Фридрих Незнански
Първата версия (2)

1.
Сънят на Турецки

25 юли 1994 година

Отново съм на двайсет и пет. Седя зад бюрото в стария ни кабинет с Меркулов в градската прокуратура на „Новокузнецка“. Парното бичи зверски. Навън на огромни парцали вали сняг, който прилича на парченцата памук, оставащи по детските елхи, когато им свалят и последните играчки. От тази жега мушкатото на перваза започва неестествено бързо да расте на височина, разпускайки необикновено широки листа като на палма.

Хвърлям поглед наляво, там, където обикновено се намира кафявият ожулен сейф на нашия отдел, но вместо него виждам огромна червена риба, която нагло ми намига и отваря уста. Ставам, от жегата по гладко избръснатите ми страни се лее пот, стените на стаята се разтварят — намирам се в тропическа гора. Наоколо летят изключително красиви седефени пеперуди и мънички птички, вероятно колибри, големи колкото майски бръмбар. Палмите размахват широките си листа, но не става по-прохладно.

Решавам от жегата да се гмурна в аквариума, който пред очите ми, но прекалено бавно се превръща в басейн. Откъм палмата, която в предишния си живот е била мушкато, се чува отвратителен скърцащ глас: „Здррравейте!“

„Добър ден“ — отвръщам машинално на огромен проскубан папагал. Папагалът се изтръсква и крясва още по-гадно: „Турррецки, Турррецки, дежурррната бррригада, повикване!“

„Какво!“ — стряскам се аз. И се събуждам. О, ужас, позор, Турецки е заспал на работното си място! Костя Меркулов… Не! Не Костя, а Константин Дмитриевич ме гледа с немигащ укорителен поглед в сиво-сините си очи:

„Как така, стажант Турецки, как така, Саша, си почиваш, докато престъпниците върлуват из Москва, върлуват из Москва!“ — Гласът на Меркулов се разпространява из кабинета, прониква във всички цепнатини. Скачам, усещайки с всички клетки на стажантското си същество невероятен, изгарящ срам, и тогава… Само това липсваше! Като от уморено есенно дърво от мен започват да капят дрехите ми — сакото, ризата, фланелката. Опитвам се да хвана поне панталоните, прекрасно разбирайки какво ще последва след тях, но безполезно…

И тогава се събуждам май окончателно.

Точно така — всички чаршафи са събрани в краката ми, като че ли половината нощ съм се борил с някого — вероятно с оня проскубан папагал. Навън е ясно юлско утро, виждат се сивите покриви на беляевските^[2] блокове. Зифтът по покривите, изглежда, започва да се топи още от сутринта или не е успял да изстине от вчера. Да, при тази жега вчера нямаше смисъл да вливам последната чашка. Ставам и пускам, щорите, може би поне това ще спаси скромната ми обител от окончателно превръщане в тропик.

Мама вчера нещо прекалено се суетеше, изглежда, ме обиква все повече и повече с възрастта. Напоследък мама силно сдаде багажа, въпреки че все така прилича на тийнейджър. Но вече, уви, на възрастен тийнейджър.

Отивам в кухнята, отварям хладилника. Той зее насреща пуст и тъмен както обикновено. Отдавна трябваше да отскоча до „Добринински“. Казват, че там още има лампички за съветски хладилници, щото наскоро си купих страшен разклонител, само дето нашите щепсели не щат да влизат вътре. Серьожа Ломанов ми обясни, че това е европейски стандарт.

Добре, че майка ми е оставила пакет кефир, ето го на перваза, седи си и се грее. Пийнах топъл кефир и се пооправих. Стана време да правя кафе. Ако не ме подгонят още от сутринта, аз не отстъпвам и на йота от любимия си ритуал. Все пак фамилията Турецки задължава до известна степен, въпреки че точно по турски няма как да си направиш кафе вкъщи. Добре, да кажем, пясък има на всяка детска площадка, а какво да правя с мангала и въглищата?

Като начало смилам кафето с ръчната мелница, която ми подари Абовян от Ереван, когато двамата разплитахме делото за откраднатите в Москва и прехвърлени в Армения западни коли. Интересно, как ли е той сега? Разправяха ми, че миналата зима в Ереван замръзващите жители изсекли всички дървета в града…

Въртя медната дръжка, из кухнята се носи разкошният аромат на току-що смляно кафе, който сам по себе си вече невероятно ме ободрява. Въртя и си мисля — що за идиотски сън ме навести тази нощ? Вече не си спомням кога бях сънувал за последен път. И изведнъж — на ти! И палми, и басейн, и жега, и папагали, само дето нямаше някое знойно гадже. По бикини. А най-добре без.

В малкото си джезве, също арменско, сипвам две лъжички и половина съвсем ситен ароматен прашец, заливам го със студена вода и го слагам на бавен-бавен огън. И ето че най-после сутрешното ми кафе е готово. Добър апетит, господин Турецки!

Връщам се в стаята и пускам стария си черно-бял телевизор. Сега сигурно вече никой няма такива телевизори. Останали са само у забравените от бога старици и у старшия следовател по особено важните случаи от Генералната прокуратура Александър Борисович Турецки. Между другото най-после свикнах да се обръщат към мен на име и бащино.

По телевизора пее някакъв модерен певец. Опитвам се да си спомня името му, но без всякакъв успех. Виж, ако беше минавал при нас по някое дело, щях да го запомня завинаги. Не е изключено да се срещнем някой път. Тези естрадни звезди понякога си изкарват кинтите не толкова от концерти, колкото от търговия с автомобили. Много от тях са свързани с фирми, занимаващи се с продажбата на коли. А те имат някакви митнически привилегии. Абе да си продават. Само да не стрелят един по друг и по околните мирни зрители.

Накрая дойдоха сутрешните новини. Да видим какво става по света.

Президентът си почива в Сочи. Там се срещнал с директора на Службата за външно разузнаване Евгений Маков и с вицепремиера Шохин, с които обсъдил текущи политически въпроси… Интересно какви политически въпроси може да обсъжда президентът с началника на външното разузнаване? Сигурно кои сега са добрите и кои лошите.

В Москва е пристигнал министър-председателят на Конго. В рамките на посещението му се предвижда среща с министър-председателя Виктор Черномирдин и руски бизнесмени… Значи пак ще паднат цените на бананите, а тези на бензина ще скочат.

На улица „Клемент Готвалд“ е взривено БМВ, на волана на което е бил господин Орзоев, по-известен в определени кръгове с прякора „Азол“. С него е било неидентифицирано момиче на шестнайсет-седемнайсет години. И двамата са загинали…

Съвсем изнагляха, скоро ще почнат да возят първокласнички. А колкото до Азол, хак му е — бричката му цялата се беше усмърдяла на ганджа. Момичето ще го идентифицираме. За ужас на майката и таткото…

Близо до Севастопол граничарите са открили дрейфащата океанска яхта „Глория“, принадлежаща, както стана ясно, на известния американски предприемач, вестникарско-издателския магнат Норман Кларк, поддържал в продължение на години най-тесни връзки с Русия и СССР. Именно той е издавал на Запад произведенията на Леонид Брежнев и другите генерални секретари на КПСС. През последните години Норман Кларк финансирал и издавал журнала на Руския културен фонд, учредил стипендии за студентите от Московския държавен университет, чийто почетен доктор е бил. Възглавявайки заедно с госпожа Спиър фонда „Семюъл Спиър“, Норман Кларк всячески съдействал за подкрепата за различни научни изследвания и за запазването на научните кадри в Русия, предоставяйки на учените годишни субсидии, оборудване и научна литература. Норман Кларк неведнъж е дарявал на Руския културен фонд купените от него на различни търгове по света предмети на руското изкуство…

И тогава ме осенява една мисъл. Щях дори да се задавя с възхитителното кафе, ако не си го бях допил още преди минута. Сънят се сбъдва — сигурно пак ще ми тръснат нещо неразкриваемо и много мокро. Защо ли ми дойде тази мисъл? Някакъв мъничък хитър Турецки някъде вътре в мен от време на време прозорливо предугажда сюжетните ходове на биографията ми. Всъщност точно този мъничък хитрец би трябвало да стане следовател, а не аз — човек мирен и добродушен. Е, тука вече се поизхвърлих, не съм чак толкова добродушен…

Телевизорът дудне за времето и природата, но вече не слушам хубавата строга говорителка. Време е за работа.

Сега живея в най-благословената част на Москва. Когато от много акъл започнах ремонт в собственото си жилище, извършвайки първото и непоправимо действие — тоест варварски съдирайки тапетите от стените с най-похвални намерения, — изобщо нямах представа, че ремонтът с това и ще приключи. Или поне ще се проточи за дълго. Тъй че когато моят приятел Саня Афанасиев, който заминаваше за половин година, ми предложи да използвам колибката му, тутакси се съгласих. И веднага се нанесох, като взех със себе си само родния телевизор и електрическата самобръсначка. Брадатият естет Афанасиев през живота си не беше притежавал нито едното, нито другото.

А на мен самия какво ми трябва? Необходимите дрехи, самобръсначка и телевизор, за да не се разкапя съвсем. Жената с дъщерята заминаха за цялото лято при едни познати на село, близо до Владимир. Преди да заминат, двамата с Ирина дълго си изяснявахме отношенията, но така и не успяхме да ги изясним докрай. И аз за пореден път се убедих, че за човек с моята професия да се жени, е загубена работа. Честна дума, така и не мога да кажа със сигурност дали се считам за женен човек или за ерген. С всички произтичащи от това последствия.

Сега моя родина е Беляево. Само преди някакви си двайсет години на мястото на блока ми е имало съвсем истинско село — с градините, лехите, кравите и славеите. Всъщност славеите и досега пеят през лятото. Красота! От прозореца ми зад покривите на блоковете се вижда гората, простираща се от Чертаново чак до Ясенево. Наоколо откриха и денонощни магазини, сега можеш винаги да си купиш поне хляб и сирене.

Намъквам се в костюма, с който за разлика от обръщението на име и бащино изобщо не мога да свикна. И особено с идиотската вратовръзка. Това нещо явно са го измислили жените, за да създават главоболия на мъжете. На кой би му хрумнало — примка на шията! Между другото, в случая Ферапонтов жената беше удушила уж горещо обичания си съпруг именно с вратовръзка. В жегата тези хамути са най-непоносими. Но положението задължава и аз се надувам от гордост.

На Костя Меркулов му е още по жега на новата му длъжност. Отнася си го от всички, даже и от президента. Прекалено бие на очи. Наскоро той ми разправяше за приема в английското посолство, където този страхотен следовател така и не бе успял да разбере кой е дипломат, а кой келнер.

Всичко си пасва едно към едно — асансьорът пак не работи. И за капак оня шантавият от втория вход пак си е залепил старото волво за моята броня. Добре де, ще излезем някак.

Излизам на „Профсъюзна“. Много обичам тази отсечка — наклона от Беляево до Нови Черьомушки. Имаш чувството, че не караш, а летиш. Особено когато колите са малко. А пък будките намаляха и изглеждат по-спретнато. Колко се руга по техен адрес. Сега на всяко кръстовище можеш да си купиш цигари. И да пийнеш нещо. Това второто не, когато си зад волана.

В последно време Москва, разбира се, силно се промени и не може да се каже, че се промени към по-лошо. Наистина, разкопаха всички улици, но все някога това ще свърши. Започнаха да строят много, лека-полека реставрират центъра. Може би някой ден Москва ще заприлича на нормален град.

Ако можеше да се оправим и с подшефния ни контингент. Събират се в Москва като мухи на мед. Казват, че мерцедесите в Москва вече са повече, отколкото в Берлин. Мерцедесът ни е нещо като значка. Можеш да спреш който и да е и с почти пълна сигурност да се натъкнеш на пакостник.

Минавам през Октомврийския площад, той сега май се нарича „Калужки“. Да се побъркаш с тези нови стари названия. Отляво е църквата на Йоан Воин, сигурно най-красивата в Москва. Отсреща е френското посолство, което прилича на палат. Спомням си, когато французите празнуваха Щурма на Бастилията, пред вратите на посолството се беше подредила дълга опашка от много добре облечени хора.

От Каменния мост се открива най-хубавият изглед към Кремъл. Едно време го имаше на банкнотата от три рубли, вече безвъзвратно изчезнала.

Изскачам на „Моховая“ — сега тук движението е еднопосочно. Натам е удобно, на връщане можеш да откачиш от заобиколки. На всичкото отгоре са изкопали и някаква чудовищна дупка. Лужков^[3] си строи подземен град. Ега ти благодетеля.

До метрото на Площада на революцията има будки, в които не продават цигари и дъвки. Една кожена чантичка струва петстотин хилядарки. А обувките — половината от тази сума едната. С мойта заплата мога да си купя точно три обувки.

На „Пушкинска“ по традиция има задръстване. Някакъв нетърпелив ненормален едва не ми цунка ладата отзад. За гробището ли си се разбързал бе. Да се присъединиш към прадедите си.

Заскърцаха железните врати. Дежурният лейтенант ми отдаде чест и аз му кимнах. С такива дреболии, когато ти отдават чест, а ти кимаш, свикваш толкова лесно и бързо, че просто преставаш да ги забелязваш. От друга страна, в това има и някои удобства. Започваш да разбираш защо хората така се вкопчват във властта. Всъщност властта е широк път нагоре, по който се търкалят удобства и привилегии, а ти просто си вървиш и ги събираш, или по-точно дори не ги събираш, ами направо ти ги натрапват. Но това е само едната страна на властта, нещата не са толкова прости. Ненапразно в историята са известни и вождове аскети. При това най-жестоките.

Качвам се на третия етаж в непропорционално големия според мен кабинет с антре и секретарката Верочка. Откакто при нас се появи стажантът Серьожа, забелязвам, че Верочка силно се заинтересува — не чак от стажанта, но от теорията и практиката на гримирането — със сигурност. Седеше си преди скромна синеока студентка-задочничка, а сега изведнъж очите й засвяткаха, устните й се зачервиха, гласът й зазвъня.

И съседите на етажа, уж солидни чичковци, следователи и прокурори, започнаха да се отбиват по-често — да поискат от Верочка я кламери, я лепило, като че ли си нямат собствени секретарки. Страхувам се да не ни я отмъкнат любителите на лепилото. Но засега двамата със Серьожа държим фронта. По-точно в това отношение главният е Серьожа — тук субординацията се нарушава. За Верочка вече като че ли съм малко стар.

— Здравейте, Александър Борисович! Серьожа вече е тук. — Верочка за момент се откъсна от телефонния си разговор. — Една минутка, Александър Борисович. Може ли днес да си тръгна в пет часа? Важно е. — Тя се усмихва смутено, въпреки че смущението не си пасва особено с пурпурния цвят на днешното й червило. Вчерашното, перлено и не така ярко, повече отиваше на характера и темперамента й.

— Разбира се, Вера Игоревна. Само че какви важни дела може да има едно толкова младо и прелестно създание?

Тя ме поглежда леко снизходително. Вероятно това е погледът, с който дарява търсачите на лепило и кламери. И отвръща:

— Родителите ми се готвят да заминават на юг за отпуската. Трябва да ги изпратя, а те трябва, както се полага, да ми дадат последни наставления. Как да се държа, докато ги няма.

— Да не сринете апартамента с приятелите?

— Какво говорите, Александър Борисович! — Тя се усмихва радостно и разбирам, че жилището го заплашва най-непосредствена опасност.

В кабинета ми до прозореца, както винаги пред компютъра, седи нашият стажант Серьожа Ломанов. Той силно би ми напомнил мен самия от времето на стажантството ми, ако животът ни, който не се беше променял с десетилетия, не бе направил изведнъж такъв внезапен и удивителен вираж. Ето например, и моето детство и юношество, и това на Костя Меркулов, който е по-възрастен от мен с някакви си десет години, си приличат, само дето при мен положението с плюскането беше по-добро. Но дворовете, игрите, момичетата и дори филмите бяха едни и същи, с малки вариации. Е, с момичетата малко преувеличих, но колкото до останалото — със сигурност. Както Костя бе получил бойното си кръщение със „Солнцедар“, така и аз с „Три седмици“. Все същата гадост, макар че „Трите седмици“, разбира се, са по-добри, но пак са си отрова.

А те са съвсем различни. Ето например компютрите. Аз още си спомням първия телевизор в кооперацията — съвсем приличен по тогавашните мерки „Рекорд“. Едни наши роднини години наред имаха лампов телевизор, от първите съветски, с екран колкото тефтерче. Компютрите, като си помисля сега, заемаха цели етажи на научните институти и изчислителни центрове. А сега какво — малка кутия и екран. Пред екрана седи Серьожка, който е на „ти“ с тази кутия. Аз естествено се понаучих да натискам клавишите, но нищо повече. Нещо не станахме големи приятели.

А Серьога направо се е залепил за него и изглежда, че и компютърът му отговаря с взаимност. Ако за момент си представим, че компютърът беше жена, то Ломанов със сигурност би започнал да я ухажва, а може би дори би се оженил. Колко тъжно би било това за Верочка!

— Добро утро, Александър Борисович!

— Здравей, Серьожа! Продължаваш ли да печелиш?

— Ами, това игра ли е! Виж, вчера победих моя три партии поред на четвърто ниво.

— И на какво играехте? На стражари и апаши?

— Обиждате ме, Александър Борисович! Играехме древния и благороден шах.

— Пробвай някой път с мен. Едно време не играех зле.

Ломанов се усмихва с едва забележима снизходителност и казва:

— Непременно. Когато кажете. Вижте, записаха ми нова игра. Тоест тя, разбира се, е стара като света, вие сигурно също сте я играли в часовете в училище. Но тук морският бой се води между Русия и Украйна.

Поглеждам цветния екран, където украински и руски кораби се гърмят с огнени снаряди, и тази игра не ми харесва.

— Да — казвам, — такава дивотия не можехме да си представим. Идеята за война между Русия и Украйна само допреди няколко години би изглеждала абсолютно смахната. Разбира се, правехме си майтап с украинците и маста в шоколада, но такова нещо… Добре, Серьожа, изключи игрите, време е да се заемем с работа. Какво става с колекцията на Булчински?

Сергей пощрака по копчетата на компютъра, размърда мишката, екранът стана черен и по него се появиха мъждукащи звездички с различна големина.

— Старицата твърди, че от дрънкулките прекалено детайлно се е интересувал племенникът на Булчински, някой си Воропаев — доста неприятна личност. Питах за него директора на антикварния магазин на Якиманка и той каза, че Воропаев на няколко пъти се е опитвал да му пробута някакви доста подозрителни предмети…

— Заеми се с този Воропаев, особено с възможните му връзки с хора, имащи отношение към митницата. Те явно имат гладко действащи канали, вещите след това се появяват в Европа и в Америка. Съвсем наскоро представители на Интерпол свалиха от търга на „Сотби“ осем руски картини от осемнайсети век и три икони от шестнайсети. Разбира се, този Воропаев най-вероятно е дребна риба, но току-виж на дребосъка клъвнала и щука.

— Александър Борисович! — надникна в кабинета Верочка, устремявайки погледа си не към мен, а към моя стажант. — Константин Дмитриевич ви моли да се отбиете.

— Да, благодаря, идвам. Значи, Серьожа, с две думи: Ако ме няма, свържи се направо с МУР^[4]. Със Слава Грязнов, тоест… — Замислих се за секунда: — Със старшия инспектор майор Грязнов. Ако внезапно възникнат някакви усложнения, обръщай се от мое име непосредствено към началника на МУР, Александра Ивановна Романова. Но не злоупотребявай с това — с нея шега не бива. Въпреки че е добра. Към тези, които обича. Обади й се, ако този Воропаев започне да се прави на много умен.

Практически на вратата довърших началническите си наставления:

— В най-лошия случай по новото положение имаме право да го задържим за трийсет денонощия. Ще поседи на „Петровка“ в тази жега, а и момчетата на Александра Ивановна ще си поговорят с него. После ще стане приказлив като Дядо Мраз на новогодишна забава. Разбра ли всичко?

— Тъй вярно, господин специален следовател!

— Стига с тоя „господин“. Остави лигавщините на „Коммерсанть“^[5]. Това е, тръгвай! Всъщност не, почакай ме тук. Може Меркулов да ни подхвърли нещо спешно. Това му е в стила. Нали сега е голям началник. Засега стой на телефона.

На излизане виждам с периферното си зрение скромната Верочка, която се плъзва в кабинета ми. Може би не само компютърът има шансове пред стажанта…