Фридрих Незнански
Първата версия (25)

4.
Лице в лице

8 август 1994 година

Полетът през Монреал и Букурещ с многочасово висене по летищата плюс времето, което не беше в наша полза, ни отне на практика цяло денонощие.

Не бяхме съобщили в Москва кога ще пристигнем, затова никой не ни посрещна, а за няколко долара един възрастен глуховат таксиджия с удоволствие ни закара по домовете.

Успях да се добера до родната прокуратура чак едно денонощие след като с Ломанов излетяхме от Детройт.

След като набързо надникнах в кабинета си и поздравих Верочка, която ми съобщи, че Ломанов току-що се е обаждал и ще пристигне след половин час, аз се качих при Меркулов.

Е, тази вечер май наистина ще завали, разбрах го по мрачната възраст на Валерия Петровна. Леко се проясни, когато тя ме видя и учтиво се усмихна:

— Константин Дмитриевич ви очаква!

— Днес изглеждате като никога! — казах с патос, който удиви и мен самия.

Явно немного гостоприемната за мен, но винаги усмихната Америка бе оставила някаква следа. Усещах се, че лицето ми започва често да се разлива в усмивка дори и без да го желая. Изглежда, това американско автоматично движение се придобива изключително бързо.

Тя направо се разтопи. Не, май днес дъждът ще се размине.

Костя седеше зад голямото си бюро, като че ли се беше сраснал с работното си място.

— Да не би да нощуваш тук? — попитах го вместо поздрав.

— Абе един-два пъти през последните седмици за малко да остана — засмя се Костя. — Как пътувахте?

— Като птици. Буревестници. Оказва се, Костя, че светът е пълен с чудеса.

И аз разказах на Меркулов за всичките ни американски открития. Плюс факта, че един от крупните получатели на пари от фонда „Спиър“ е бил Фондът на воините интернационалисти. Тъй че кръгът лека-полека се затваряше.

Костя особено се развълнува от историята за това, как се измъкнахме от преследването.

— Що за човек е този Норман Кларк, или как би трябвало да го наричаме сега? Лъже-Кларк? Или Кларк Втори? И нашите разузнавачи, и американците ни пречат. Така че американският ти приятел от посолството беше прав, като те предупреждаваше за опасността.

— Броуди? Не се съмнявам, че точно неговите хора се опитваха да ни изблъскат в Чикаго.

— М-да… Тебе е трудно да те изблъска човек. — Костя явно бе доволен от мен.

— Какво става с Грязнов? Още ли не са го изхвърлили от болницата за сквернословие?

Меркулов стана мрачен.

— Сега, слава богу, вече си е вкъщи… Знаеш ли, срещу него имаше покушение.

Това беше толкова нелепо, че за малко не се разсмях.

— Съвсем истинско покушение, стопроцентово, ако изключим резултата. Грязнов се отърва с лека уплаха, а прозорците на института се потрошиха. Хвърлили са граната в прозореца на стаята му, която благополучно се взривила. Само че в стаята не е имало никой. Представяш ли си, идва си Грязнов от процедури, според неговите думи, а аз си мисля, че просто от тоалетната или от пушкома, а стаята му на практика я няма. Беше и изчезна. Само стени, стъкла и изплашени сестри наоколо. За една бройка да получат удар, не са знаели, че Грязнов не обича да лежи.

— Има ли пострадали? — намръщих се, като си представих какво би могло да стане, ако Грязнов беше ранен малко по-сериозно.

— Леко е пострадал милиционерът на пост. Взривната вълна е избила вратата на стаята и го е съборила.

— И как мислиш, чие дело е това?

— Виждаш ли, Саша, всичко прекалено си съвпада. Според логиката на нещата всички пътища кой знае защо водят към Буцков. През цялото време напоследък Слава се занимаваше с неговия фонд, това първо. Раниха го при задържането на хора на Буцков, това второ. И веднага щом двама от арестуваните хора на Буцков започват да дават показания, ги намират мъртви в обща килия в Бутирка, това трето. Съвпаденията май са прекалено много, за да са случайни? Не смяташ ли, Саша?

Смятах.

— Плюс разследванията по повод нефтените убийства, които пак по някакъв начин са свързани с Буцков. Не директно, но все пак са свързани.

— А какво е станало в Бутирка? Разкажи ми по-подробно. Не съм в течение, нали знаеш.

— По-добре се свържи с Александра Ивановна. Тя лично водеше разпитите. И между другото изясни кой е убил Олга Лебедева.

— Волобуев?

— Същият. Партньорът му се разприказва. Сега и двамата са мъртви и мълчат като риби. Другите двама, които прибрахме от банята, са живи, но също мълчат. И мисля, че няма да кажат нищо.

— Тогава трябва да ги притиснем с нещо.

— Ами освен подозренията на практика нямаме нищо срещу тях. И в банята се били оказали случайно, а не познавали никакъв Буцков и не искали и да знаят за него. Пък и това е вярно, официално за Буцков са работели само тези двамата, които са били при балерината и които сега са мъртви. А онзи гад, дето стреля по Слава, е убит при ареста, както знаеш. И още един момент хич не ми харесва. Нещо момчетата от СВР отдавна не са се обаждали. Сто процента се спотайват. Готвят ни някаква гадория.

— Ще видим — казах аз, — освен това няма да ни е за първи път…

— Гледам, там, в Америка, си станал философ.

— Ще станеш, къде ще ходиш, мъртвите като почнат внезапно да се раздвояват — промърморих. — Освен това имам лични сметки с тези момчета.

— Какви сметки?

— Знаеш ли кой е убил Баби Спиър и ме е накиснал в ролята на убиец?

— Нима полковник Фотиев?! — изуми се Меркулов.

Аз също за пореден път се изумих от усета и проницателността на Костя. Та той знаеше само, че на Фотиев принадлежи вила номер двайсет и едно.

— Как се сети?

— Хитър си, Турецки, ама аз съм още по-хитър. — Меркулов беше изключително доволен, че е познал. — Последният ти въпрос преди Америка беше за Фотиев, така че понаучих за него това-онова. Тази комедия с трагичен край е изцяло в негов стил… Втори спецотдел, който ръководи, се занимава именно с такива гадории. — Меркулов се намръщи гнусливо.

— Нищо — казах аз, стискайки зъби, — ще се разплатя с него за Баби.

— Само че без самоинициативи, моля те. — В гласа на Меркулов се чувстваше по-скоро не заповед на началник, а молба на приятел. — Дръж ме в течение — добави той на сбогуване.

— Слушам и се подчинявам! — възкликнах аз и вдигнах ръка в пионерски поздрав.

Валерия Петровна ме изпрати с ласкав поглед. Все пак колко много значи казаният навреме комплимент, дори и най-дребният. Барометърът показваше изключително ясно време.

 

 

Ломанов седеше пред компютъра и вкарваше в него данните от американските документи. Не пожелах да го отвличам от това благородно дело, само го тупнах по рамото на път към бюрото. Той кимна, без да откъсва поглед от екрана.

Набрах номера на Романова.

— Ало! Саша, аз самата смятах да ти се обадя. Свободен ли си сега?

— За любимия МУР — винаги!

— Тогава хуквай насам. След един час ще се появи Андрей Леонидович Буцков. Не си го забравил в Америка, нали?

— Може ли да го забравиш…

— Значи си в течение на последните произшествия?

— В най-общи линии.

— Тогава побързай, ще ти обрисувам тези линии по-подробно.

— Тичам, Александра Ивановна — казах вече не в слушалката, а тръгвайки.

За петте минути, през които пътувахме от прокуратурата до „Петровка“, неизтощимият чичо Стьопа успя да ми разкаже само един виц:

— Значи така, Сан Борисич! Една старица с интерес се навежда над детската количка. „Какви прелестни близнаци! И двете ли са момчета?“ — „Не, това отляво е пъпеш.“

Вече пред кабинета на Романова разбрах, че както винаги чичо Стьопа ми е разказал виц съвсем на място. Само дето засега не разбирах чий гроб съзерцавахме в Щатите и кой от двамата Кларковци е момче, а кой пъпеш. Че навелата се с интерес старица съм аз, въобще не се съмнявах.

— Не, само си помисли, Саня! Пречупих го като дете! Ти, викам, Кротов, си убил балерината, знам го със сигурност и ще ти осигуря смъртно наказание, бъди спокоен. А той пребледня и почна да мънка, целия жълт-зелен, не съм я убил, вика, не съм я убил. Аз му викам — убил си я. Именно ти. А той казва, Гнома я уби. Представяш ли си? Даже не ме остави да се развихря като хората.

— А вторият?

— Волобуев, тоест Гнома, се оказа по-корав. Но пък е оставил отпечатък у Лебедева. Така че и той нямаше причина да се инати.

— А те ли натопиха Буцков?

— Къде да ходят милинките? И двамата са на официална заплата при него във фонда. Пък и с мокро дело на главата няма как да се инатиш. Но от друга страна, освен пръстчето отначало нямах нищо. Така че момчетата ми помогнаха. Но помогнаха и на себе си… Да се окажат на оня свят. Явно връзките на тази измет са добри.

— Как са ги премахнали?

— Удушили са ги тихо в килията през нощта. И никакви следи. Идеално убийство. Въпреки че във всяка килия има наши хора, но знаеш как е, сега където трябва да има двайсет души, лежат сто. Спят на смени. В такава тълпа можеш да удушиш и слон, без да оставиш никакви улики.

— А Буцков от какъв зор идва?

— Единствено заради сътрудниците си. Не можем да го засечем истински. И той го знае много добре. А няма да се хване като глупак. Ще изскочи като змиорка. Но няма да е излишно да си поговорим с него. Имаме въпроси, имаме. Нека да се почувства малко нервен отначало. Пък после ще му припомним и балерината, и гранатата. И по-големи от него сме ги гепвали за топките. — Александра Ивановна се разсмя доволно.

В кабинета надникна дежурният милиционер.

— Александра Ивановна! Пристигна Андрей Леонидович Буцков. Да почака ли?

— Как ще чака! Извикай го миличкия.

През открехнатата врата чухме звънкия глас на дежурния да казва с уважение:

— Ето от тук, ако обичате!

Вратата се отвори широко и в кабинета решително влезе едър набит човек. От фигурата му направо лъхаше на солидност, охолство и увереност.

Тъмносивият костюм явно беше купен в някакъв много скъп магазин, може би в един от тези, които мярнах на Пето авеню в Ню Йорк. И вратовръзката му струваше не по-малко от стотина зелени. Както се казва, хубав живот. Но работата не беше само в сакото.

Пред нас стоеше човек от този тип хора, които наричат силните на деня. Той би изглеждал еднакво добре и в министерско кресло, и с генералски пагони, и на заседания на Думата. Но с най-голяма радост бих го видял на подсъдимата скамейка. Тъй като този човек бе крайно опасен.

Спомних си, че именно така го нарече Олга Лебедева, описвайки срещата на Дейвид Ричмънд и Норман Кларк с човека с розов белег над лявата вежда. Именно този белег поставяше всичко на място. Не, все пак Андрей Леонидович Буцков най-много приличаше на глава на мафиотски клан. Умен, ловък, хитър и безмилостен „кръстник“…

— Седнете, Андрей Леонидович — предложи Романова с ласкава усмивка.

— Благодаря — каза той, сядайки в креслото срещу Александра Ивановна. И без да чака въпроси, заговори сам: — Длъжен съм да заявя, че ръководството на Фонда на воините интернационалисти ме упълномощи да заявя, че ще настояваме пред обвинението за максимално строго наказание за нашите сътрудници Волобуев и Кротов, които по неизвестни засега причини са оказали съпротива на представителите на милицията.

Той беше строг, сериозен, а гласът му звучеше даже малко трагично. Направо древен грък.

— Целият ни фонд и лично аз като негов ръководител сме дълбоко разтревожени от това, че върху нашата дейност, насочена към моралната и социална реабилитация на воините интернационалисти и семействата им. Може да бъде хвърлена сянка заради неблаговидната простъпка на нашите сътрудници.

— Гражданите Волобуев и Кротов бяха удушени тази нощ в килията в Бутирския затвор — спокойно прекъсна тирадата му Романова.

— Как? Нима такова нещо е възможно? — с патос и почти искрено удивление в гласа възкликна Буцков.

— Да, да, Андрей Леонидович, оказва се, че е възможно. — Александра Ивановна поклати глава, като че ли осъждаше безпорядъка в пенитенциарното заведение. — Сигурно знаете в колко тежко положение се намират сега затворите и следствените изолатори…

— Да, четох в пресата. В най-близко време фондът ще преведе значителна сума на сметката на Бутирския затвор.

— Добре, добре, Андрей Леонидович. Да минем по същество. Моля ви, погледнете тези фотографии. Познавате ли някой от тези хора?

Сред двайсетината снимки на бюрото бяха тези на Волобуев, Кротов, Сергеев и Зулфикаров (тези двамата бяха арестувани в сауната на завод „Орджоникидзе“ и явно имаха отношение към фонда на Буцков, въпреки че официално не се числяха към него), Дейвид Ричмънд, Олга Лебедева, Наталия Дудина и Норман Кларк.

Разбира се, в известна степен му разкривахме картите си, но това трябваше да го накара да бъде по-малко предпазлив. Надали веднага, но поне след това. Ако дивият звяр се спотаи в дупката си, или го измъкват оттам, или го подмамват да излезе.

Буцков извади от вътрешния джоб на сакото си инкрустирана със седеф кожена калъфка, а от нея с два пръста измъкна очила с тънка златна рамка. После дълго време ги изтрива с някаква специална кърпичка, преди да ги постави на носа си. Честна дума, с очила той заприлича малко на нашия министър-председател, само че по-млад и може би по-самоуверен.

— Така — солидно каза Буцков и внимателно заразглежда фотографиите. — Ето тези двамата естествено ги познавам — това са моите… бивши сътрудници Волобуев и Кротов… — Той отдели двете снимки настрана. — Друг май не познавам… Въпреки че чакайте… — Той взе снимката на засмения Дейвид Ричмънд и внимателно се вгледа в нея. — Да, мисля, че това е той. Сега не мога да ви кажа точно как се казваше, но това е този представител на американското посолство, чрез който нашият фонд организира пътувания в летни лагери в САЩ за децата на загиналите в Афганистан. Точно така, това е той.

— Защо, не си ли спомняте името му?

— Не, знаете ли, вече не мога да си го спомня. Покрай работата ми се налага да се срещам с толкова много хора, че не можете да си представите, Александра Ивановна. Впрочем ако това е толкова важно за вас, мога да потърся в документите. Да ви се обадя ли, когато науча?

— Не, няма нужда — отсече Романова.

— А тези двамата не ги ли познавате?

Извадих от общата купчина снимките на Олга Лебедева и Норман Кларк.

— Не, не ги познавам, уважаеми Александър Борисович — спокойно отвърна Буцков, след като хвърли един поглед на снимките.

Интересна работа! Мен обаче, изглежда, ме познава. Интересно откъде? Романова не ни е запознавала. Реших да се направя, че не съм забелязал пропуска му. Или това беше предизвикателство? Един вид, високо седя, надалече виждам.

Но щом той не играе по правилата, и аз реших да измъкна от ръкава си скрития джокер:

— А аз, Андрей Леонидович, имам малко по-различни сведения по този въпрос — гласът ми беше толкова сладък и медоносен, че чак на мен самия ми стана противно, — а именно, че на двадесети юни тази година на верандата на крайградския ресторант „Самовар“ се е провела среща. Делова среща. Между вас, Андрей Леонидович, сътрудника на посолството на САЩ Дейвид Ричмънд, чието име така и не успяхте да си спомните, и Норман Кларк, известен американски издател и бизнесмен. А ето и същата тази Олга Лебедева, която е била в ресторанта заедно с Ричмънд, а след това е била убита от вашите хора… — Подадох му снимката на Олга, но той не пожела да я погледне.

Настъпи тягостна тишина. Романова като че ли искрено се наслаждаваше на объркването на Буцков, но той бързо се взе в ръце.

— Ако това е официален разпит, отказвам да отговарям в отсъствието на адвоката си. Ако е просто разговор, уморих се от него. И бих искал да се сбогувам с вашето прекалено гостоприемно заведение. Имам много работа.

Александра Ивановна бързо ме погледна и аз също толкова бързо й намигнах.

— Да, това е само беседа и можете да си вървите.

Когато вратата се затвори зад външно спокойния, но всъщност разярен Буцков, Романова се усмихна:

— Е, Саня, май си разровил змиярника. Знаеш ли, даже аз, дето съм видяла бая, чувствам, че тоя тип е адски опасен. Слушай, Саня, може би да ти дадем охрана, иначе…

— Абе какво сте се хванали всички с тази охрана! — изнервих се аз. — Стига ми и това, че не се разделям с пистолета си. Скоро ще почна да си го слагам под възглавницата. Само това ми липсва, да почна да се страхувам от всякаква измет.

— Добре де, добре, успокой се, знам, че си герой — примирително каза Романова.

— А къде е Слава Грязнов? Продължава ли да ближе рани?

— Не, от сутринта е на работа. Беседва в кабинета си с някакъв рошав.

— Отивам да навестя ранения си приятел.

— Обаждай се — кимна Романова, която вече бе потънала в записките си.

Кабинетът на Грязнов се намираше на горния етаж. На минаване през фоайето се здрависах с ченгетата, които с интерес, като малки деца, гледаха криминалната хроника по телевизията. Като че ли не се сблъскват с това всеки ден. Точно в този момент на екрана показваха разкошен син мерцедес, покривът на който беше отворен като консервна кутия.

Говорителят обясняваше, че мерцедесът е принадлежал на господин Соломатин, председател на управителния съвет на Нефтегазбанк. Когато колата на банкера минавала по улица „Осипенко“, където се намирал главният офис на банката, по пътя й било взривено жигули, явно натъпкано догоре с експлозив. Господин Соломатин, шофьорът и двамата телохранители загинали. Взривът е бил задействан най-вероятно с помощта на дистанционно управление.

— Нефтената война продължава — мрачно завърши съобщението си говорителят.

Момчетата зашумяха и се заеха да обсъждат подробностите на произшествието. Отидох в кабинета на Грязнов.

Той ми посочи стола с кимване и продължи разговора си с обрасъл до невъзможност човек с вид на бохем. Както скоро разбрах, това беше художникът, направил за Дудина копията на творбите от колекцията на Кулчински, които впоследствие бяха задържани на митницата в багажа на господин Терхузен.

— Наташа е свят човек — убедено казваше обраслият.

Даже не успях да разбера веднага, че този високопарен отзив се отнася за Дудина-Личко. Какво да си говорим, оказва се, че хората наистина са многолики.

— Разбирате ли, господин майор, тя искаше да предаде колекцията на мъжа си в Костромския областен музей. Мъжът й беше родом оттам. Но искаше да си запази в негова памет копия на най-интересните творби. Разбира се, аз се съгласих. Даже не съм взимал пари за работата, само за материалите…

— Кажете, Миша, за пръв път ли правехте подобни копия по молба на Наталия Юриевна?

— Е, не бих казал, че са били много, но съм правил някои неща. Например миналата година, когато мъжът й още беше жив, те ме помолиха да реставрирам няколко икони. Две от шестнайсети век и една от петнайсети, нещо изключително — „Огненото възнесение на Илия“, знаете този сюжет, нали?

— Да — не много уверено отвърна Грязнов. — И тях ли са смятали да подаряват на някого?

— Разбира се, те смятаха да предадат всички свои икони на храма „Голямо възнесение“. Нали го знаете, до Никитските врати, още Пушкин се е венчал там с Наталия Гончарова. Точно така казаха, че ще ги предадат в чест на Наталия Гончарова. Тоест това, разбира се, не е съвсем каноничен ход — усмихна се рошавият Миша, — но все пак беше много важно за Наташа.

— Е, всичко е ясно — каза Грязнов, — благодаря ви, Миша. Прочетете и се подпишете, моля ви, тук и тук.

— Какво има да чета, и така ви вярвам.

И Миша, без да гледа, се подписа на посочените места.

— Откъде го изкопа? — поинтересувах се аз, когато вратата се затвори зад художника.

— Елементарно, Уотсън. Беше достатъчно да покажа в училището „1905“ неговата работа и веднага ми казаха името му. Талантът, братче, е нещо рядко, няма да се загуби. Но е адски смотан! Всъщност ти сам видя. Главата си режа, че не се преструваше.

Този път не ми беше жал за главата на Грязнов, защото най-вероятно беше прав.

— А самите картинки? Още ли не сте им хванали следите? Все пак са народно достояние.

— Ох, не, Саша, страхувам се, че ще отлетят картинките… Разбираш ли, Дудина се измъкна благополучно от нас.

— Тоест?

— Няма я никъде, нямам достатъчно хора да следят всяка нейна стъпка. Три дни вече не се е появявала вкъщи. Или ни разиграва, или заравя картинките в земята. Нищо, ще изплува. Раздадохме на граничарите и митничарите и опис на картините, и нейния образ. При това в два варианта — като жена в разцвета на силите си и като престаряла бабичка. Нали знаеш, тя си пада артистка. „Наташа е свят човек“ — каза той с придихание.

Така ловко изимитира Миша, че не можах да не се разсмея.

 

 

Рижата хитра Клеопатра и черната аристократична Луиза винаги прекрасно чувстваха настроението на стопанина си. Затова се криеха зад сейфа, докато яростта на Андрей Леонидович утихне.

— Андрей, не си го слагай на сърцето. — Степашин отпи от малката си чашка коняк.

— Как ги мразя! — изръмжа Буцков.

Но все пак седна срещу Степашин и гаврътна чашата си на един дъх.

— Добре, добре, успокой се. На практика победихме. Сега, може да се каже, си имаме и собствена банка. Така че отсега нататък можем да се смятаме за нефтени крале. Тоест ние с теб сме почти като арабски шейхове. Остават само харемите. Но това е въпрос на време.

Степашин се усмихна подчертано сладострастно, но Буцков само се намръщи. Степашин се опита да атакува шефа от друг ъгъл.

— Във всеки случай парите, които спечелихме, вече не могат да се похарчат. Сега чрез контролираните от нас банкови структури можем спокойно да попълваме специалните си сметки в швейцарски и люксембургски банки. Време е да дигаме гълъбите, Андрей. По-добре е да ръководим организацията си от Лазурния бряг, отколкото от затвора. Това, разбира се, също е възможно, но е по-некомфортно. Изглежда, пръстенът се стяга. Може просто да не ни остане време. — Степашин говореше разгорещено, но изразяваше мислите си под формата на съвет.

Буцков най-после се усмихна. Клеопатра внимателно подаде глава иззад сейфа и подуши въздуха.

Буцков и Степашин пиха още по едно. Буцков подпря брадичка на юмрука си и дълбоко се замисли за нещо. Степашин не му пречеше, знаейки, че в такива моменти Андрей Леонидович взима решения.

— Все пак настоявам, че трябва да бъде очистен — каза той накрая и в гласа му особено отчетливо зазвучаха металически нотки. — Всичко, което казваш, наистина е правилно и вярно. Трябва да дигаме гълъбите, но чак след като платим останалите сметки. Не мога да им простя, че заради тях ще ни се наложи макар и за известно време да се откажем от легалната борба за власт.

— Андрей, помисли си, те ще дигнат всичко живо на крак! Цялата милиция, ОМОН, прокуратурата… Току-виж включили и ведомството на моя съименник. А с ФСК няма шега.

— Говореше с мен като с някакъв боклук! — Буцков стисна чашата с такава сила, че тя се счупи в ръцете му. Той изтръска парченцата в кошчето. — Това не мога да простя… Някакво си келяво следователче да ме гледа отвисоко? А, не, това няма да стане. Само че този път ще възложиш работата не на онези безмозъчни идиоти, дето пропуснаха рижия шут от милицията, а на Доля. Доля не пропуска. А ние в това време ще се скатаем на вилата и ще видим как вървят нещата. Още повече че искам да проследя прехвърлянето на картините докрай. За да съм сигурен, че в официалната ни резиденция на Лазурния бряг фоайетата и холовете ще са декорирани с добра живопис.

— Не, Андрей, по-добре е да се отървем по-бързо от картините на Запад. Да ги продадем чрез подставени лица в нелегалните колекции. Ненапразно ви хвалех леля си Наталия Юриевна — тя е направо гений в това отношение. Да продаде и да препродаде нещо, пък и да спечели. Вече толкова долара оскуба от онази американка, а тя плаща ли, плаща. Мисли си, че парите ще й се върнат стократно. Но аз си знам — от леля ми нищо при никого не се връща.

— Е, за американката дори малко ми е жал, но страшно ми се иска да нахендря оня тлъст козел, международника, и особено кагебиста. Виждаш ли, отначало уж сами се разбираха с нас, а после стовариха цялата практическа работа върху жената. Ега ти джентълмените.

Буцков извади от средното чекмедже на бюрото нова чаша, сипа си коняк и го изпи. След това добави, завършвайки разговора:

— Трябва ни съвсем малко време. Ако премахнем следователя с прекалено дългия нос, ще имаме няколко дни, за да циментираме нефтения пазар, в случай че заминем спешно. Прекалено скъпо ни струваше. Не се разкисвай, Женя, обещавам ти, че след не повече от седмица ще се къпем в Средиземно море. Сега ще си седим на вилата и няма да си показваме носа в Москва. Всички минават на казармено положение. Никой не знае за тази вила. А тя е записана на името на един мноого народен артист. Така че е извън подозрение. В краен случай няма да им се дадем лесно.

Изглежда, последната фраза не се хареса много на Степашин. Честно казано, в момента най-много му се искаше да е на същия този благословен Лазурен бряг.

Котките усетиха, че стопанинът им се е успокоил, излязоха от традиционното си скривалище и смело скочиха на бюрото.

 

 

Днес реших, че просто непременно трябва да гледам балет. Тоест всъщност исках да видя Люба, разбира се. Но отначало исках да я видя някак си отдалече. Сцената на Болшой беше изключително подходяща за целта. Още повече че даваха „Жизел“.

Предишният път на този спектакъл гледах само Олга в първо действие, сега ми предстоеше да се любувам на Люба във второ. Да си призная, така се бях уморил от всичките бумаги, които прерових през деня с Ломанов, че за малко не заспах на най-красивото място, където самодивите искат да утрепят Алберт, а пък Жизел не им дава. Изключително самоотвержена жена!

За щастие старият немец, който беше заспал до мен, си изпусна бинокъла и от звука дойдох на себе си. На фона на музиката на Адам в главата ми се въртяха съвсем не музикални мисли за Норман Кларк, за тайнствените му и като че ли дори не особено изгодни за него машинации с доставката на оръжие и още за това, че в тези доставки пряко бяха замесени убитият Дейвид Ричмънд и Андрей Леонидович Буцков, с когото днес за пръв път се срещнах очи в очи.

След спектакъла чаках Люба пред служебния вход. Наоколо се мотаеха възторжени балетомани и балетоманки с букети и светнали очи. Хората без букети бяха поклонници като мен, тоест не на балета като такъв, а на конкретни негови представителки. Един слаб младеж, който приличаше на балетист, от време на време ме поглеждаше някак странно.

Най-после излезе Люба. Все пак се чувствах като пълен глупак за това, че не се бях сетил да купя няколко цветенца. Абсолютно ми изхвръкна от главата, че жените много уважават тези работи — разни там цветя, шоколад…

Но Люба, изглежда, ми се радваше и без цветя. Без да се притеснява от никого, тя направо се хвърли в обятията ми. Не мога да си кривя душата, изпитах приятно вълнение.

Най-странното в тази ситуация беше държането на младежа, който ме гледаше преди. Той ни кимна. Почувствах, че Люба се напрегна, а лицето й се намръщи.

— Александър Борисович — повече от официално каза тя, — позволете да ви представя брат си.

— Денис — подаде ми ръка младежът. — И аз чакам тук една състудентка, Лена Юркова, Люба, да си я виждала?

— Кордебалетът има друга съблекалня, много добре знаеш. Е, чао, трябва да вървим. — И Люба буквално ме повлече от служебния вход. — Саш, страшно ми се яде! Направо умирам! Хайде да вървим!

Успях само да кимна на Денис за довиждане, но отдалечавайки се, почти физически чувствах неговия внимателен и едновременно е това объркан поглед. Не знаех как да си обясня този поглед. Да питам Люба беше още по-безполезно.

И без обяснения си личеше, че отношенията между брата и сестрата са някак странни.