Даяна Палмър
Втори шанс (10)

Десета глава

Райдър я улови и се намръщи, а тя се свести почти веднага.

— Нищо ми няма — увери го тя и се усмихна нежно. Той си бе у дома. Значи всичко щеше да се оправи. Погледна го, без да крие обичта си и се притисна в него, обзета от чувство на невероятна наслада.

— Няма ли да получа целувка — подразни го тя по стария познат начин, въпреки че гласът й бе напрегнат, а очите й молеха, но без да таят страх.

— Щеше да получиш, ако бях сигурен, че ще успея да спра — увери я той тихо, защото някой мина и той се притесни, въпреки че вратата бе притворена. Вгледа се в огромните й черни очи. — Че ти тежиш като коте. Не се ли храниш?

Стана й приятно от загрижеността в дълбокия му глас.

— Май бях пипнала някакъв вирус — прошепна унесено тя. — Непрекъснато бях болна, затова нямам много апетит. Странното е, че стомахът ми не търпи никакви миризми, докато готвя.

Той не можеше да повярва, че тя не разбира симптомите. Беше му казала, че не може да забременее, затова едва ли бе направила връзка. Но на него му се стори много подобно на сутрешно неразположение. А той знаеше, след като бе чул подробностите около трите бременности на сестра си. Не можеше да повярва, че се е случило нещо толкова прекрасно.

— Ходила ли си на лекар? — попита тихо той, без да смее да диша, докато чакаше отговора й.

— И ти започна като мама — засмя се тя. — Не съм. Нямам нужда, Райдър. Вече съм добре, въпреки че се уморявам много лесно. Сигурно е някакъв грип.

— Не изглеждаш добре.

— Ако ще си разменяме обиди, ти също ми се виждаш доста изпит — отбеляза тя, съзряла нови бръчки на строгото слабо лице и тъмни кръгове под светлите очи. Миришеше на скъп одеколон и сапун, познатата любима миризма. — Прекалено дълги нощи с прекалено красиви момичета ли? — измърмори сухо тя, без да крие любопитството си. Той отново я погледна ядно.

— Като че ли бих докоснал друга жена след онази нощ с тебе — отвърна тихо той.

Сърцето й щеше да изскочи от вълнение.

— Наистина ли? — прошепна с дрезгав глас тя.

— Наистина. — Той наведе глава и нежно докосна устните й със своите, разтвори ги, а тя го прие с готовност. Почувства се като онази нощ в Париж. Той изпъшка тихо и я привлече по-близо, а устните му станаха по-настоятелни. Все още я държеше на ръце и вместо да я отнесе в кабинета си, приседна на ръба на бюрото, отпусна я на коленете си и я целува, докато най-сетне трябваше да си поеме дъх. Почти бе сигурен, че е бременна и този факт го развесели и очарова, защото тя очевидно дори не подозираше. Джийн може и да се досети, но той се съмняваше, че Айви е споменала нещо за онази дива нощ пред майка си. Сигурно щеше да се притеснява. Той бе учуден от силата на обзелите го чувства, от удоволствието, което го завладя, когато си помисли, че Айви е бременна с неговото дете. Беше готов да затанцува.

Още щом вдигна глава и погледна срамежливото доволно лице, разбра, че не може да й каже това, което е разбрал. Все още не. Тя не вярваше, че може да забременее, затова трябваше да я накара да отиде на лекар. След това щеше да я наблюдава много внимателно, за да е сигурен, че няма да направи някоя глупост. А когато му кажеше, щеше да се направи на изненадан, защото ако разкриеше истината, тя щеше да реши, че я иска единствено заради бебето. А това нямаше да е никак добре, затова се надяваше да се справи със ситуацията.

Първата стъпка бе, да започне да я ухажва. Никакви прибързани ласки, никаква интимност. Трябваше да й докаже, че й е верен, че може да разчита на него, че е отчаяно влюбен. Трябваше да го направи, преди да я отведе в леглото, каза си той, но тогава подобни мисли дори не му бяха минали през ума. Слаба богу, че все още имаше време, но този път щеше да внимава.

Подпря нос в нейния и се усмихна.

— На това му казвам приятно посрещане. Може ли да дойда на вечеря?

Тя притаи дъх.

— Но разбира се! Ким Сун също може да дойде — започна тя.

— Ким Сун е на посещение на родителите си, защото имаше нужда от ваканция. Няма да го има цели две седмици. Истински късмет — разсмя се игриво той.

— Знаеш, че ще ти липсва — укори го тя.

— Не толкова, колкото ти ми липсваше — прошепна той. Отново я целуна с безкрайна нежност и я притисна към силните си гърди. — Светът загуби очарованието си.

— И тук беше така, докато те нямаше — прошепна в отговор тя. Обви врата му с ръце, простена и го целуна жадно. — Може ли да си легнем заедно? — попита дръзко тя.

Той се напрегна. Потри буза в нейната и я залюля в ръце.

— Много бих искал. Нямаш представа колко много! Само че двамата с теб трябва да започнем отначало. Да се държим за ръце, да ходим на кино, да излизаме… на срещи… все такива неща.

Тя трепна в ръцете му. Нима бе истина това, което казваше… Вдигна глава и го погледна и разбра, че говори сериозно. Говореше за сериозна връзка. Каква точно, все още не смееше да каже, но и не я интересуваше. Важното бе, че отново си е у дома, точно както й се искаше.

Каза му го. Той бе очарован не по-малко от нея и на Айви й се стори, че лети от щастие.

— Мечтаех да изляза на среща с теб — призна тя.

— И аз мечтаех за това. Повечето от мечтите ми се сбъднаха в Париж — прошепна той и целуна поруменялото лице. — Не се притеснявай. Това бе най-сладкото ми преживяване.

— Да, но ти си преживял много — уплашено каза тя.

— Никой от двама ни не е изпитвал подобно нещо — обясни той. Очите му грееха. — А и ти бе девствена не само в буквалния смисъл. Не си ли спомняш?

Спомняше си, разбира се. Потръпна цялата, щом спомените отново нахлуха у нея.

— Не ми е приятно, че повдигам въпроса — простена той, възбуден от думите. Стана бързо, постави я да седне и си запали цигара. — Съжалявам, но имам един проблем.

Тя се облегна на бюрото, доволна, че е способна толкова бързо да му въздейства. Гледаше го със замечтан поглед.

— Не можем ли да го направим отново?

Той поклати глава през облак цигарен им.

— Все още не.

— А после? — настоя тя.

Той се разсмя.

— После няма да имаме избор. Но преди това трябва да се опознаем.

— А ще ти остане ли време? — попита хитро тя.

— Ще намеря време — увери я той. Светлите му очи се присвиха. — Ще се грижа много за теб, госпожице Макензи.

— Звучиш така, сякаш имам нужда някой да се грижи за мен — отвърна тя.

— А не е ли така? Честна дума, слаба си като вейка, по-скоро вейчица.

— Тъгувах, защото те нямаше — призна тя, привидно на шега, въпреки че това бе самата истина. Това вече му бе ясно и той се усмихна леко.

— Сега се върнах и нямам намерение повече да заминавам. Така че нямаш извинение да гладуваш до смърт.

— Само да няма бекон. Гадост! — Тя се намръщи. — Господ знае защо, но ми прилошава от бекон.

Той се замисли за мъничкото същество, което не понасяше бекон и сърцето му запя. Не можеше още да й каже, но и детето му, също като него не понасяше бекон. Синът, или дъщерята, която тя носеше, вече бе наследил вкуса му.

Тази вечер тя не приготви бекон. Вместо това изпържи шунка и направи картофена салата и питки, а за десерт опече пай с орехи, защото му бе любим. Джийн се пошегува, но Айви не каза нищо. Беше толкова щастлива, че цялата грееше.

Райдър си сипа втора порция от всичко и това бе първата храна, която погълна с удоволствие от седмици. Той също бе отслабнал няколко килограма. Очите му не изпускаха лъчезарното лице на Айви и все се местеха към устните й. Беше облечена в семпла кремава рокля с пъстър шал, в който преобладаваше виненото. Вече бе виждал този шал и намираше, че много й отива.

Тя също се вглеждаш в него с удоволствие. Беше облякъл бяло поло със спортно сако и тъмни панталони. Беше красив и сърцето й заби по-силно.

След десерта, Джийн — усетила, че има нещо — предложи да измие чиниите и изпрати Айви и Райдър в хола, а след това затвори с усмивка вратата.

— Купидон с готварска престилка — измърмори доволно Райдър.

— Липсват й само лъка и стрелите — съгласи се срамежливо Айви.

— Добре че не знае за Париж, иначе щеше да ни счупи главите, съкровище — каза той. Светлите му очи се смееха, наслаждавайки се на срамежливостта й. Привлече я нежно към себе си и я прегърна. — Няма да правим нищо — обеща той и се наведе над разтворените й устни. — Този път само целувки, малката ми. Няма да позволим да изпуснем нещата от контрол.

— Напротив — прошепна тя и се притисна в него.

Той се разсмя и задържа бедрата й настрани.

— Напротив — съгласи се с неудоволствие той. — Само че не тук. И не тази вечер.

Прегърна го и притисна буза към гърдите му, за да почувства ударите на сърцето му. Тялото му бе топло, силно и й достави удоволствие да се притиска в него.

— Не съм спала — призна тя, докато се вглеждаше към камината. Там огънят се бе разгорял, защото електрическите печки не бяха достатъчни, за да затоплят старата къща. Камината не беше особено удачна, но поне затопляше малкия хол. А огънят бе толкова красив.

— И аз не можех да спя — призна той. — Нямаше други жени. Липсваше ми всяка нощ. Толкова бързо свикнах да си до мен чак до сутринта.

— Ш-ш-т — предупреди го тя и погледна притеснено към вратата на кухнята. — Мама може да те чуе, а не искаме да изядем някой бой.

— Самата истина — разсмя се той над главата й. Притисна я отново. — И на теб съм ти липсвал нощем, нали?

Тя кимна. Затвори очи и въздъхна. Той я караше да се чувства толкова женствена. Беше чудесно да можеш да се облегнеш на някой мъж. Бен бе разчитал на нея почти непрекъснато.

— Защо изведнъж притихна така, Айви? — попита той.

— Мислех си за Бен. Той напълно зависеше от мен. А сега — добави тя, когато усети как той се напряга, — аз завися от теб.

Той отново се отпусна.

— Има нещо за Бен, което не знаеш — започна той. — Хайде, Айви, седни до мен. Преди да продължим, трябва да знаеш всичко.

Тя се премести от скута му, защото й се стори притеснен. Той бе до нея на износеното канапе, протегнал ръце зад главата си.

— Бащата на Бен загина, защото аз наредих той да отиде на строежа и да ми донесе някакви документи. Намерил в бюрото ми бутилка скоч и така се напил, че след това трябвало да нарежат колата, за да го извадят. — Не я погледна. Не смееше. — Тогава животът на Бен започна да се срутва. Затова започна да пие. Така че — завърши тежко той, — аз също нося вина за проблемите в брака ви.

Тя остана неподвижна за момент, замислена за собствената си вина и за начина, по който майка й я бе успокоила и накарала да приеме нещата. Райдър все още не бе приел случилото се. Тя трябваше да му помогне. Сега бе моментът да се освободят от миналото.

Протегна ръка и докосна неговата, галейки я нежно.

— Никой не е виновен за проблемите на другите — каза тихо тя. — Предполагаше се, че Бен пие заради смъртта на баща си, но той е имал избор, Райдър. Всички ние имаме избор, но понякога избираме погрешно. Така беше при Бен. Така беше и при мен. Сега аз трябва да продължа напред, ти също. Ако непрекъснато се връщаме към миналото, няма нищо да постигнем. Всичките съжаления на света няма да променят онова, което вече се е случило.

Той се намръщи и я погледна.

— Мама ми помогна да се отърся от част от вината — обясни простичко тя. Аз я превъзмогнах. Провалих Бен, но той не е бил длъжен да остава с мен и никой не го е карал да пие. Той сам е избрал този път.

Той преплете пръсти с нейните.

— Нося тази вина прекален дълго. Тя все се изправяше помежду ни. — Погледна ръката й. — Мислех си, че ще обвиниш мен.

Тя се усмихна.

— Не. За нищо няма да те обвиня. Освен че ме повлече от Париж, преди да съм видяла Айфеловата кула — поясни тя и го погледна строго.

Той се засмя и пусна ръката й.

— Господи, точно така беше. Извинявай, съкровище. Изобщо не можех да мисля трезво.

— А защо си тръгнахме така неочаквано? — попита тя, доволна, че може да зададе този въпрос.

— Ти не знаеш ли? — Отново я намести на скута си и тя облегна глава на рамото му. — Ако бяхме останали, нямаше да има начин да спрем това, което започнахме. Щяхме да останем в леглото дни наред и да не мръднем от стаята. А трябваше да мислим и за Джийн, и за връщането, трябваше да се спасим от самите себе си. И все още е така.

— Да, но Ким Сун сега го няма и у вас е празно — изтъкна тя.

Той й се усмихна.

— Няма да те отведа у дома. На Джийн никак няма да й хареса, каквато е моралистка, а с доброто ти име ще бъде свършено.

— Колко старомодно — прошепна тя.

— Такъв съм си аз, освен в случаите, когато великолепни брюнетки с черни очи ми завъртят главата. — Целуна я нежно и леко. — Много ми се иска да забременееш, Айви — прошепна той, усмихнат тайнствено и зачака отговора й.

Тя потрепери. Тих звук изклокочи в гърлото й, докато търсеше подходящите думи. Протегна се и жадно привлече устните му към своите.

— И на мен — изхлипа тя. — О, Райдър, и на мен!

Той я прегърна и целувката продължи дълга и страстна, двамата обгърнати от магията на тишината помежду им. Езикът му се плъзна в устата й и тя усети силна възбуда. Хвана една от едрите му длани и я привлече към гърдата си.

Той понечи да се отдръпне, но ноктите й се забиха в ръката му и я задържаха.

— Идеята не е много добра — обади се дрезгаво той.

— Напротив — прошепна до устните му тя. Ръцете й милваха врата му, а той притисна гърдата й с длан. — Искам да се съблека — изстена тя. — Искам да се любя с теб тук, на пода!

— Мили боже, ще умра! — изпъшка той. Устата му плени нейната и той плъзна ръка по обутото в чорапогащник топло бедро.

— Айви!

Шумно дрънчене на тенджери и тигани ги предупреди, че Джийн се кани да влезе.

Райдър вдигна глава и отдръпна ръка с очевидно нежелание. Дишаше на пресекулки, също като нея, а сърцето му щеше да изскочи.

— Сега вече наистина ще ме вземеш за разюздана жена — прошепна тъжно тя. — Пет пари не давам. Никога няма да изпитам подобно нещо с друг.

— Надявам се да е така — прошепна нежно той и се усмихна. Особено в твоето състояние, добави наум той. Приглади назад дългата й коса. — В интерес на истината, съвсем не те намирам за разюздана. Според мен си нормална жена с напълно естествено отношение към интимността. Радвам се, че ми имаш достатъчно доверие, за да ми позволиш всички онези волности с тялото си.

— Толкова много ли ме желаеш? — попита тихо тя.

Той кимна.

— О, да, много. — Гласът му бе тих, но тя долови неподправеното желание в него.

Облегна се на рамото му и потри буза в сакото. Затвори очи.

— Не искам да ставам. Трябва ли?

— Майка ти може да си помисли нещо, съкровище — каза той и я целуна по слепоочието. — Поне за момента трябва да пазим поведение.

— Добре. — Двамата се изправиха тъкмо навреме, защото Джийн влезе с поднос кафе секунди по-късно. Усмихна им се щастливо, защото бяха седнали един до друг на канапето. По лицето й се разля одобрителна усмивка.

Само че одобрението не я възпря да играе самоналожената роля на блюстител на морала, когато Райдър идваше на вечеря, или гледаха филми на видео, които както той сам казваше, бяха много приятни. Носеше най-новите хитове, и докато ги гледаше, обгръщаше с ръка раменете на Айви.

Нито веднъж не предложи да отидат у тях и внимаваше да не остават дълго време сами. От време на време й изпращаше цветя, обаждаше й се късно вечер, за да си побъбрят и не можеше да се нарадва на това, което знаеше единствено той. Понякога едва се удържаше да не изтича навън и да не каже на целия свят. Тя носеше неговото дете, а дори не знаеше. Това беше страхотно! Усмихваше се, понякога само я гледаше и се наслаждаваше на красотата й, на спокойствието, което се излъчваше от нея, на удоволствието, че е с него. Все едно че всеки ден вкусваше рая.

Тя не спря да работи за него и той откри, че все по-трудно се съсредоточава в работата. Не можеше да откъсне очи от нея. Айви стаи радостта си, когато улови погледа му след посещението на един архитект.

Той повдигна вежда, усмихна й се и подпря рамо на касата на вратата между офиса й и неговия кабинет и я загледа с открито обожание.

— Страхотна си — прошепна той. — Лицето ти започва да си възвръща цвета.

— И се чувствам по-добре — потвърди тя. — Като изключим, че ми се спи непрекъснато.

Той едва се удържаше да не я заведе на лекар, за да й направят изследване, защото му се искаше да се увери, че всичко е наред. Бе минало съвсем кратко време, откакто се върна и му се искаше да постъпи правилно. Бъдещето им зависеше от вниманието и тактичността му. Не можеше да си позволи да прибързва с тази връзка, но и нямаше търпение.

— Имам ли още срещи днес? — попита той.

Тя погледна графика.

— Нищо до утре — отвърна. — Тръгваш ли си?

— Тръгваме си и двамата. — Отблъсна се от касата и звънна на вицепрезидента, господин Уд, за да му каже, че двамата с Айви си тръгват и да помоли някоя от секретарките да поеме обажданията.

— Къде отиваме? — попита тя, след като вече се бяха качили в колата на Райдър.

— До могилите Коломоки — каза й той и се насочи към мястото, където дедите на индианците от Лоуър Крийк бяха живели. Огромното селище бе изоставено през по-голямата част от зимата. Лете тук се стичаха множество туристи и студенти по археология.

— Сега не му е времето — изтъкна тя.

— Да, но имаме цел. Искаш ли да се качим при храма? — попита той и я погледна.

До тревистия връх имаше почти сто и петдесет метра, и макар че бяха построени каменни стъпала с перила, нагоре бе доста стръмно.

— Защо не — отвърна тя. — Но защо избра това място?

— Ким Сун вече се върна и само тук можем да останем сами? — обясни той, без да я поглежда.

Тя се изчерви. В гласа му се прокрадна нотка, която я накара да потръпне. Беше облякла дълга плисирана пола с бяла блуза и син пуловер. Добре че си бе сложила черните обувки без ток, вместо обичайните високи. Щеше да успее да се качи. Обърна се към него. Той бе в тъмносин костюм, и както обикновено, цветовете, които бяха подбрали, си отиваха.

— Не сме подходящо облечени за изкачван на хълмове — започна тя.

— Не сме подходящо облечени и за да се търкаляме в тревата, но точно това ще направим, щом се качим горе — заяви направо той и се усмихна очаквателно. — Или си въобразяваш, че ще можем да седим и да си говорим, без да се докосваме?

Тя отпусна глава назад на седалката и го загледа жадно.

— Това просто не е възможно.

— И аз така мисля, малката ми. — Посегна към ръката й и сплете пръсти с нейните. — Ако нещата излязат от контрол, ще бъда много нежен.

— А ти ще позволиш ли нещата да… излязат от контрол? — прошепна дрезгаво тя, защото той бе този, който се въздържаше от ласки до днес.

Той зави към могилите и бързо обърна поглед към нея.

— А ти искаш ли?

Представи си какво би могло да бъде и сякаш я прониза ток. Могилите бяха впечатляваща гледка. Някои бяха по-ниски, а тази с храма се извисяваше в равнината над опасаните с дървета поля. Клоните бяха обвити с мъх, а по необработените поля беше избуял магарешки бодил. Айви се надяваше непокътнатите земи никога да не се превърнат в натруфено туристическо средище, както често ставаше на подобни места. Когато човек попаднеше тук, сякаш се връщаше хиляда години назад във времето, за да се наслади на тишината и песните на птиците през пролетта и лятото и на дивите цветя, които надигаха глави още с първите топли дни. Сега дърветата бяха голи, тревата посърнала и всичко имаше призрачен вид. Наоколо не се мяркаше жива душа, въпреки че преди малко задминаха някаква кола.

Райдър стискаше Айви за ръката и бавно се изкачваше, като внимаваше тя да не се спъне. Младата жена така и не разбираше причината за загрижеността му, но й бе толкова приятно някой да й обръща внимание и да я пази, че не казваше нищо.

Когато се изкачиха най-горе, все още задъхани от изкачването, той я обгърна нежно с ръка през раменете и двамата се загледаха към хоризонта.

— Можеш да видиш вечността от това място — въздъхна тя.

— Не бих казал. Има прекалено много дървета. На запад, ако се качиш толкова високо, виждаш километри поля и нищо не ти спира погледа.

Тя вдигна поглед към него.

— Аризона ми хареса — призна тя.

— И на мен. — Обърна я към себе си и се вгледа в замечтаното й лице. — Обичам те, Айви — призна тихо той. След това я целуна.

От очите й потекоха сълзи, докато се притискаше към него. Думите му отекнаха в главата й, разтърсиха я и продължиха да звучат.

— Не го каза. — Тя плачеше под жадните му целувки. — Не го каза, нали? Сигурно съм сънувала!

— Казах го — увери я той. Устните му докоснаха клепките й и вкусиха солените сълзи. — Не си сънувала. Понякога и на мен ми се струва, че си само един сън. Обичах те, когато беше на осемнадесет, но тогава си казвах, че си прекалено млада и се отдръпнах след първия път, когато те целунах. Изчаках няколко години, за да пробвам отново, но те уплаших толкова силно, че ти хукна и попадна право в ръцете на Бен. — Вдигна глава и въздъхна горчиво, докато се вглеждаше в лицето й. — Мислех си, че го обичаш — обясни сериозно той. — Затова се дръпнах след погребението. Назначих те на работа единствено, за да бъдеш близо до мен и прекарвах нощ след нощ, измисляйки начини да ти призная чувствата си.

— О… Райдър! — Гласът й пресекна и сълзите рукнаха отново. — Аз те обичах… желаех те… живеех заради теб. Бен знаеше и те мразеше, мразеше и мен, мразеше ни двамата!

Очите му проблеснаха диво и той сведе устни над нейните, за да заглуши думите. Повдигна я, прекалено жаден да я вкуси и така и не се сети за състоянието й, докато я притискаше към себе си и я целуваше с потисканата години наред страст. Тя го обичаше. Сама му бе казала, че го обича!

— А ти не знаеше ли? — промълви тя, когато той спря, за да си поемат накъсано дъх.

— Не — отвърна той. Очите му се вглеждаха в лицето й с толкова любов, че сърцето й изпърха. — Не съм си и представял, че ще дойдеш сама при мен. Както в Париж. Знаех, че мога да събудя желанието в теб, но само то не ми беше достатъчно. Нямах намерение нещата да стигат толкова далече, но те желаех безумно. Наистина безумно — прошепна до устните й той. — Искрено съжалявам, защото ми се иска и двамата да сме знаели, че чувствата ни са взаимни.

— Сега вече знаем — промълви унесено тя. — Моля те, ожени се за мен. Никога повече няма да мога да ти откажа, а майка ми ще бъде скандализирана, ако живеем заедно без брак.

Той трепна. От дни наред се измъчваше как да й предложи същото, а ето че тя го изпревари. Едва се сдържа да не се разсмее от радост.

— Наистина ли го искаш? — прошепна той. — Да ми бъдеш жена? Да живееш завинаги с мен?

— Да — отвърна разпалено тя. — Ще се грижа много за теб, Райдър. Ще готвя, е, двамата с Ким Сун ще готвим — поправи се тя, защото с Ким Сун се разбираше отлично. — Ще се грижа за теб, когато си болен, а нощем ще те дарявам с най-сладката любов.

Сърцето му биеше до пръсване. Вгледа се в нежните очи, наведе се и я целуна с цялата си нежност, покорен от удоволствието да знае, че е обичан.

— И аз ще те обичам не по-малко — промълви той. Устните му притиснаха настоятелно нейните и той я привлече до себе си, така че да усети възбудата му. — Надявах се да не е толкова студено тук — изръмжа той, когато студеният вятър ги перна — бе прекалено мразовито, за да се любят.

— И аз — прошепна тя. — Райдър… можем да паркираме някъде — започна тя.

Той вдигна глава, едва сдържайки желанието си и погледна любимото лице. Копнееше за нея, особено в този момент, но не искаше да развали магията.

— Не — каза след малко той. — Не искам по този начин. Обичам те прекалено много за едно бързо търкаляне на задната седалка. — Отпусна бедрата й и я погледна многозначително. — Не че не се изкушавам. Не усещаш ли, че съм готов.

— Така беше и в Париж — спомни си тя и се изчерви.

— Ти не знаеше защо, нали? — попита тихо той. Обрамчи слабото й лице с длани и притисна буза до нейната. — Айви, откакто си дадох сметка, че те обичам, не е имало друга жена.

Тя леко се отдръпна.

— Нали ми каза, две години — прошепна тя.

— Излъгах те. — Прегърна я с две ръце и я залюля.

— Годините са пет.

— Господи — избухна тя. — Нищо чудно…

— Да, нищо чудно, че не можех да се въздържа. — Усмихна се бавно и доволно. — Но ти все още не знаеш всичко.

— Кое?

— Айви, защо ми каза, че не можеш да забременееш?

— Защото е така — отвърна тъжно тя, тъмните й очи приковани в неговите. — С Бен така и не забременях. Имаше нещо, което не беше наред. Много ли е важно за теб? — попита жално тя. — Каза, че не е, но…

Той спря да я люлее и я хвана за ръцете, за да ги притисне нежно към корема й. Изражението в светлите му очи бе на неизразима нежност.

— Почувствай сама — прошепна той.

Тя не разбираше. Беше очевидно.

— Става ти лошо — каза нежно той. — Вие ти се свят. Чувстваш се уморена. Не можеш да понасяш миризмата на бекон. — Той се усмихна мило. — Ненавиждам бекон. Той също. — Притисна я към себе си. — Двамата с теб, Айви, сме създали дете в Париж — поясни тихо той и забеляза как очите й се разшириха, а устните й се разтвориха от удивление.

В гърдите й лумна радост като пожар. Тя избухна в сълзи и се сгуши на гърдите му, потръпвайки и хлипайки, погълната от новината.

— Наистина ли не знаеше, малката ми? — прошепна до ухото й той и се разсмя от радост. Затегна прегръдката си.

— Така че отговорът е „да“, ще се оженя за вас, госпожице Макензи. При това трябва да го направим скоро, преди да е започнало да ти личи.

— Не мога да повярвам — изпъшка тя. — Та това е прекрасно. Не съм и сънувала… — Отдръпна се, а по лицето й се изписа уплаха. — Ами ако не съм?

— А какво ще кажеш за онова, което се случва на жените всеки месец? — попита той, за да изясни нещата.

Тя отвори уста.

— Господи. А аз го отдавах на напрежението.

В очите му блеснаха дяволити искри.

— Да, определен вид напрежение — каза компетентно той.

Тя го перна леко през гърдите.

— Докато съм жива няма да го преживея, че си разбрал преди мен!

Той се разсмя.

— Това е сигурно. — Целуна я нежно. — Иди на лекар. Още днес се обади за час — нареди той. — Но независимо дали си бременна, или не, а аз съм сто процента сигурен, че си, ще се оженим. Господи, да знаеш колко много те обичам! — прошепна развълнуван той, лицето и ръцете му й разкриха, че говори истината.

— И аз те обичам — прошепна тя, привличайки устните му към своите. — Искрено се надявам да имаме бебе.