Даяна Палмър
Втори шанс (1)

Първа глава

Въпреки че мрачният зимен пейзаж се стори на Айви също толкова потискащ, колкото и изминалите няколко месеца, тя усети въодушевление, докато наблюдаваше черния път пред себе си. Райдър идваше насам. Чувство на вина впи ледени пръсти в сърцето й, щом призна пред себе си колко силно й се иска да го види, да чуе гласа му, да го дари с любовта си. Винаги бе обичала Райдър, въпреки че се страхуваше от него. Тъкмо тайната й страст към него я бе тласнала към необмисления, нещастен брак, приключил преди шест месеца със смъртта на съпруга й. Днес щеше да види Райдър за пръв път след погребението и се разкъсваше между възторжена радост и срам.

Беше отслабнала, но така изглеждаше много по-привлекателна. Айви бе висока, стройна, с дълга черна коса, която се стелеше на вълни по раменете, а пък кожата й имаше цвета на прясна сметана. Очите й бяха черни като въглени — наследство от бабата французойка — обрамчени от дълги, гъсти, невероятно примамливи мигли. Райдър все казваше, че приличала на картината му в хола — рисувана по стихотворението „Скитник“ — по която бе пресъздадена героинята Бес, с дълга черна коса. Но Райдър обичаше да фантазира.

Той бе дошъл на погребението в окръг Клей, в Джорджия, близо до бреговете на пълноводната река Чатахучи, на половин час от дома на Айви в югозападна Джорджия. Погребаха Бен в гробището на малка баптистка църква, където бе ходил като дете, под огромен дъб, от който се спускаха кичури дървесен мъх. Айви стоеше близо до майка си и се стараеше да не обръща внимание на високия впечатляващ мъж, застанал срещу нея. Райдър дойде и в къщата, а тя положи много усилия да не извръща поглед към него и да се престори, че скърби за мъжа, превърнал живота й в истински ад.

Райдър и представа нямаше, че присъствието му сякаш забива нож в сърцето й и й напомня неумолимо, че неизказаната й любов към него бе причина за смъртта на Бен. Съпругът й бе наранен и нещастен, защото Айви не откликваше на ласките му в леглото и това бе причината, поради която се пропи. Злополуката, отнела живота му се бе случила след тежко пиянство, а Айви чувстваше, че вината е изцяло нейна.

Замисли се за младежките си години, когато Райдър означаваше всичко за нея и тя го боготвореше. Той така и не разбра за чувствата й. Младата жена се усмихна, спомнила си нежността, която той сякаш пазеше специално за нея. Не че бе от онези, на които хората с готовност и желание отдаваха обичта си; беше избухлив и язвителен, но никога в присъствието на Айви.

— За пръв път от седмици наред те виждам да се усмихваш — отбеляза сухо Джийн Макензи, загледана в дъщеря си от антрето. — Така изглеждаш много по-приветлива, скъпа.

— Знам, че съм нетърпима — призна Айви. Пристъпи и прегърна майка си, а след това разроши игриво посребрялата коса, надвиснала над черни очи, също като нейните. — Затова пък ти си истинско съкровище и така нещата стават по-поносими.

— Да бе! — изсумтя Джийн. — Поносими, друг път. Последното, от което имаш нужда е да се завреш тук до края на живота си. — Гласът й поомекна и тя се намръщи на паниката в очите на дъщеря си. — Чуй, миличка, минаха почти шест месеца. Трябва да гледаш напред. Имаш нужда от промяна. Опитай да си намериш работа. Да си поставиш нова цел. Бен не би искал нещата да останат така — добави многозначително тя.

Айви въздъхна и пусна възрастната жена.

— Да, знам. Времето минава и ми става малко по-леко.

— Така е, разбира се. Ти едва ходеше, когато загубих баща ти — напомни й Джийн. — От една страна съжалявам, че двамата с Бен не си родихте дете. Сега щеше да ти е по-лесно. Поне така беше за мен.

— Жалко, наистина — измърмори Айви, въпреки че не бе искрена. Едно дете щеше безкрайно да обърка нещата. Отначало Бен й бе добър приятел, но никога не се превърна в желан любовник. Винаги бързаше, беше нетърпелив, а накрая дори ставаше груб, когато разбра, че Айви не споделя неговата страст. Бракът им бе една мъчителна измама, а след смъртта му тя така и не можа да се отърси от чувството на вина. Никога не изпита страст към него. През последните потискащи седмици, докато той беше още жив, тя дори се чудеше дали е способна на подобно чувство. Беше му обещала да отиде на терапевт, въпреки че не можеше да си представи нещо да се промени. Детството й бе безгрижно и щастливо, нямаше нито мъка, нито терзания. Въпреки това истината бе, че не изпитваше физическо желание към Бен, единствено защото и сърцето, и душата й принадлежаха на друг мъж — мъж, възприемал я единствено като най-добрата приятелка на сестра си. Е, в такъв случай как можеше да й помогне един психотерапевт?

Парите бяха другият потискащ проблем. Напиеше ли се, Бен харчеше с лека ръка, а когато тя настоя също да си намери работа, за да внася още нещо в семейството, се разрази ужасен скандал. Най-сетне младата жена се примири, че ще живеят в бедност и престана да повдига въпроса. Месеците се нижеха, след тях и годините, докато Айви се затвори в себе си и избягваше срещите с хора, най-вече с Райдър. Нямаше друг начин, защото Бен изпадна в ярост, когато веднъж я видя да говори с него, докато бяха в къщата на майка й. Тогава, тя много добре си спомняше, той я удари за пръв път.

Само месец преди двадесет и четвъртия й рожден ден, някакъв тежък уред бе паднал върху него. Казаха, че било нещастен случай, но тя знаеше, че се опитват да я пощадят. Освен това бе сигурна, че е отишъл пиян на работа. Беше се отнесъл небрежно към уреда и си бе платил. На сутринта преди да загине отново бе беснял заради Райдър. Беше я обвинил, че му изневерява в мислите си, че е превърнала живота му в непоносим ад. Тези думи и до днес продължаваха да ехтят в ума й.

Двете с майка й редовно ходеха на църква и вярата й бе помогнала да преживее агонията, предизвикана от чувството за вина, притиснала я след погребението. Дори и сега не можеше да се отърси от болката.

— Райдър кога се обади? — попита неочаквано тя.

— Преди около час — каза Джийн и се прозя, защото бе рано и бе пила само една чаша кафе. Трябваха й поне две, за да се разсъни хубаво, затова потътри крака към кафеварката и напълни и чаша за Айви.

— Дълго ли ще остане? — попита тя, със стаена в очите уплаха.

— Един господ знае какво се върти в главата на Райдър Калауей — пошегува се възрастната жена и затегна кафявия хавлиен халат, след което седна спокойно на бялата кухненска маса и си сипа сметана в кафето. — Толкова години се знаем, а той си остава една загадка.

— Самата истина. — Айви също седна, виненият плюшен халат обгръщаше тялото й, а цветът подчертаваше нежната бледост на лицето. — Доста необичайно място за един богат бизнесмен с връзки — добави тихо тя.

Това беше така. Живееха в малък селскостопански район близо до Олбъни в югозападна Джорджия. Къщите на съседите бяха далеч една от друга, а дори и в града имотите им се простираха на огромна площ. Селското стопанство бе силно развито, старите семейни ферми останали в миналото, били погълнати от крупни организации, след като дребните фермери фалирали един след друг. Родителите на Айви поддържали своя ферма до смъртта на баща й. Джийн все още живееше в нея и поддържаше два огромни кокошарника, а друго семейство прибираше яйцата и хранеше хилядите пилета, докато наедрееха достатъчно за продажба. Познат на Райдър ги купуваше за птицефермата си, като по този начин Джийн си осигуряваше сравнително добър доход.

След като Айви завърши гимназия, тя постъпи на работа в строителната фирма на Райдър и откри, че приятелят й Бен Трент също работи там. Познаваха се от училище и с течение на времето започнаха да излизат. Ожениха се набързо. Айви се намръщи, щом си спомни изумлението на Райдър, когато разбра. Поздрави ги за сватбата, но остана резервиран и студен, а след това замина за няколко месеца в Европа, за да основе нова компания там.

Както каза Джийн, Райдър бе истинска загадка. Купуваше земи със същото настървение, с което някои жени си купуваха обувки, а ако се съдеше по дрехите, частния самолет и луксозните коли, които караше, пари не му липсваха. Но Айви не го обичаше заради парите. Обичаше го, защото той бе Райдър. Бе едър внушителен мъж, впечатляваща личност и покоряваше и хората, и задачите с еднаква лекота. Обожаваше го още от времето, когато бе ученичка и стана най-добрата приятелка на сестра му. Семейство Калауей бяха заможни още тогава и нямаха нищо против, че семейство Макензи не са на тяхното ниво. Айви бе винаги добре дошла в огромната тухлена къща с невероятната градина с рози, малко по-надолу по пътя след къщата на семейство Макензи. Райдър нямаше нищо против да вземат и нея, когато водеше сестра си на кино, или отиваше на пикник с някоя от многобройните си приятелки.

След като завърши колеж, купи малка фалирала строителна фирма в Олбъни. С течение на годините я превърна в забележителен конгломерат и откри клонове в Атланта и Ню Йорк, а работата го ангажираше напълно. След смъртта на майка му, баща му се премести да живее в Ню Йорк, а сестра му се омъжи за бизнесмен от Карибите, така че Райдър остана сам в просторната къща.

Сигурно се чувства самотен, помисли си Айви, затова и пътува толкова често. Чудеше се защо ли не се е оженил. Вече бе на тридесет и четири, десет години по-голям от нея, а жените умираха за него. Как иначе, мъжествен и богат, той обещаваше неограничени възможности.

Забоде поглед в чашата кафе, докато в това време Джийн стана, за да премести бекона от печката и да нагледа бисквитите в печката. Зачуди се какъв ли ще бъде животът й в бъдеще, след като успее да се пребори с чувството за вина за трагичната смърт на Бен. Изобщо не трябваше да се жени за него, след като изпитваше толкова силни чувства към Райдър. Бе живяла, обхваната от страх, че Бен не би имал нищо против да умре. Бе искал много повече, отколкото тя му даде, особено в леглото. Повтаряше си непрекъснато, че е фригидна. Ето това бе проблемът в брака им. Щеше цял живот да носи белезите на предизвикания от нея провал. Ако се бе постарала повече, може би Бен щеше да прекарва повече време с приятелите си. Нямаше да пие чак толкова и нямаше да се чуди как да я нарани, когато са заедно. Милото усмихнато момче се бе превърнало изненадващо бързо в злобен пияница…

— Това не е ли колата на Райдър? Вече започвам да недовиждам — измърмори Джийн и остави бекона, за да надникне през прозореца на кухнята.

Айви скочи и сърцето й заблъска в гърдите, щом проследи погледа на майка си.

— Черен ягуар. — Кимна. — Каза ли защо ще идва?

— Да не би някога да е давал обяснения? Просто минава между пътуванията си някъде по света, както обикновено — разсмя се Джийн. — Не се е прибирал след погребението.

— Радвам се, че е така, независимо каква е причината — призна веднага Айви. — Мина толкова време. Райдър много го бива да ободрява хората.

— А едната от нас определено има нужда да живне малко — измърмори под нос Джийн.

Айви излезе бавно на терасата както беше в плюшения халат, навлечен върху бархетна роба, ръцете й несъзнателно се спуснаха към възела на колана. Дългата й коса обрамчваше патрицианските й черти, докато наблюдаваше високия тъмнокос мъж да слиза от елегантната кола. Както всеки друг път, сърцето й прескочи щом го видя и усети как я залива топла вълна. Райдър бе единственият, който имаше подобен ефект върху нея.

Той пое към верандата — едър, впечатляващ мъж, който привличаше вниманието на околните. Приличаше точно на собственик на строителна компания, от грубоватото лице до едрите длани. Лицето му бе като издялано от камък. Нямаше нежност в чертите му, а с тяло като неговото, можеше да направи цяло състояние в Холивуд. Сигурно бе един и деветдесет, мускулест и жилав. Все още обичаше да работи по строежите и често му се случваше да прекарва съботите като помага на работниците, стига да бе в града. Очите му бяха стоманено сиви, дълбоки и пронизващи, а устните му, макар и твърди, издаваха чувственост. Беше облечен в тъмносив костюм на фино райе, прилепнал към стегнатото тяло, сякаш бе от коприна.

— Никак не е зле, скъпа — изрече бавно той и вирна брадичка, за да я огледа цялата. — Имаш нужда да сложиш някой и друг килограм. — Гласът му бе като тъмно кадифе — гладък и копринено мек.

Айви усети как кръвта й пулсира, както ставаше винаги, когато Райдър бе наблизо. Той излъчваше някаква жизненост, която тя усети още първия път, когато го видя, но така и не успя да разбере откъде избликва. Пълните й устни се разтеглиха в спонтанна усмивка, когато той се качи на верандата, а черните й очи се засмяха.

— Здравей, Райдър — посрещна го тя.

— Здрасти, дребосъчке — промърмори сухо той. Беше значително по-ниска от него. Усмихна се леко, а очите му се плъзнаха изпитателно по лицето й.

— Няма ли да получа целувка — попита тя, опитвайки се да върне искреното приятелство и обич от младежките години, за да прикрие жарките чувства. — Не съм те виждала от месеци.

За момент лицето му сякаш се изопна, преди да отговори на нежната молба.

— Остарявам, съкровище — призна той, пресегна се и леко обгърна кръста й, за да повдигне лицето й към своето. — Скоро съвсем ще забравя как се целуват момичета.

— Нещо не ми се вярва — отвърна с усмивка тя. Приглади раменете на сакото, докато той все още я държеше, и се наслади на меката тъкан, обгърнала стегнатите мускули. Той й се стори различен отблизо. Това не бе безгрижният мъж, който си спомняше. Пред нея стоеше непознат, наблюдателен, напрегнат, един истински мъж. Ухаеше на скъп парфюм и цигари, а пръстите му й се сториха като стомана, докато притискаше талията й. Неочаквана тръпка премина по цялото й тяло.

— Изглеждаш уморен — каза тихо тя.

— Защото съм уморен. — Сведе поглед към устните й. — Казвал ли съм ти някога, че имаш красиви устни? — попита той и се усмихна лениво. — Хайде, стига, нямам кой знае колко време.

— Аз ли трябва да те целуна? — попита тя и повдигна невинно вежди.

— Май да — прошепна той. — Ако те целуна аз, един господ знае къде ще се озовем след това.

— Обещания и празни приказки от един безсърдечен сваляч — сгълча го тя. — О, Райдър, толкова се радвам да те видя!

— А ти си се предала, нали, красавице? — попита я тихо той. — Ще трябва да взема нещата в свои ръце.

— Няма да е зле — въздъхна тя. Приведе се напред и притисна лице на топлите му гърди. — Къде беше този път?

— Германия. — Гласът му прозвуча неестествено напрегнато. Очите му потърсиха нейните. — Айви — прошепна той.

Гласът му прозвуча необичайно. Тя се намръщи и усети как едрите му ръце се свиват и я притискат още по-близо.

— Какво има? — попита нежно тя.

Неочаквано устните му се пуснаха към врата й. Усети накъсания дъх на мъжа и цялото й тяло се напрегна, когато усети ласката по кожата си. Устните му се разтвориха и езикът му погали врата й. Усещането й се стори невероятно интимно. Тя изхлипа и се стегна още повече.

— Шокирана ли си? — попита приглушено той. Устните му плъзнаха нагоре към ухото й и зъбите му подръпнаха меката част с нежно захапване. Дланите му не се отделяха от стройното й тяло, за да я задържи по-близо до себе си, отколкото бе възможно през последните пет години. Пръстите й се свиха и стиснаха финия плат на костюма, докато устните и зъбите му си играеха с ухото й. Разтърсиха я тръпки, цялата пламна. Краката й омекнаха. Никога не бе изпитвала подобно нещо с Бен. Дори в най-интимните им моменти, не бе усещала желание към него. Затвори очи, готова да извика от мъчителната наслада, която пълзеше след устните му по кожата й. Мечтите й бяха давали сила толкова дълго. Действителността се оказа невероятна.

Простена едва доловимо. Бен, помисли си нещастно тя. Бен, съжалявам, прости ми…

Сигурно неволно бе промълвила името му, защото Райдър застина като поразен. Пусна я рязко и я отдръпна от себе си. Лицето му, надвиснало над нейното, бе като издялано от гранит, а очите му блестяха студено.

— Никога не прави тази грешка отново — заяви остро той. — Нямам намерение да се превръщам в заместител на когото и да е, Айви.

Тя се изчерви.

— Ама, Райдър…

— Къде е майка ти? — прекъсна я той. — Вътре и чака да види какво ще стане. — Остротата се стопи и той отново бе старият Райдър, напълно незаинтересован от притеснението й, когато я стисна за ръката. — Какво ще кажеш да похапнем малко? Умирам от глад. В оня противен самолет ни сервираха само три пъти. От часове не съм хапвал.

Този мъж беше невъзможен. Само преди мигове тя тръпнеше от желание, след това й се искаш да го перне през лицето, а ето че сега я накара отново да се разсмее.

— Този твой апетит — избухна тя. — Сестра ти Ив все се заливаше от смях, докато разказваш за нощните ти похождения до хладилника.

— Ив ми липсва — въздъхна той.

— Двамата с Кърт живеят в Насау, а все не ми се отваря път натам — отвърна тя.

В този момент майката на Айви се показа в антрето.

— Райдър, колко се радвам да те видя!

Райдър сграбчи Джийн, отпусна я назад, прегърнал я през кръста, а след това я целуна като на сцена.

— Любима — изрече той с театрален патос, — избягай с мен.

— Уви — въздъхна Джийн и покри очи с ръка. — Не мога. Мивката ми е пълна с мръсни чинии.

— Циничка — обвини я той и отново я повдигна. — Успя да ми разбиеш сърцето. Сега ще ми трябва цяла чиния бъркани яйца, за да дойда на себе си. Може би няколко бисквити също ще помогнат. А пък една каничка кафе… — той вече се бе упътил към кухнята.

— Лакомията ти ще те довърши някой ден — обвини го Айви и двете с майка й тръгнаха след него.

— Само ако се оженя за момиче, което не знае да готви — отвърна Райдър. Отпусна се уморено на един стол. — Господи, наложи се да карам толкова дълго.

— Ти откъде се появи? — попита Айви и му сервира чиния, богато отрупана с храна.

— Щъркелът ме донесе… — започна той.

— Няма начин щъркелът да те е донесъл — долетя заядливият отговор. — Сигурно си бил зарязан под някое зелево листо…

— Продължавай в този дух — предупреди я той. — Хайде. Още една забележка за теглото ми и ще те облека в тези яйца, дето си ми ги сервирала.

— Селянин — отвърна тя престорено високомерно.

— Така е, корените ми са от село — отвърна той, без да откъсва хищнически поглед от нея.

Тя поруменя, доволна, че майка й беше с гръб към тях. Не смееше да се вгледа във веселите му очи. Спомни си усещането, когато устните му се плъзнаха по врата й и коленете й отново омекнаха. Не бе редно да въздиша по мъж толкова скоро след смъртта на съпруга си. Истината бе, че въздишаше по Райдър още от петнадесетгодишна и му бе отдала и сърцето, и душата си. Поне не му бе позволила да узнае, макар че с течение на годините любовта й бе укрепнала. Тъкмо заради Райдър така и не успя да се отдаде изцяло на Бен. Желаеше Райдър още от първия ден, когато го видя. Само че той беше богат, а тя — бедна и прекалено млада, за да му хване окото. Затова погреба безнадеждния си копнеж и се ожени за Бен. Не можеше да си позволи отново да се връща към миналото. Беше подвела Бен, а той бе мъртъв. Ако не друго, дължеше му вярност. Но Райдър не я желаеше. Той само си приказваше и се шегуваше. Беше сигурна, че е така.

Райдър не откъсваше очи от нея и забеляза как се обгражда с онази ужасна стена. Въздъхна, докато си сипваше сметана в още димящото кафе.

— Шофирах от летището в Атланта — заоплаква се той. — Къщата е студена, няма отопление… — Опита се да си придаде нещастен вид.

— Можеш да останеш при нас — предложи Джийн. — Имаме допълнителна спалня.

— Разбира се — пригласяше Айви, но така и не го погледна.

Той се поколеба, без да откъсва поглед от младата жена.

— Всичко е наред — измърмори той. — Не искам да ви притеснявам. Ще купя термобельо и ще се увия в някое одеяло.

Айви избухна в смях, представяйки си го как би изглеждал. Райдър можеше да остане за една нощ в местния мотел. За бога, та той спокойно можеше да си купи този мотел. А ето че сега се преструваше, че без тях е обречен на смърт от замръзване.

— Горкичкият — каза Айви и щом очите й заискриха, а лицето й се оживи, тя отново стана хубава и интересна.

— В някои отношения наистина съм горкичък — съгласи се той и се усмихна на една страна, неспособен да откъсне очи от нея, омагьосан от красотата й.

— Ти си мило момиче, Айви — обади се той и едва успя да отклони очи към чинията, когато всички седнаха. — Ще остана в онзи леден хамбар, но не мога да откажа покана за закуска. Бях умрял от глад, а всичко тук е невероятно вкусно — добави той, докато похапваше от пухкавите бъркани яйца.

— Много си мил — благодари с усмивка Джийн.

— И Айви ли може да готви толкова хубаво? — полюбопитства той.

— Разбира се — отвърна Джийн.

Райдър стисна устни, но след това се ухили.

— Стомахът ми чува сватбени камбани.

Айви пребледня. Това бе от шока, разбира се, заради мъката, заради спомена за загубата. Райдър не преживяше нещата толкова дълбоко, опита се да си каже тя, иначе нямаше да си позволи да се шегува, ако знаеше, че тя се обвинява заради Бен. Та тя бе погубила съпруга си!

Той я прихвана, тъкмо когато се свличаше настрани и я пое в силните си ръце.

— За бога… — изръмжа той, лицето му поруменяло от безпомощност и силна изненада.

— Ще й мине — каза Джийн. — Напоследък почти не спи, а пък за яденето да не говорим. Не е минало много време, а и тя го обичаше.

— Да — отвърна рязко и остро Райдър. — Знам.

Джийн го погледна и побърза да извърне очи, забелязала в изражението му нещо твърде лично, прекалено мъчително, за да бъде изказано с думи.

— Ела насам, сложи я на канапето. Ще донеса кърпа, напоена със студена вода.

Той не отговори. Понесе отпуснатата млада жена към хола и нежно я остави на широкото канапе. Коленичи до нея и приглади дългите копринени кичури настрани от безжизненото лице. Също като заспала принцеса, каза си той, без сам да знае защо прави подобно сравнение. Очите му не можеха да се откъснат от нея, а сърцето му се сви…

Наблюдаваше как дългите гъсти мигли бавно и неуверено трепват. В очите й се появи объркано изражение, а след това тя му се усмихна. Ръцете в косата й се стегнаха, пръстите се свиха. Едва успя да се сдържи да не наведе глава и да плени меките сладки устни със своите. В този момент чу гласа на Джийн и усети присъствието й. Така и не разбра какво му казва, но се изправи и отдръпна, за да постави мократа кърпа на челото на Айви. Стори му се, че е спрял да диша, но поне Айви беше добре. Опита се да седне и очевидно се чувстваше неловко.

— Много се извинявам — каза тя. Очите й се плъзнаха към Райдър, който бе като превъплъщение на смъртта. — Райдър, много се извинявам — каза мило тя. — Просто…

— Знам какво ти е. И аз се извинявам — отвърна напрегнато той. — Най-добре да си вървя.

— Без да си закусил? — попита Айви. — Но защо?

— Не искам да те притеснявам повече — отвърна той.

Джийн измърмори, че трябва вече да махне мократа кърпа и се измъкна от стаята, но никой от двамата не забеляза.

— Но ти не ме притесняваш — продължи Айви, без да разбира защо в очите му така внезапно се бе появила студенина.

— Той е мъртъв — заяви мъжът. — Каквото и да казваш, каквото и да правиш, или да мислиш, няма да го върнеш. След като самото споменаване на думата „сватба“ има подобен ефект…

— Обикновено не е така — отвърна разпалено тя. — Просто напоследък не ям много и се чувствам отпаднала!

— И много чувствителна — добави той. — Минали са шест месеца, а ти си чувствителна, нервна и напрегната.

— И с право — отвърна гневно тя. — Та аз го обичах! — Може би ако повтаряше тези думи достатъчно често, щеше най-сетне да повярва, че е така, щеше да забрави, че не е била искрена със съпруга си и то заради чувствата си към Райдър.

Той не отговори. Продължаваше да я гледа пребледнял, очите му бяха пламенни и напрегнати.

— Наистина го обичах! — извика тя. — Наистина, наистина.

Скри лицето си в длани и сълзите й потекоха между пръстите.

— Не мога да живея така — прошепна накъсано тя.

— Можеш и ще го направиш. — Повдигна я от канапето и я задържа в здравите си ръце. — Това трябва да престане. Имала си шест месеца, за да скърбиш. Трябва да започнеш да живееш отново.

— Звучи като заплаха. Какво смяташ да правиш? Да не и да си решил да се заемеш с мен, все едно че съм някой нов строителен обект? — предизвика го тя, с пълни със сълзи очи. — Ще ме преобразиш ли? Ще ме обновиш?

— Нещо такова — отвърна разсеяно той. Извади кърпичка и попи челото й, а пръстите му пробягнаха силни и уверени по бледото й лице. — И престани да мрънкаш, защото ме притесняваш.

— Теб нищо не е в състояние да те притесни — опъна се тя и след това послушно издуха носа си. — Е, може би само някои дребни неща — поправи се бързо младата жена. — Като например, помниш ли онзи път, когато колата ти непрекъснато гаснеше насред движението, ти се ядоса, закара я на строителната площадка и пусна летящото гюлле право през предното стъкло.

Той се разсмя.

— Напълно си го заслужаваше. Карах я в три различни сервиза и така и не успяха да я оправят.

— Много ми е любопитно какво каза на застрахователя.

— Изобщо не се обадих. Просто отидох и си купих нова кола — спомни си той. — От друг сервиз — добави с широка усмивка той.

— Сигурно е чудесно да имаш толкова много пари.

— Не мога да ги ям — отвърна лениво той. — Нито дори да ги пия. А и няма да ме стоплят в някоя студена нощ. Виж, за тапети стават, разбира се, мога и цигара да си завия…

— Ти си луд!

— Благодаря за комплимента. Истината е, че съм луд по теб. Какво ще кажеш да похапнем, преди да съм умял от глад? Да те отнеса ли оттатък с последни сили?

Тя се разсмя безпомощно.

— Добре, хайде, ти си като циганска торба. — Изведнъж се намръщи. — Нали каза, че си ял в самолета?

— Това беше, когато излетяхме от Германия — обясни той. — Сега наистина умирам от глад. Господи, когато авиокомпаниите определят порциите, трябва да се сещат, че има и мъже, които се занимават с физически труд и бременни жени!

— Значи ти си от мъжете, които вършат тежък физически труд, защото няма начин да се вместиш в другата категория… ей!

Той замаха към нея, а тя успя да отскочи навреме и се разсмя изненадана.

— Деца, деца, не позволявам да се биете на масата — размаха пръст към тях Джийн. — Иначе ще скрия храната.

Ъгълчетата на устата на Райдър се спуснаха надолу, докато гледаше ядосан Айви, която отново зае стратегическа позиция зад майка си.

— Добре. А в момента е в безопасност. Но само за момента. — Начинът, по който го каза, както и изражението в очите му, накараха Айви да се разтопи. Въпреки това трябваше да се престори, че за нея отношението му е без значение. Обърна се и прие казаното като шега, категорична, че няма начин думите му да са изречени сериозно.

Трябваше да забрави случката на верандата. Това бе ново предателство към Бен. Тя не заслужаваше да бъде щастлива. Нямаше да си позволи да има Райдър, дори и непрекъснато да бе до нея, защото тя бе причината Бен да посегне на живота си, защото тя бе тази, която го бе съсипала с безнадеждните си копнежи. Нямаше да е честно да се наслаждава на щастие, извоювано на такава висока цена.