Патрик Карман
Черният кръг (13)

Глава 13

— Какво място, тръпки да те побият — прошепна Дан.

— Така с-с-с-си е — изпелтечи Ейми.

Не ги чакаше никой. Бяха влезли в кръгла стаичка с красива рисунка, с която бяха покрити всички стени и сводестият таван. Нямаше други врати освен вратата, която се беше затворила зад тях.

— Къде изчезна жената? — възкликна Дан. — И как, да го вземат мътните, ще излезем оттук?

Ейми сви притеснена рамене, както гледаше рисунките по стените наоколо.

— Сякаш ги е правил Микеланджело.

— Ей! — ахна брат й. — Разпознах някои от хората. Това там е Бен Франклин!

И наистина, над главите им се извисяваше очилат мъж, който държеше връвта на хвърчило и се усмихваше към небето.

— А аз съм почти сигурна, че това там е Наполеон. Наистина е нисък — допълни сестра му.

— А това трябва да е Чърчил — каза момчето, което беше зърнало тантурест мъж, направил с пръсти знака на победата — „V“.

— Дан — рече ококорена Ейми. — Те са от клана Лусиан. Всички до последния.

Дан усети, че му причернява. Това можеше да означава само едно.

— Намираме се в бастиона на клана Лусиан — прошепна той.

— Лошо — отвърна сестра му. — Много лошо! Да се махаме оттук! — Тя прокара трескаво длани по повърхността на огромната врата с надеждата да напипа резе или циферблат, които да ги изведат на свобода. — Ела, Дан!

Откъм една от стените се чу бърз звук като от плъзгане, а Дан се обърна и видя, че една от плоскостите в дъното се е отворила. До вратата стоеше нарисуваният сър Исак Нютон, който сякаш ги викаше.

Пак се чу гласът, уверен и гладък като кадифе.

— Излишно е да се плашите. Вървете по светлините. И побързайте, за да не ви заловят.

Точно както и горе, ги направляваха лампи като на писта по пода на безкраен коридор. Тези тук бяха оранжеви, а не бели като другите, и сякаш нямаха свършване.

— Вървете по светлините, докато излезете при дванайсетата врата вляво. И по-бързо! Тези коридори никога не са безлюдни за дълго.

— Гласът сигурно идва от високоговорител в помещението — предположи Ейми. — Жената не е тук.

Двамата с Дан се спогледаха за последно и кимнаха. Нямаха избор. Едва бяха направили и две крачки, когато плоскостта се плъзна, затвори се и стана по-скоро тъмно.

— Колко врати са това? — попита Дан и се помъчи да си представи в какъв точно затвор са се озовали. — Никога няма да се измъкнем оттук.

Започнаха да броят вратите, докато не излязоха при дванайсетата. Стояха дълго, без да казват нищо. Някъде в дъното се отвори врата и те застинаха. Дан извърна глава и видя как през седем-осем врати се отдалечава силует. Плоскостта се открехна колкото човекът да се промуши през процепа и после пак се затвори.

— Със сигурност няк-к-какъв агент — прошепна Ейми.

— Хайде — подкани брат й. Той вдигна ръка към дръжката на вратата, сетне се поколеба. — Съвсем сигурна ли си, че това е дванайсетата врата отляво? — попита. — Ами ако почукаме на погрешна врата?

Последното, което искаше, беше да нахълта на заседание на тайни агенти в черни костюми. Ейми се поколеба. Дан усети, че й се ще да се върне и да преброи отново — за всеки случай — но плоскостта в дъното на коридора се отвори още веднъж. Дан натисна бравата и след като двамата се пъхнаха в стаята, затръшна вратата.

* * *

Озоваха се в позанемарен кабинет. Вътре имаше голямо дъбово писалище, килим върху дъсчения под и глобус. На бялата закачалка висеше дълго палто, и то бяло, едната стена беше запълнена от край до край с герба на Лусиан. Единственото забележително в помещението беше жената, която седеше зад писалището.

Беше облечена в бял костюм, който изпъкваше още повече до черната й коса. С една дума, жената беше без възраст. Дан не можеше да определи на колко години е, дали на четирийсет или на шейсет, защото в очите й имаше нещо много старо, въпреки това обаче по лицето й нямаше бръчки. Непознатата беше красива, с класическа за рускините красота. Ейми я зяпна, сякаш тя е царица.

— Правите нещата увлекателни. Това ми харесва у вас. Заповядайте, влезте и седнете — покани ги жената.

Пред писалището имаше два стола и Дан и Ейми побързаха да седнат.

— Можете да махнете дегизировката. Вече не ви трябва.

Дан беше оставил раницата на пода. С радост смъкна от лицето си мустаците и козята брадичка и ги пусна в раницата, като междувременно си погледна часовника. Успяхме, помисли си той. Остават само няколко минути, но ние с Ейми успяхме!

Сестра му също свали черната перука, от която косата й се изпипа като водопад, и я пъхна в раницата.

— Много си красива, млада госпожице — отбеляза жената в бяло. — Дано Грейс е била достатъчно добра, за да ти го каже, докато е била жива.

— Вие сте познавали Грейс?

Жената кимна, в очите й се четяха безброй тайни.

— Може да се каже, че семействата ни са свързани отдавна. Никога не съм се срещала на живо с Грейс. Но майка ми се е срещала. И двете, майка ми и баба ви, бяха забележителни жени. А забележителните жени знаят как да се откриват.

Дано тази забележителна жена тук не ни убие, помисли си Дан.

Ейми обаче явно нямаше задръжки. Тя поруменя и попита:

— Вие да не сте великата княгиня Анастасия?

Още щом го изрече, и НРР избухна в смях.

Върху бюрото примига лампичка и жената отново си възвърна достолепния вид.

— Извинете за малко — каза тя. — В най-неподходящия момент, но се опасявам, че нямам избор.

Завъртя се на стола с гръб към Дан и Ейми и отвори дървен шкаф, в който имаше няколко монитора. Върху единия се виждаше изрисуваната стая, откъдето Дан и Ейми бяха излезли току-що.

— Бъдете така любезни, скрийте се зад писалището. Търси ме човек, на когото ще му стане много интересно, ако ви забележи в кабинета.

От минута на минута ставаше все по-странно, но Дан и Ейми усетиха, че нямат избор, затова се снишиха на пода. След няколко секунди помещението се изпълни от познат глас.

— Здравей, Наталия Руслановна Радова. Както винаги, изглеждаш невероятно.

— Много мило, Ирина Николаевна Спаска. Защо ме търсиш?

Дан не можеше да повярва на ушите си. С кабинета се беше свързала Ирина Спаска. Всички мускулчета в тялото му се изопнаха — сега вече наистина май бяха в капан.

— Трябва да пратиш екип в стаята. Настъпи голямо оживление и искам да съм сигурна, че тя се охранява добре.

— Странно, че се обаждаш. Само преди няколко часа Иън Кабра ме помоли за същото. Вече изграждаме черен кръг.

— Чудесно. Той каза ли ти, че е в Сибир и гони по Пътя на костите семейство Холт? Забъркал се е в голяма каша.

— Както сигурно се досещаш, баща му не беше никак доволен.

— Може би Викрам най-после ще се опомни и ще върне и двамата на училище, където им е мястото.

— Искаш ли да пратя Акулата да те вземе? — попита Наталия.

— Прекрасна идея. Имам си лични неприятности, но мисля, че ще успея да отида в стаята, преди да се е спуснала нощта. Прати ми Акулата, после ще я върна. И тогава, както си ми обещала, можем да пием чай.

— Внимавай.

— Винаги внимавам.

В стаята се спусна тишина, после Наталия каза на Ейми и Дан, че могат да излизат.

— Никога не съм чувала Ирина толкова… знам ли… толкова бъбрива — отбеляза Ейми.

— Приятелки сме от много отдавна — обясни жената в бяло. Тя се подпря на лакти върху писалището. — Разбирам я, затова тя говори.

— Нека изясним нещо — намеси се Дан. — Вие НРР ли сте?

Жената в бяло се подсмихна, без да показва зъби.

— Предполагам, че сте очаквали да съм мъж.

— Хм… ами… не точно — отвърна момчето. — Добре де, познахте. Очаквах мъж.

Жената в бяло прихна и поклати глава.

— Аз съм НРР. Съжалявам, че те разочаровах.

Дан се опита да се извини, но НРР вдигна ръка толкова властно, че той веднага затвори уста.

— Имаме време за още няколко въпроса, но обаждането на Ирина променя нещата. За съжаление достъпът ви до стаята става съвсем ограничен.

— Не разбирам — сподели Ейми. Каза го отчаяно и може би малко ядосано. — Вие от клана Лусиан ли сте, или не сте от него? Защо ни помагате? Коя сте?

Жената в бяло въздъхна тежко, преплете пръсти и се постара да обясни.

— Не съм великата княгиня Анастасия, въпреки че трябва да ви благодаря за комплимента. Почти на прав път сте. Анастасия Николаевна Романова ми е майка.

— Майка? — ахна Дан, смаян от думите на Наталия. — Вие сте дъщеря на Анастасия? Това е лудост!

— Да, аз съм единственото й дете.

— И тя е познавала Грейс Кахил? — попита Ейми. — Очаквате от нас да повярваме, че баба е познавала великата княгиня Анастасия?

— О, да, всъщност бяха много близки. Сигурна съм, че сте чували слуховете за майка ми. Те са истина. Тя не е била убита заедно с останалите от семейството. Изплъзнала се е. А както вече казах, забележителните жени имат начини да се намират една друга.

От изумление Ейми не знаеше какво да каже, но Дан с удоволствие запълни празнотата.

— Излиза, че всичко, което сме си представяли, се е случило наистина! Распутин е притежавал големи умения, като на нинджа, с които да пребори смъртта, и ги е предал и на Анастасия!

— Винаги ли говори така? — попита явно развеселена НРР Ейми.

— Да. Наистина е проблем.

— Като порасне, ще се отучи.

Дан въртеше глава ту на едната, ту на другата страна. Виж ги ти с тяхната момичешка солидарност!

— Седя тук, пред вас! Престанете да ме одумвате! — възнегодува той.

НРР му направи знак да се успокои, погледна часовника си и от начина, по който се взря в Дан и Ейми, те разбраха, че нямат никакво време.

— Вие сте велика княгиня — като майка си — отбеляза Ейми. — Великата княгиня Наталия.

Дан се свъси. Още малко, и Ейми щеше да се поклони.

— Опасявам се, Ейми, че това време е отминало отдавна. Ние не сме като британците с техните крале и кралици. Царската епоха в Русия е свършила. Но онова, което върша днес, е в чест на паметта за майка ми.

— Как? — попита Дан. — Искате да ни помогнете да разбулим тази тайна, защото?…

Нямаше намерение да вярва безусловно на тази жена само защото е красива и говори с ужасен акцент. Нима Джеймс Бонд не го беше научил на нищо?

— Онова, което ще ви кажа, не бива да напуска тази стая. Иначе животът, моят и на други, ще бъде в опасност. Разбрахте ли?

Дан и Ейми кимнаха.

— Майка ми, баба ми — всички са били от клана Лусиан. Аз също съм от него. Но подобно на мнозина, числящи се към един или друг клан, повечето ми роднини никога не са участвали активно в… как го нарича Грейс? В търсенето на ключове към загадката. Всъщност майка ми много дълго не е и подозирала, че е наследница на Лусиан. После се е появил баща ми, с когото мама се е запознала доста по-късно. Той е бил сред най-могъщите и влиятелни представители на Лусиан през последния половин век. Преди Кабра именно баща ми е ръководел клана. Точно заради това заемам такова ключово положение и ние с вас сме се срещнали. И така, виждате, че съм човек от клана Лусиан, и то с доста голяма власт. Но най-вече и преди всичко съм вярна на себе си.

Наталия вдигна кичура черна коса, паднал върху лицето й. Беше много изискана, владееше се безупречно, но беше наследила от Анастасия и палавата жилка, за която Ейми говореше често.

— Защо ни помагате? — продължи да упорства Дан.

Още не проумяваше какво общо има с тях разказът на Наталия. Защо наследницата на престола на Романови се интересува от някакви си две хлапета?

Наталия пак си погледна златния часовник, сетне почука по телефона върху писалището.

— Ирина поиска подкрепление. До петнайсет минути Акулата да е готова за заминаване. — Наталия извърна поглед към Ейми. — Пратих ви на това търсене по много причини — продължи Наталия. — Първата беше да отклоня вниманието на моите събратя от клана Лусиан, да ги объркам. Иън и Натали Кабра са на хиляди километри оттук, в Сибир, а Ирина се натъква на всяка крачка на спънки. Задачата е изпълнена. Втората причина беше, че исках да видя що за хора сте. През цялото време бяхте подлагани на проверка, нали? Веднага се досетихте, че няма да успеете да откриете сами стаята. И през ум не ми е минавало, че някой ще озапти семейство Холт, а ето че вие го направихте. Задължително е да се научите да работите с други, ако искате да постигнете по-голямо добро.

— И така, издържахме проверката и надхитрихме хората от клана Лусиан — каза Ейми. — Но пак не разбирам защо ни помагате.

— И дали изобщо ни помагате — промърмори Дан.

Дотук Наталия не беше казала нищо, което да го убеди, че след перипетиите им из цяла Русия накрая ще стигнат при някой от ключовете към загадката.

— Ще ви отведа при онова, което търсите — заяви Наталия. — И в тази нелепа надпревара, и след нея.

Тя ги погледна многозначително. На гърлото на Дан заседна буца.

— Говорите за родителите ни, нали?

Жената почука с показалец по писалището. Беше застинала. Сякаш деветдесет и девет на сто от тялото й се бяха превърнали в камък и жив беше останал само пръстът. Чук-чук-чук.

Накрая, след като Дан беше изпукал с всяко кокалче на ръцете си, Наталия продължи:

— Съществува информация, която, веднъж откриете ли я, ви променя завинаги. Иска ви се да се върнете назад, а не можете. Въпреки това все ни се ще да разбулим загадките. Никога не съм искала да участвам в това безумие с ключовете към загадката, но ето че всички сме забъркани в него. — Тя замълча. — Кехлибарената стая е укрита в хранилище, където кланът Лусиан пази тайните си. Там ще намерите свързания с клана ключ към загадката, както и сведения за родителите си. — Наталия поклати глава. — Грейс много обичаше да дърпа конците — дори от гроба. Моят съвет е да не се занимавате повече с всичко това. Но ако не ме послушате, ще ви помогна. Предупреждавам ви, след време може и да не сте ми благодарни. — Наталия погледна Ейми, сетне извърна омагьосващите си очи към Дан. — Помагам ви, защото такова би било желанието на Анастасия Романова. Помагам ви, защото е редно да го направя. Но не мога да кажа, че онова, което ще намерите, ще ви хареса.

Ейми вече не криеше, че плаче, Дан също усети, че очите му се пълнят със сълзи. Всичко това му дойде в повече: помощ, която не беше помощ, съюзник, който им подхвърляше главоблъсканици и неприятни намеци за родителите им и за Грейс. Момчето усещаше как земята под краката му се размества. За кой ли път. Нямаше безопасно място, където те да отидат, нямаше човек, на когото да се доверят. Нямаха дом, където да се приберат.

Той погледна Ейми и двамата кимнаха.

— Искаме да отидем в Кехлибарената стая — каза Ейми.

Наталия понаклони глава и се изправи, като взе дългото бяло палто.

— В такъв случай трябва да побързаме — подкани тя. — Няма да е лесно, ако Ирина ви изпревари.

Тя отвори едно чекмедже на бюрото и извади ламаринена кутийка. Отвори я и взе две ключета, които прибра в джоба на бялото си палто.

— Знаете ли къде са избити предците ми?

— В Екатеринбург — отговори Ейми. — В една къща там.

— Където днес се намира Храмът върху кръвта. Ужасно име, но за съжаление е много подходящо. Храмът е построен много по-късно, но под него… всички те са били разстреляни там, в мазето. Спасила се е само майка ми.

— И вие ще ни откарате там с това нещо, наречено „Акулата“ ли? — попита Дан, който за пръв път се оживи.

Наталия отиде при вратата. Отвори я и надникна в дългия тъмен коридор.

— Най-бързо е с Акулата. Да вървим.

Дан и Ейми излязоха след нея в коридора. Стигнаха при асансьора и се качиха. Дан си беше представял високоскоростна подводница, затова се изненада, когато, вместо да се спуска, асансьорът започна да се изкачва. Отвори се на покрива на Големия Кремълски дворец.

— Готово — каза Наталия.

— Това ли е Акулата? — попита Ейми, но Дан вече тичаше към машината.

— Най-бързият хеликоптер в Русия. Ще вдигне четиристотин и осемдесет километра.

Акулата беше два пъти по-голяма от обикновен хеликоптер и беше цялата черна, с витло, наподобяващо перката на акула.

— Не може да бъде — смая се Дан. — Четиристотин и осемдесет километра в час? Това си е направо световен рекорд.

— Много световни рекорди като този са счупени отдавна — усмихна се Наталия. — Ние от клана Лусиан задържаме за себе си най-хубавите играчки.

Дан обиколи тичешком Акулата и се опита да отвори една от вратите.

— Вълнуваща е, нали? — попита рускинята.

— Малко е да се каже, че е вълнуваща — отвърна Ейми.

Наталия я прегърна и я притегли по-близо до себе си.

— Даваш големи надежди. Грейс щеше да се гордее с теб.

Момичето й се усмихна през сълзи.

— А сега трябва да тръгвате — подкани Наталия.

— Моля? Ама защо? — възкликна Ейми. — Вие няма ли да дойдете с нас?

— Не мога.

— Ама… з-з-защо? И как ще управляваме това нещо? Ние не сме пилоти!

— Аз ще я управлявам от разстояние. Ще ви откарам, ще бъдете в безопасност. Но не мога да дойда с вас.

— Не може да бъде! — извика Дан и дотича с подскоци при тях. — Като в най-хубавата видеоигра, съществувала някога.

— Не разбирам — продължи да недоволства сестра му.

— Ако можех, сигурно сама щях да търся ключовете към загадката. Но вие сте прочели за вуйчо ми. Знаете пред каква борба е бил изправен.

Ейми кимна. Алексей Романов е страдал от хемофилия. И при най-дребното порязване рукналата кръв не е спирала със седмици.

— Страдам от същата съдба — обясни рускинята.

Тя бръкна в белия джоб и Дан си представи как върху снежнобялото й сако се появява червено петно кръв.

— Ожулено коляно или лакът, разкървавен нос или най-обикновено порязване — потече ли ми кръв, после не спира. Дори с лекарствата, които пия, е много опасно за мен. — Наталия протегна ключовете и Ейми ги взе, като кимна тъжно. — Постоянно ще държа връзка — обеща жената. Тя се усмихна. — Сложете си слушалките и се пригответе за пътешествието на живота си.

Беше време да се отправят към черния кръг на клана Лусиан.