Даяна Палмър
Втори шанс (3)

Трета глава

Айви стоеше до Райдър и се наслаждаваше на силата и топлината, които се излъчваха от него, докато траеше търгът. Той не я заговори, изчаквайки наддаването да приключи и да поемат отново към джипа.

— Защо се умълча? — попита той и посегна да запали цигара.

Тя забоде поглед надолу и изчака момент, преди да отговори.

— Мъчително е, когато си спомням миналото — призна тя. — Толкова дълго потисках подобни мисли…

— Аз също — заяви той. Дръпна от цигарата. — Схванах напълно погрешно цялата ситуация. Трябваше да разбера, че си съвсем невинна.

— Като си спомня как ти се отдадох, не те виня за това, което си си помислил — прошепна нещастно тя.

— Така ли — сопна се гневно той.

Тя отново сведе очи от неудобство.

— Отначало дори не се опитах да те спра — призна тя, защото вече нямаше смисъл да крие каквото и да е. — Почувствах се като някоя уличница.

— Съжалявам. — Погледна я с горчивина. — Не е било нужно да се срамуваш.

— След това ти ме избягваше — продължи тя, а по лицето й все още се мяркаше болка.

— Имах чувството, че така е най-добре — отвърна тихо той. — Държах се зле. Но само като те вкусих, не можех повече да се владея — засмя се с горчивина Райдър.

— Аз си научих урока — призна тя и се загледа към множеството, което започваше да се разотива. — Край с лекото поведение.

Той се закова на място.

— Ти никога не си била с леко поведение — заяви той. — Беше млада и любопитна, това е.

— Да не мислиш, че след тези думи ще се срамувам по-малко? — попита предпазливо тя.

Той спря отново и погледна към нея, очите му бяха скрити в сянката на шапката.

— Трябваше да поговорим още преди години — каза той. — Трябваше да ти призная, че те желая до полуда, че съм готов дори да забравя на колко си години, че се държах настрани, защото ти бе изкушение, на което едва устоявах. Сега вече по-добре ли е?

Тя се поколеба.

— Ти си ме желал? — прошепна тя.

— О, да — отвърна мрачно той. — Желаех те. Но ти, Айви, беше на осемнадесет, а аз — на двадесет и осем.

Тя се взря в очите му, тялото й изпълнено с очакване.

— И аз те желаех — призна тихо тя.

Райдър стисна зъби.

— Все още ли е така? — попита направо той. Младата жена избегна погледа му и притисна ръце пред гърдите си.

— В момента не чувствам нищо — опита се да се измъкне тя. — Не и след като Бен е мъртъв заради мен.

— Как така заради теб?

Тя затвори очи.

— Аз го провалих — прошепна дрезгаво тя. — Така и не успях… — Раменете й се вдигаха и спускаха неравномерно, докато се вглеждаше в хоризонта, очите й забулени от мъка. — Не му бях добра жена.

Той въздъхна дълбоко и бавно. Никога не бе предполагал, че тя се обвинява. Намръщи се и я погледна.

Прииска му се да знае повече за брака й, за чувствата й, и за съпруга й.

Тя отпусна ръце и ги натъпка в дълбоките джобове на полата.

— Както и да е — прошепна тя. — Както сам каза, трябва отново да започна да живея.

— Именно. — С усилие на волята откъсна очи от нея. Всеки път, когато я видеше, сякаш се докосваше до рая. Запали си цигара. Айви наистина го караше да се чувства нервен. Дори когато бе близо до нея, той усещаше, че е напрегнат като струна. — Защо не си намериш работа?

Тя се разсмя.

— Хайде пак.

— Точно така. Да седиш бездейна и да скърбиш няма много полза. — Замълча и отново се обърна към нея. — Ела да работиш за мен. Личната ми секретарка напусна миналия месец, а аз така и не й намерих заместничка. Трябва ми човек, който да пътува с мен и най-вече човек, на когото да имам доверие, че няма да разпространява клюки. Двамата с теб се познаваме много отдавна и ми се струва, че ще се разбираме.

Изкушаваше се да се съгласи. Само че мъчението да бъде до него непрекъснато, я накара да се поколебае. Обичаше го. Какво ли ще бъде да постъпи на работа при него, след като знаеше, че той изпитва само приятелска привързаност, примесена понякога с остатъци от едно старо привличане?

— Не знам — поколеба се тя. — Не знам дали ще мога да те следвам навсякъде по света.

— Според мен ще ти бъде приятно — отвърна той. — Ще видиш най-различни екзотични места. Заплатата е добра. Умееш да мислиш бързо и сама ще откриеш, че работата е интересна.

В това нямаше съмнение. В работата на Райдър винаги се случваха интересни неща, а и той познаваше невероятен брой хора. Щеше да бъде изключително вълнуващо.

— Може ли да си помисля? — попита най-сетне тя.

Той се усмихна.

— Само две седмици. Не мога да си позволя да продължавам така безкрайно дълго. Хич не ме бива да поддържам реда в офиса, а останалите секретарки само ми се мотаят в краката.

— Много ли пътувания ще има?

Очите му отново заискриха.

— Да. Но предложението беше съвсем честно. Не ти предлагам работа, за да те откъсна от Джийн, или пък да те метна в най-близкото легло. Не съм чак толкова закъсал за жена.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не очаквах да чуя подобно нещо!

— Така ли? — В погледа му проблесна нещо като неприязън. — Да не би да се смяташ за неустоима? Ако това ще те успокои, мога да взема някоя приятелка да пътува с нас.

Тя се отдалечи от него, сърцето й блъскаше, а очите — пламтяха.

— Вземи си предложението за работа и си го затъкни в гърлото — изсъска тя, когато стигаха до джипа. — Не бих работила за теб при подобни условия!

Избухването й го развесели и очарова. Може би мисълта за друга жена в прегръдките му я бе ядосала.

— Според мен, ще го приемеш — предположи той, без да откъса очи от нея. — Това бездействие рано или късно ще ти омръзне. Ще полудееш, ако продължиш да се мотаеш без работа.

— Също и ти — отвърна тя.

Той сви рамене.

— По-добре луд, отколкото заровен жив — отвърна той и веселите нотки изчезнаха, заменени от строгост. — Най-добрият начин да преодолееш една загуба е, като престанеш да мислиш за себе си. Като започнеш да се срещаш и с други хора.

— И как ще се получи това, ако постъпя на работа при теб?

Той се усмихна.

— Ти постъпи и сама ще разбереш. Един от последните ми проекти е старчески дом в Аризона. Строя го като знам кои ще са някои от бъдещите му обитатели и поддържаме връзка. Те са хора по на седемдесет и осемдесет и ще те накарат да копнееш да доживееш до тази възраст.

Въпреки всичко, тя остана заинтригувана.

— Харесвам възрастните хора — започна колебливо тя.

— И аз. Мъдростта на света е събрана в тези живи умове. Ще видиш, че ще те омагьосат.

— Не се и съмнявам. — Тя проследи шарката на тапицерията на вратата, веждите й сключени умислено. — Може и да ми хареса — каза тя след доста време.

Райдър не бе усети, че сдържа дъха си. Изпусна го бавно, за да не забележи тя.

— Можеш да започнеш в понеделник. Аз трябва да пътувам до Финикс.

Тя вдига очи към неговите.

— Защо правиш всичко това за мен?

— Прекалено млада си, за да се затвориш в мавзолей — отвърна простичко той. — Бих направил същото и за Ив. Въпреки че те уплаших толкова много, когато беше на осемнадесет, мисля, че можеш да ми се довериш. Нали?

Тя кимна.

— Да, знам. — Насили се да се усмихне. — Добре. Ще се стегна, за да си припомня как се вършеше секретарската работа и ще си стегна багажа.

Той улови черните й очи и ги задържа.

— Добро момиче — заяви най-сетне той. — Хайде сега, качвай се.

— Няма ли да се прибираме у дома? — попита тя, когато Райдър спря пред огромната си къща.

— Не и преди да си научила онзи проклетник как да приготвя сьомга — заяви той и й помогна да слезе от джипа. — Ще звънна на Джийн и ще й кажа къде сме.

Тя избухна в смях. Та той бе най-непредвидимият мъж, когото познаваше.

— Звучи добре — измърмори той, докато се качваше по стълбите. — Не съм те чувал да се смееш, истински да се смееш, от много време насам.

— Горкият Ким Сун — започна тя.

Докато казваше тези думи, входната врата се отвори и дребен човек с бадемови очи, оплешивяваща глава и златиста кожа се стрелна към Райдър, за да се развика на някакъв непонятен език.

— Успокой се — нареди Райдър. — Майка му стара, няма ли да се успокоиш? — повтори той.

Ким Сун го погледна гневно. Не че имаше значение.

— В къща мляко няма — беснееше той. — И яйца няма. Нито брашно. Нито бакпулвер. Нито захар. Как искаш да готви при тези примитивни условия?

— Лампите са пуснати — каза Райдър. — Което значи, че и печката работи.

— Че какво общо има печката с приготвянето на храната?

— Имаш сьомга — продължи Райдър с отровна усмивка.

— Познай два пъти, къде сложил сьомгата този път? — изсъска в отговор Ким Сун.

— Довел съм ти инструктор — уведоми го той и побутна Айви напред. — Двете с майка й приготвят най-хубавите крокети на юг от Антарктида.

Ким Сун се поклони елегантно.

— Госпожице Айви. Толкова се радвам да ви видя отново. Много ще ви благодаря за урок по сьомга. — Отново погледна лошо Райдър. — Някои хора прекалено тъпи, че човек трябва обучен за приготвяне на желана храна.

— Наречи ме тъп още веднъж и ще те изпратя у вас в кутия от корнфлейкс!

— Няма възпитание — обърна се Ким Сун към Айви и поклати глава. — Този див селянин нищо не разбира от прилично поведение. Ще се погрижа да понаучи нещо — каза той с досада.

— Ти кого си позволяваш да наричаш див селянин? — надигна глас Райдър. — Кой ти плаща заплатата?

— Дребни стотинки. — Възмутеният китаец се нацупи. — Не ми плащаш и една десета от истинската ми цена.

— Слушай, смотльо, ако трябва да получаваш това, което наистина заслужаваш, значи отдавна ми дължиш пари! — изръмжа Райдър. — Дребни стотинки! — Той вдигна ръце и погледна към небето. — Сигурно е единственият в Джоржия, който кара мерцедес-бенц!

— Стига, стига — каза спокойно Айви. — Не забравяй кръвното си налягане. Хайде, Ким Сун, да се спасяваме, преди да пощръклее отново и да се развика.

— Чудесна идея — отвърна той. Направи физиономия към Райдър. — Утре напускам!

— Утре ще те уволня! — настигна го грубият отговор.

Ким Сун каза нещо на собствения си език и се затътри към кухнята, следван от Айви, която не криеше, че се забавлява.

Урокът не продължи дълго. На Айви не й бе необходимо много време, за да го научи как да прави крокетите, които Райдър обичаше.

— Той наистина ли е толкова ужасен, когато работиш за него? — попита тя и захапа стръкче целина, докато наблюдаваше как Ким Сун пържи крокетите в зеленчуково олио.

— Не ужасен. Невъзможен! — Ким Сун поклати глава. — Никога не ляга, никога не яде като хора, работи, работи, работи. Време за жени няма, а и не спи много. Отначало мисли, че се топи от любов заради някого. Но сега мисли, че е пристрастен към изкарване на пари.

— Той винаги е бил неспокоен дух — призна Айви и се усмихна на спомена. — Никога не успяваше да стои спокойно. Не съм и предполагала, че можеш да имаш проблем да го накараш да яде. Господи, в тези краища апетитът му е легендарен.

— Все за неща, които не мога да готвя. Мислех си, че знае, че съм бил главен готвач на сладкарница. Първи път, когато иска яхния от говеждо, аз получи нервен срив. От онзи ден всичко върви надолу.

— Представям си — засмя се тя. Отметна дългата си коса и стана от масата, където се бе настанила. — Ще отида да успокоя майки ми, че още не ме е отвлякъл.

Той я погледна любопитно.

— Ти някога сгодена за шеф? — попита неочаквано той.

— Ами… защо, не — заека тя. — А ти защо питаш?

Той не посмя да я погледне в очите.

— Моля извини любопитство — помоли той и дори се усмихна. — Може някой ден да разбереш причина за въпрос. Крокети вече готови? — попита той, за да я разсее и да привлече вниманието й към тигана.

Тя се зачуди какво ли знае той, което на нея не й беше известно. През останалата част от следобеда, Райдър се държа като брат. Разказа й за Ив и съпруга й, показа й дървените слонове, които бе донесъл от Цейлон и я придума да похапне малко салата и част от крокетите от сьомга. Тя трябваше да признае, че Ким Сун се е справил отлично.

— Следващата седмица — пържено пиле — каза й Райдър, отпусна се на стола и довърши остатъка от крема Павлова, който Ким Сун бе приготвил от белтъци и бита сметана. — Сега вече няма спиране. Ще направим главен готвач южняк от него!

— Няма шанс — измърмори Ким Сун, докато вдигаше масата. — Едно ястие не прави готвач.

— Тогава ще я викаме да ти дава уроци всяка седмица — успокои го Райдър. — За нея това ще бъде част от работата й.

— Ким Сун може и да не ме одобри за учител — започна тя.

— Ще те одобри — прекъсна я Райдър и погледна лошо готвача, който се канеше да избухне. — Иначе тази вечер ще му се наложи да лъсне сребърния сервиз.

От кухнята се понесе възмутена тирада на мандарин, след което Ким Сун изфуча от стаята и хукна по коридора, размахал и двете си ръце.

— Някой ден ще напусне — обади се Айви.

— Няма да посмее — започна самодоволно той. — Че къде другаде ще намери работа като тази и такъв невероятен шеф?

Айви избухна в смях.

— Горкият Ким Сун.

— Горкият аз — въздъхна той. — Щом си тръгнеш, ще ми скрие цигарите.

— Не го виня — каза тя, но се усмихна, а тъмните й очи се задържаха малко по-дълго от обикновено на строгото му лице.

Погледът й накара сърцето му да ускори ритъм. Отвърна на погледа й по същия начин и забеляза силната руменина, която нахлу по страните й. Срамежливостта й събуди в него желание да я закриля.

Той се изправи от стола.

— Ще те закарам до вас. Ще си готова ли в понеделник в шест сутринта? — попита той съвсем делово. — Ще трябва да се качим на самолет в Олбъни, а в Атланта ще се прехвърлим.

— Ще съм готова — увери го тя. Вече се укоряваше, че е дала съгласие да работи за него. Това сигурно бе най-голямата грешка в живота й.

 

 

Джийн не бе на същото мнение. Тя се усмихна щастлива и доволна, когато Айви й каза.

— Ще ти хареса, ще видиш, че ще ти хареса — уверяваше тя дъщеря си. — А Райдър ще се грижи за тебе.

— Надявам се да не допускам грешка — въздъхна Айви.

— Всичко се нарежда постепенно, миличка — отвърна нежно майка й. — И недей да се притесняваш. Обещаваш ли?

Айви се усмихна и я прегърна.

— Обещавам.

Райдър дойде да я вземе точно в шест сутринта следващия понеделник. Беше много елегантен в тъмносиния си костюм на тънко райе. Черна шапка Стетсън и черни ботуши допълваха тоалета. Тя се почувства доста обикновена в черния си костюм, купуван преди две години, със семпла памучна бяла ризка.

— Трябваше ли да се облечеш в черно? — измърмори той, след като си взеха довиждане с Джийн и той подкара към летището в Олбъни.

— За костюма ми ли говориш? — попита колебливо тя. Прокара ръка през косата си, опъната назад и прибрана на кок. — Просто нямам друг.

— Можех да ти дам аванс, за да си купиш някоя дреха, която не е чак толкова потискаща — отвърна напрегнато той.

— Костюмът ми не е потискащ — сопна се тя. — Черното винаги си остава елегантно.

Погледът му бе достатъчно красноречив. След това той отново насочи вниманието си към пътя.

— Извинявай, че още от първия момент те запокитих в дълбоки води. При по-добри обстоятелства, щях да ти оставя няколко седмици, за да се ориентираш в работата в офиса и да свикнеш. Но се налага да свърша малко работа във Финикс, а ти ще можеш да се поогледаш на място. Ще ти помагам с работата, за да знаеш какво можеш да очакваш.

— Никога не съм ходила в Аризона — призна тя.

— Или ще ти хареса, или ще я намразиш — каза той. — Особено там, където отиваме.

— Пясък и гърмящи змии ли? — попита притеснено тя.

Мъжът до нея се усмихна.

— Сама ще разбереш.

Няколко часа по-късно бяха във Финикс, а Айви, седнала до прозореца, възкликна щом забеляза високите нащърбени планински върхове, над които прелитаха, преди да направят заход към летището.

— А пък аз си мислех, че тук е равно — сподели развълнувана тя.

Райдър тихо се засмя.

— Сериозно? Това няма да бъде единствената изненада.

Оказа се прав. Щом слязоха от самолета, тя забеляза, че планините се издигат направо от пустинята. Докато пътуваха през Финикс, след като бяха взели кола под наем, заявена предварително, тя разбра, че това, което й приличаше на пустиня от въздуха, кипи от живот и трепета на зеленината. Това не бяха пищните зелени планини и долини, прорязани от пълноводни потоци, а променливи цветове и невероятно изобилие от растителност, която й се сториха великолепни.

Въздухът около града бе бистър и чист, а ритъмът на живот по дългите прави магистрали, отправили се някъде към безкрайния хоризонт, й се стори бавен и много спокоен.

Райдър се наслаждаваше на учудването на Айви на всичко това, което я заобикаляше. По този начин нещата и на него му се струваха нови. Наблюдаваше лицето й, докато й показваше различните представители на растителния и животински свят на мястото, където бе планиран строежът на старческия дом. За тях двамата бе резервирал стаи в луксозен курорт наблизо. Внимателно подчерта, че няма да има конкуренция при осъществяването на проекта.

— Че той ще бъде много по-голям, отколкото си мислех — отбеляза тя, докато пътуваха към Меса дел Сол, скупчени постройки някъде в далечината.

— Площта ли имаш предвид? — попита през смях той. — Така ти се струва, защото няма дървета, съкровище — обясни той. — Хоризонтът ти се струва по-далечен, защото няма какво да го скрие. Ако си мислиш, че Аризона е голяма, трябва да видиш югоизточна Монтана.

— А тук има ли призрачни градове? — попита неочаквано тя с широко отворени любопитни очи.

— Честно казано, доста са. Ще се опитам да намеря време да те закарам до някой от тях. Искаш ли?

Тя се усмихна широко.

— О, да!

Настаниха се в хотела, в съседни стаи със свързваща врата и веднага се отправиха към строителната площадка, където работниците бяха оградили терена, излели основите и завършили приземните етажи на два от корпусите.

— Красиво е, Райдър — сподели Айви, забелязала, че архитектурният дизайн е съобразен с планините наоколо.

— И на мен така ми се струва — съгласи се той.

Придружи я до главната сграда, където бригадирът — червенокос гигант — ги очакваше.

— Запознай се с Ханк Джордън — представи ги един на друг Райдър. — Той е отговорникът по проекта. Ханк, това е новата ми секретарка, Айви.

— Приятно ми е да се запознаем — поздрави я сърдечно бригадирът.

Тя кимна и му се усмихна срамежливо.

— Как върви? — обърна се Райдър към бригадира.

Докато обсъждаха работата, Айви се поразходи в бъдещата административна част на комплекса и се наслади на просторните помещения и изчистените линии. Представи си цветя в саксии, съвременни мебели и одобри избора на Райдър за архитекти.

— Е, какво мислиш? — попита я най-сетне Райдър, хвана я за ръката и я поведе по дългия коридор към колата. — Тук ще могат да се настанят най-малко шестдесет двойки, ще има и медицински център, ресторант, театър, аптека и малък магазин, бутици, дори железарски магазин. Ще си имаме самостоятелен водоизточник и канализация, да не говорим за вградените въздушни филтри и климатиците.

— Звучи ми като проект на бъдещето — възкликна тя.

Той се усмихна.

— Надявам се да е точно така. Мястото и без това не достига. В този комплекс тъкмо мястото е оползотворено до максимум и сме наблегнали на запазването на екосистемите в района.

— Сградите ми се струва, че са в гръцки стил — сподели тя.

— Когато ги видиш завършени, няма да има и следа от гръцкия стил. — Подръпна маншета си нагоре, за да види колко е часът. — Хайде да отидем да похапнем. Огладня ли?

— И пясък бих яла — призна веднага тя.

— Такос ще ти бъде по-вкусно. Всъщност чилито е върха. Хайде, да вървим.

Сбогуваха се с Ханк и Райдър подкара отново към Меса дел Сол и огромния мотел, където се бяха настанили. Температурата я изненада. Айви бе облечена като за зима, но се оказа приятно, а затопленият плувен басейн я изкушаваше. Защо не се бе сетила да си вземе бански?

Свали костюма, обу дънки и розова риза на райе с широк розов пуловер и гуменки, а най-накрая пусна косата си от кока. Когато се срещна с Райдър в ресторанта, той бе небрежно облечен в черен панталон и винен пуловер, все още с шапката Стетсън и ботушите, които бяха неизменна част от облеклото му.

— Сега изглеждаш по-спокоен — отбеляза тя и му се усмихна.

— Ти също, съкровище. Уморена ли си?

Тя поклати глава.

— Дори не си спомням някога да съм се забавлявала повече — отвърна през смях тя, без да преувеличава. — Чувствам се като използвачка и мошеничка. Би трябвало да водя бележки, или да печатам нещо.

— И на това ще му дойде времето — увери я той. — Сега ще те нахраня, а след това ще прегледаме някои документи. Можем да поседнем край басейна, ако искаш. Донесла ли си бански?

— Вкъщи беше студено — оправда се тя.

— Сега сме в Аризона — отвърна той. — Очите му се плъзнаха по тялото й, а след това в тях се скупчи мрак, който бързо се разсея, когато се настаниха на маса до прозореца.

Похапнаха такос, чили, боб и пиха безалкохолно от огромни чаши. Направо невероятно, колко ожаднява човек тук, мислеше си Айви. Сигурно влагата се изпаряваше значително по-бързо заради пустинята и човек не си даваше сметка.

Райдър остана необичайно притихнал, докато се хранеха. Когато бяха готови, той се извини и отиде да си вземе куфарчето, а след това я намери до басейна. Настаниха се под един чадър и се заеха с документите. Той побутна бележник и химикалка към нея.

— Време е да платиш за музиката, а след това ще си починем — каза той. — Трябва да запишеш някои цифри. Ако ми осигурят пишеща машина, ще те помоля тази вечер да ги напечатиш.

— Разбира се — съгласи се тя.

Не можеше да недоволства. Та нали затова я бе довел със себе си. Но защо беше толкова напрегнат, когато пристигнаха в Аризона? Не можеше да се начуди какво го притеснява.

Нямаше как да разбере, че близостта й му действа като наркотик, че го кара да се чувства уязвим и неспокоен, обзет от нестихващ глад. Стараеше се, доколкото му бе възможно, да стои настрани от нея, но щом се сетеше как изглеждаше тя в тесните дънки, се оказваше на крачка от лудостта. Поне работата успяваше да постави на място ума му. След като успя да я придума да се съгласи да работи за него, не можеше да рискува да я загуби като прояви нетърпение.

Очите му попаднаха на ръката й, подпряна на масата. Все още не бе свалила халката на Бен. На Райдър му се прииска да я изтръгне от пръста й и да я запокити с всички сили някъде далеч, да заличи знака, оставен от Бен, да покаже на всички, че тази жена вече е единствено и само негова. Но още щом си го помисли, знаеше, че ще бъде невъзможно. Каквито и да бяха недостатъците на Бен, Айви го бе обичала. Как би могъл да го замести?

Може би с течение на времето, ще го обикне. Единствено тази мисъл го крепеше.