Патрик Карман
Черният кръг (6)

Глава 6

Дан и Ейми поспаха във влака и когато слязоха на гарата в Санкт Петербург, преливаха от сили. Защо да ходят по хотели, когато имаше дворци, в които можеха да проникнат?

— Трябва да тръгнем насам — посочи Ейми и закрачи по оживения перон в свежата вечер, от която се развълнува още повече.

Бяха пристигнали на Московската гара, която се намираше само на около три километра от двореца, и решиха да отидат пеш, вместо да рискуват пак да се качват на такси.

— Покрай река Мойка са струпани много дворци. Сред тях е и дворецът на Юсупов.

— Родена си за екскурзоводка — каза Дан. — Води.

Не след дълго излязоха от гарата и тръгнаха по Невски проспект, широк булевард с осем ленти. До сградите от седемнайсети век, боядисани в пастелни цветове, се издигаха нови магазини, които си оспорваха пространството в процъфтяваща Русия от двайсет и първи век.

— Дан — каза Ейми и дръпна рязко брат си за ръката. — Струва ми се, че някой ни следи.

Той погледна през рамо.

— Мъжът в черно — прошепна той.

Черно сако и шапка, прокрадваща се стъпка, лице с остри черти. Това безспорно беше той. Нямаше грешка.

Ейми и Дан се затичаха, като се промушваха в гъмжилото от минувачи по тротоара. С това сякаш раздвижиха света. Един камион се устреми през две ленти право към тях. Дан хукна още по-бързо, но Ейми застина на място. При тротоара камионът зави и от прозореца от другата страна на водача изхвърча плик, който се приземи в канавката в краката на момичето.

— Гледай къде караш, тъпанар такъв! — кресна Дан.

Мнозина от пешеходците се обърнаха и го изгледаха, а камионът се шмугна между автомобилите и се скри зад ъгъла.

— Изчезна — каза с треперещ глас Ейми.

Дали камионът беше изникнал по заповед на мъжа в черно? При всички положения човекът също беше изчезнал точно толкова тайнствено, както и се беше появил.

— Според мен трябва да продължим нататък — заяви Дан. — Този тип може да е навсякъде.

Сестра му кимна и двамата забързаха по Невски проспект. Както вървяха, Дан отвори плика.

— Какво пише? — попита Ейми.

Докато момчето четеше писмото, Ейми имаше чувството, че нощта е станала още по-непрогледна.

— „Времето изтича. Побързайте. Следят ви, но нямам предвид Мадригалите. Щом преследвачите ви се покажат, им дайте тази карта, за да ги заблудите, и продължете нататък. Влезте по тъмно в двореца и намерете Распутин. Вървете след оранжевата змия. НРР.“

— Мъжът в черно е Мадригал! Разбираш ли какво означава това? Ние сме трупове. Трупове, трупове, трупове! — извика Дан.

— Ако не друго, поне получихме още едно писмо от НРР — каза Ейми. — По следите сме на нещо… Де да можехме да разберем на какво. — Тя отпусна ръка върху рамото на Дан, сякаш за да успокои и двамата. — Според мен трябва да продължим нататък, нали? Не че тук имаме голям избор. Освен това мъжът в черно се махна — допълни Ейми.

— Добре, да приемем, че се е разкарал, в което се съмнявам. И после какво? Както личи, освен него ни следи още някой. Може да е всеки, но по всяка вероятност е човек, който иска да изпусне върху главите ни пиано!

— Единственото, което знам, е, че вероятно е някой от другите отбори. Освен това НРР ни даде нещо, с което да отклоним вниманието им.

— Ами ако иска да се отдалечим от останалите, за да се превърнем в лесна плячка? — предположи Дан. — Помисли ли за това? Ами ако снимката на мама и татко е само примамка, за да останем съвсем сами?

Ейми спря.

— Неприятно ми е да ти го напомням, Дан, но от доста време сме съвсем сами.

От тази истина и двамата замълчаха.

Ейми взе писмото от Дан. В долния край имаше подробна карта на Санкт Петербург с пунктирана линия през нея. Линията завършваше при два изкуствени канала в съвсем друг квартал на града. Ейми откъсна картата от писмото.

— Видя ли? Изглежда така, сякаш следата води на важно място, а всъщност ни пращат за зелен хайвер. Единственото, което трябва да направим, е да я дадем на онзи, който ни следи, щом се появи, после той ще ни остави за малко на мира. НРР може би се опитва да ни откъсне от другите, но снимката… Искам да знам какво означава…

Ейми видя, че Дан се чуди какво още да каже. Той извади от задния си джоб преполовена кутия дъвчащи плодови дражета „Скитълс“ и след като сложи в устата си към двайсетина, ги задъвка мрачно.

— Ако успеем да проникнем в двореца, ще знам какво е искал да каже НРР за Распутин. Вътре има изложба за него. И за онази случка, която ти разказах — как са се опитали да го убият — обясни Ейми.

— Май не е зле да я видя — отвърна Дан и колкото и да не му се искаше, отново се развълнува при мисълта за неизтребимия монах.

Сестра му се усмихна.

— И така! Остава да намерим змията, след която да вървим.

* * *

Когато Дан и Ейми наближиха двореца на Юсупов, вече беше почти единайсет часът. Вече беше по-спокойно край притихналите брегове на Мойка, която течеше пред триетажния дворец, боядисан в жълто и бяло. Тук-там при парапета покрай реката се разхождаха минувачи, към Ейми и Дан понякога се насочваха фарове, но иначе наоколо нямаше никого.

Дворецът на Юсупов се беше разпрострял покрай реката с трийсетте тъмни прозореца на всеки етаж, гледащи към Мойка. Точно в средата на сградата имаше огромен сводест вход с по три високи бели колони от двете страни.

— Кой знае защо си мисля, че вратата не е отворена — каза Дан. — Дали да не пробваме с някой от прозорците?

Сестра му тръгна пред двореца с надеждата да забележи нещо, което да прилича на змия.

— Ейми — извика Дан.

Беше прекосил улицата, за да вижда по-добре тясната река. До другия бряг имаше най-много двайсетина метра и там, по улица, почти същата като тази, на която стоеше Дан, имаше сгради с прозорци и къщи.

Ейми дойде при него и се взря в черната вода.

— Виждаш ли я? — попита брат й.

— Кое дали виждам?

Дан посочи към средата на реката, където върху потрепващата вода подскачаше блещукаща оранжева змия. Беше малка, най-много трийсетина сантиметра. Дан проследи лазерния лъч светлина, който идваше от другия бряг на реката. Там, на един от прозорците, намери каквото търсеше: сянката на човек в стая, високо над водата, който насочваше оттам лазер.

— Движи се — каза Ейми.

И наистина, когато Дан отново погледна надолу, оранжевата змия се гънеше по водата към тях.

— Тръпки да те побият — възкликна Ейми. — Но е страхотно. Следа, до която не може да се добере никой друг. Щом изчезне, край, вече я няма. Стига да успеем да тръгнем по нея и да проникнем в двореца, никой няма да знае какво да търси.

Оранжевата змия беше стигнала при стената отстрани на речното корито и се наложи Дан и Ейми да се надвесят над перилата, за да я видят как се качва от водата по бетонните плочи. Щом се приближи, те разбраха, че това не е какъв да е лазерен лъч. Местеше се по хиляда пъти на секунда и създаваше двуизмерна холограма на змия, която се плъзгаше по камъните.

— НРР си има страхотни играчки — каза Дан, когато змията се прехвърли през парапета и отиде върху стената на двореца отзад.

— Прескочи улицата! — ахна Ейми. — Ще я изгубим!

Сега вече змията се движеше по-бързо. Стрелна се покрай главния вход и редицата прозорци, сетне пропълзя нагоре по стената до втория етаж. Щом достигна третия прозорец откъм края, се загъна напред-назад по перваза.

Ейми отново погледна назад, към прозореца от другата страна на реката. Притесни се при мисълта, че някой сигурно ги наблюдава с бинокъл.

— Ела — прошепна тя и отново насочи вниманието си към двореца. — Сигурно трябва да проникнем вътре именно през онзи прозорец.

Двамата с Дан застанаха под прозореца, който беше поне на три метра над главите им. Стената на двореца беше гладка като тепсия.

— Дори Спайдърмен няма да успее да се качи — отбеляза Дан.

— Ще успее, и още как — възрази сестра му.

Оранжевата змия се беше преместила на другия етаж, при следващата редица прозорци върху богато украсената фасада. Когато змията спря, двамата чуха от другия бряг на реката тих пукот. След стотна от секундата нещо се удари във фасадата и от нея изхвръкна искра.

— Това нещо е прикрепено към пушка! — каза Ейми.

— Не е пушка — поправи я Дан. — Пушката гърми много по-силно. Погледни!

От мястото, където беше спряла змията, запада намотано въже. То се плъзна чак до долу и се разклати точно над прозореца, откъдето Дан и Ейми трябваше да влязат в двореца.

— Жестоко! — възкликна Дан.

— Чакай! — спря го сестра му.

Чу, че покрай тях минават мъж и жена, които си говореха, към двореца се насочиха и приближаващи се фарове.

— Дръж се нехайно — каза Ейми. — Прави се, че въжето не е тук.

Двамата се отдалечиха от въжето и подминаха мъжа и жената, като им кимнаха. Автомобилът продължи нататък.

— Хм, Ейми — рече Дан.

— Какво?

— Според мен НРР иска да се качим по въжето още сега.

Той гледаше надолу към сърцето си, където змията беше спряла.

— Явно вече е чисто. Оттам онзи вижда много по-добре, отколкото ние. Хайде!

Ейми се хвана за въжето и тръгна първа нагоре по стената към широкия перваз.

— Побързай, Дан!

Тя бутна прозореца, който се отвори като врата на панти. Шмугна се вътре и надзърна да не би да се зададат коли, докато брат й се издърпва нагоре.

— Фарове! — забеляза Ейми, после сграбчи Дан за суичъра и го изтегли вътре.

Той загуби равновесие и се строполи върху мраморния под, като си удари коляното и зави от болка.

— Шшшт! — рече сестра му и затвори прозореца. — В двореца сигурно има охрана.

— Какво да направя, като се опита да ми счупиш врата, за да ме вкараш вътре! — Дан се изправи и пробва да стъпи на наранения крак. — Ще ми се появи чудовищна синина, но иначе всичко си е в действие. Сега накъде?

— Изложбата е в източното крило — отвърна сестра му. — Насам.

Вече беше прегледала набързо пътеводителя и се беше досетила къде точно е изложбата, посветена на Распутин. Двамата с брат й минаха през тъмни стаи, пълни със скъпи произведения на изкуството и мебели.

— Както личи, царете обичат красивите неща — подметна Дан.

— Юсупови са били известни с добрия си вкус. Пръснали са милиони за ново обзавеждане и ремонти.

Докато слизаха по широко стълбище, застлано с лилав плюшен килим, Ейми долови зад тях приглушен звук, все едно е паднало нещо.

— Чу ли? — попита тя.

— Мисля, че някой ни е проследил. Бързо!

Ейми и Дан се стрелнаха надолу по стълбището и завиха рязко надясно. Минаха под висок свод, продължиха наляво и накрая излязоха в коридор с въжета отстрани.

— Ето тук — каза Ейми.

Пъхна се под въжето и Дан я последва. Поредният завой наляво и двамата се озоваха в слабо осветена просторна зала.

Сякаш се пренесоха назад във времето, за да станат свидетели на едно убийство. Всичко, свързано с нощта, когато Распутин е издъхнал, беше пресъздадено най-подробно. Имаше скулптури и картини и най-интересното, две зали с восъчни фигури в естествен ръст.

— Ето го и Распутин — оповести Ейми.

В преградена с жълто въже зала Распутин седеше на маса и ядеше отровните сладкиши, сложени пред него.

— Идвай, Дан. Следата води към Распутин. Ще проверя в джобовете му.

— А аз ще погледна под масата.

Ейми набра смелост, после се пресегна към дебелото черно расо и се доближи на сантиметри от восъчната глава на Распутин с рунтава глава и изцъклени очи.

Някой зад нея произнесе с гърлен руски глас:

— Допуснахте тежка грешка, не трябваше да идвате тук.

* * *

Дан се опита да стане изпод масата и си удари силно главата, при което чашите и чиниите се раздрънчаха в тихата зала.

— Излизайте оттам и двамата.

Дан позна веднага гласа.

— Ирина! Какво правиш тук?

— Някакви си хлапета не могат да ме надхитрят в собствената ми страна.

Дан погледна Ейми и се опита без особен успех да разбере от уплашеното й лице какво е станало. Взе ли нещо?

— Хайде, покажете ми какво намерихте — подкани Ирина. — Нямам намерение да ви наранявам.

Дори в мъждивата светлина Дан видя, че тя е в обичайното си кисело настроение. Изобщо не й вярваше.

— Ако нямаш нищо против, смятам да си останем тук — отвърна Ейми.

— Както искате. Но няма да си тръгнете, докато не отговорите на няколко въпроса. И не ми дадете каквото сте намерили.

Картата, която им беше пратил НРР, не беше у Дан и той се запита кога ли Ейми ще я даде на Ирина. Какво още чака?

— Кой ви помага? — попита рускинята.

Нарочно започна да си разглежда ноктите и Дан трепна, припомнил си отровата, която съдържаха те.

— Не ни помага никой. Просто сме по-умни от теб — отвърна Дан, впил очи в сестра си.

— Мислите, че не съм видяла змията ли? И че не съм чула всичко, което си казахте във влака от Волгоград? Не си чак толкова умен, пале такова.

Дан трепна. Нима ни следи още от Волгоград?

— Въобразявате си, че някой се опитва да ви помогне? Ама че сте смешни! — продължи Ирина. — Това е капан! Ако продължавате да упорствате с тази игра, само ще си изпатите. Човекът, чиито напътствия следвате? Той ще ви убие веднага щом свършите каквото иска.

Както ти се опита да ни убиеш в Париж ли, помисли Дан. Забеляза върху масата нож за масло и се запита дали ще му помогне, ако го грабне. Жалко, че не умееше да се движи наистина като нинджа.

— Питам ви още веднъж. Кой ви помага?

— Ето, вземи — каза Ейми, след като накрая излезе от вцепенението си. Държеше картата. — Ето какво намерихме току-що. Можеш да я задържиш. Още дори не съм я погледнала. Но ще може ли поне да си разменяме информация?

Ирина грабна от ръката й хартията и я разгърна в слабото осветление в залата. Изсъска вбесена.

— Още по-лошо е, отколкото предполагах — предупреди Ирина, като вдигна към децата смразяващи очи. — Вие двамата сте в голяма опасност. Повярвайте. Кажете ми! Кой ви помага?!

За миг Дан да се поддаде. Със сигурност не можеше да вярва на Ирина, но… върху лицето й се изписаха други притеснения.

Мигът отмина светкавично и Ирина отново прояви обичайната си мрачна решителност. Пристъпи към Дан и Ейми и сви длан, а иглите в ноктите й проблеснаха застрашително.

— Не ни спомена името си — рече момчето. — Вървим по следата, нищо повече. Но ако не ни обясниш какво има върху листа хартия, всичко приключва. Ще изгубим следата. Само ни кажи какво пише там, и си тръгваме!

Ирина изглеждаше почти доволна.

— Ако този човек се свърже отново с вас, не го слушайте. Накрая ще ви убие. Махнете се от Русия и не се връщайте никога повече. Ако сега не ми повярвате, после можете да вините само себе си. Но наистина ще умрете.

Ирина се дръпна, като пъхна картата в палтото си.

— Тръгвайте и двамата. Ходом марш!

Дан и Ейми побързаха да излязат от изложбената зала, следвани плътно от рускинята. Тя им крещеше накъде да вървят, докато не излязоха при главния вход. Ирина набра код на телефона си, който доближи до електронната аларма на стената, и огромната дървена врата щракна. Жената изведе Дан и Ейми в прохладната нощ.

Щом излязоха на улицата, тя се поколеба, после явно взе решение.

— Картата отвежда при тайни, заради чието опазване хората са готови на убийство — обясни Ирина. Затвори вратата и тръгна. — Махайте се, докато сте живи. Някой ден ще ми благодарите.

Дан и Ейми я загледаха как се отдалечава с отворени уста, като две рибки, наблюдаващи как покрай тях минава голяма бяла акула. Щом дойдоха на себе си, забързаха покрай канала в обратната посока. След като се увери, че са се отдалечили от рускинята, Дан хвана Ейми за ръката.

— Откри ли онова, което НРР ни изпрати да намерим?

Той затаи дъх. Ако сестра му не беше намерила нищо скрито у Распутин, двамата щяха да се озоват в задънена улица.

— Взех го — отвърна Ейми. — И това не е всичко. В изложбата имаше нещо, което разпали любопитството ми. Според мен сме една крачка по-близо до това да разберем кой е НРР.

Тя бръкна в джоба си и извади следващата плочка от пъзела.