Патрик Карман
Черният кръг (2)

Глава 2

Дан Кахил обикновено предпочиташе да се яви на училище по долни гащи, отколкото да се забърква в любовния живот на сестра си. Но не и сега.

От лимузината слезе Иън Кабра, който си беше лепнал на лицето усмивка с размерите на Тексас и както винаги, преливаше от самоувереност.

Дан се извърна към сестра си. Тя гледаше втренчено Иън, но Дан забеляза, че ръцете й треперят. Този тип — това чудовище — не само беше излъгало, че харесва Ейми, но и се беше опитало да ги остави в една пещера. При това завинаги.

Беше крайно време Дан да му натрие носа.

— Ама че нахалник, да се появява тук, след като се опита да ни убие! — извика той.

— Хайде да не преувеличаваме. Малкото ти братче има голямо въображение — каза Иън и пристъпи към Ейми. — Знаеш, че за нищо на света не бих те наранил.

Дан беше наясно, че ако сестра му се опита да изрече нещо, ще започне да пелтечи. Той нямаше да допусне Иън Кабра да припари до Ейми.

— Дръж се — прошепна й.

— Добре съм — отвърна Ейми, но долната й устна потреперваше едва доловимо.

Дан се нахвърли на Иън.

— Връщай се веднага в чудовищомобила си и ни остави на мира!

Иън се усмихна многозначително на Ейми, после отиде с важна походка при таксиметровия шофьор.

— Браво на теб, приятелю, краката ти са като от олово. Доста се измъчихме, за да не изоставаме. Макар че всъщност беше все едно.

— Какво означава това? — попита Дан, като стрелна с очи въртящата врата на летището.

— Вие, малките, си играете на доста скъпи игри! — каза шофьорът, после взе от Иън една пачка прихванати с ластиче банкноти и в замяна му подаде лъскав нов телефон.

— Не мислите ли, че преди да изобретят системата за глобално проследяване, на шпионите им е било много по-трудно? — попита Иън.

Сестра му Натали слезе от лимузината като манекен, на който му предстои да мине по обкръжения от репортери червен килим.

— Да не спите в тия жалки дрипи, които наричате дрехи?

Дан погледна суичъра си, който беше невъобразимо намачкан. Ами да. Наистина беше спал с дрехите.

— Намачканите дрехи са последен писък на модата. Питай Джона Уизард. Той ще потвърди.

— Не си усложнявайте излишно живота и ни кажете защо сте тук — подкани Иън, като се приближи до Дан и Ейми.

Тя не сваляше очи от лицето му точно като мишка, изправила се пред кобра.

Таксиметровият шофьор се засмя на разигралата се пред него сценка, качи се на автомобила и отпраши. От ауспуха блъвна валмо черен пушек, което покри Натали с тънък слой сажди. Тя нададе вой и се хвана за косата — да я предпази, а Дан само това и чакаше и се възползва, че вниманието е отклонено.

— Идвай, Ейми! — изкрещя той.

Сграбчи я за ръката и се втурна към въртящата врата, но Иън скочи и я хвана за другата ръка. Дан я теглеше в едната посока, Иън — в другата. Хората вече забелязваха настъпилата суматоха.

— Пусни сестра ми! — извика Дан.

— Аз пък мисля, че й харесва да я държа за ръката — отвърна Иън. — Нали, Ейми?

Тя не каза и дума. Завъртя се и го изрита по пищяла така, както не беше ритала никого досега. Чу се силен пукот и след като я пусна, Иън заподскача нагоре-надолу на един крак, а Дан и Ейми се втурнаха към въртящата врата.

— Улучи право в целта! — кресна Дан.

— Чао, тъпанари такива! — извика им през рамо Ейми.

— Дръжте ги! — ревна Иън и закуцука към входа на терминала, следван от Натали и техния шофьор, някакъв тип, който имаше вид на способен да строши с чело и бетонена стена.

След като влязоха, Дан и Ейми се стрелнаха сред морето от хора, които теглеха багажа си, но и Иън и Натали Кабра не изоставаха.

— Насам! — каза Ейми, като хвана Дан за лакътя и го дръпна в пълно с пътници магазинче за шоколадови изделия и списания.

След броени секунди двамата изхвърчаха от другата страна и влязоха през лабиринта от чужденци във втори магазин. Дан беше сигурен, че са успели да се изплъзнат на Иън и Натали Кабра, но когато надзърна предпазливо иззад ъгъла, видя, че Иън куцука към тях и си гледа телефона.

— Ох — въздъхна той. — Май са ни проследили.

Той свали от гърба си раницата и се зае да отваря циповете на джобовете. В предния беше скрит втори мобилен телефон с джипиес, който мигаше и показваше къде се намират.

— Изиграли са ни! — каза Дан. — Таксиметровият шофьор явно е пъхнал телефона още при хотела, когато ми взе раницата.

Ейми също надникна иззад ъгъла. Иън и Натали наистина бяха съвсем близо.

— Дай го насам — подкани тя и взе от брат си телефона. — Знам какво трябва да направя с безценната играчка на Иън.

Тя отново се сля с потока от прииждащи хора и Дан тръгна след нея. Ейми претича бързо през широкия коридор и пусна телефона в една бебешка количка, после се шмугна в една книжарница наблизо и разлисти първата книга, изпречила се пред очите й. Бебешката количка беше прикрепена към майка, която очевидно закъсняваше за самолета и тичаше към изхода, като се промушваше през навалицата.

Иън и Натали Кабра се бяха втренчили в екрана на телефона на Иън и минаха точно покрай Дан и Ейми, после също хукнаха.

— Добре ги изигра! — каза Дан. — Дано онова хлапе им олигави скъпата технология.

Ейми го озари с тържествуваща усмивка. Отново стъпваше гордо — след като беше надхитрила Иън и Натали Кабра, особено Иън, явно се чувстваше достойна наследница на рода Кахил.

— Я да го намерим онова шкафче — подкани тя.

* * *

То не беше голямо, беше с размери малко повече от педя на педя. Но беше пълно. Вътре имаше три неща и Ейми ги извади едно по едно.

— Това тук прилича на преспапие, нали? — попита тя, както държеше в дланта си стъклена сфера с цвят на мед.

— Дай да видя — пресегна се да я вземе Дан.

— И дума да не става! Като те знам какъв си, ще я изпуснеш на пода и ще я счупиш на хиляди парчета. Нека първо я разгледам аз.

Дан не възрази. Вече си беше представил как ще изглежда стъклено топче с такива размери, което се търкаля по дългия коридор на летището.

— Опитай се да я задържиш малко по-дълго срещу светлината — посъветва той сестра си.

Ейми присви очи срещу сферата.

— Прилича ми на стая, вътре има майка, седнала на стол.

— Откъде разбра, че е майка? — попита Дан.

— Държи бебе, глупчо такъв.

Ейми се взря по-внимателно.

— Върху едната стена има три букви — ЦСВ — и, охо! От другата пък май ме гледа око.

— Ужас — рече брат й.

Ейми му подаде стъкленото преспапие и му каза да го прибере внимателно в раницата, така че после да го разгледат хубаво.

На Дан му беше неприятно, когато сестра му се държеше с него така, сякаш е на три години, и отново се изкуши да търкулне топката с цвят на мед по коридора на летището. Но вместо това я вдигна срещу светлината.

— Забеляза ли ключа? — попита Дан.

— Какъв ключ? За какво ми говориш?

— На дъното — отговори брат й и завъртя преспапието. Под пода на стаята имаше ключе, скрито в стъклото. — Когато му дойде времето, ще отворя кълбото.

— С преспапието беше затиснато нещо — каза Ейми и вдигна парче тънък пергамент, широко и дълго приблизително колкото дланта й.

Беше запълнено с богато украсени букви, цифри и черти.

— Както личи, някой е хвърлил доста време, за да пише погрешно разни думи — отбеляза Дан.

Нещо в начина, по който буквите бяха обединени, му се стори странно познато, но той така и не се досети какво. Особено при положение че стомахът му къркореше.

— В шкафа няма ли нещо за ядене? Трябва да хапна. Мозъкът… има нужда… от бонбони.

Ейми не обърна внимание на брат си и бръкна за последен път в тясното пространство. Най-отзад в шкафчето имаше голяма квадратна кутия.

— Дано е пълна със солени бисквитки — възкликна Дан и издърпа кутията от ръцете на сестра си.

— Ей! Внимавай.

Той изгледа Ейми така, сякаш се чудеше дали да не я удари, но тя побърза да го успокои.

— Извинявай. Просто съм притеснена. Отвори я.

Брат й махна капака, порови из съдържанието, после избухна в смях.

— Виж ме! Аз съм деветнайсетгодишен битник от Сан Франциско.

Дан вдигна първия от двата фалшиви паспорта, издаден на негово име. На снимката той беше с козя брадичка и мустаци и носеше очила като на Джон Ленън.

— Дай да видя другия — подкани сестра му.

Дан разлисти втория паспорт и за малко да падне.

— Наистина трябва да застреляш онзи, който ти е отрязал косата.

Ейми грабна паспорта от ръцете му. На снимката тя беше с къса черна перука и красиви очила с червена рамка.

— На двайсет години съм!

Дан вече беше извадил дегизировката си и започна да си я слага, след като отмести перуката и очилата на Ейми.

На дъното на кутията, под перуката, Ейми зърна книга с меки корици и с дебелина около два пръста. Дан знаеше, че това е любов от пръв поглед.

— Пътеводител на Русия! И е доста протрит, явно някой го е използвал по време на дълго пътешествие — възкликна Ейми.

— Да си умреш от скука.

— Ами ако и този пътеводител е на Грейс?

Дан остана непреклонен.

— Пак да си умреш от скука.

Но Ейми тутакси беше очарована. Това бяха любимите й книги: често разгръщаните, така че да не се налага да ги пази особено, със своя история, понеже са принадлежали на един бог знае колко пътешественици преди нея. Докато разлистваше пътеводителя, тя намери два билета, пъхнати при страниците, където се разказваше за някакъв град.

— Два самолетни билета за Волгоград в Русия с нашите имена отгоре — оповести тя. Погледна си часовника. — Самолетът излита след един час. Защо някой е решил, че сме толкова глупави и ще се втурнем да се качваме на самолет за Русия?

— Виж, виж! — ахна Дан.

На дъното на кутията имаше още нещо, което поне според него беше най-хубавото.

Той вдигна лъскавата нова карта „Виза Голд“ с неговото име на нея.

— Мир, любов и карта „Виза“! Да! Златна е! Хайде за понички! И за видеоигри! И за компютри!

— Успокой се, Дан! Плашиш ме.

Ейми си сложи тъмната перука, под която прибра истинската си червеникавокестенява коса. Изплези се. С очилата с червена рамка наистина беше неузнаваема.

— Изглеждаш странно — заяви Дан.

— Първо погледни себе си — засмя се сестра му. — Както си се издокарал, си самото въплъщение на тъпотията.

— Благодаря.

Той обърна парчето пергамент, което държеше. Сърцето му заби като обезумяло. Дан вдигна очи, вече не му беше до лигавщини.

— Ейми…

— Дан! Какво има?

Тя се пресегна да вземе пергамента, но Дан го дръпна инстинктивно. Това беше съкровище, с което той нямаше никакво намерение да се разделя. Погледна сестра си.

— Щем не щем, трябва да се качим на самолета.