Фридрих Незнански
Първата версия (28)

7.
Краят на „Кръстника“

10 август 1994 година. Нощта и сутринта

Вчерашният ден премина в днешния без прекъсване.

От осем до дванайсет вечерта разпитвахме Доля. Отначало той се опитваше да заеме позата на невинно пострадал, после го обзе невероятна горделивост, а накрая, когато разбра, че знаем прекалено много и срещу него има свидетели, се размекна до безобразие.

Хладнокръвният убиец се оказа обикновен парцал. Макар че от обясненията му лъхаше явна „достоевщина“.

Теорията на Разколников за силната личност беше покълнала болезнено в мозъка му и бе дала гнусните си плодове. Той много подробно и почти с удоволствие описваше всичките си убийства, сред които чух познати от хрониката на „нефтената война“ имена. Наистина, Доля обясни, че не се занимава с взривове.

— Това е по специалността на Петухов и компания — високомерно каза той. — Аз работя единствено сам.

По всичко личеше, че е потенциален клиент на лудницата. Афганистан дотолкова беше разклатил психиката му, че той вече не можеше да намери пътя към нормалния свят. И се бе установил в света на престъпленията, където се чувстваше някакъв естет на убийството. Едва ли не Мефистофел.

Само че Мефистофел най-елементарно изпя всичко, което знаеше за покровителя си. Но наистина, придружи това със стабилна теоретична база.

— Господин Буцков има прекалено големи амбиции. При достатъчно ниско интелектуално ниво. Цели да стане минимум баща на нацията, а се вслушва в мнението на всякаква измет.

Разбрах, че обидата на Доля срещу Буцков означава в признанието му повече от всичко останало. Разчитал е на сериозна роля в начинанията на Буцков, а са го държали като обикновен палач — изпълнител на заповеди.

Направо малък кървав Наполеончо без власт. Тъй като цялата му власт се свеждаше до примитивната способност да убива хора.

Около полунощ имахме всички основания да арестуваме Буцков. Но най-важното — знаехме къде е. И трябваше да побързаме. Доля твърдеше, че е усетил готовността на Буцков всеки момент да се скатае от страната. А това не можехме да допуснем по никакъв начин.

Имах, меко казано, много претенции към този господин.

Извънградският дом на Буцков се намираше във вилното селище Валентиновка, знаменито с това, че там бяха вилите на Малий театър и МХАТ и по горските пътечки човек можеше спокойно да срещне, да кажем, адютанта на негово превъзходителство или например Олег Ефремов.

Александра Ивановна Романова се свърза с началника на московския ОМОН и ни отпуснаха за подкрепа взвод яки професионалисти. Тоест това за подкрепата го казвам така, образно. Вилата, която също се охраняваше от яки момчета, трябваше да бъде щурмувана именно от омоновците. Ние пък отивахме да оберем лаврите, тъй да се каже.

Наближихме селището и слязохме от колите до жп перона. Омоновците обкръжиха от различни страни вилата, която се намираше във вътрешността на парцела, зад висока ограда. Естествено, не беше проблем да се прескочи оградата, но по-добре беше да не го правим преждевременно, територията на парцела беше безкрайно удобна за обстрел от прозорците на къщата.

А съдейки по островърхия покрив, стърчащ иззад оградата вляво от вратата, можеше да се предположи, че вътре има охрана, която не дреме и веднага ще вдигне тревога.

За съжаление Доля не знаеше нищо за тази вила освен адреса — никога не го бяха канили тук. Така че можехме само да правим предположения за системата на охрана.

Командирът на омоновския взвод старши лейтенант Пшеничников се покатери повече от ловко на дървото, откъдето можеше да разгледа двора и къщата.

— От вратата до къщата има петдесет метра. Цялата стена вляво от входа на къщата е стъклена.

Той прати четирима бойци в четирите ъгъла на оградата, заобикаляща парцела. И нареди да докарат по-близо омоновския зил.

Чак тогава натисна звънеца до вратата.

— Какво искаш? — разнесе се глас от другата страна, а в процепа под вратата се подаде озъбена кучешка муцуна.

— Отворете, милиция! — извика Пшеничников, застанал отляво на вратата и стиснал в ръце къс автомат.

— Ходи се шибай… — изръмжа гласът. — Куките! — глухо добави той, явно по мобифона, защото след няколко секунди прозорците в къщата светнаха.

— Казвах ви, че трябва без учтивости, мамка му — изруга Пшеничников и махна на шофьора на зила, който стоеше на трийсетина метра пред вратата.

Двигателят на зила изрева, фаровете светнаха и камионът, разбивайки с трясък вратата, нахлу в двора и без да намалява, отнесе почти целия стъклен ъгъл на къщата. Омоновците проникнаха в къщата през образуваната пролука. Започна безпорядъчна стрелба.

Този, който беше в къщичката на охраната, бе арестуван моментално, той дори не успя да зареди. Пшеничников с мигновен откос свали хвърлилото се към гърлото му куче.

Лейтенантът остави един от баретите и нас на вратата и се хвърли към къщата, тичешком давайки заповеди на момчетата, които бяха прескочили оградата.

Двамата с Ломанов хукнахме след него. Нямаше да седим като идиоти пред вратата я, чакайки да ни поднесат на тепсия цялата компания начело с „кръстника“ Буцков.

Срещу нас омоновците вече извеждаха окованите в белезници бандити. Буцков не беше между тях.

— Къде е Буцков? — попитах отривисто.

— Сигурно на втория — лаконично отвърна Пшеничников.

Хукнахме нагоре, откъдето се чуваха изплашени женски писъци.

Полуоблечени момичета се притискаха в ъгъла на просторното фоайе на втория етаж. Те не можеха или не искаха да разберат какво искат от тях тези момчета с камуфлажи, маски, а и автомати на гърдите. Две от приятелчетата им лежаха на пода под прицел с ръце на главата.

Омоновците проверяваха другите стаи.

— Там е заключено. Разбиваме ли? — притича до Пшеничников един от бойците.

— Много ясно. Момичетата и тези — долу в колата.

Двамата с Ломанов се шмугнахме в една стая, в друга — навсякъде ни очакваха пустота и невероятен погром, все пак момчетата от ОМОН бяха поработили добре.

В най-далечния ъгъл Ломанов забеляза тясна врата, която приличаше на врата към килер. Бутнах я. Беше заключена.

— Саш, дай аз — каза Ломанов, отдръпвайки се към отсрещната стена.

Той се засили, удари вратата с рамо и тя неочаквано леко се отвори едновременно с прозвучалия изстрел. Ломанов извика късо и падна към мен.

Дори наведох пистолета, автоматично подхващайки падащия Серьожа, когато се чу втори изстрел.

Сложих Серьожа на пода, хвърлих се напред и за малко не се забих в стената — това не беше стая, а съвсем малка килийка. В самия и ъгъл, върху някакъв бял сандък, опрян на стената с отпусната ръка, седеше мъртвият Буцков. От дясното му слепоочие течеше кръв.

Изглежда, с него всичко беше ясно. Той все пак избяга. От мен. И от правосъдието.

Дотича Пшеничников:

— Къде се набутахте бе, идиоти! Това е наша работа! Занесете момчето до колата — нареди той на двама от баретите. — Може и да го докараме още жив… Това ли е твоят Буцков? — попита той, като се приближи до трупа в ъгъла и взе пистолета от ръката му.

— Той е, животното — безчувствено казах аз.

Разбирах, че за случилото се с Ломанов съм най-виновен от всички. И аз хукнах като хлапак, и него не го спрях. Е, щяхме да арестуваме Буцков пет минути по-късно… Жив или мъртъв. Но и нямаше да отнесат Ломанов такъв бял и безжизнен…

До Буцков лежеше тефтер в кожена подвързия. Вдигнах го. Отворих го, прелистих и подсвирнах — това беше нещо като злодейски кондуит.

На една от страниците открих дълъг списък имена, всяко от което бе отбелязано с кръстче, такива каквито слагат на гробовете. Дълга чертичка с една къса напряко. Тоест всички тези хора бяха умрели. По-точно им бяха помогнали да умрат.

Не самият списък, а последователността му ми говореше нещо. И много от имената ми бяха познати. Най-после се сетих. Пред мен беше списъкът на жертвите на нефтената война…

А след няколко страници под датата 9 август намерих и собственото си име със същото кръстче.

Е, Буцков, тук избърза, помислих си аз.

В този момент почувствах върху себе си изпълнен с омраза поглед. Потреперих и се обърнах към Буцков — още не го бяха изнесли, но нямаше съмнение, че е мъртъв.

Огледах се и разбрах. Белият сандък, под тялото на Буцков не беше просто сандък, а преносима клетка за домашни животни. И отвътре, през стъкленото прозорче, ме гледаха два чифта котешки очи, горящи с необуздана злоба.

Ломанов умря по пътя към болницата. Куршумът бе засегнал сърцето.

 

 

Най-приказлив в крайна сметка се оказа Степашин, дясната ръка на Буцков. Той беше изплашен до смърт и се стараеше да отговаря на въпросите едва ли не още преди да му ги зададат.

След като отначало изслушах целия му хленч относно това, че не е убивал никого и че е само секретар на Фонда на воините интернационалисти, аз лесно му доказах с помощта на вече наличните показания на Буцковите джигити, че именно той е бил на практика вторият човек във фонда след Буцков.

Особено силно впечатление му направи тефтерът на Буцков. Степашин толкова бързо и безвъзвратно губеше присъствие на духа, че започнах да се съмнявам дали някога въобще го е притежавал.

— Какво можете да кажете за този списък с имена? — Отворих тефтера на една страница с много кръстове.

— Това са списъците на убитите по заповед на Буцков хора от нефтения бизнес. Тези, които не се съгласяваха да сътрудничат с фирмите, принадлежащи на Буцков.

— Кои фирми принадлежаха на фонда?

— Всъщност Буцков притежаваше една едра фирма — „Лотона“, която имаше много филиали из цялата страна. Навсякъде начело бяха бивши афганци.

— А как се съчетаваха сериозната благотворителна дейност на фонда, която не може да бъде отричана, с криминалния начин на натрупване на капитала?

— Андрей Леонидович не беше обикновен мафиот. Той имаше големи амбиции. Смяташе, и не без основание, че правителството и изобщо всички, които управляват Русия сега, са негодници и крадци. Целта му беше да създаде своя империя чрез парите и връзките, на която той искаше да се издигне до върховете на властта. Искаше да управлява Русия — строго и справедливо.

Едва сдържах нервния си смях — на Русия само това й липсваше за пълното й щастие — откровен „справедлив“ бандит.

— Къде отиваше оръжието, което фондът на Буцков купуваше с посредничеството на Норман Кларк?

Степашин, изглежда, не се учуди от смяната на темата, като че ли се беше примирил с мисълта, че ще му се наложи да признае всичко. Буцков бе мъртъв, а нямаше какво повече да губи.

— Отиваше в най-различни горещи точки на бившия СССР. Но Андрей Леонидович бе заблуден от Кларк. Оказа се, че по други канали Кларк доставя оръжие и на противниците на тези, за които се грижеше Буцков. Както научихме впоследствие, това е ставало чрез един кагебист. При това едра риба. Но изглежда, че е работел на своя отговорност, пълнейки единствено собствените си джобове.

— Знаете ли името му?

— Не, не го знам. Знам само, че оглавяваше някакъв специален отдел в Службата за външно разузнаване. Представи се като генерал Григориев, когато се свързахме с него. По друг повод. Но това явно не е истинското му име.

— А познавате ли го по физиономия?

— Виждал съм го два пъти. Мисля, че ще мога да го позная.

— А да сте забелязали някакви особени белези? Бенка например или някакъв физически дефект?

— Какъв ти дефект? Такъв един важен господин… Въпреки че почакайте! Има много странни уши… Остри такива.

— Вълчи? — настръхнах аз.

— Да, може би това е най-точното определение. Именно вълчи.

— А защо бяха убити Кларк и Дейвид Ричмънд? Това беше ли свързано с доставките на оръжие?

— За Кларк не знам нищо. С Андрей Леонидович прочетохме във вестниците. А Ричмънд бе убит от Доля по заповед на Буцков.

— Причините?

— Причините са най-различни. Отначало, когато научи за доставките на оръжие чрез кагебиста, Буцков наистина искаше да премахне Кларк. Беше му много ядосан. Но в един момент Буцков разбра, че сега парите са по-важни, отколкото споровете на идеологическа основа. Затова дори бе готов да обедини усилията си с онзи кагебист. Но точно тогава убиха Кларк. А с Ричмънд нещата стояха по съвсем различен начин. Той се занимаваше с делата на фонда „Спиър“ и като че ли наистина дълго време не знаеше за какво се използват преведените през фонда пари. А когато разбра, започна да заплашва с разобличение. Тогава го премахнаха.

— А защо беше убита балерината Олга Лебедева?

— Ами онези идиоти главорезите на Буцков се престараха. Буцков нареди само да я сплашат и да вземат документите, които Ричмънд може би държеше при нея. Но те свършиха зле. След като ги арестувахте и се раздрънкаха, Буцков нареди да бъдат премахнати. Направиха го съкилийниците им. Кой точно, не знам.

— А кой организира покушението срещу майор Грязнов?

— Ръководител на групата беше Алексей Петухов. Той е сред арестуваните на вилата.

Много ми се искаше да попитам за себе си, но Степашин ме изпревари:

— Решението… да бъдете премахнат взе лично Буцков. Всички заповеди от този тип даваше лично той.

Разбрах защо Степашин е толкова приказлив. Изглежда, че се е страхувал от Буцков много повече, отколкото от правосъдието. Сега Буцков беше мъртъв.

— А каква беше другата работа с онзи кагебист, за която споменахте?

— Беше свързано с едни картини.

— С колекцията на Кларк?

— Да, и с колекцията на Кулчински.

Е това е! Този Степашин е направо подарък от съдбата.

Струваше си да се поучи човек от покойния господин Буцков как се подбират кадри.

Степашин разказваше всичко до най-малките подробности, явно разчитайки на снизхождението на съдиите в бъдеще. При това той незабележимо и ненатрапчиво, както му се струваше, отклоняваше вината от себе си. Освен това, потъвайки, твърдо бе решил да замъкне и останалите.

— И къде са сега тези колекции?

Степашин погледна часовника на стената на кабинета.

— Мисля, че сега тирът с театралните декорации на несъществуващ театър е някъде около Нарва. На границата с Естония го чака скъпата ми леля, художествен ръководител на този така наречен театър.

— Как се казва тази ваша скъпа леля?

— Не знам под какво име ще се води там, но истинското й име е Личко. Наталия Юриевна Личко.

А така! И Дудина се намери. Изглежда, на Степашин му достави особено удоволствие да натопи любимата си леля.

Оставяйки подробностите за малко по-късно, реших отначало да изясня главното, иначе можехме да изпуснем картините.

— По какъв начин ще минат през митницата?

— Буцков отдавна разполага с този канал. Началникът на митницата Пронин е служил с него в Кабул. Същият канал се използваше и за доставката на значителни партиди оръжие…

Веднага набрах номера на Слава Грязнов. Както се бяхме разбрали, той си беше в кабинета.

— Слава, свържи се спешно с Нарва…

Изложих му всичко, което се отнасяше до картините, тира, Дудина и началника на митницата. Слава ще доведе нещата докрай, на него може да се разчита.

А аз продължих разпита.

— Добре — казах аз, — с колекцията на Кулчински всичко ми е ясно, вашата леля я е експроприирала от бившия си съжител, като на всичкото отгоре много усърдно се опитваше да натопи племенника на Кулчински. Но виж, колекцията на Кларк, тя как така изведнъж се оказа в един тир с колекцията на Кулчински?

— Доколкото разбрах, онзи кагебист не искаше да използва своите канали. Той доставяше оръжието през източните страни — Афганистан, Иран и Пакистан. Докато картините трябваше да бъдат изпратени в Европа. Нещата съвпаднаха. Леля ми ме помоли да й помогна да изнесе колекцията си. С Андрей Леонидович решихме да ги обединим. За всичко плащаше американката, която беше прилапала колекцията на бившия си любовник. Така поне казваше леля ми. А тя е ловка жена.

— Знаете ли името на американката?

— Спиър, Рути Спиър. Вдовицата на бившия посланик на САЩ.

— А кой друг участваше в кражбата и укриването на колекцията на Кларк? — Знаех, че е замесен Филин, но ми трябваха свидетелски показания срещу него.

— Знам още Филин. Просто го познах по физиономия. Имаше един такъв известен политически наблюдател, помните ли?

— Помня, разбира се. Значи й картините са се занимавали Рути Спиър, Семьон Филин и някакъв тайнствен кагебист. Правилно ли ви разбрах?

— Да.

— А ще можете ли да го разпознаете в случай на необходимост?

— Ще мога.

Точно това ми трябваше, за да притисна хлъзгавия полковник. Имах свидетел, който можеше пряко, а не косвено да потвърди вината му.

Можехме да издадем заповед за два ареста — на Филин и на Фотиев. С Рути също ще се разберем някак си.

А на края на разпита, като за десерт, Степашин по собствена инициатива ми даде няколко имена. Това бяха достатъчно високопоставени хора от Администрацията на президента, снабдявали Буцков с прясна информация от Кремъл…

Когато отведоха Степашин, Александра Ивановна Романова, която присъстваше на последните двайсет минути от разпита, влизайки тихо в собствения си кабинет, където се бяхме разположили, и изседявайки цялото това време на твърдия стол в ъгъла като бедна роднина, та Александра Ивановна здраво изпсува и каза презрително:

— По-рано не дни, месеци ни трябваха да проговорят. А тези търчат да ти отговарят още преди да си попитал. Веднага се вижда, интелигентите са тръгнали да стават бандити. Не ми харесва това, не ми харесва… Те и родната си майка ще продадат. Сложен контингент.

— Какъвто — такъв, Александра Ивановна — философски отвърнах аз.