Патрик Карман
Черният кръг (7)

Глава 7

Стига да й се представеше възможност, Ейми нямаше нищо против малко лукс, но руснаците бяха издигнали на ново равнище декаданса.

— Как изобщо допуснах да ме убедиш да отседнем тук? — попита тя, загледана в рояла в средата на хотелския им апартамент.

Бяха рискували да спрат такси, а после Дан беше протегнал картата „Виза Голд“ и беше казал: „Откарайте ни в най-хубавия хотел в Питер“.

Пристигнаха в грандхотел „Европа“, един от най-лъскавите в Русия. Но щом влязоха в апартамента за по две хиляди долара на нощ, Дан възропта:

— Ама че обирджии! — възкликна той. — Шейсет и осем хиляди рубли, а няма машина за пинбол! — Хукна от стая на стая, покрай скъпите мебели и картини. — Не е за вярване, че са сложили дори телевизор с голям екран и машина за кока-кола!

— Затова пък има две удобни големи легла и неограничен достъп до румсървиса. Мен ме устройва — отвърна Ейми, като търкаше между пръстите си някакъв малък предмет.

Беше го намерила в джоба на Распутин в двореца на Юсупов — продълговата дъсчица с нарисуван отгоре герб и с думите:

Ейми веднага беше разбрала думите, препратка към една от любимите й книги. „Тук престъпниците не се наказват“ явно беше свързано с класическия роман „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Ейми обичаше дебели, сложни книги, точно като тази.

А Дан с неговото остро зрение и невероятна памет позна герба. В пътеводителя на Русия имаше цяла глава, посветена на хералдиката. Той правилно се досети, че гербът е на Омск, града, към който се беше насочило семейство Холт. Жалко, че Иън и Натали Кабра го следяха.

Ейми извади телефона и зарядното устройство на Нели и затърси контакт. Все нямаха време да се свържат с нея и от доста часове Ейми изпитваше угризения.

— Направо не мога да повярвам, че я оставихме да се притеснява цял ден и цяла нощ за нас. Не знае друго, освен че сме тръгнали да търсим понички в Кайро.

Ейми вдигна очи и видя, че Дан е взел слушалката на хотелския телефон и набира номера на румсървиса. Беше сложил върху коленете си огромен лист с менюто на руски и на английски. Ейми поклати глава, после включи зарядното и загледа как екрана започва да трепка.

— Значи нямате в менюто и фъстъчено масло и желе? Храната на богаташите не е никак забавна — каза Дан.

Поръча си оранжада, бисквити с парченца шоколад и лучени кръгчета.

— Обаждам се на Нели — прекъсна го сестра му. — Искаш ли да слушаш?

— Чакай малко — отвърна той.

Затвори, грабна лаптопа заедно с кабела и отиде при Ейми на пода. Двамата седнаха един до друг, делеше ги само контактът върху стената.

— Такива красиви мебели, а ние седим на пода. Какво ни прихваща? — попита Ейми.

— Явно не ставаме за сладък живот. Чудесно. Никак не ми се иска накрая да заприличаме на Иън и Натали Кабра.

Ейми си помисли неволно, че Дан доста бързо е попаднал под магията на „Виза Голд“.

— Виж, Дан. Нели има съобщения.

Гласовата поща в телефона на Нели примигваше в зелено. Ейми натисна копчето и включи мъничкия високоговорител.

— Имате седем съобщения — заяви женски глас.

Ейми натисна бутона с цифрата 7 и се чу първото съобщение, но връзката беше лоша и те не схванаха края.

— Ако вие… обадете ми се! Колко време… да ги купите тия понички… Телефонът в хотела е…

В края се чу силно пукане и те не разбраха останалото.

Следващите пет съобщения също бяха с ужасно качество и бяха все от Нели — с всеки опит тя да се свърже с тях гласът й звучеше все по-тревожно.

— Нели ще ни убие — каза Дан.

— Точно така — съгласи се сестра му.

Тя включи и последното съобщение. Не беше от Нели.

— Свържете се, за да докладвате — каза сякаш през шепот някакъв мъж. — Отдавна не сме ви чували.

Дан и Ейми се спогледаха.

— Знаеш ли кой е? — попита тя. — Този глас не съм го чувала никога, а ти?

— И аз — отвърна брат й и поклати рязко глава, сякаш за да се отърси от неприятна мисъл.

Гледаха се дълго, накрая Ейми смени нарочно темата.

— Дано Нели е добре. Притеснявам се за нея.

— Какво ли прави Саладин? — попита Дан и в гласа му също се долови лека угриженост.

— Хайде вместо да й звъним по телефона, да й пратим съобщение по имейла — предложи Ейми. — Колкото да й кажем, че сме добре. Така тя няма да може да ни се разкрещи. Не съм сигурна, че точно сега ми се слушат упреците й.

— И ще й кажем да се грижи добре за Саладин — допълни Дан.

Отвориха си пощата и намериха цял куп писма от Нели почти със същото съдържание, както телефонните съобщения. Беше се постарала да ги уведоми, че Саладин е добре, похапва си прясна рибка от един пазар в Кайро и спи сладко-сладко в хотелската стая.

— Видя ли? — попита Ейми. — Саладин се чувства страхотно.

Тя взе лаптопа и тракна кратко писмо.

Скъпа Нели, случайно попаднахме на следа и не можеше да я изпуснем. Още преди да сме се усетили, напуснахме Кайро и се озовахме в Русия. Всичко се разигра наистина бързо. Знаем, че едва ли можеш да дойдеш да ни прибереш, но не се притеснявай — добре сме. Засега няма проблеми. Много те моля, грижи се добре за Саладин. Обещаваме да ти се обадим отново утре сутринта. Много те моля, не се притеснявай, всичко е наред! Ейми и Дан.

— Как ти звучи? — попита тя.

— Мисля, че става. Пращай го.

Тя натисна клавиша и прати писмото. Нели щеше да знае ако не друго, то поне че не са мъртви.

— Трябва да пишем и на Хамилтън, нали? — попита Дан.

Ейми почти беше забравила. Ама разбира се! Оттук следата водеше към Сибир, точно където рано сутринта Хамилтън Холт щеше да пристигне с Транссибирската железница. Тя се зае да му пише имейл, а Дан извади от раницата електронния му адрес.

Хамилтън, твой ред е. Намерихме следващия предмет и той отвежда точно където отиваш. Щом пристигнеш в Омск, потърси статуята на Достоевски. Той е прочут руски писател, затова, ако попиташ, би трябвало да я намериш лесно. А сега най-важното: трябва да разбереш какво гледа Достоевски. Проследи погледа му. Онова, което той гледа, е следващото, което трябва да открием. Предполагаме, че ще води обратно при нас. Постарай се да изпревариш съперниците! Щом разбереш нещо, ни се обади на мобилния. Ейми и Дан.

— Звъни — каза Дан.

Телефонът на Нели вибрираше леко върху застлания с килим под. Дан погледна екрана.

— Сигурно е Нели. Явно е седяла пред компютър и само е чакала да се свържем с нея. Това е хубаво, нали?

Но Ейми не беше убедена. Чувстваше се изтощена и сякаш още чуваше мъжкия глас, който беше прошепнал от телефона на Нели: „Свържете се, за да докладвате. Отдавна не сме се чували“.

— Остави го да си звъни — каза тя. — Ела да поспим.

* * *

Когато Дан се събуди, сестра му я нямаше. За стотна от секундата той се изплаши и хукна от стая в стая, докато не видя бележката, закрепена върху таблата на леглото му.

Отивам да потърся във фоайето на хотела нови дрехи. Нашите са заприличали на дрипи. Връщам се всеки момент. Поръчай закуска, поспаланко такъв.

Дан въздъхна шумно с облекчение. Погледна часовника и видя, че вече минава девет сутринта. Засмята бързо наум. Ако можеше да се вярва на НРР, им оставаха само десет часа, докато „стаята“ се затвореше, каквото и да означаваше това.

Когато Ейми се върна от фоайето, натоварена с два пазарски плика, Дан вече си беше взел душ и беше поръчал от румсървиса царска гощавка. Изникна сред облак пара от банята, беше по плюшен халат и чехли.

— Поне веднъж не е зле да ги задържим — каза той през пяната от пастата за зъби — миеше ги с четката, която беше намерил в банята.

— Жалко, че в раницата няма място. Ще проверя дали Хамилтън Холт ни е пратил имейл.

— Искаш да кажеш Хамилтън Долт^[1], нали? — засмя се брат й.

— Е, засега не можем да се отървем от него — отвърна Ейми, докато търсеше из пликовете какво да облече. — По-добре да се възползваме възможно най-много.

Дан хвърли четката за зъби на мивката и отиде при Ейми и пликовете с дрехите.

— Долу има хубави магазини. Записах всичко в сметката на стаята — ухили се сестра му. — Вече започвам да свиквам.

От пликовете се изсипа какво ли не, като се започне от ново бельо и се стигне до дънки и фланелки. Дан и Ейми отидоха в стаите си, облякоха се набързо и се срещнаха на вратата на апартамента точно когато от румсървиса им донесоха закуската.

— Ти вземи лаптопа — предложи Дан, — а аз ще взема храната.

Загълтаха лакомо купчините топли палачинки, над които се виеше пара, и горещия шоколад — имаха чувството, че са извадили страхотен късмет. Бяха си починали хубаво, бяха похапнали до насита, бяха с нови дрехи. Нима можеха да са по-готови за десет часа приключения? Докато закусваха, Дан провери имейла им. Засмя се толкова неудържимо, че от устата му изскочи парче палачинка, което се приземи в чинията на Ейми.

— Ужас! — изписка тя, но после също се засмя.

Запрати с пръст сдъвканата палачинка на масата и попита Дан какво толкова смешно има.

— Имаме имейл от Хамилтън. Ела да видиш.

Дан завъртя лаптопа така, че сестра му да вижда екрана. Върху него имаше снимка на семейство Холт пред железопътната гара в Омск. Всички бяха с грамадни анораци и се бяха ухилили до уши. Приличаха на отбор извънгабаритни гимнастици, готови посред лютата зима да покоряват хълмовете, с тази малка подробност, че грееше слънце и всички останали наоколо бяха по тънки пуловери. Под снимката беше отговорът на Хамилтън на техния имейл от предната вечер:

Мама ни накара да се навлечем, за да си направим семейна снимка. Твърди, че от нея щяло да излезе страхотна коледна картичка. Както и да е. По това време на годината в Сибир не е чак толкова студено, затова махнахме якетата. Татко отиде да търси пирожки, а мама и близначките — тоалетна. Току-що ми включиха отново интернета — тук, в тундрата, го има от дъжд на вятър, ха-ха, но получих писмото ви. Сега съм в едно интернет кафене. Веднага ме упътиха как да стигна при паметника на Достоевски. Този тип има странно име, но то ми помогна, защото тук, в кафенето, вече ми обясниха как да го намеря. За късмет се оказа, че е точно зад ъгъла. Ще проверя накъде гледа статуята и веднага ще ви съобщя. Мобилните тук невинаги имат връзка, но все ще издебна да се включа, щом изляза отново на открито. Отивам да изпълня задачата. Хамър.

— Хамър^[2] ли? — възкликна Дан. — Той се шегува, нали?

— Явно така му викат галено в семейството.

Дан си сложи в устата голямо парче палачинка и продължи да държи високо във въздуха вилицата.

— Треперете, съперници, задава се Чука!

Двамата с Ейми пак прихнаха, когато чуха, че телефонът на Нели вибрира отново.

— Този път май е по-добре да вдигнем — каза Дан, вече не му беше до смях.

Сестра му отиде при телефона и го взе. Търсеше ги някой, чийто номер не беше вписан в паметта. Тя реши все пак да се обади.

— Ало!

— Ейми! Ти ли си, Ейми? — чу се развълнуваният глас на Нели.

Явно се беше зарадвала много.

— Аз съм, добре сме — отговори момичето.

— Да, да, да! Дан там ли е? Нали не му се е случило нищо?

— Добре е, само преяде с палачинки и има опасност да се пръсне.

— Щях да умра от притеснение за вас двамата — каза Нели. — И Саладин не спира да мяука жално. Мъчно му е за вас. Русия ли? Ама вие шегувате ли се? Как изобщо сте допуснали това да се случи?

— Как е Саладин? — попита Дан.

Ейми му показа с ръка да мълчи, а Нели продължи да дърдори:

— Направо не знам какво ви прихваща! Стойте там, докато дойда. Вече съм в самолета за Москва. Къде точно се намирате?

Ейми се опита да пресметне наум… От Москва до Санкт Петербург… Сигурно се пътуваше с влака цяла нощ. Нямаше за кога да я чакат.

— В Санкт Петербург сме, но трябва да отидем на друго място, Нели — обясни Ейми. — Този път времето ни притиска. Едва ли можем да седим тук и цял ден да не правим нищо.

Още някой се опитваше да се свърже по телефона с тях. Обаждаше се Хамилтън Холт.

— Виж какво, Нели, трябва да вървя. Отивай в Москва, при първа възможност ще те потърсим по телефона. Дръж се.

— И дума да не става! Стойте там…

Ейми затвори и превключи на другия разговор. Хамилтън започна да разказва толкова високо, че Дан го чуваше от другия край на стаята.

— Виждам! Виждам какво гледа онзи тип, писателят де!

— Браво на теб, Хамилтън! Какво? Какво гледа?

Дан отиде при сестра си, за да чува по-добре.

— Татко! Трябва ми!

От звуците се разбра, че Айзенхауър Холт се опитва да изтръгне апарата. Ейми чу и как Мери-Тод крещи нещо.

— Ей! Махни го тоя анорак!

Рейгън и Мадисън също викаха някъде наблизо.

— Той гледа земята! — изрева Хамилтън. — Покрита е с тухли и на една пише нещо. Пише…

— Хамилтън! Какво пише?

— Пише „Детската стая на Алексей“, тук има и някакъв малък символ, нещо като скъпоценен камък с шест страни.

— Не си казвал на Кабра, нали?

— Да съм казвал на ония нещастници ли? За нищо на света — увери я той.

— Справил си се блестящо, Хамилтън! Успял си! Хм… чакай по-нататъшни указания.

— Тъй вярно… Татко! Ей, татко! Става нетърпимо. Хамър Холт се изключва.

Връзката прекъсна и Ейми хукна към другия край на стаята, за да вземе пътеводителя.

— Това потвърждава подозренията ми — обясни тя, докато разлистваше книгата и търсеше, търсеше, търсеше… По едно време вдигна блеснали очи към брат си. — Взимай раницата. Отиваме в едно царско село!