Патрик Карман
Черният кръг (10)

Глава 10

— Насам — пошушна Рейгън Холт, — не се изправяй, иначе ще ни видят, че идваме.

В разрез с всичките си вродени наклонности Айзенхауър Холт се прокрадваше тихо като мишка. Огромното му тяло бе пригодено много повече за това той да издебне някого в гръб и да го скъса от бой.

— Виждаш ли някого? — попита той.

— Не. Според мен са тръгнали в тази посока.

Рейгън надзърташе иззад синкава бетонна сграда, която не беше боядисвана от половин век. Тя и баща й следяха двама души по изровена улица с порутени постройки от двете страни.

— Къде отидоха? — избоботи Айзенхауър Холт. — Тия двамата са като котки.

— Моля те, татко, по-тихо. Не знаеш ли какво означава думата „шептя“?

Айзенхауър Холт тъкмо се канеше да отговори, когато им се нахвърлиха в гръб. По-едрият от нападателите се приземи върху гърба на Айзенхауър, обви ръка около шията му и започна да стиска. Рейгън и по-дребният нападател се затъркаляха из прахта, докато Айзенхауър описа огромен кръг, а краката на човека, който му се беше метнал, се заклатиха във въздуха.

— Подло нападение! Казвах ли ти аз да си мълчиш! — изкрещя Рейгън.

Беше влязла в тежка битка и риташе и удряше изотдолу момиче точно с нейните размери.

— Ще те спася! — каза Айзенхауър.

— Късно е — заяви човекът върху гърба му. — Няма да те пусна.

— Браво на вас — викна с вдигнати ръце Мери-Тод, която се появи изневиделица. — Рундът е спечелен от Хамилтън и Мадисън. — Прегрупираха се бързо. Тя извади измачкано бележниче и си записа нещо. — Ти, захарче, не умееш да заемаш позиция. Можеше да го направиш и по-добре.

Айзенхауър беше паднал на четири крака — обичайното нещо, което правеше, ако загубеше. Хамилтън, Рейгън и Мадисън се хвърлиха върху него. Когато отново се изправи, Айзенхауър се разтресе с все сила, така че всичките му деца се свлякоха на купчина в краката му.

— Все ти повтарям — започна да недоволства Рейгън, — трябва да си по-тих. Никога няма да ги настигнем, ако не се научиш да се промъкваш като котка.

— Я ги погледни само колко големи са тия топове! — ревна Айзенхауър и посочи нелепо издутите си бицепси. — Не е лесно да ги укротя тия приятелчета. Дай им да се бият.

— Татко е тъпанар — заяви Рейгън. — Я някой да ми помогне.

Айзенхауър дръпна встрани Хамилтън, прегърна го и двамата закрачиха. Бащата и синът приличаха на две здания, големи и непоклатими.

— Обадиха ли ти се? — попита Айзенхауър.

Знаеше, че е крайно време да си поговорят като баща и син, но чудно защо, все не се получаваше.

— Само преди няколко минути — отговори Хамилтън. Момчето вече изглеждаше така, сякаш се готвеше да се защитава. — Казаха ми къде да отидем. Мисля, че сме близо.

— В цялата тази работа ти се доверяваме страшно много. Ще бъде ужасно разочарование, ако те ни изиграят.

— Изключено, татко. Не ни мамят. Сигурен съм.

— Дано. Провалиш ли се ти, се проваля цялото семейство. А ти знаеш какво е отношението ми към провалите.

Отдалечиха се още малко и Айзенхауър потупа сина си по гърба.

— Осъзнаваш, че накрая ще трябва да им подложим динена кора. Не можем да рискуваме да изостанем. Ако се натъкнем на ключ към загадката, той си остава само за нас. И изобщо не си въобразявай, че стига да им падне, те няма да постъпят с нас по същия начин. В това отношение не са по стока от майка си и баща си.

— Татко… мислех си. Докато приключи всичко, трябва да намерим много други неща — каза Хамилтън и от раменете му пролича, че е притеснен. — Дали не е разумно да продължим да работим с тях?

— Размекнал си се, а? — попита Айзенхауър. — Това е надпревара, а не детска игра. Щом му дойде времето, ги отрязваме и продължаваме нататък сами. Край на спора.

— Но, татко…

— Казах вече, край на спора. Не забравяй, младежо, че трябва да се подчиняваш на по-старшите. Свърши каквото имаш да вършиш и остави другото на мен.

Раменете на Хамилтън се смъкнаха, а Айзенхауър усети, че му се свива сърцето. Но имаше йерархия, която трябваше да се спазва. В противен случай някой щеше да пострада. И дори да бъде убит.

— Моят баща беше по-едър от мен — заяви Айзенхауър, загледан в семейството си. — Огромен като канара.

Той замълча и докато се връщаха при близначките, се замисли за баща си. Майка му беше починала съвсем млада и двамата бяха живели сами. Спортуваха много. Не правеха почти нищо друго. И беше прекрасно. Наистина прекрасно.

— Отбор, строй се! — провикна се Айзенхауър. — Нова заповед!

— Явно не можем да се измъкнем от тия Кабра — каза Мери-Тод и посочи с палец зад себе си.

В една от пресечките беше спрял черен ленд роувър, който стоеше на едно място и бълваше изгорели газове.

— Скоро ще се заемем и с тях — отвърна Айзенхауър.

Погледна сина си възхитено, но и угрижено — това беше неговият начин да го похвали.

— Кажи ни, Хам, къде отиваме. И по-живо!

* * *

— Подозирам още нещо — подхвана Ейми. — Искаш ли да го чуеш?

Седяха на летището в Санкт Петербург и чакаха указания, а Дан не го свърташе да отскочи до будката за вестници и да си накупи нездравословна храна.

— Не може ли да почака, докато напълня отново раницата с провизии?

Ейми завъртя очи. Докато вървяха, тя му изложи какво й е хрумнало.

— Всичко, което намерихме, е или изсечено, или изваяно, нали така? Първо стаичката в преспапието, после фигурката на Распутин, след това гербът, изрязан върху дъсчицата и оцветен, и накрая камъчето с натрошените кости. Всички те са красиво изработени произведения на изкуството. — Влязоха в магазина и Дан тръгна да оглежда щандовете. — И постоянно се натъкваме все на един и същи цвят — оранжев, като мед — продължи сестра му. — Преспапието беше мътно оранжево. Статуетката на Распутин — също. Змията беше оранжева, камъчето, и то е оранжево. В началото си мислех, че руснаците просто обичат оранжевото, но сега смятам, че това означава друго.

— Аха — потвърди Дан, макар че почти не й обръщаше внимание, докато грабеше от шоколадите и вафлите. — И какво означава?

Той пусна върху плота при касата пакетчетата чипс, дъвките и шоколадите, с които се беше натоварил.

Ейми се наведе и му прошепна:

— Според мен, когато НРР говори за „стая“, има предвид Кехлибарената стая.

— Това пък какво е? — попита брат й.

— Деветстотин рубли — каза касиерката.

Платиха, напъхаха повечето закуски в раницата и продължиха нататък. Ейми отхапа от един шоколад, а Дан изгълта блокче „Кит-Кат“.

— Стая, направена от кехлибар.

Дан я погледна неразбиращо, затова тя продължи:

— Нали се сещаш, онова вещество, от което в „Джурасик парк“ взеха динозавърското ДНК. Тази стая е била направо изумителна. По всичките й стени е имало прелестни изображения. Безценно съкровище. И знаеш ли къде е била? В Екатерининския дворец в Царское Село.

Дан се задави и избълва половината сандвич, с който си беше напълнил устата.

— Нали току-що бяхме там! Защо не ми каза? Можехме да се отбием и да намерим нещо важно.

— Само щяхме да си губим времето. През Втората световна война Кехлибарената стая е била открадната от нацистите. А после е изчезнала. Никой не знае къде се е озовала накрая, но според някои след войната е била върната тайно в Русия.

— Как можеш да изгубиш цяла стая?

— Стените й са дълги над четирийсет и пет метра. И за изработването й са отишли шест тона кехлибар — обясни Ейми вече с назидателния тон, който дразнеше слуха на Дан.

— Според мен, ако наистина търсим Кехлибарената стая, тя е или в Москва, или в Аквил — каза Дан.

— Екатеринбург — поправи го сестра му и пъхна в устата си поредното парче шоколад.

— Все едно. Дано само не е в Сибир при семейство Холт.

* * *

Бзззззз. Бзззззз. Бзззззз.

И Ейми, и Дан бяха заспали на летището, когато телефонът на Нели започна да вибрира. На четвъртия път Дан се събуди. Апаратът беше между тях, върху раницата.

— Ало! Ти ли си, Хамилтън?

— Еееехеее! — викна гласът в другия край на линията.

Дан отдалечи телефона от ухото си, а Ейми се размърда, събуди се и разтърка очи.

— Заспали сме — каза тя.

— А, не — отвърна Дан. — Май се обажда Чука. Много е весел.

— Тук Хамилтън. Татко току-що пое кормилото в свои ръце. Редуваме се с тая страхотия. Върхът!

— За какво ми говориш? — попита Дан.

— Караме, мой човек, камион КАМАЗ по Пътя на костите. Прилича на танк!

— Я стига! — ревна Дан. — Камион КАМАЗ ли? Не може да бъде. Това си е класика.

— Какво е камион КАМАЗ? — попита Ейми, подочула част от разговора.

— Годзилата на всички хамъри. Руското чудовище на камионите! И се преобразява… нещо такова… Използват грамадното шаси и слагат каквото ти хрумне страшилище отгоре — боклукчийски камиони, военни камиони, автобуси, които минават през всякакъв терен: КАМАЗ е огромна купчина метал за всякакво време, с дванайсет предавки! Как е възможно да не си чувала за него?

— Добре деееее — провлече сестра му.

— Трябваше да го карам аз! — извика в телефона Дан.

— Пукай се от яд — отвърна Хамилтън.

Ейми грабна апарата.

— Какво става? Къде си?

— Връщаме се. Вече ходихме на петдесет и втория километър и изпреварихме с много Иън и Натали Кабра. Преди петнайсетина километра те закъсаха. Докато ги подминавахме, Рейгън искаше да им помогне, но татко каза: Нека викнат „Пътна помощ“. Леле! Това е КАМАЗ!

Дан си запуши ушите. Не издържаше да слуша как Хамилтън Холт се забавлява, докато той умира от скука на някакво си летище. Ейми грабна телефона.

— Какво намерихте? Хамилтън! Там ли си?

Линията пукаше ужасно и прекъсваше, докато камионът пътуваше по Пътя на костите.

— Слушай, Хамилтън. Почти не те чувам. Какво сте намерили? Нас тук ни притиска времето.

— А, да, щях да забравя. Щом пристигнахме, вече не беше трудно да видим онова нещо. То си стоеше отстрани на пътя.

Дан забеляза, че Ейми ще избухне, задето Хамилтън протака.

— Какво си е стояло отстрани на пътя?

— Охо — викна Хамилтън. — Ето ги и Иън и Натали Кабра. Не си умират от щастие. Ама че… А, не може да бъде!

По телефона екна силен шум като от смачкан метал. Чу го дори Дан.

— Татко току-що смаза ленд роувъра! Невероятно! Трябва да опиташ и ти! Ама че… о, не… ей!

— Какво… намери? — изкрещя Ейми. Тя погледна брат си. — Какво, о, не? Защо, о, не?

Линията изпука и затрещя, когато Мери-Тод Холт грабна апарата.

— Ало, Ейми, как си? Хамилтън и баща му са… е, имат малка схватка с двама много големи… олеле, сигурно го заболя… Млатни го и ти, Айзенхауър!… Извинявай, скъпа. Мога да ти кажа какво намерихме. Отстрани на пътя при жалона за петдесет и втория километър беше забит прът. Беше наистина много надълбоко, но моят Холт, нали си е як, го извади. Дърпа го, докато не му се схвана кръстът… точно заради това се наложи Хамилтън да кара камиона. Редуват се. Та към пръта беше прикрепено нещо много странно. В долния край нямаше, както би могло да се очаква, голямо парче бетон, там беше прикачена, хм… една глава. Е, не истинска — щеше да бъде много гадно, нали? — а скулптура… Браво на теб, Хамилтън! Покажи им на какво си способен!… Извинявай, но момчето ми току-що фрасна един от бодигардовете по главата с… хм… с главата. Справя се чудесно. Та докъде бях стигнала? А, да, до главата. Явно ще се наложи да продължа след малко. Дръжте ги, Холт! Ударете ги където най-боли!

Линията прекъсна.

— Ама сериозно ли? — възкликна Ейми.

Минаха четири минути, докато телефонът иззвъни отново.

— Накарахме ги да побегнат!

Този път беше вдигнал Дан и се обаждаше Хамилтън.

— Татко куцука — съобщи той. — Но той не се дава лесно. Мама и близначките отидоха да го доведат. Слушай, нещата тук загрубяха. Татко не си умира от желание да ви казваме какво сме намерили. Мога ли да ти се доверя, братле? Ама наистина? Ако ме преметнеш, татко направо ще превърти.

— Можеш да ми се довериш… обещавам.

И най-странното бе, че Дан казваше истината. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да може да измами Хамилтън, след като той им беше помогнал толкова много.

— Слушай сега — подхвана Хамилтън. — Нищо не разбирам от история, но тая глава я познах. Позна я дори татко, все пак сме тук от доста време. Това е Ленин, онзи, дето е започнал Руската революция.

— Онзи с козята брадичка ли?

Хамилтън задърдори отново как е карал камиона и каква страхотна глава са намерили, но много скоро Ейми изтръгна телефона от ръката на брат си.

— По-накратко, Хамилтън! Времето ни притиска.

— О, страхотно! — простена Хамилтън. — Ето го и шефа. Взимай химикалка, ще ти кажа какво пише върху главата на Ленин.

— Готова съм — отвърна Ейми, както държеше химикалка и лист хартия, за да запише всичко, което излезе от устата на Хамилтън.

— ГКД БАЛ ЛОЖА4 РЗ В1 45231 В2 45102 В3 НРР.

— Сигурен ли си, че не си объркал нещо? — попита Ейми.

— Сигурен съм. Стига си се заяждала. Какво правим сега?

Ейми погледна Дан, който сви рамене.

— Хм… свършихте страхотна работа, помогнахте ни много. Връщайте се в Москва. Ще се обадим веднага щом разберем нещо.

— Тъй вярно — отговори момчето.

Ейми се извърна към брат си.

— Готов ли си? Двамата с теб ще проникнем в Кремъл.