Фридрих Незнански
Първата версия (21)

10.
Зная едно от имената

5 август 1994 година

Естествено, пристигнах пред новата сграда на института „Склифософски“ извън приемното време. Но какво да се прави — нямах друга възможност, така че ми се наложи да извадя служебното си удостоверение, което предпочитам да не правя, без да е изрично необходимо. В дадената ситуация изобщо не можех да мина без него. Показах удостоверението си не на класическата кротка бабичка от близкото минало, а на двама здравеняци в петниста защитна униформа. Те го разгледаха с опитно око и уважително ми разрешиха да мина.

Много добре разбирам администрацията на болницата. Не им стигат единичните идиоти, наяли се с таблетки или наркотици и устройващи нападения в търсене на нови, ами се появиха и всякакви бандити, които държат да счупят главата на лекарите за това, че не са успели да върнат на белия свят някой застрелян или, обратното, че все пак са върнали някой неугоден към живота.

Освен това съвсем наскоро имаше няколко случая, когато доубиваха ранените направо в болничната стая. Без да се отделят от леглото, така да се каже.

За щастие пред стаята, където според моите сведения лежеше Грязнов, се разхождаше съвсем истински милиционер със съвсем истински автомат. На него вече без угризения на съвестта му показах картата си. Но отначало не влязох в стаята, а попитах сержанта къде да намеря дежурния лекар.

— Ще се качите на горния етаж, ето там е стълбата, нали виждате, точно след шкафа?

Кимнах. В кабинета на дежурния лекар видях млада симпатична девойка.

— Извинете, къде бих могъл да намеря дежурния лекар? — попитах я изключително учтиво.

— Всъщност той е пред вас. А какво ви интересува, младежо? И как влязохте тук? И защо сте без престилка?

Симпатичната девойка не стига че се оказа лекар, ами и строг на всичкото отгоре. От изненада се смутих и вероятно дори се изчервих.

— Виждате ли, аз всъщност съм от прокуратурата. Генералната. Следовател. Специален. — Абе защо изведнъж проговорих в телеграфен стил? — Александър Борисович Турецки.

— Светлана Викторовна Колесникова. Лекар от хирургическото отделение — представи се тя. — Сигурно идвате при онзи невъзпитан майор с огнестрелната рана в рамото?

— Защо невъзпитан? — Направих се на крайно учуден. Но всъщност много се зарадвах — щом Грязнов псува и му се карат за това, значи още е рано за траурния марш.

— Защото употребява ненормирана лексика. И злоупотребява. А сестрите са ни нови, направо от училището…

— Добре, добре, ще го порицая от името на прокуратурата. Кажете ми, как е той?

— Нормално. Играе шашки сам със себе си. А иначе е загубил много кръв. Раната не е много опасна, куршумът е излязъл през меките тъкани на рамото. Костта не е засегната. Късметлия е вашият майор. Все пак това е лявото рамо. Малко по-надолу, и щеше да засегне сърцето… Но това все пак не е повод да плаши сестрите.

— Мога ли да го посетя?

— Ако не ви разреша, пак ще го посетите, нали? — зададе тя риторичен въпрос. — Така че посетете го.

— Благодаря — казах искрено.

И тогава тя най-после се усмихна. И веднага видях, че е необикновено красива. Прав тънък нос, огромни сиви очи, ослепителна усмивка… Изпод бялата шапчица се подаваха светлоруси, дори на вид меки коси. А очертанията на шията, високата гръд, тесните длани с дълги красиви пръсти…

— Извинете, а може ли някой път да ви се обадя, Светлана Викторовна? Не по работа?

Тя ме огледа от главата до петите с оценяващ поглед. Радвах се, че съм си облякъл нова риза.

— Телефона на отделението можете да научите в регистратурата. Що се отнася до мен лично, аз съм дежурна на всеки три дни. Така че — щом искате, обаждайте се. Тук наистина понякога е потискащо вечер.

 

 

— Какво става, човека с мръсната уста, жив ли си?

Слава лежеше на високо легло на системи, но се създаваше впечатлението, че той е прикрепен към тях, а не обратното.

Тоест ако не беше системата, сигурно никаква сила не би могла да го задържи в болничното легло.

Лицето му, макар и бледо, беше съвсем жизнерадостно. Изглежда, печелеше трудната партия по шашки. Срещу себе си. Малката дъска с магнитни шашки лежеше на гърдите му и със свободната си дясна ръка Грязнов вече правеше решаващия ход.

— Привет! — обяви той, подавайки ми ръка. И се намръщи. Явно дори не много резките движения причиняваха болка в рамото му. — Виждаш ли, Саня, до какво водят водните процедури в кофти компания…

Измъкнах пакет портокалов сок и връзка банани и тръснах всичко на високото шкафче до леглото.

— Саня, да не би всички да сте решили, че съм се превърнал в маймуна? Отвори чекмеджето.

Отворих го и занемях. С бананите, натъпкани там, наистина можеше да се нахрани цяло стадо маймуни. При това едри.

— Е, братле, ще преядеш.

— Да ми беше паднало това шкафче преди трийсет години, щях да го омета за половин ден. А сега погледни през прозореца — навсякъде е пълно с банани.

Машинално погледнах през прозореца. Не открих бананови дървета. Бяхме на третия етаж и прозорецът гледаше в двора на болницата, където се намираха старите сгради, а по-нататък, тоест по-близо до „Садовое Кольцо“, се виждаше главното здание на института. Май навремето това е била странноприемницата на граф Шереметиев.

— Е, разказвай какво ти се случи, как стигна до това положение — кимнах към системата.

— Как, как… От много акъл. Щото се бутам пред по-големите, пред ОМОН тоест. Разбираш ли, даже жилетка не си сложих. Откъде да знам, че тези момчета ходят и да се парят с макаров. Добре поне че не с калашници или гранатомети вместо брезови метлички.

— Човек се учи, докато е жив — казах изключително назидателно, като че ли не ме бяха халосали по главата съвсем наскоро, когато заех безкрайно удачна позиция в храстите цариградско грозде, кой знае защо забравяйки да се огледам преди това.

— Слушам, другарю генерал — отсечено каза Слава и се опита да се изпъне. — Разрешете да продължа доклада.

— Давай.

— Единия го очистиха омоновците, оня, дето ме продупчи мене. Затова пък останалите ги прибраха топли-топли. Даже насапунисани. Нашият Волобуев сега хапва постна супичка в Бутирка заедно с тях. Скоро цялата група в раирани хавлии ще се запознаят с Александра Ивановна. Е тогава не им завиждам. — Грязнов тъжно клатеше глава в знак на чисто човешко съчувствие.

— Добре, Слава, оправяй се бързо, а аз трябва да бягам в прокуратурата. Дългът зове, братле.

— До скоро! — Грязнов пак нареждаше шашките на дъската, готвейки се за нова неизбежна победа.

 

 

В кабинета ми, както винаги на компютъра, седеше Серьожа Ломанов. Но този път не разсъбличаше жени и не воюваше с Украйна, а внимателно, сектор по сектор изучаваше компютърната карта на Ню Йорк. И явно пренасяше данните във вече съвсем персоналния си компютър, тоест просто ги запомняше.

Освен всичко друго на бюрото му лежаха няколко справочника и пътеводителя за Америка. Един от тях дори беше на руски. Оказа се, че е издаден не в Русия, а именно в Щатите. Значи вече работят специално за нас. Дреболия, но е приятно.

— Всичките ни документи и визи вече са готови — каза Ломанов, откъсвайки се от плана за секунда. — Между другото обадих се на един приятел, той живее в Куинс, да ни посрещне. Ще можем и да пренощуваме у тях. Защо да харчим пари за хотел? Може да са служебни, ама не са излишни.

— Е, добре — казах аз.

И ние се задълбочихме в бумагите, приготвени от Серьожа. Предстоеше ни да разработим плана на действията си. Решихме за всеки случай да не се обаждаме на Нанси Спиър от Москва. Ще се появим на живо. Честно казано, нямах никакво желание да забърквам Нанси в нашите работи, но едва ли ще успеем да се справим без нейната помощ.

Обадих се на Меркулов, но него го нямаше. Валерия Петровна ми съобщи, че той ще дойде направо на летището, за да ни изпрати. Жизнерадостният глас на Меркуловата секретарка предвещаваше лятно време.

 

 

— Онази рижа кука още ли е жива? — попита Андрей Леонидович Буцков, галейки черната Клеопатра, разположила се на коленете му.

Луиза седеше на масата и с огромен интерес душеше телефона.

— За съжаление, да, Андрей Леонидович. Намира се в института „Склифософски“, новата сграда, третия етаж. Стая номер трийсет и две. Раната му не е много тежка. След няколко дни ще го пуснат вкъщи. Охранява го един милиционер, въоръжен с автомат. Плюс охраната на болницата, но това са дреболии. — Степашин докладваше, без да поглежда в деловата си папка.

— Третият етаж, казваш?

— Да, третият, прозорецът гледа към двора на болницата.

— Необходимо е да бъде изпратен на гробищата, а не вкъщи — каза Буцков, галейки с особена нежност копринения черен гръб на котката. — Дори съм готов да отделя специална графа за разходи за поддържането на гроба му в образцов ред. А и да финансирам погребението. За сметка на фонда естествено.

— Да, изпращането на човек в последния му път е нещо свято — съгласи се Степашин, скромно свеждайки очи.

И двамата високо ценяха черния хумор не само в добрите криминални романи, но и в ежедневието. Той, хуморът, силно украсява това всекидневие.

Рижата Луиза остави телефона и се прехвърли на огрения от лятното слънце перваз. На ярката светлина мустаците й изглеждаха седефени. Андрей Леонидович я погледна топло и се върна към работата:

— Какво става с новите договори?

— Засега всичко е наред. Последните предложения не срещнаха никаква съпротива. Според пресмятанията на нашите икономисти контролираме между петнайсет и двайсет процента от недържавната търговия с нефт и нефтопродукти, които преминават през Москва.

— Това наистина е приятна новина. Но засега е доста скромно. Бих искал не по-малко от трийсет и три. Тогава ще можем съвсем цивилизовано да диктуваме условията и цените си.

— Ще ги достигнем, Андрей Леонидович. Всичко е в нашите ръце.

— Какво става с Прибалтика?

— Сега имаме много добре организиран канал през Нарва. Предлагам пратките оттам изобщо да не идват в Москва. Можем бързо, да подготвим база за прехвърляне на товарите във Воронеж. Хем е по-близо до мястото на доставка, хем е по-спокойно. А щетите от онази задържана пратка вече са покрити.

— Похвално. Но няма да им изказваме благодарност. Иначе ще се разглезят. Така. Дай сега най-неприятното.

Клеопатра като че ли почувства напрежението на стопанина си, протегна се и скочи на пода.

Степашин въздъхна дълбоко и отвори деловата си папка. Но говореше пак, без да гледа в нея.

— Загубихме Свен. Прибрани са четирима. Гномът, Къртицата, Люсик и Плешивия.

— Знам — отривисто каза Буцков. — По-добре ми кажи, как се държат на следствието?

— Засега никак. Държат си на правата. Но още не са се заели с тях както трябва. Възможно е да ги разпитва самата Романова. А тя е опасна жена.

— Не обича ли дрънкулките?

— За съжаление обича само работата си. А особено в този случай, когато е ранен неин много отдавнашен сътрудник, може съвсем да озверее.

— Така, те са предупредени, че ако се разприказват…

— Та при нас, Андрей Леонидович, всеки е предупреден за това още от самото начало.

— Никога не е излишно да им се напомни. Повторението е майка на знанието. В случай че някой все пак проговори, имай грижата да осигуриш адекватни на лошата постъпка мерки.

Степашин си отбеляза в папката, а Буцков си записа нещо в своя кондуит със златен обрез.

 

 

… Двамата с Ломанов пристигнахме в Шереметиево в два и половина. Обадих се на началника на митницата по вътрешния телефон. Той кой знае защо много радостно ми съобщи, че ни очаква заместник-генералният прокурор. И че трябва да отидем в дясното крило на залата за излитащи. Вляво от гишетата ще ни чака офицер от митницата.

Офицерът се оказа много симпатична жена, все пак погледна проформа паспортите ни и ни преведе през служебния вход зад границата. Защото на практика митническият пост, през който минахме толкова лесно, е не друго, а държавната граница.

Костя Меркулов ни чакаше в кабинета на началника на митницата. След като ни поздрави, началникът се извини с неотложни дела и ни остави сами.

— Твоят приятел от американското посолство май нямаше голямо желание да посетиш далечната му родина — усмихна се Константин Дмитриевич, здрависвайки се с нас. — Имаше някои усложнения покрай издаването на американските визи. Наложи се да задействаме външното министерство. Но за всеки случай бъдете готови за това, че някой ще ви посрещне в Ню Йорк. Не се качвайте на първото попаднало ви такси — усмихна се той не особено весело.

— Всъщност ще ни посрещне един приятел на Серьожа…

— Добре, добре. Но все пак се постарайте да действате предпазливо.

Май и самият Меркулов не вярваше много, че ще бъдем внимателни, разсъдливи и предпазливи. Но ние самите вярвахме свято в това. Особено аз. Главата ми беше залогът. Тя още помнеше предателския удар в село Жуковка.

— Ако има нещо, свържете се директно с посолството.

Меркулов ми подаде листче с телефонни номера, написани с неговия акуратен почерк.

— Константин Дмитриевич, изясни ли се нещо относно вилата?

— Естествено! Във вила номер двайсет и едно в село Жуковка, принадлежаща на стопанското управление на Службата за външно разузнаване, живее полковник Владимир Петрович Фотиев, началникът на Втори спецотдел на СВР. Прави си изводите, Саша.

— Даааа — проточих аз, — не е зле. Е, ще помисля.

Помолиха пътниците от нашия полет да се качат.

— Е, момчета, на добър път — каза Меркулов.

 

 

Когато самолетът се откъсна от земята, вече знаех кой има най-непосредствено отношение към смъртта на Баби.

Там, в бълнуването ми, имаше два силуета. Човек с щръкнала коса и друг със странни заострени уши… Спомних си думите на мъртвата балерина Олга Лебедева:

„— … освен това тези вълчи уши…

— Вълчи уши ли? — попитах аз.

— Ами да, такива едни заострени отгоре. Ако ги видиш веднъж, ги запомняш завинаги…“

А малко по-рано ми беше казала за същия този човек:

„Той ми се обади сутринта, каза, че е полковник Фотиев от Службата за разузнаване и че трябва да проведе с мен важен разговор…“

А сега се оказа, че е свързан и с изчезналата колекция на Кларк.

Да, направо чудовищен злодей в собствен сос, като че ли слязъл от страниците на чуждестранно криминале…

Сега знаех името му — Владимир Петрович Фотиев.

Какво пък, съвсем навреме — ехидно се обади моят вътрешен Турецки, — направо е жизненоважно да го знаеш сред белите облаци, отдалечавайки се с всяка минута на десетки километри от Москва.

— Чай, кафе, минерална вода, водка, вино?

Вдигнах глава. Ломанов вече си беше взел чашка кафе и ослепителната усмивка на стюардесата явно бе предназначена за мен.

Избрах минерална вода.