, може би щеше да откликне на Бен. Може би Бен щеше да е още жив, защото нямаше да го сравнява с никого. Беше луда от любов по Райдър, още преди Бен да навлезе в живота й и да й предложи да се оженят. Райдър бе целият й живот. И все още бе така.

Той се вгледа в умисленото й лице и след това насочи вниманието си към морето. Загаси цигарата с тока на ботуша и запали нова, крачейки по плажа, пъхнал едната си ръка в джоба. Вятърът просвирваше през косата му и я рошеше.

Айви не можеше да откъсне очи от него, докато той наблюдаваше морето. Беше хубав мъж, способен да плени всяка жена. Но имаше и още нещо. Беше мил, щедър и това компенсираше избухливостта му и пристъпите на меланхолия. Беше изключителен човек и тя го желаеше такъв, какъвто е. Зачуди се какво ли ще каже, ако му признаеше мислите си.

Тя се изправи и пое след него. На плажа беше топло, но тя усети студ в душата си.

— Винаги си отиваш — отбеляза тъжно тя и застана до него на границата на разбиващите се вълни. — Отдръпваш се, въпреки че физически си тук.

Той не я погледна. Изпусна нов облак дим и загледа водата, заиграла се край брега.

— Знаеш ли каква част от живота си съм прекарал тук? — попита той.

Не знаеше. Знаеше, че е сам, откакто Ив се бе оженила и баща му се премести в Ню Йорк, но ранният му живот бе тайна. Ив обичаше много брат си, но двамата не бяха близки, а и помежду им имаше голяма разлика. Тя никога не бе говорила за ранните години от живота на Райдър, а той избягваше да споменава.

— Сигурно си имал обичайното детство — започна тя.

— Израснах в изключително скъп пансион — каза той. — Когато се прибирах у дома, баща ми просто проявяваше търпимост и нищо повече.

— Майка ти те обичаше — каза тя.

— Така беше — съгласи се разсеяно той. — Само че аз имах нужда от баща си, а той пет пари не даваше за мен. Струва ми се, че не искаше деца. Дори не се преструваше. Най-сетне направи така, че ми бе невъзможно да прекарвам достатъчно време с майка ми. След като навърших дванадесет не ми бе позволено да се връщам у дома за празниците. В осми клас ме изпратиха във военно училище, а след това постъпих в колеж и накрая — в армията. По това време се бе родила Ив и майка ми я обожаваше. Странно, обаче баща ми нямаше нищо против това, че тя обожава дъщеря си.

Гласът му бе горчив, а сигурно му беше мъчно.

— Сигурно е смятал, че една дъщеря няма да успее да го измести.

— Да, и аз така реших. Пораснах, готов да постигна всичко, което съм си наумил и сигурно всичко това го дължа на баща ми. Само че има моменти, в които с радост бих разменил всичко, което имам за възможността да ме е завел поне на един мач и да е поиграл с мен в задния двор.

— Ти поне си имал някакъв баща — каза с усмивка тя. — А аз дори не познавам моя. Мама казва, че бил изключителен човек.

— Майка ти също е изключителна. — Той се обърна към нея и светлите му очи нежно се спряха на лицето й, обляно от слънчевите лъчи. — И искриш като огънче — прошепна той, докато я наблюдаваше. — Господи, колко си красива.

— Ами — опита се да спори тя, — не съм.

— Напротив. И това не е само външна красота. — Пръстите му докоснаха бузата й и леко я помилваха. — Ти си една изящна кукла от дрезденски порцелан със сърце от злато. Готов съм да ти дам всичко.

Сърцето й изпърха. Изглеждаше тъжен и много страстен — опасна комбинация. Караше я да забрави предпазливостта.

— Всичко ли? — попита тя. Нарочно пристъпи по-близо, тялото й запяло от желанието да открие всичко. Искаше да го целуни и това желание личеше в очите, бе изписано по лицето й.

— Да — отвърна с дрезгав глас той. Дишането му се бе учестило. — Какво искаш?

Тя повдигна лице.

— Устните ти — прошепна тя, гласът й едва доловим над трясъка на вълните.

Очите му заискриха.

— Сигурна ли си? — попита тихо той. — На моята възраст целувките се приемат за нещо сериозно.

Тя докосна гърдите му и се наслади на топлата материя, покрила стегнатите мускули.

— Сигурна съм — отвърна тя, очите й отправени към него.

— Тогава ела тук — настоя той и метна цигарата в прибоя, преди да отвори ръце.

Тя се притисна към него, без да се притеснява, без да проявява скромност и вдигна устни.

Той потръпна от нетърпение и трескаво очакване. Обрамчи лицето й с ръце и потърси очите й в един безкраен момент, преди да се наведе и нежно да поеме устните й.

Нежните докосвания възбуждаха, но не засищаха, което бе и намерението му. У нея се надигна огнена вълна и мина през стомаха, за да се спусне към краката и да ги разтопи. Тя се притисна към мускулестите му ръце с широко отворени очи, потъмнели от желание, копнеж и неочаквано удоволствие, готова да го приеме.

На Райдър му бе също толкова приятно, колкото и на нея. Той се усмихна лениво, докато вкусваше устните й, докато ги дразнеше и разтваряше. Отдръпна се, когато тя се надигна към него и се постара да запази разстоянието помежду им, докато разпалваше напрежението.

Улови със зъби долната й устна, а след това и горната и ги притисна по-силно. Нежното й тяло се притискаше безспир, наслаждавайки се на мъжката му сила, докато най-сетне почувства силата на възбудата му. Дори тогава не се отдръпна. Задъха се, защото започваше да свиква с непривичното удоволствие, което стегнатото му тяло й доставяше. То вече бе нещо познато. Дори желано.

Той усети как тя се разтапя до него и едва запази самообладание. Бавно, каза си той. Бавно, защото не бива да я плашиш.

Силните му ръце се спуснаха по гърба й, а устните му продължаваха да си играят с нейните. Пръстите му стигнаха основата на гърба и притиснаха мястото там. Усети как дъхът й бързо излиза и сърцето му заби.

— Краката ти… Те треперят — изрече до устните му тя и заби нокти в ръката му.

— Да. — Сведе устни, за да може по-добре да плени нейните. — Ще те накарам ти цялата да тръпнеш — прошепна той. Ръцете му я потриха в него, за да почувства доказателството за силната му възбуда. Усети как тялото й вибрира от удоволствие, въпреки че тя се стегна и се надигна към него.

— На… обществен плаж… — започна тя неуверено.

— На пуст обществен плаж сме — прошепна в отговор той. — При това само се целувахме.

— Не — потръпна тя. — О, не, това не беше само целувка!

— Наистина целувките не са ни достатъчни — изрече до устните й той. — Дръж се, малката ми. Има и още…

Въпреки че последните му думи бяха отнесени от грохота на вълните, тя усети как устните му разтварят нейните и езикът му се плъзва между тях.

С никого, освен с Райдър не бе усещала подобно нещо и то й се стори невероятно сладко. Жарък плам лумна в корема й и тя потръпна ритмично до стегнатите му бедра. Той я пое в силните си ръце и устните му станаха по-настойчиви. Усети колко силно бие сърцето й и в този момент бе готова да му се отдаде тук, на пясъка, без да мисли и без да се срамува.

Той знаеше, че е така. Бе забелязал какво въздействие има върху нея. Почувства се възторжен, щастлив и още по-възбуден.

— Не мога да стоя повече — прошепна тя, когато устните му за миг се откъснаха от нейните.

— Ако легнем долу ще има ново обяснение на понятието да опознаеш някого — каза задъхано той.

— Но тук… не бихме могли тук — опита се да го спре немощно тя.

— Само така си мислиш — подсмихна се той и притисна устни към нейните, за да докаже, че е възможно.

— Искам да кажа, хората — поколеба се тя. Очите й срещнаха неговите. — Някой може да дойде.

— Знам. — Устните му докосваха очите й, носът, бузите и брадичката. — Да те пусна сега, е все едно да изкача Еверест с кънки.

— Съжалявам. — Тя отвори очи и погледна към него, все още прегърнала го през врата. — Не се шегувах. Наистина те желая ужасно много. Дори не мога да те спра — прошепна срамежливо тя.

Той стисна зъби.

— Знаех, че е така. Но няма да искам върховната жертва. Все още не. — Понечи да я пусне, много бавно. Ръцете му все още потръпваха, а тялото го болеше.

— Боли те, нали? — попита нежно тя и се вгледа в потъмнелите му очи.

— Да. — Отдръпна я от себе си, пое си дълбоко дъх и се постара да не обръща внимание на прорязващата болка в слабините.

— Не трябваше да правя това, което направих — каза колебливо тя, докато го наблюдаваше как поставя цигарата в устата си и се опитва да я запали между поривите на вятъра.

Вдигна поглед над свитите си длани, когато запали.

— Не трябваше ли? — попита той и се опита да се усмихне. Болката стихваше, а той вече не можеше да повярва, че Айви сама му бе предложила целувка. Освен ако не бе губил ума си, точно това е бе случило. — Защо не?

— Беше необмислено — отвърна бавно тя.

Той се засмя, но това не бе подигравка. Смехът му прозвуча дълбок и приятен и заискри в очите му.

— Стига подобни изблици да останат само за пред мен, ще се справим все някак — каза й той. Облегна се на нея. — Беше ми приятно — прошепна той.

Тя се изчерви.

— И на мен.

Очите му танцуваха.

— В такъв случай, имаш разрешението ми да го направиш отново, когато пожелаеш.

— Наистина ли? — учуди се тя.

В очите му бе стаена много нежност. Бен бе успял да заличи импулсивността й и да потисне чувствата й. Ето че Райдър бавно и постепенно й ги връщаше. Надяваше се самият той да успее да издържи. През последните няколко години скърбеше заради Айви, затова други жени не бе имало. А преди това бе свикнал да потиска страстта си. Едва сега започваше да разбира, че битката, която му престоеше, за да не уплаши Айви като я подтикне към връзка, за която не е готова, щеше да се окаже трудна и продължителна.

— Трябва да вървим — каза след минута той. — Иначе Джийн ще се притеснява.

— Да, добре.

Прегърна я през раменете.

— Тъкмо ще й покажеш мечето. Вече измисли ли му име?

Тя се усмихна.

— Бартоломю.

— Какво?

— Ами той е много изискан мечок — каза сериозно тя. — Нали не си очаквал да го кръстя с някое простичко име.

Той поклати глава, но не каза нищо повече за странния й избор на имена. В отговор само се усмихна.