Даяна Палмър
Втори шанс (4)

Четвърта глава

На Айви така и не й остана време да се притеснява, че стаята й е свързана с тази на Райдър. Той бе погълнат от документите, особено с кореспонденцията, на която трябваше да отговаря всеки ден. Електрическата пишеща машина й бе позната и спести доста време, но през по-голямата част от деня се наложи да записва под диктовката на Райдър и да пише писма, а след това да му ги представи за одобрение. Често пъти той променяше едно писмо по три пъти, преди да й позволи да го приготви за пускане. Непрекъснато бързаше, ходеше на различни срещи и прекарваше голяма част от деня на обекта. Когато си бе в стаята, двамата работеха.

Задълженията й нямаха край. Обикновено трябваше да подготвя докладни записки за дъщерни фирми, да пуска съобщения за срещи, да напомня за решения на борда на директорите, имаше проблеми в чужбина, за които трябваше да изпипа десетки документи, да прави запитвания за различни обекти и финансирането им, да отговаря на въпроси от банките… изобщо всичко това спокойно можеше да бъде свършено от три секретарки.

Райдър най-сетне забеляза, че Айви не смогва да се справи с всичко.

— Ще ти стане по-лесно — обеща той на третия ден в мотела. — Просто положи всички усилия. Щом се върнем в Олбъни, ще изпратя една от машинописките да ти помогне. Все така е, откакто Мери напусна. Тя работеше за мен цели десет години и знаеше всичко необходимо. На която и да е друга ще й бъде трудно веднага да навлезе в работата и да се приспособи, затова не се плаши. Нали?

Тя се усмихна от облекчение.

— Няма. Започвах да се чувствам като съвършена некадърница.

— Разбира се, че не си. Печатиш доста добре, а стенографията ти е прекрасна, макар че използваш доста нетрадиционни сигли. — Той се разсмя. — Получава се добре. Искаш ли да излезем и да обиколим някой от призрачните градове утре?

— Може ли? — възкликна тя. — Ще ни остане ли време?

— Като знам колко упорито работиш, със сигурност ще ни остане време. — Погледна часовника си и се намръщи. — Боже, съвсем забравих, че имам среща в банката. Трябва да вървя. Обади се на рецепцията и накарай рум сървиса да ти изпратят нещо. Стой до телефона. Трябваше да звънне един колега от Лондон. Ако случайно се обади, запиши каквото иска да ми предаде.

— Добре. — Тя не откъсна поглед от него, докато излизаше, очарована и силно впечатлена от непрекъснато избликващата му енергия. Не можеше да повярва колко е деен и организиран. В същото време работата й бе впечатляваща, вълнуваща и тя знаеше, че скоро няма да й омръзне.

На следващия следобед, след като обядваха, той взе хладилна чанта с безалкохолни, стисна я за ръка, поведе я към колата и отпътуваха на север. И двамата бяха в дънки и ботуши. Той бе настоял Айви да си сложи шапка, за да се спаси поне малко от горещината по това време на годината. Седна до него в огромния джип и се усмихна, защото двамата много си отиваха — и двамата в карирани бледосини ризи. Тя си бе вързала червено фишу на врата, за да напомня за стила на западните щати. Беше прекалено топло за якета, а дългите ръкави на ризите щяха да ги предпазят от изгаряне, не от студ.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Няма да следваме отъпкания път — отвърна той. — Това място не е отбелязано на нито една от туристическите карти. Имало е едно време сребърна мина, собственост на един от дедите на Ханк. Казах му, че ще те доведа, за да погледнеш призрачните градове. Той ми даде ключ за портата.

— Много мило от негова страна — усмихна се тя.

— Ханк не е безразличен към жените — отбеляза той, погледна я и се засмя. — Ти си го очаровала.

Черните й очи се разшириха.

— Но ние двамата едва разменихме две думи — учуди се тя.

— Ти май нямаш представа как въздействаш на хората? — попита той, в гласа му бе събрано напрежение. — Не познавам друга жена, която да няма представа какъв чар притежава.

Беше готова да му каже, че Бен я е направил такава, защото непрекъснато й намираше кусури и никога нищо не харесваше. Замълча.

— В Аризона има много мини, нали? — попита вместо това тя.

— Имало е и още има — съгласи се той. — Една от най-известните и стари, е „Силвър Кинг“ близо до Сюпириър.

— Тумбстоун не е ли построен на сребърна жила?

Той се разсмя.

— Самата истина.

— Прочетох някои неща за Аризона, когато каза, че ще идваме тук — призна тя. — Но нищо от нещата, които прочетох не ме подготви за всичко, което виждам. Тук си е един различен свят.

Той проследи погледа й към назъбените планини в далечината.

— И за мен беше така първия път, когато дойдох тук — призна той. — Тази част от страната е пълна с изненади. Няма нищо общо с изтока.

— Но пък е красиво — отвърна разпалено тя.

— И много опасно. Когато пристигнем, да не си посмяла да се отделиш от мен. Може да паднеш в някоя шахта в мината и изобщо няма да ни е до смях.

В очите й се отрази неговия страх.

— Нали се шегуваш?

— Изобщо не се шегувам. Наоколо има градчета, където къщите са се разместили заради тунелите под тях. Често се случва някоя да се срути. Много хора са пропадали в изоставени минни шахти.

Тя потръпна и обви ръце около себе си.

— Каква ужасна съдба.

— Проблем няма, стига да не обикаляш и да не се луташ безцелно. — Проследи погледа й и се усмихна. — Аз ще се грижа за теб, малката ми.

Сърцето й прескочи един удар. Той звучеше като мъж, готов да я защитава, същевременно толкова нежен, че тя усети как се разтапя. Трябваше да внимава и да не се поддава на чара му, да не показва как се чувства. Само като седеше до него потръпваше и едва се контролираше.

— Има и гърмящи змии, затова внимавай къде стъпваш.

— Просто ме отведи здрава вкъщи — обърна се към него тя, пъхнала език в бузата си.

— Няма проблем.

Няколко километра надолу по магистралата, той спря на прашен непавиран път пред заключена порта. С ключа на Ханк отключи огромен катинар, стегнал двата края на тежка верига. След като минаха отвътре, той отново заключи и чак тогава поеха към прашната долина с мината. Тунелите в склоновете на планината можеха да разкажат свои тайни. Виждаха се каменни основи и кирпичени стени, които показваха къде се е намирал офисът, множество къщи и ковачница.

Вятърът не спираше да духа. Тя вървеше до Райдър и се чувстваш като незначителна прашинка сред ширналата се пустош. Развалините наоколо й напомняха, че нищо в живота не е вечно, че хората си отиват неусетно. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Стори й се, че чува далечни гласове от миналото.

— Мечтаеш ли? — пошегува се той.

Тя сви рамене и отвори очи с усмивка.

— Опитвах се да чуя гласовете на призраците. Бас държа, че има какво да разкажат.

— Не се и съмнявам.

— Всички онези хора, които са живели тук, работили — започна тя, докато минаваха покрай порутени каменни стъпала, водещи надолу в мината, — вече са мъртви. И само като си помислиш, Райдър, колко е безсмислено. Защо е било всичко това?

— Копаели са за злато, за да осъществят мечтите си — каза той и за момент очите му потъмняха от желание, докато се вглеждаше в профила й. — Господ е свидетел, че някои мечти си струват цената.

— Наистина ли? — прошепна разсеяно тя. Протегна се сънливо. — Умирам от глад.

Той се разсмя.

— Това не е ли моя реплика? Сега ще донеса кошницата.

Върна се до джипа и след броени минути се нахвърлиха върху студени резени месо и салата, поставени в кутии, които преглъщаха с охладените напитки.

— Това е истински рай — въздъхна тя и му се усмихна. Бяха седнали на каменните стъпала, а ниската порутена стена им послужи за масичка. Слънцето около тях грееше, а вятърът така и не стихна. — Бас държа, че хората едно време също са идвали тук на пикник. Децата са си играели около огромните канари там — посочи тя, — а жените са се стичали от селището към магазина.

— Магазин ли? — намръщи се той.

— Не може да не е имало — каза убедено тя. — Толкова далече от селището, мъжете са били в мината, трябва да е имало магазин, където да се продават платове и брашно, и кафе, и захар. Имало е и други заведения. Джером, например, не е ли имал бордей и няколко бара? — добави срамежливо тя.

Той се разсмя от удоволствие. Толкова отдавна не му се бе случвало да се чувства толкова весел и спокоен, да му е приятно, че живее и да се наслаждава на деня. Докато наблюдаваше Айви, той усети как радостта набъбва в гърдите му. Толкова бе красива, каза си той, от дългите черни коси, до искреното й сърце. Никога не бе желал друга толкова, колкото желаеше нея сега.

— Да, Джером е знаел как да се развлича — съгласи се той. — Но в едно малко селище като това, със строги семейни порядки едва ли някой би допуснал съществуването на публичен дом.

— Опитваш се да кажеш, че жените едва ли са щели да допуснат да съществува — ухили се тя.

— Точно така. — Килна шапката назад и я загледа открито. — От месеци не си била толкова спокойна.

— Ти не ме беше виждал месеци наред — напомни му шеговито тя. Заигра се с дълъг кичур коса. — Май заминаването ми се отрази по-добре от всичко друго — призна с усмивка тя. — Ти беше много добър с мен, Райдър…

— Не ми трябва признателността ти — троснато отвърна той и извърна поглед към скалите. — Трябваше ми секретарка, а на теб — работа. Това си беше просто бизнес.

Сърцето й се сви. Беше се надявала на нещо повече, но не посмя да покаже колко е разочарована. Но и на какво се надяваше, помисли си тя, след като миналото вече бе успяло да убие надеждата за съвместно бъдеще? Не биваше да забравя Бен и вината, която изпитваше.

Сви ръце на скута си и свали поглед към тях.

— Въпреки това, беше много мило от твоя страна, че ми предложи — повтори упорито тя. — Мама каза, че се топя. Може и да е права. След… след като Бен почина, загубих интерес към всичко.

Той свали широкополата шапка и прокара нетърпеливо ръка през гъстите тъмни коси.

— Предполагам, че това е напълно естествена реакция — заяви той. След това я погледна гневно. — Само че той е мъртъв, а ти не си. Изгубила си достатъчно време да тъгуваш по миналото.

Това бе истина, но не заради Бен. През всичките тези години толкова й се бе искало да се върне отново онази нощ, когато той я целуна за пръв път, единствено, за да си даде втори шанс с него. Уви, това бе напълно невъзможно.

Тя въздъхна.

— Така ли? — попита тя. Събра остатъците от обяда и ги натъпка в пликче. Той пое и плика, и кошницата, и хладилната чанта, за да ги остави в джипа, а Айви остана на стъпалата, загледана към пустата шир чак до полите на планината.

Райдър се приближи до нея и се намръщи.

— Не искам да мислиш за тъжни неща — сгълча я той.

— Не бих и посмяла. — Усмихна се. — Трябва ли вече да тръгваме? Тук е толкова хубаво.

— Не, не бързаме. — Той направи крачка към нея и също седна. Изви се така, че дългите му крака бяха от двете й страни, а ръцете му я прегърнаха под гърдите. — Не се страхувай — каза той, когато я усети, че се стегна. — Просто ще поседим и ще погледаме как духа вятърът. Искаш ли?

Тя преглътна. Топлината, излъчваща се зад нея и около нея, бе толкова опияняваща, че тя се уплаши да не разкрие колко е уязвима. Но пък й беше толкова хубаво, че не каза и дума в знак на протест.

— Добре — отвърна тихо тя и се насили да се отпусне, за да не го разочарова. Очите й се затвориха и тя отпусна глава на широката му гръд. Само за момент да вкуси рая, каза си тя, а след това ще се върне на работа, без да мрънка и недоволства.

Усети как ръцете му я обгръщат, гърдите и стегнатият му стомах бяха плътно прилепнали към гъба й.

— Удобно ли ти е? — попита я той до ухото, гласът му дълбок и провлачен във ветровитата долина. Все едно че бяха единствените хора на този свят.

— Много — потвърди тя, гласът й приглушен, да не би да разпръсне магията на момента.

Мъжът зарови лице в косите й. За пръв път от години му бе спокойно, нямаше я нетърпимата нервност, която го бе тласкала през последните няколко месеца.

Миришеше на рози, а той си припомни дългите нощи, когато бе копнял за нея и бе мечтал да я почувства в ръцете си. Невероятно, че му позволяваше да я прегърне. Може би и тя усещаше близостта му, може би имаше нужда да бъде докосвана, докато седяха сред призрачните останки на миналото.

Тя сведе поглед към потъмнелите от слънцето ръце на Райдър и веднага ги сравни с бледите си пръсти. Ръцете му й се сториха огромни.

— Колко са едри ръцете ти — прошепна тя и ги докосна нежно, проследявайки плоските, безупречно поддържани нокти.

— А твоите са елегантни — отвърна той, а гласът му отекна по гърба й. — Никога не си учила музика, нали?

— Не. Искаше ми се, но така и нямаше достатъчно пари. Татко е починал, когато съм била съвсем малка, нали знаеш?

— Не съм го познавал. Ние сме се преместили в Олбъни, когато ти си била в началното училище, а тогава сте живеели само двете с майка си.

— Вие винаги бяхте много мили с нас — спомни си тя. — Много обичах майка ти.

— Всички я обичаха — отвърна тихо той. — Беше истинска дама. Невероятна.

Тя отвори очи и се загледа към променливите нюанси на оранжево и жълто по скалите, все още набраздени от миньорите, работили тук в миналото.

— Затова пък баща ти беше по-затворен — отбеляза тя. — Така ли е?

— Той обичаше да изкарва пари — обясни Райдър и я привлече по-близо до себе си, когато ги обгърна хладен порив на вятъра. — Обичаше майка ми по свой начин. Дори и сега двамата с Ив се радваме, ако ни се обади за Коледа. Не е от хората, които поддържат семейните отношения.

Тя стисна ръцете му.

— Самотен ли си, Райдър? — попита нежно тя.

Лицето му се изпъна. Загледа се в дългите й черни коси и усети как кръвта му препуска по-бързо.

— Да, много — отвърна грубо той. — Ти не си ли? Не са ли всички самотни?

— Сигурно. — Тя проследи тъмните пръсти чак до ноктите, без дори да съзнава колко чувствена е ласката й докато най-сетне долови как рязко Райдър си поема дъх и как дланите му се свиват.

— Внимавай, съкровище — прошепна той до ухото й. — Да не те разбера погрешно.

Сърцето й прескочи. Тази нотка в дълбокия му глас не можеше да се сбърка. Коленете й омекнаха и тя бе доволна, че е седнала.

— Мога ли да те попитам нещо? — заговори тя.

— Какво?

— Защо не си се оженил?

Дългите му пръсти я привлякоха по-близо, преди да се спрат на бедрото.

— Бракът е сериозна крачка. А не вярвам в развода.

— Значи си мислил… по въпроса — заекна тя.

Не биваше да допуска тези интимни докосвания, но пък й бе толкова хубаво. Тялото й пееше, живо и тръпнещо, както никога досега.

— По кой въпрос? — прошепна до ухото й той, тъкмо преди зъбите му да обхванат меката част и лекичко да стиснат.

Тя изхлипа.

— Ами… за… брака — успя да поясни тя.

— Едно време, може би — прошепна той.

Ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата й, чак до стегнатия стомах и се спряха колебливо под гърдите. — Ти трепериш.

— Ами… Ти какво очакваш, след като ме докосваш… По този начин? — попита с дрезгав глас тя.

— По този начин ли? — прошепна до ухото й той и пръстите му обгърнаха пълните й гърди леко и закачливо, а зърната й набъбнаха веднага.

— Райдър? — изписка тя.

— Нали не си шокирана? — продължи да шепти до ухото й той, гласът му леко подигравателен. — Ти си вдовица, не си някоя неопитна девственица.

Тя потръпна, когато ръцете му притиснаха набъбналата й плът и я привлякоха още по-близо.

— Онази нощ… бях — изрече тя, разтърсена от удоволствие. — Ти ме отблъсна…

— Да. — Онзи нощ. Чуваше тихият й глас да се моли, вкуси копринената й кожа и тялото му неволно трепна. Преглътна избликналата ругатня и бързо я пусна, за да стане, преди тя да усети какво въздействие има върху него. Обърна се и си запали цигара, качи се две стъпала по-нагоре, за да е сигурен, че се е отдалечил достатъчно, преди изкушението да го е обладало напълно. Беше готов да се ритне, задето остави нещата да му се изплъзнат по този начин. Беше прекалено рано. Сякаш щом я докоснеше и губеше контрол. Трябваше да си наложи да стои на разстояние.

Айви го наблюдаваше, без да разбира какво не е наред. Тя тръпнеше от допира му. Не можеше да повярва, че той я е докоснал по онзи начин, но тялото й знаеше истината. Скръсти ръце пред натежалите гърди и усети как я завладява студ. Дори не бе забелязала кога е станало по-студено, заради топлината, която се излъчваше от неговото тяло.

— Време е да се връщаме — заяви той минута по-късно. Обърна се и закрачи към джипа, а тя го последва. Отвори вратата, но нито я докосна, нито я погледна, докато тръгнат.

Почувства се неуверена и затова не се осмели да заговори. През целия път до мотела между тях бе нависнало неловко мълчание. Невероятно, каза си тя, че нещата се объркват така изведнъж. Само че бе прекалено срамежлива и не посмя да попита какво е направила, или казала, та да охладнее така той. Когато пристигнаха в мотела, той се държа мило и любезно, но съвсем професионално. Въпреки това тя забеляза, че до края на деня се стара да поддържа разстояние помежду им.

Веднъж й бе казал и тя знаеше, че от доста време е без жена. Може би близостта им и фактът, че тя изглежда сравнително добре, му бе достатъчен. Трябваше да е така, защото ако не бе така, щеше да се окаже, че гони една химера. Бен беше мъртъв. Отговорността бе изяло нейна. Не можеше да се поддаде на желанието си към Райдър, затова бе най-добре да не позволява нещата помежду им да се развиват. А и той не беше нито влюбен, нито увлечен по нея. Неговото е просто едно силно желание, което го владееше още от времето, когато тя бе тийнейджърка, и което тя споделяше с жар.

На следващия ден се върнаха вкъщи. Райдър остави Айви пред къщата на майка й.

— Ще се оправиш ли до офиса утре? — попита я тихо той.

— Да — отвърна тя. — Ще бъда там точно в осем и тридесет. Много ти благодаря за пътуването — добави официално тя, без да смее да срещне очите му. — Беше ми много приятно.

— Докато аз не съсипах нещата — добави той, лицето му бе строго, а очите — студени. — Е, тук поне ще бъде по-лесно. Наоколо има много хора и те ще ме държат настрани.

Тя го гледаше любопитно и понечи да заговори.

— Просто забрави — каза предизвикателно той. — Ще се видим утре.

— Добре. — Беше очевидно, че той бързаше да си тръгне. Тя слезе, а той остави сака й на верандата. Остана колкото да поздрави Джийн, след което се качи в колата си и бързо подкара.

 

 

— Добре ли прекарахте? — попита усмихнатата Джийн, след като топло прегърна дъщеря си.

— Трябваше да работя, мамо — напомни й Айви. — Не съм била във ваканция. Но да, прекарах добре.

Джийн не попита нищо повече, а и Айви не сподели никакви подробности. Наистина не й се говореше за изминалите дни.

На следващата сутрин Райдър бе помолил една от секретарките да помогне на Айви да навлезе в работата, а той отдели време, за да й обясни някои по-важни въпроси. Поне можеше да говори с него, което бе истинско постижение.

— Знам, че работата сигурно ти се струва доста — каза той, когато тя най-сетне разбра какви са задълженията й. — Но отначало ще можеш да разчиташ на помощ, а после ще свикнеш.

— Разбира се — съгласи се тя.

Беше облякла скромен костюм с розова блуза, а косата й бе вдигната на кок. Изглеждаше елегантна като истинска професионалистка.

— Много ми харесваш в розово — отбеляза разсеяно той и светлите му очи обхванаха с поглед бистрата кожа и наситената розовина на плътните устни. — Наистина си хубава.

Тя се изчерви и по бузите й плъзна руменина, но му се усмихна. Той се извисяваше над нея, едър, силен, впечатляващо мъжествен. Очите й се спряха на широките изваяни устни и на Айви й се прииска да ги почувства върху своите. Неочаквано избликналото желание накара сърцето й да изпърха.

— Благодаря ти — отвърна задъхано тя.

Той не можеше да откъсне очи. До тази жена се чувстваше безпомощен. А в същото време тя го караше да се чувства огромен и силен. Въздъхна дълбоко заради собствената си уязвимост.

— Да не би да съм направила нещо не като хората? — уплашено попита тя.

Когато Райдър се мръщеше така, другите секретарки се свиваха притеснено.

— Какво искаш да кажеш? — попита разсеяно той.

— Гледаш ме лошо и си намръщен.

— Така ли? — Той сви рамене и избегна погледа й. — Надявам се не си забравила, че има събрание на борда.

— Мисля, че ще се справя — отвърна тя. Тъмните й очи бяха готови да го изядат, но тя бързо ги сведе. — Благодаря ти за помощта.

— Удоволствието беше мое. — Понечи да мине покрай нея, но спря рязко и я погледна право в очите. Беше облечен в тъмен костюм от три части, не носеше шапка и приличаше на истински бизнесмен. Платът на костюма беше скъп и много му отиваше. Айви едва се сдържа да не изстене на глас, забелязала мъжкото съвършенство на любимия си.

— Бих те завел на обяд — каза тихо той, — но веднага ще плъзнат слухове.

— Така е. — Тя се усмихна срамежливо. — Благодаря ти за предложението.

— В събота трябва да дойдеш.

— Защо? — попита тя, учудена от внезапната промяна на темата.

— Ще има крокети от сьомга — отвърна простичко той.

— Искаш да кажеш като в онзи филм на Уолт Дисни ли? Ким Сун започна и вече няма начин да го спреш — предположи тя през смях.

— Именно. Трябва да го научиш как се прави и нещо друго, преди да са ми поникнали перки и хриле.

— Добре.

— Няма ли да възразиш? — учуди се той.

Тя поклати глава.

— Ким Сун е невероятно схватлив ученик. Харесва ми.

— И той те харесва. — Издаде някакъв дълбок звук и се усмихна едва-едва. — Ще се видим по-късно.

Той си тръгна, а тя остана загледана след него. Това бе най-неразгадаемият мъж на света. Струваше й се толкова самотен. Дори и в тълпата, дори в офиса той се държеше резервирано. Зачуди се дали някога ще успее да се доближи до него и да го опознае истински.

Една от секретарките я повика и тя забърза, за да обясни за проекта в Аризона, като си наложи да остави мислите за Райдър на заден план.

Та нали бе тук, за да работи, не да мечтае за шефа си.