Фридрих Незнански
Първата версия (26)

5.
Легенда за великия шпионин

9 август 1994 година

И ето че отново двамата с Люба съвсем семейно пиехме сутрешното си кафе. Аз все пак й разказах за пътешествието си в Америка, впрочем без да разкривам целите и резултатите на пътуването си. Люба беше ходила преди в Америка неведнъж на турнета, така че просто споделяхме впечатленията си от тази безумна страна, толкова различна от нашата.

— А помниш ли небостъргача до Централния парк, където е живял Джон Ленън?

— Разбира се, само че там е живял не само Джон Ленън, а цял куп звезди. Тази сграда се нарича „Дакота“. Страхотно е блоковете да си имат собствени имена, нали? Представяш ли си, ако моят блок се казваше например…

— Събота!

— Какво събота? — не разбра Люба.

— Ами блок на име „Събота“. Улицата ти е „Пятницка“^[1], а най-забележителните сгради — Понеделник, Вторник… И така до Неделя.

— М-да, Турецки, фантазията ти е извънредно оригинална — язвително каза Люба.

— Ти пък — сведох очи с престорена скромност.

— Там, в „Дакота“, е живял и Рудолф Нуреев. Велик балетист. А знаеш ли как е останал на Запад? На парижкото летище се хвърлил към един френски полицай с вик: „Искам да бъда свободен!“ Ех, че скандал! — Люба чак подсвирна и продължи, с удоволствие отпивайки от горещото кафе: — Затова пък после танцуваше каквото си иска и където си иска и между другото стана един от най-богатите балетни артисти в света. Роден е в някаква дупка в Урал и явно затова купуваше разкошни апартаменти на Запад. В Париж, в Лондон, в Ню Йорк. Хората, които са го посещавали, разказват, че всичките му апартаменти приличали на антикварни магазини. Или на пещерата на Али Баба. И се возел само в бели лимузини. Въпреки че за това вече сигурно си измислят — засмя се Люба.

— Да, явно е оставил богато наследство на децата си.

— Чуваш ли се какво говориш бе, какви деца! Не четеш ли вестници? Той умря от СПИН, защото беше стопроцентово обратен.

— Е, тогава не му завиждам — казах аз, прегърнах Люба като глава на семейство и я мляснах по гладката буза. — Аз, знаеш ли, много обичам жените.

— То си личи — назидателно каза Люба и ме изгледа строго. Но не издържа на строгата интонация и се разсмя…

Пред входа на Люба спрях за момент, за да си запаля цигара. Неочаквано някой ме извика:

— Александър Борисович!

Беше Денис, братът на Люба. Стори ми се, че специално ме е чакал. И не грешах.

— Извинете, Александър Борисович, бих искал да поговоря с вас, ако може…

— Може, само че дай по-добре по пътя, в колата. Към центъра съм. Мога да те хвърля.

— Да-да, в колата дори е по-добре.

Докато излизахме от двора, Денис мълчеше, като че ли подреждаше мислите си. И накрая ми зададе съвсем неочакван въпрос:

— Вие работите в прокуратурата, нали?

— Люба ли ти каза?

— Не. Двамата изобщо не общуваме помежду си. Помните ли, преди две години разследвахте убийството на двама старци в червените блокове на Улицата на строителите? Беше в нашия вход, тогава разпитвахте всички живущи, включително и мен. Спомняте ли си този случай?

— Спомням си — отвърнах лаконично.

Оставаше да не си спомням! Това беше рядко зверско и очевидно безсмислено убийство.

Старците Цветкови цял живот бяха събирали антикварни вещи. И покрай това благородно дело бяха отгледали син безделник. Който без много да му мисли, наел двама гамени, за да окрадат родителите му. Наемните крадци трябвало да вържат старците и да изнесат от жилището всичко ценно. Предполагало се да пласират ограбеното и да поделят печалбата в уговорените преди това пропорции. Но животът внесъл своите корекции. Единият от наетите се оказал психично болен. Когато старците били вързани, вместо кротко да събира вехториите, този тип се съблякъл чисто гол, измъкнал брадва от чантата си и насякъл старците на парчета. Партньорът му избягал ужасен. Цялото жилище беше залято с кръв като кланица…

— Исках да ви предупредя… — Денис се запъна. — Може би се бъркам, където не ми е работата, и ще сметнете всичко това за педантизъм, но за мен въпросът е принципен. Исках да ви кажа следното… — Той преглътна нервно, като че ли събираше сили за преодоляването на невидимо препятствие. И накрая изстреля: — Люба вече от дълги години сътрудничи на КГБ!

— Какво? — втрещих се аз.

— Да, още от съветско време, тоест още от училище. Хванаха я с някаква дребна контрабанда, когато ходеше на първите си турнета с училището… И изглежда, че това много й хареса. Даваше й нещо като тайна власт над хората може би.

Слушах много внимателно. Денис нямаше вид на интригант, по-скоро обратното — на чисто и идеалистически настроено момче. Такива като него не лъжат, пък и за какво му е да клевети сестра си? Междувременно Денис продължаваше:

— Научих за това случайно. Не подслушвах, а просто чух един неин телефонен разговор. Мислеше, че е сама вкъщи, а ни бяха отменили сутрешната репетиция и се върнах вкъщи. Това, което говореше, бе обикновен донос. Направих й скандал и тя беше принудена да си признае всичко. Но не се срамуваше, каза, че съм идиот и смотаняк. Не казах на никого освен на нашите. За тях беше страшен удар… Затова и не пожелах да отида в Болшой, въпреки че ме канеха. Не исках да я виждам. Танцувам в Театъра на Станиславски…

Денис замълча.

— А защо реши да ми разкажеш?

— Работата ви е прекалено сериозна и отговорна. Доколкото мога да се досетя, отношенията между прокуратурата и КГБ винаги са били много напрегнати. Вероятно специално са ви изпратили Люба. Как бих могъл да си замълча?

— Благодаря — казах на Денис и здраво стиснах ръката му. — Нямаш представа колко ми помогна.

Той кимна тъжно. Личеше си, че не му е лесно да разобличи сестра си.

Е, всичко или поне много си идваше на мястото.

 

 

… Тъкмо си влизах в кабинета, когато Ломанов ми съобщи, че се е обаждал Алексей Сергеевич Зотов, и е казал, че неговият приятел, онзи от ГРУ най-после се е върнал от Гурзуф и е готов да се срещнем.

Ломанов ми подаде листче, на което освен номера беше написано и името — Лев Илич Бугрицки.

Набрах номера, представих се и се уговорих с Лев Илич за два часа. А дотогава на нас с Ломанов ни предстоеше да обмислим положението на нещата за днес, а евентуално и за утре.

Страшно ми се искаше да засека „кръстника“ Буцков и американските документи ми даваха пълно основание за това.

За съжаление с полковник Фотиев положението беше по-сложно — освен моята увереност, че съм видял именно него при убийството на Баби, друг компромат срещу него нямаше. Наистина съществуваше и подземният проход, но това пак не е повод за нечий арест. В крайна сметка не го е копал той. Пък и да беше, все тая.

Ами ако поразтърся Филин? Но веднага отхвърлих тази мисъл. Изглежда, Филин беше от хората, които могат да се измъкнат от всяка ситуация.

На всичкото отгоре изчезна и Дудина. Дяволска жена! Не жена, а върколак.

След кратък размисъл се обадих на Меркулов и споделих с него решението си:

— Костя, Фотиев няма да дойде с признание, а нямаме доказателства срещу него. Трябва да го провокираме с някакво насрещно действие, за да можем да го хванем.

— И какво предлагаш?

— Можеш ли да организираш изтичане на информация, така че да стигне непосредствено до предназначението си — до ръководството на Службата за външно разузнаване? Тоест те трябва да научат, че знаем кой е убил Баби Спиър и през чии ръце е минала изчезналата колекция на Кларк.

— Добре, Саша, ще помисля как по-елегантно да го организирам. Добре ли си помисли?

— Повече от добре! Благодаря, Костя.

— Засега няма защо.

Е, да видим как ще проработи един и същи метод при двама толкова различни и толкова опасни противници. При Буцков и Фотиев.

Разбирах, че повече не мога да отлагам, че просто няма накъде. Още по-добре разбирах, че предизвиквам направо ураганен огън върху себе си.

 

 

Игор Доля не обичаше да се вози в такси. Предпочиташе метрото. Там, сред тълпата, той се чувстваше по-незабележим. А това е такова необяснимо сладостно чувство — да си съвсем незабележим и в същото време да знаеш, че си нещо много повече от цялата тази сган.

Може би точно заради тази странна любов към обществения транспорт той не си купуваше кола. Въпреки че му плащаха толкова за високопрофесионалната му работа, че би могъл да си купува ако ще всеки месец. Затова другата му страст беше посещението на скъпи автосалони. Той като че ли си избираше кола, а после я пренебрегваше, отказвайки се от покупката.

И отново слизаше в тунелите на метрото.

Той пристигна на станция „Беляева“ в последния вагон. Излизайки на улицата, отначало намери блока. Докато стоеше в двора и поглеждаше към играещите на площадката деца, той определи кои са прозорците на нужното жилище, а след това се огледа, пресмятайки къде е най-добре да избере мястото за изпълнението на поръчката, не само отговорна, но и опасна.

Точно срещу девететажния блок с пет входа имаше съвсем същия. На покрива му, съвсем малко встрани от нужните прозорци, се извисяваше надстройката на асансьорната шахта. Нещо повече, вторият блок беше на по-високо място от първия, което създаваше допълнителни удобства. Още едно неоспоримо преимущество — от входа, през който щеше да се качи в асансьорната надстройка, можеше да си отиде бързо и достатъчно незабележимо. Надясно зад ъгъла на блока, наляво по улицата и магазина, пред който винаги е пълно с народ, или направо — през спортната площадка и корпуса на общежитията към метрото.

Не се качи горе, за да не бие излишно на очи. От опит знаеше, че капандурата към асансьорната шахта и покрива в блоковете като този или изобщо не се заключва, или се заключва с катинар, който може да се отвори направо с нокът. За всеки случай имаше специално джобно ножче, чието острие винаги можеше да използва като шперц.

Доля придаваше голямо значение не само на качеството на основните инструменти, но и на това на второстепенните.

„Да се надяваме, че днес клиентът си нощува вкъщи“ — помисли си Доля, слизайки към метрото.

 

 

Отвори ни висок човек със спортен вид, с напълно бяла коса и бели, акуратно подстригани мустаци. Дори в полутъмното антре човек се изненадваше приятно от пръв поглед от уверените маниери и неуловимата му артистичност.

— Здравейте, здравейте — избуча той в отговор на нашите приветствия, — радвам се да ви видя в дома си.

Този човек спокойно можеше да играе князе и графове в най-сериозни филми, без да раздразни и свръхвзискателния зрител.

— Заповядайте от тук, в тази стая. Тук обикновено приемам гостите си, макар че напоследък те са доста малко.

Влязохме в просторния кабинет с висок таван. Три от стените на кабинета бяха заети със стелажи за книги. До прозореца имаше широко бюро, а вляво и вдясно от него — дълбоки кожени кресла.

В тези кресла и ни настани Лев Илич. Той самият седна на високия въртящ се стол зад бюрото, като че ли зае мястото на пълководец, който иска да има възможността да вижда всичко наведнъж.

Виждайки възхитените погледи, които хвърляхме към това изобилие от книги, той обясни:

— Понякога, за да напишеш една книга, трябва да прочетеш поне няколко десетки. Дори стотици. А в последно време правя само това — пиша книга. И все не мога да я завърша. Но все пак не губя надежда.

— А за какво е вашата книга, ако не е тайна? — вежливо се поинтересува прекалено любознателният Ломанов.

— Не е тайна, разбира се. Това ще бъде книга за историята на нашето разузнаване. Доколкото разбрах, в известен смисъл вие също се интересувате от някои аспекти на тази история. Нали така, Александър Борисович? — обърна се той към мен.

Не само ние го разглеждахме, той също ни изучаваше, сондираше ни с поглед — струва ли си да се занимава с нас.

— Да, в известен смисъл — отвърнах аз. — Въпреки че не знам със сигурност дали е свързано с разузнаването, или по-точно ни интересуват конкретни хора. Затова пък знам със сигурност, че Службата за външно разузнаване се интересува прекалено силно от сегашното ни разследване и се опитва да ни, пречи по всякакъв начин. Смятам за свой дълг да предупредя и вас за това. Не бих искал да ви подведа.

— Вече е доста трудно да бъда подведен, младежи — засмя се Бугрицки. — А за интереса на външното разузнаване към вас и аз знам нещо. Направих справки по моите канали. Ако не друго, то поне каналите ми останаха… Значи така. Алексей Сергеевич Зотов ви препоръча най-пламенно. Вярвам му. А и съдейки по лицата ви, наистина може да ви се има доверие. Но в замяна ще поискам едно — пълна откровеност от ваша страна.

С Ломанов се спогледахме и аз казах:

— Да, ще бъдем абсолютно откровени.

— Тогава ми отговорете с всички необходими подробности, защо ви интересуват Норман Кларк, Семьон Филин, а явно и полковник Фотиев?

— Как? И за Фотиев ли знаете? — не успях да сдържа изумлението си. — Когато разговарях със Зотов, аз самият не подозирах за съществуването му.

— Виждате ли, Александър и Сергей… Ще ми позволите ли да ви наричам така?

— Разбира се, разбира се — съгласихме се с Ломанов в хор.

— Та така, след обиска, който направихте на вилата на Филин… Между другото открихте ли подземния проход? — Той ме погледна.

— Ами… — Не че се смутих, но все пак се позапънах. После все пак реших наистина да играя с открити карти. — При официалния обиск проходът не беше открит. Но по-късно аз го намерих.

— Така си и мислех — кимна Бугрицки. — Та след този обиск Филин се направи, че вдига голяма патърдия. Но всъщност си затрая, разбирайки, че хич не му е чиста работата. Можете обаче да не му обръщате внимание, само фамилното му име е такова хищно. По би му подхождало друго, Павлин^[2] например. Много обича да си вири опашката пред хората. Той е умен аналитик, но в случая е безопасна фигура. И всъщност никога не е бил истински разузнавач. Той изпълняваше, да го кажем така, специални конфиденциални политически мисии. И беше по-скоро нещо като високопоставена пощенска кутия. Или гълъб, щом сме започнали с птичите асоциации. — Лев Илич се усмихна снизходително. — Но неслучайно ви попитах за подземния проход — продължи той. — Филин е пряко свързан с Фотиев, но не само чрез този проход, който може дори да се възприеме като един вид метафора. Образно казано, Фотиев и Филин са като двете страни на Луната. Видимата страна, естествено, е Филин, а невидимата — съответно Фотиев. На тяхната сметка има много сериозни дела, в това число и свързани не само с държавните интереси, но и с личните, меко казано. И единият, и другият имат немалки суми в сметки и дори легализираното в последно време недвижимо имущество зад граница. Тези момчета никога не са забравяли на първо място собствените си кесии. Но ако самият Филин е безобиден, Фотиев е не просто опасен човек. — Бугрицки вдигна пръст и каза подчертано сухо: — Свръхопасен. Ненапразно толкова време оглавява спецотдела, който мина към СВР от бившия КГБ. Този отдел осъществяваше всички операции, които в рамките на международното право се считат не само за незаконни, но и за престъпни. Същият отдел се занимаваше с крупни финансови операции, а също така и с отстраняването на неудобни хора зад граница.

— Нищо, ще го притиснем — обещах аз. — За Баби Спиър ще отговаря според закона.

— Надали ще успеете. Във всеки случай няма да успеете да докарате нещата до официален съд. Разбирате ли, работата е там, че… В това ведомство дори откровените престъпници никога не ги предават на органите на правосъдието. Или им създават прикритие и ги пращат да си доизживеят старините в някоя тиха спокойна страна, или, това вече в съвсем безобразни случаи, им дават така наречената заповед номер седем. Съгласно тази заповед виновният е длъжен да се самоубие.

— Направо самурайски закони…

— Ами това е близо до истината. За разузнаването са казани и написани много глупости, но това, че без сложна вътрешна йерархия и структура, без собствени кастови закони то не може да съществува, е вярно. Но, приятели, да се върнем на въпроса. Да приемем, че не знам нищо. И трябва да ми обясните буквално като на малко дете какво знаете, какво мислите за събитията, попаднали в сферата на вниманието ви, и какви са предварителните изводи, които сте си направили или можете да си направите. Аз от своя страна ще се опитам междувременно да анализирам информацията ви. Току-виж нещо се изяснило. Само че трябва да ви предупредя за следното. Приканвайки ви към пълна откровеност, все пак не мога да ви отговоря изцяло със същото. Нали разбирате, има тайни, които не принадлежат само на мен.

— Естествено, разбираме — отвърнах аз.

— В една хубава арабска книга е казано, че книгата служи не за да отговаря на въпросите, а за да сочи пътя. Ще изиграя ролята на тази книга и ще се опитам да ви посоча пътя, по който трябва да се върви. А за начало искам да ви предложа по чашка коняк, за да не се окажат търсенията на пътя прекалено скучни. Какво мислите по въпроса?

Естествено, не се отказахме от коняка. После подхванах разказа си, допълван от време на време от нашия специалист по Кларк Серьожа. Лев Илич слушаше, без да ни прекъсва, само кимаше от време на време.

 

 

На 24 юли тази година в Черно море недалеч от Севастопол загина Норман Кларк и целият екипаж на яхтата му.

На следващия ден в Москва бе убит икономическият съветник на посолството на САЩ Дейвид Ричмънд. Той беше свързан с Кларк, а също и с фонда „Спиър“ и Фонда на воините интернационалисти, оглавяван от Андрей Леонидович Буцков.

При това е известно, че през фонда „Спиър“ при посредничеството на Кларк са прехвърляни грамадни средства, по-голямата част от които е отивала за закупуването на оръжие. Непосредствено отношение към това оръжие и към парите е имал фондът на Буцков. В Съединените щати получихме пълно документално потвърждение на това.

След още няколко дни бе убита Олга Лебедева — приятелката, по-точно годеницата на Дейвид Ричмънд. Убийците бяха хора на Буцков. Но малко преди това, докато е била на турне, от дома й са били откраднати документи и дискети, принадлежащи на Ричмънд.

Предполагаме, че това са били документи, свързани с търговията с оръжие. После при Олга се появи лично полковник Фотиев. Подозираме, че документите са иззети от неговите хора.

Няма никакви свидетелства за пряка връзка между Фотиев и Буцков, тоест и за двамата връзката опира до фигурата на Кларк. Просто в този случай всеки има свои интереси, отчасти случайно съвпадащи.

Службата за външно разузнаване постоянно ни пречеше, особено след като президентът възложи на нашето ведомство разследването на смъртта на Кларк. Към президента се беше обърнала внучката на Спиър Баби Спиър с молба, да се разследват делата на Кларк и изчезналата му колекция.

Интересът на Баби Спиър към този случай бе свързан и с това, че Кларк според нея е имал отношение към смъртта на дядо й, бившият посланик на САЩ в Москва Семюъл Спиър.

Баби Спиър искаше да ни предаде дневника на дядо си, но беше убита, като едновременно с това се опитаха да ми лепнат убийството и по този начин да проточат разследването. Абсолютно съм сигурен, че в това убийство е замесен Фотиев. Видях го със собствените си очи. Макар и в полусън.

Във вилата на Филин открих колекцията на Кларк или поне една от картините, но не знаех нищо за подземния проход към вилата на Фотиев. Така че благополучно изпуснахме колекцията.

За нас щеше да е странен фактът, че в Америка ни пречеха и, изглежда, се опитаха да ни премахнат, ако не беше предупреждението да се откажем от разследването на този случай, отправено ни в мека форма от сътрудника на посолството на САЩ Стивън Броуди.

При споменаването на името на Броуди Лев Илич потърка слепоочията си и закима.

— Тоест създава се впечатлението — продължих аз разказа си, отбелязвайки машинално този негов жест, — може би странно на пръв поглед впечатление, че от разследването на този случай най-малко са заинтересовани именно разузнавателните служби. Както нашите, така и американските.

— Що се отнася до Кларк, той е повече от загадъчна фигура — намеси се Ломанов. — Основното или във всеки случай първоначалното нещо, което не се връзва в биографията му, е това, че Норман Кларк е загинал заедно с родителите си в автомобилна катастрофа още през хиляда деветстотин и трийсета година. Нашият Кларк доживя до деветдесет и четвърта. И играеше изключително важна роля във вътрешната и външната политика на САЩ и особено във връзките на САЩ с комунистическите страни. Тоест излиза, че е оказал на световната политика през втората половина на двадесети век такова влияние, каквото не е оказвал никой. Заедно с това, при изучаването на биографията му дори по достъпните документи, се забелязват маса странности. Едва ли тези странности са останали скрити за аналитиците от ЦРУ, с което Кларк е сътрудничил практически още от деня на основаването му. На Кларк се позволява това, което не се разрешава на другите. По всеки повод той има право на собствено мнение, в което не могат да не се вслушват и от двете страни на океана.

Ломанов замълча. И създалата се кратка пауза като че ли подчерта важността на казаното от него.

— След като ми прочете лекция по геополитика — отново поех инициативата, — Семьон Филин съвсем прозрачно ми даде да разбера, че Норман Кларк е загинал, защото се е преквалифицирал от евразиец в атлантист. Филин много високопарно заяви, че историята не прощава такива грешки…

— Знаете ли, в дадения случай Семьон е бил прав — каза Бугрицки. — Винаги съм го смятал за много умен човек. Което впрочем никога не му е пречело да бъде пълен боклук, когато му изнася. Та така, младежи, за начало искам да ви кажа, че откритият от вас гроб на Норман Кларк още нищо не доказва. Дори и ако нашият мистър Хикс е взел името на загиналото момче. В крайна сметка, би могъл да има какви ли не причини за това. Например някакви неприятности със закона, които е имал в младежките си години и би искал да скрие от широката общественост. Много по-интересно е друго ваше наблюдение и тук не мога да не ви отдам дължимото. — Той се поклони първо към мен, после към Серьожа и уточни: — Това, че разузнаванията и на двете страни не желаят разследване. Трябва да имат достатъчно важни причини за това. Парадоксално е, но интересите на разузнаванията в различните страни по-често съвпадат, отколкото се разминават. Все пак разузнаването — това не са само шпионите, изпратени на чужда територия. Това са и огромни бюрократични ведомства, една от главните задачи на които е самосъхранението. Те просто са принудени постоянно да доказват на правителството и данъкоплатците своята необходимост. И да представят пораженията си като победи. Запомнете го веднъж завинаги. Това е закон. Понякога на ръководителите на разузнаванията в различните страни им е по-лесно да се разберат помежду си, отколкото със собствените си правителства. Приемете го като повод за размисъл.

Пийнахме още по чашка коняк, а след това Лев Илич ни направи кафе.

Седнал във въртящия се стол и обръщайки се ту към мен, ту към Ломанов, ту някъде в пространството, гледайки върховете на дърветата навън, той продължи:

— А сега, драги гости, ще ви разкажа една легенда. Легендата за великия шпионин. По-точно предисторията й… По-рано се смяташе, че историята на съветското разузнаване започва сериозно от края на двайсетте години, а най-големите й заслуги са свързани с ведомството и името на Берия. Но това не е точно така.

Още в самото начало на двайсетте години, когато идеите на световната революция са буквално ръководство за действие и са споделяни от хиляди хора в целия свят, се организира разузнавателната служба на Коминтерна. На шпионите на Коминтерна дори няма нужда да им се плаща — те работят за идеята. Парите се харчат за подривна работа, агитация и пропаганда.

Средствата от разпродадените съкровища на Ермитажа и други руски музеи отиват именно за тези цели.

Но задграничната резидентура започва да се създава още по-рано. При Дзержински. За разлика от революционния романтик Троцки железният Феликс е трезв прагматик. И не вярва особено във възможността в целия свят да се извърши бърза революция.

Това е негова идея, гениална идея, както показва бъдещето. Той предлага тази част от болшевишките дейци, които са живели в емиграция преди седемнадесета година и добре познават съответните страни, да не бъдат викани в Москва да строят комунизъм, а да ги оставят там, където са. По възможност тези хора и особено децата им, от раждането си запознати с езика и обичаите, трябва да останат зад граница и да се опитат да достигнат максимални висоти в политиката, бизнеса и тъй нататък.

Тоест по този начин се залагат основите на това явление, което по-късно започва да се нарича в света внедряване на „агенти за влияние“.

Тези хора са хиляди. Естествено с течение на времето мнозина се оттеглят от разузнавателна дейност, от друга страна, не чак толкова много достигат големи висоти. Но редките удачно покълнали зърна донасят невиждана реколта, оправдавайки размаха на проекта.

Сега всички са чували за нашите „велики шпиони“ — Ким Филби, Доналд Маклийн, Тай Бърджис, полковник Абел, Леополд Трепер с неговия „червен оркестър“, Рихард Зорге. Но много по-малко са тези, които са чували например за Ходзуми Одзаки, приятелят и сътрудникът на Зорге, който всъщност е един от най-великите шпиони на съвременността. Одзаки достига невероятни върхове в политическата система на Япония. Той работи като консултант на кабинета и има свободен достъп до всички документи на неговия секретариат. Но дори не това е главното. Той влиза в така нареченото „Общество на закуските“, нещо като тайно кухненско министерство, на чиито заседания се решават всички въпроси от външната и вътрешната политика на Япония.

Агентите за влияние от подобно равнище естествено не предават лично никакви шифровки. За това си има други хора. В случая с Одзаки този човек е Рихард Зорге с групата си.

Но се сформира още една група агенти за влияние. Тоест, естествено, те не могат да бъдат наречени „група“. Това са ярки индивидуалности, които успяват да достигнат невероятни върхове. От един момент нататък те престават да се занимават с шпионска дейност в общоприетия смисъл. Просто провеждат нужната на нашата държава политика, използвайки връзките и каналите си.

Сред тях има и руснаци, деца на политически емигранти. Отпреди революцията, на които се организират сериозни легенди и се оказва много мощна финансова помощ, за да им се създаде положение в обществото.

Известни са случаи, когато тази „професия“ дори става наследствена. За това се разказва и в моята легенда. Легендата за последния велик шпионин. От която, ако пожелаете, ще можете да си направите определени изводи.

Имало едно време един човек на име Михаил Бородкин. Той се родил в Москва през 1894 година. Да-да, наистина толкова отдавна, още през миналия век. Още по време на революцията през пета година разлепвал революционни листовки. При това се учел усърдно в гимназията и се ползвал в нея с добро име. Родителите му били социалдемократи и той още от детството си се познавал и с Улянов Ленин, и с Троцки, и с Феликс Дзержински.

След като завършил гимназия през 1913 година Бородкин бил изселен под явен полицейски надзор във Вятка. Но не стигнал дотам. Тъй като всички университети били затворени за него, а партията се нуждаела не само от предани, но и от образовани хора, той бил изпратен с партийни средства нелегално в САЩ, и по-точно в Чикаго, където трябвало да продължи образованието си. Настанили го в семейството на отдавнашните политически емигранти Зимини.

След три години той се оженил за седемнайсетгодишната дъщеря на Зимини — Мария Сергеевна.

След още една година, през седемнадесета, им се родил син, когото кръстили Владимир. През същата година Зимини заминали за Русия, където е извършена революция. Младото семейство Бородкини с детето останало в Америка по съвсем разбираеми семейни причини, а после и по разпореждане на Феликс Едмундович да си стоят там и да се вживяват в американската действителност.

Дзержински поставял основите на грандиозния си план.

Но през 1926 година Дзержински умира.

В ръководството на ВЧК — ОГПУ се формирала друга концепция за разузнавателна дейност, според която основни действащи лица ставали членовете на Коминтерна под ръководството на отдела за разузнаване. Това бил последният изблик на надеждата за скорошна световна революция. Този залог се оказал погрешен. Но много от агентите на Дзержински били измъкнати от вече стоплените места.

Ако това не се беше случило, световната история като цяло можеше да тръгне по съвсем друг път.

Между другото позициите на тези първоагенти били особено силни в Германия. Така че ако не беше това варварско изтръгване на току-що прихваналия се разсад, Хитлер можеше просто да не дойде на власт. Но минало — заминало.

Михаил Бородкин се върнал в Москва в началото на 1927 година заедно с жена си Мария и сина си Владимир. Владимир бил на десет години. Михаил Бородкин помолил за среща със Сталин. Сталин го приел.

След този разговор към Разузнавателното управление на Генералния Щаб на РККА^[3] се създава специален свръхсекретен отдел, разположен не в Москва, а до село Топли Стан близо до Москва. Михаил Бородкин оглавява този отдел.

Към отдела била открита специална школа за децата на същите тези първоагенти, които след смъртта на Феликс Дзержински са отзовани от различните страни.

От една страна, родителите им вече са били готови на времето да посветят живота си за благото на младата работническо-селска държава. И не е тяхна вината, че се е наложило да играят по-различна роля от тази, която им е била отредена в началото.

От друга страна, децата им или са родени в други страни, или поне са живели там през първите си години, когато се формират привичките, навиците на речта и чертите на характера. Тоест на практика тези деца са чужденци.

Невероятно подозрителният Сталин с възторг посрещнал идеята те да бъдат изпращани за дълги години по месторождението им за изпълнението на разузнавателни функции. Това не са агенти на Коминтерна, а децата на хора, които на практика остават като заложници в страната. Така че Сталин можел да е сигурен до голяма степен, че новите агенти няма да се обърнат срещу него и да започнат двойна игра.

Предполагало се, че тези млади хора, снабдени с правдоподобна легенда, ще започнат просто да живеят и работят в други страни като местни жители и ще се постараят да достигнат максимален успех в живота.

За тази цел те имали всичко — добро образование, много пари, същите тези „брилянти за диктатурата на пролетариата“, за които напоследък се изписаха толкова глупости. А най-важното — успехът им е бил предвиден. Човек, убеден от детските си години, че трябва да стане министър, никога няма да се примири със скромното положение на обикновен банков чиновник. Той ще достигне минимум длъжността на управител на тази банка.

Владимир Бородкин, синът на Михаил Бородкин, естествено бил изпратен в САЩ. Името, под което се е легализирал там, е било известно в целия СССР само на няколко души, сред които не е дори майка му. Известно е, че именно Владимир Бородкин става най-значителният и успешен агент за влияние от целия випуск на школата.

Той няма провали — доказателството за това е фактът, че баща му не е пострадал при нито една от сталинските чистки.

Нещо повече, по време на войната Михаил Бородкин става заместник на началника на Главното разузнавателно управление на Генералния щаб генерал Голиков. А по-късно, след пенсионирането на Голиков, оглавява ГРУ.

Два пъти героят на Съветския съюз генерал-полковник Михаил Павлович Бородкин умира през 1967 година и е погребан на Новодевичето гробище.

— А жена му? — изскочи с въпрос Ломанов като дяволче от кутийка.

— За смъртта й не беше съобщено. Изобщо за нея се знае малко. Живеели са много затворено, говореше се, че Мария Бородкина е изключителна красавица. Но може би това са просто слухове. Дори и да е жива, което е малко вероятно — Лев Илич някак особено наблегна на последните си думи, — тя трябва да е на стотина години.

— Дааа, множко са… — със съжаление проточи Ломанов.

— Ето че ви разказах легендата за великия шпионин. Дълго се чудех кой от известните американски дейци би могъл да е Владимир Бородкин. Сред заподозрените от мен отначало бяха десет души, после останаха пет. По едно време сред тях беше, само не се смейте, Хенри Кисинджър.

Не крия, това предположение наистина ни разсмя. Въпреки че…

— Съдете сами — предложи Бугрицки, — Кисинджър е роден в Германия през 1923 година, през трийсет и осма емигрира в САЩ, чак през четиридесет и трета получава американско гражданство. И достига определени висоти, което напълно съответства на легендарния начин на живот на „великия шпионин“. Подозирах и други. Но така и не успях да направя избора си. Призовавам и вас в никакъв случай да не правите прибързани заключения, дори и ако ви се струва, че те лежат на повърхността. Разбираме ли се?

— Добре — обещах аз, макар че изводите вече се налагаха. Добре си спомнях онази първа, тогава безумна версия за Норман Кларк, която сервирах на Меркулов. Изглежда, че тази версия получаваше съвсем реални очертания…

— Повярвайте ми, много съм се занимавал с тези въпроси. И знам почти със сигурност например кой е бил главният агент за влияние в Англия, Франция, ФРГ, Италия, Аржентина и Испания. Не знам кой е бил в Япония, Китай и Швеция. Що се отнася до Япония и Китай, етническата специфика предполага, че това все пак са били жители на тези страни. Със САЩ също има много въпроси. Не е изключено последният велик шпионин вече да е умрял. И далеч да не е погребан в Кремълската стена, а някъде на Арлингтънското гробище например. Дори това е повече от вероятно. Всичко в света много се промени през последните години…

Лев Илич погледна замислено през прозореца, като че ли търсеше там белези, потвърждаващи необратимите изменения в околния свят.

— А може би прекалено преувеличаваме ролята на този велик агент. В крайна сметка легендата си е легенда. Вие естествено разбирате, че ненапразно ви разказах всичко това и че един от заподозрените беше именно Норман Кларк. Лично аз силно се съмнявам в това именно заради вашите американски открития. Легендата му в такъв случай е прекалено рехава. Но бях длъжен да споделя подозренията си… Още по едно, последно?

Ние, разбира се, се съгласихме.

Честно казано, всичко това беше страшно интересно, но не изглеждаше никак достоверно. Стори ми се, че прочитам същото съмнение и в очите на Ломанов.

Когато излязохме от блока, Сергей ми зададе само един въпрос: не ми ли прилича този Лев Илич на един наш познат, а именно откаченият полковник Улянов от Севастопол?

Наложи се да призная, че малко прилича.

 

 

Естествено, изпуснах работното време на магазина. Небръснат човек в бяла престилка, явно товарач, така ми лъхна на спирт, че ми се дощя да замезя.

— Край! Директора каза да не пускаме! Магазинът е затворен!

Всъщност какво щях да успея да купя за пет минути? След кратък размисъл напазарувах в едно по-представително магазинче, където имаше не само пиене, но и ядене. Скромната вечеря на следователя — сьомга, кисели краставички, пакет бисквити и бутилка водка. Продавачът твърдеше, че водката е от най-добро качество.

— Всеки ден продавам тука, за какво ми е да си поя постоянните клиенти с менте? — Той направо беше възмутен от съмненията ми относно произхода на напитката. — Купувам си стоката само от складове, нищо на черно. Мога да ви покажа и сертификат.

Той яростно започна да рови в дълбините на магазинчето, но аз казах милостиво:

— Добре, добре, вярвам ви. Благодаря.

— И аз ви благодаря — разля се в усмивка младежът.

От къщи, още с пакета в ръце, набрах номера на Марина.

— Ало! Марина, скочи до нас, ще пируваме! Имам сьомга.

— А хляб? А картофи? — Марина прекалено домакински възприе изказването ми за предстоящото пиршество.

— Имам водка — отвърнах уклончиво.

— Ясно — разсмя се тя, — чакай ме, сега идвам.

— Ще те чакам — обещах аз.

Майната им на всичките кагебисти, кагебистки и велики шпиони. Има по-важни неща в живота. Например да пийнеш водчица, гледайки веселите очи на Марина. Реших тази вечер да оставя настрана служебния си дълг.

Марина дойде след половин час, носейки грамадна раирана чанта, претъпкана с продукти.

— Я покажи какво си донесла, фейо от страната на плюскането. — Погледнах строго Марина, макар много да ми харесваше това, че внезапно е проявила такава наистина майчинска грижа.

Бях… как да го формулирам по-добре… трогнат, да кажем… Тя измъкваше пакетите един по един.

— Така… ето хляб, това са картофи…

— Може и небелени — предложих аз, гледайки картофите със съмнение.

— Добре де, сама ще ги изчистя — разсмя се Марина, — ето това са пълнени чушки, само трябва да се стоплят, от кулинарния магазин са, страшно вкусни, а това… — Тя тържествено извади красиво оформена кутия с някакви апетитни шоколадови трохички, ядки и зрънца на ярката картинка. — Това са мюсли!

— Мюсли? — втрещих се аз.

— Именно! Как можех да устоя на такова название? Сега ще разберем какво е това. Не, по-добре после, те май са сладки.

Повъртях кутията в ръце, на нея наистина пишеше на немски: „Мюсли“. Да се побърка човек, честна дума.

Направо е страшно да си „помюслиш“, какво ли няма сега? Даже тортата „Птиче мляко“, и нея я има на всеки ъгъл. Едно време трябваше да се запишеш цял месец по-рано в магазина, а сега какво — само да си отваряш устата и да ядеш. И да не забравиш да кихнеш двайсет хилядарки.

Впрочем не стигнахме до десерта. След като ометох две чинии от зачервените картофи, изпечени от Марина, и изядох почти цялата сьомга, защото Марина едва се докосна до храната, и след като двамата изпихме половин бутилка водка, ние кой знае защо се оказахме не на масата за чай, а напротив — в леглото.

През нощта станах, за да пия вода. После се върнах от кухнята в стаята и запалих цигара, застанал пред отворения прозорец. В блока отсреща светеха само два-три прозореца, нощният въздух бе прохладен и нежен. Погледнах Марина.

Тя спеше безметежно. Едната й ръка беше върху чаршафа, другата бе подложила под главата си. Тя сладко премлясна на сън.

Тогава видях на стената нагъл тлъст комар. Не можех да търпя такова нещо. Грабнах някакъв вестник от нощното шкафче и навих от него оръдието на убийството.

Марина не се събуди от силното изпляскване. И по-добре, защото не улучих. А не е лесно да признаеш на любимата си, че си претърпял поражение в битката с дребно беззащитно насекомо.

Хвърляйки вестника в ъгъла, машинално го погледнах. Беше „Вечерная Москва“ и естествено още не го бях чел. В очите ми се наби заглавието „Шерлок Холмс има собствен клуб“. На снимката веселяци с карирани каскети демонстративно пушеха лули в някакво помещение. Под снимката бе написано с дебел шрифт в рамка:

„Поредното заседание на Клуба ще се състои утре, 9 август, в 19:00 в Централния дом на медицинския работник на улица «Никитска».“

Е, всеки луд с номера си, свих аз рамене, лягайки си на свободното място. Все пак се наложи да побутна Марина. Но тя не се събуди и този път. Спеше като заклана.

Е, както често се случва, животът сам постави всичко по местата. Мразех ли Люба? Не, не изпитвах толкова силни емоции към нея. Само равнодушие. За мен тя престана да съществува. Въобще. А не умея да отмъщавам на жени. И не искам.

До Марина заспах бързо и спокойно. Сънувах море, скали и отвратителен скорпион, пълзящ целеустремено по горещите камъни.