Патрик Карман
Черният кръг (8)

Глава 8

Бяха лъгали, мамили, изигравали прекалено често Ейми Кахил, бяха се възползвали от нея. Тя нямаше никакво намерение да се качва повече на таксита.

— Хрумна ми нещо — рече Дан.

Сложи си битническата брадичка и мустаците и тръгна право към банковия клон в хотела, където грейна в усмивка, докато показваше паспорта си и картата си „Виза Голд“.

— Искам да изтегля малко пари в брой. Възможно ли е?

Ейми едва се сдържа да не се засмее. Нима Дан си въобразяваше, че ще му дадат пари?

— За американските карти взимаме комисиона от хиляда рубли — обясни касиерът.

Хиляда рубли правеха към трийсетина долара, които за Ейми бяха много пари. Но в края на краищата, те не бяха нейни, бяха на НРР, пък и двамата с брат й вече бяха похарчили над две хиляди долара.

— Добре — отвърна Дан. — А, да, и понеже стана дума, задръжте за вас още хиляда. За себе си ще изтегля сто хиляди, стига да мога с тази карта. Харча като моряк в отпуск. Май скоро ще достигна лимита.

Дан се засмя, сякаш му беше все едно, но Ейми знаеше как се чувства. У дома бяха броили всеки цент.

— А, браво на вас — каза мъжът, който изведнъж му беше станал пръв приятел. — В сметката има шест хиляди щатски долара. В картата остават четирийсет и четири хиляди. Но вие, разбира се, го знаете.

— Четирийсет и четири хиляди ли! — Дан едва не се задави от изненада, след това поиска още сто хиляди рубли — за всеки случай. Приближи се към сестра си и прошепна: — Ако рублите са като стъклените топчета, раницата наистина ще ми натежи.

Касиерът преброи банкнотите. Купчинката, възлизаща на седем хиляди и петстотин щатски долара, беше толкова висока, че започна да се клатушка насам-натам, когато мъжът добави към нея последните хиляда рубли. Дан зяпна от учудване и даде на касиера бакшиш от още хиляда рубли.

— Много мило от ваша страна, господине, много щедро. Благодаря! Приятен ден на вас и на младата ви приятелка.

Ейми зяпна от изненада — предрешен, Дан вероятно изглеждаше по-голям от нея.

— Той не е по-голям от мен — каза тя, без да му мисли много-много.

Дан се подсмихна и се наведе по-близо до касиера.

— Знаете колко чувствителни понякога са малките сестри. Невъзможна е.

— Ако продължаваш така, братле — каза едва чуто Ейми, — ще ти смъкна от тъпото лице фалшивите мустаци.

Веднага щом излязоха от фоайето на улицата, Ейми засипа Дан с въпроси.

— Какво, да го вземат мътните, ще правиш с всички тия пари?

— Имам си план — отвърна той.

— План ли? Прекаляваш с бонбоните и мозъкът ти съвсем се е размекнал.

Тя се притесняваше да носи със себе си толкова много пари.

— Ето, точно каквото ни трябва — възкликна брат й.

Гледаше как някакъв мъж на средна възраст слиза от една кола. Беше най-малката, която Ейми бе виждала някога, и всъщност приличаше на количка за картинг. И беше синя, от което Ейми се притесни още повече. Синьото беше любимият цвят на брат й.

— Време е да положа началото на колекцията си от коли — оповести той. — Ела. Ще бъде страхотно.

— Много по-тъп си, отколкото си мислех — простена сестра му. — А това означава, че си страшно тъп. Случайно да помниш, че никой от нас двамата не може да кара кола?

Но Дан се завтече през улицата и повика мъжа. Той беше плешив като картоф, с петна по вратовръзката и се държеше така, сякаш закъсняваше за нещо важно.

— Колко искате за колата? — попита Дан. — Бързам и имам пари в брой.

Мъжът го изгледа, видя, че е съвсем малък, и прихна.

— Тъпи американци! Отивайте си!

— Виждаш ли я тази раница? — попита Дан и тръгна след него. — Пълна е с пари! Сериозно ти говоря!

Мъжът не се сдържа и се обърна.

— Колко в раница? Тим Дребосъка не евтин — каза той.

Тим Дребосъка ли, помисли си Ейми.

— Чакай мал…

— Достатъчно — прекъсна я брат й. — Ще ти броя… хм, чакай да помисля… какво ще кажеш за двайсет хиляди рубли?

Ейми се задави и издаде нещо като писък, все едно на гърлото й беше заседнала буца косми. За нея беше немислимо да похарчи двайсет хиляди, в каквато и валута да бяха.

— Трийсет — отсече мъжът, като си играеше с вратовръзката и гледаше с крайчеца на окото Дан.

Той извади от раницата си шепа банкноти.

— Знаеш ли как се управлява руски автомобил? — попита грейнал мъжът. — Аз показвам ти.

Дан също грейна.

— Добри пари спечели.

След няколко минути мъжът с глава като картоф си беше прибрал трийсетте хиляди рубли и неописуемо щастлив, беше показал на Ейми и Дан Тим Дребосъка. Той едва ли беше много по-голям от хладилник и беше с две скорости: бавна и бърза.

— Оставяш лост да стърчи, докато Дребосъка набере четирийсет километра, после дърпаш надолу, ето така. — Мъжът стисна лоста и го дръпна на около педя назад. — Не… как се казваше… а, да, стисквам ли беше?

— Стискам — поправи го Ейми, която сега проявяваше по-голям интерес към Тим Дребосъка.

— Сестричката е груба — вметна мъжът.

— Вярно си е — отговори Дан, като прокара ръка по фалшивата си брада.

На Ейми й се струваше, че ще се пръсне. Мъжът показа педалите на пода пред седалката на шофьора.

— Това спирачка, а това — газ. Лесно!

— Изглежда доста просто — съгласи се Дан.

Ейми още не можеше да повярва, че току-що са купили количка като за картинг, маскирана като автомобил.

— Закъснявам — рече мъжът и се потупа по джобовете, за да се увери, че парите са там. — Внимавайте. Дребосъка е по-бърз, отколкото изглежда. Ще те направи мъж. До свидания!

— И така, човече, сега ще покарам това чудо — заяви Дан.

Ейми стисна зъби. Не обичаше той да я нарича „човече“. Ама че тъпотия. Брат й се ухили.

— Сега вече имаме цял чувал пари и наша си кола! Невероятно.

— Да — каза Ейми. — Невероятно тъпо.

Дан се засегна.

— Не е тъпо. Всеки път, когато използваме картата, НРР разбира къде сме. Сега сме като хората извън закона — само пари в брой и автомобил, с който можем да отидем където си поискаме. Неуловими.

Ейми нямаше как да не се съгласи, но не можеше да допусне единайсетгодишният й брат да я вози из Русия.

— Разкарай се, Богаташо. Всеки момент ще получа книжка. Ще се справя.

Дан започна да негодува, докато накрая не му паднаха мустаците, но Ейми остана непреклонна. Намести се зад волана, беше страшно притеснена. Дан отново премина в настъпление.

— Съвсем сигурна ли си, че ще се справиш? Вече имам опит по руските улици. Дали да не оставиш опи…

— Млъквай и ме остави да се съсредоточа, чу ли?

— О, да, като те слушам, наистина си готова да шофираш — подметна брат й и закопча през кръста си стария опърпан предпазен колан.

От това на Ейми съвсем й кипна. Беше й дошло до гуша да слуша Дан. Тя завъртя ключа и от ауспуха блъвна кълбо пушек. Двигателят изръмжа и затрака, сякаш не искаше друго, освен да се втурне сред движещите се автомобили.

— И така — каза Ейми и след като си пое дълбоко въздух, натисна педала. — Трийсетте хиляди рубли потеглят.

Тим Дребосъка се заклати отстрани на пътя с около пет километра в час, после обаче Ейми разбра какво да прави и увеличи скоростта до петнайсет километра. Не след дълго вече караше с трийсет.

— Тим Дребосъка ти харесва, нали? — попита Дан. — Хайде, дай да го покарам. Много те моля.

— Пукай се от яд, човече, няма да ти дам пък — отсече сестра му. — Виж накъде трябва да карам и не ме разсейвай.

Дан промърмори, но намери в пътеводителя измачканата карта на Питер. Върху лицето на Ейми грейна усмивка. Когато скоростомерът показа четирийсет километра, тя дръпна лоста за скоростите и Тим Дребосъка се устреми с рязко бръмчене напред.

— Ау! Той можел да бъде и пришпорен — отбеляза Ейми.

Тим Дребосъка се разклати напред-назад и тя се опита да намери спирачката.

— Ейми! — възкликна Дан. — Виждаш го онзи телефонен стълб, нали? Ейми!

Тя завъртя волана рязко наляво и се размина на косъм с тротоара.

— У-у-успокой се, Тим Дребосъка! — ревна момичето. Накрая намери спирачката, понатисна я леко няколко пъти и овладя колата. — Вече започвам да му свиквам.

Погледна Дан. Той беше посърнал, както онзи път, когато леля Биатрис му беше конфискувала японските бойни пръчки. Но най-старателно я упътваше и от време на време й задаваше въпроси.

— Я ми кажи още веднъж защо отиваме в това село на царете.

— В царското село. В Русия го наричат Царское Село. Романови са ходели да почиват там.

— А защо пак се занимаваме с тия Романови? — поинтересува се брат й.

— Това е последната царска династия в Русия. Именно върху нея Распутин е имал огромно влияние.

Ейми беше подкарала с близо шейсет километра по дълга магистрала. След като се насочиха към Царское Село, тя разказа на Дан за семейството на последния руски император. Как той е бил свален от престола и е бил заточен с близките си в селото. Били са най-могъщото семейство в Русия, а после най-неочаквано са се превърнали в изгнаници. Ейми проявяваше особен интерес към младата велика княгиня Анастасия. Всичко, което беше чела за нея, беше невероятно. Тя била възпитана като обикновено дете, а не като дъщеря на император, и била изключително обаятелна. Била и страшно палава, все погаждала на учителите и приятелите си някакви шеги.

— Обичала да им прави различни номера и както личи, е умеела да се катери добре по високи дървета. Качала ли се на някое дърво, било трудно да я свалят оттам.

— Точно дете по мой вкус — отбеляза Дан.

— Но краят й бил ужасен. Била убита, Дан. Били убити всички. Брат й Алексей и трите й сестри. А също майка й и баща й. Застрелял ги стрелкови взвод, във всички посоки хвърчали куршуми, които рикоширали от стените. Но има и нещо хубаво, което според мен е свързано с всичко това. Според мнозина Анастасия не е загинала заедно с останалите в семейството си.

— А кога е починала?

— Не се знае! Но някои твърдят, че след години са ходели да оглеждат гроба и тялото на Анастасия не било в него.

— Върхът! — заяви Дан.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Распутин е бил от рода Кахил. Мисля, освен това, че се е опитал да спаси Алексей и Анастасия. Може би им е дал от онова, благодарение на което е било толкова трудно да го убият. Първо на Алексей, за да го излекува от заболяването му, после на Анастасия, за да я спаси от стрелковия взвод. Може би те не са могли да я убият.

Дан мълчеше и гледаше с широко отворени очи, а Ейми знаеше, че той отново е потънал в мечтите си за супергерои.

Супер Дан. Какво ли друго ми трябва!

Продължиха да пътуват в мълчание и накрая Санкт Петербург изчезна и от двете страни изникнаха полегати хълмове. Прозорците бяха отворени и Дан и Ейми доловиха мириса на чист въздух.

— Селото е едно от последните места, където Алексей и Анастасия са си играли. Детската стая на Алексей е сред любимите в двореца. Ще ти кажа и още нещо. Точно преди да ги заловят, съвсем на края, Анастасия и сестрите й са укрили най-ценните си накити. Зашили са ги в дрехите си, за да не ги намери никой.

— Откъде знаеш? — попита Дан и я погледна невярващо. — Само не ми казвай, че в пътеводителя има глава как се крият накити.

— От Уикипедия — отговори Ейми. — Докато ти спеше, проверих. Скрили са много накити в подгъвите на роклите и в маншетите. Хамилтън Холт каза, че върху тухлите при паметника на Достоевски имало скъпоценен камък, нарисуван до думите „Детската стая на Алексей“. Според мен трябва да потърсим в тази детска стая някаква дреха. Обзалагам се, че точно там ще намерим онова, което търсим.

Пред тях изникна Царское Село и след като натисна леко спирачките, Ейми превключи на по-ниска скорост и Тим Дребосъка запъпли.

— Хайде да спрем възможно най-далеч от охраната. Да не вземат да го преместят някъде.

Оставиха колата и тръгнаха през парка покрай пищни сгради. Навсякъде бълбукаха великолепни бели фонтани, моравите бяха старателно подравнени.

— Хубаво местенце за заточение — отбеляза Дан. — Не е точно затворническа килия.

— Наистина — съгласи се сестра му.

Царское Село беше дори по-величествено, отколкото си беше представяла. Беше виждала снимки, но те изобщо не предаваха красотата на безкрайните морави и на величествените сгради.

— Това там е Екатерининският дворец — посочи тя постройка, дълга сякаш километър.

— Руснаците обичат сградите им да са дълги — рече Дан.

Екатерининският дворец му заприлича на огромна кукленска къща. Беше яркосин, с бели и златисти кантове, беше висок към петнайсет метра и вероятно десет пъти по-дълъг.

— А ние отиваме там — посочи Ейми дългата редица градини в средата на царското село. — В Александровския дворец. Ела, може би ще успеем да влезем и да излезем бързо.

Александровският дворец беше съвсем различен от Екатерининския. Пред светложълтите стени, които сякаш нямаха край и образуваха широко „П“, имаше древни колони от бял камък. Зад кръглата алея се простираше тучна морава, водеща при проблясващо на слънцето езеро.

— Дано знаеш къде отиваме — каза Дан. — Дворецът е огромен. Сигурно ни трябват часове, докато открием залата.

— Помислила съм за всичко — отвърна Ейми. Беше си записала нещо върху лист за писма от хотела и го извади от джоба си. — В един туристически блог прочетох, че Детската стая на Алексей се намира на втория етаж в Детското крило. Трябва да подминем Алената зала, откъдето ще влезем в Мраморната зала, след това в Портретната…

Ейми продължи да чете сложните указания, докато стигнаха при сводестата входна врата и влязоха в двореца. Един униформен екскурзовод кимна и се усмихна.

— Ще ни покажете ли в коя посока е Детската стая на Алексей? — попита Дан.

— Разбира се. — Мъжът се обърна и посочи широко стълбище. — Там горе, после по коридора. Страхотна стая.

Ейми прибра записките си и се намръщи на Дан.

— Все искаш да си пръв.

След броени минути стояха на прага на една от най-невероятните детски стаи, които Ейми беше виждала някога.

— Това дете си е живеело живота — отбеляза Дан. — На негово място щях да излизам оттук само за да ям и да ходя до тоалетна.

Детската стая на Алексей беше просторно помещение, пълно с какви ли не играчки ръчна изработка. В средата имаше мъничка индианска палатка с две канута като за дете отстрани. Виждаха се и красиво влакче с линии във всички посоки, огромно плюшено овчарско куче, кораби, цели сандъци с кубчета. По тавана бяха накачени самолетчета и хидроплани, покрай една от стените, от единия до другия й край, бяха наредени къщички играчки.

— Не виждам дрехи, а ти? — попита Ейми.

Експонатите бяха наслагани така, че посетителите да минават по червена пътека в средата на стаята и да излязат от другата страна.

— Ела да поразгледаме по-отблизо — подкани Дан.

— Родителите ви някъде тук ли са?

Ейми вече беше напрегната и гласът я стресна. Обърна се и видя, че екскурзоводът от долния етаж се е качил след тях.

— Тук деца могат да влизат само с родителите си. Малките ръце се изкушават.

Ейми съжали, че Дан е свалил изкуствената брада, но вече беше късно.

Той я погледна и заговори:

— Цяла ваканция обикаляме някакви ужасни места. Да си умреш от скуууука. Тъкмо намерихме нещо страхотно, и не можем да влезем.

Ейми бързо се настрои на същата вълна и се присъедини.

— Мама и татко са още в Екатерининския дворец, разглеждат картините. Уф.

Екскурзоводът явно им влезе в положението.

— И моите деца харесват тази стая.

— Може ли да ни заведете вътре? — примоли се Дан.

Екскурзоводът се обърна назад към коридора. Още беше рано и дворецът беше относително безлюден. Явно не се задаваше никой.

— Ръцете в джобовете, ако обичате! И не докосвайте нищо!

Ейми и Дан бръкнаха без особено желание в джобовете си и екскурзоводът влезе пред тях в стаята. Тъкмо им показваше корабите, когато на вратата изникнаха няколко съвсем малки и доста шумни англичанчета.

— Мамо! Виж играчките! — извика едното и заедно с второ се спусна право към индианската палатка.

— Спрете! Спрете! Не излизайте от червения килим! — предупреди възмутен екскурзоводът.

Родителите се опитаха да се намесят, но двамата малчугани тичаха от играчка на играчка и все се изплъзваха на екскурзовода.

Едва ли ще имам друг случай, реши Ейми, след като забеляза вратата на един вграден дрешник.

Дан застана на пост и се постара да я прикрива, докато в стаята цари суматоха. Още преди екскурзоводът да се е обърнал, Ейми се пъхна в дрешника и затвори вратата.

Вътре беше тъмно, само отдолу при прага се процеждаше малко светлина. Ейми затърси опипом и установи, че гардеробът е пълен с дрехи на закачалки. Дали те наистина бяха толкова стари? Напипа мека коприна и дантела и прокара пръсти по подгъвите с надеждата да открие някакъв накит или скъпоценен камък. Бръкна в един джоб и усети в дланта си нещо твърдо. Беше малко и кръгло, плътно и твърдо, но когато Ейми го извади и го вдигна към лицето си, в носа я блъсна остра миризма.

Нафталин!

— Пфу — прошепна и пусна бялото топче обратно в джоба, където го беше намерила.

Пребърка всички джобове, които напипа: нищо друго, освен още нафталин и валма мъх.

Отново се чуха приглушените думи на екскурзовода:

— Къде е сестра ти?

— Избърза напред. Аз май ще направя същото — отвърна Дан.

Очите на Ейми вече бяха посвикнали с мрака и тя продължи да търси и да прокарва между пръстите си всички дрехи. Не беше сигурна, но й се струваше, че екскурзоводът е още точно пред вратата и внимава нещо да не изчезне.

Това пък какво е?

Беше се пресегнала към дъното на дрешника, за да провери подгъва на една детска рокля. Застана на четири крака и пропълзя още по-навътре, като стискаше здраво малката бучка, която беше открила.

Точно тогава ръчката на вратата се завъртя и тя се отвори. Ейми продължи да стои като препарирана в дъното на дрешника, скрита зад гората от палта и рокли. Видя силуета на екскурзовода.

— Може ли да ме пуснете да видя по-отблизо влакчето? Много обичам железници — каза Дан, който се беше върнал за нула време в стаята.

— О! Да — отговори екскурзоводът. — Но трябва да намеря другите. Палавниците трябва да се държат изкъсо.

Вратата на дрешника се затвори отново и Ейми въздъхна с облекчение. Разкъса подгъва на роклята — чувстваше се ужасно, задето й се налага да съсипва такава ценна вещ. Доколкото знаеше, роклята е била носена не от друг, а от самата велика княгиня Анастасия. Само при тази мисъл пръстите й започнаха да треперят.

— Готово! — пророни Ейми, стиснала между пръстите си гладкия камък.

Прибра го в джоба си, върна се при вратата и се ослуша. Явно всички бяха излезли от стаята.

— Дан! — прошепна тя, после открехна съвсем леко вратата и надзърна в стаята.

Вратата се отвори рязко и Ейми падна напред — приземи се на пода и за малко да смаже една кукленска къщичка, пълна с малки фигури.

— Така си и знаех! — каза екскурзоводът.

Дан не губи и миг и скочи върху плюшеното овчарско куче.

— Я да го пояздя! — провикна се той.

Очите на Ейми щяха да изскочат. В името на каузата брат й винаги беше готов да се унизи.

Екскурзоводът тръгна със стиснати зъби към него. Ейми се втурна колкото й крака държат към изхода.

— Идвай, Дан!

Не й се наложи да чака дълго.

— Бягай! — ревна брат й. — Онзи ме гони по петите!

Подгонени от екскурзовода, двамата се стрелнаха надолу по стълбището.

— Не спирай, Ейми! Продължавай нататък! — подкани Дан.

Сега вече от три посоки се стичаха екскурзоводи, но Дан и Ейми бяха по-бързи и стигнаха първи входната врата на двореца. Изхвърчаха в ярката светлина на слънчевата руска утрин и продължиха да тичат нататък.

— Само да сте посмели да се върнете! — изкрещя екскурзоводът, когото бяха измамили. Стоеше вбесен между двама свои колеги. — Деца! Ще ме вкарат в гроба!

Ейми и Дан тръгнаха по-бавно и си поеха дъх. Не след дълго се запревиваха от смях.

— Намерих вътре един бонбон — каза Ейми. — За теб е.

Тя подаде на брат си топче нафталин, но той не се хвана на въдицата.

— Първо ти!

Ейми замахна и хвърли топчето нафталин към езерото. За пръв път беше карала кола, беше докоснала дрехите на княгиня и беше намерила следващата следа, водеща към загадката — откъдето и да го погледнеш, сутринта беше невероятна.