Георги Коновски
Скъсаният косъм (8)

8.

Да ви кажа — за много от моите приятели и съученици нищо повече не разбрах…

Потънаха нейде в хаоса и толкова…

За съжаление, някои станаха жертви на безвремието…

Някъде в началото на октомври — не помня кога, макар да следяхме календара, Павлинка всеки ден местеше квадратчето върху големия картон — та, в началото на октомври срещнах Минка от съседния клас.

Ние с чичо Петко бяхме тръгнали на експедиция до хлебозавода — надявахме се да открием брашно, не беше възможно всичко там да е унищожено, голяма база имаха.

Той буташе количката, аз се оглеждах и стисках през скъсания джоб на якето ръкохватката на пистолета…

Вече имах личен, връчен ми като на истински боец. Две седмици бай Денчо ме обучава в мазето, даже стрелях няколко пъти в коридора там. Беше полутъмно — две свещи осветяваха мишената (един вестник, закачен на вратата), най-напред гръмнах, за да видя как става, после вдигах рязко пистолета и стрелях. Не беше трудно — трябва само да помниш, че се спира дъхът и подравняваш мушката в мерника, като се опитваш да прецениш къде ще попаднеш от десетина метра…

Това беше — след тия няколко изстрела повече не ми дадоха да тренирам. Трябваше да се пести. И не само патроните…

Та вървяхме ние, аз се оглеждах и ослушвах. Знаех, че чичо Петко не чува, макар да има остър поглед. Видях как на един мътен прозорец, закрит с одеало отвътре, някой надникна. И чух името си…

От желязната врата на входа изтича Минка. Пълничка беше, а сега — за месец само — беше се смъкнала доста.

— Ице, Ице… — замърмори, като даже се опита да увисне на врата ми…

— А… Здрасти… — рекох, ни в клин, ни в ръкав — Ами… Здрасти…

Минка се изправи насреща ми:

— Жив си… А ми казаха, че май си заминал нанякъде…

— Кой? — зададох бая глупав и излишен въпрос…

— Стефко… Преди двайсетина дни май беше… Видях го на оная улица. Ние бяхме излезли да донесем малко дърва, а той мина покрай нас. Търсел Янина…

— Не я ли намерил?

— Каза, че още в началото искал да ги заведе в селото си, но у тях нямало никого. И сега през ден-два идвал — можело да се върнат…

Замислих се. Да се върнат…

— А после видя ли го?

— Не… Може да ги е намерил и затова не се е появявал… Ако не…

Махнах с ръка:

— Никакво „ако“ …

Минка се разплака:

— Силвето и Красето ги няма… Каза ми Александра от вашия клас. Уловили ги някакви, пребили ги, изнасилили ги и ги хвърлили от покрива на мола… И Митето убили… Като ходил да търси хляб, някакви го нападнали…

— За други да знаеш?

— Не знам… Ние с мама и баба сме се затворили тук. Имаме малко храна, а сутрин ходим да намерим дърва, ама вече трудно успяваме…

Погледнах чичо Петко. Той не чува, но по устните разчита думите. Взе да ми ръкомаха, да сочи към нашия блок…

— Слушай, защо не се преместите при нас? Ей там, дето живея? Ние сме се организирали, намираме си храна, охраняваме се…

— Не зная… Ще питам мама… Може и да дойдем…

Не дойдоха… И какво е станало с тях — не зная… А и по тая улица повече не минахме, нямаше как да я потърся…

Затова пък при нас дойде Димчо от класа ни. Заедно с баща си, майка си, че и чичо си. Приехме ги, веднага ги включихме в работата…

Димчовите родители бяха свестни хора, усетили какво става… Но чичо му…

Тоя Трифон беше от типа контри, каквито има във всеки вход. А някъде дори по трима. Противник на всичко, смятащ се за голям тарикат, използвач, човек с празно самочувствие. Още на първия ден почна пробите — подметна някакво нареждане към чичо Петко, сопна му се, когато оня учудено го погледна…

Но не улучи жертвата…

Чичо Петко просто го хвана за ризата и повдигна… Сетне го пусна рязко, та Трифон пльосна на земята. Даже брат му Свилен — Димчовият баща, се разсмя…

— Уважаеми, — каза тихо класният — тук началници няма. И разпорежданията дава този, който разбира. Да не говоря, че току-що дойде и просто не познаваш нещата и хората…

След което Трифон си затрая — като не броим заспиванията на пост, евтините номера на селски тарикат, егоизма…

Димчо ми каза, че някои от нашите съученици тръгнали към морския град. Други заминали при баби и дядовци по селата. А Коцето с родителите си се затворили на вилата в лозята — мислели, че там ще е тихо и спокойно. Преди седмица ги намерили. Отдавна убити и ограбени…

Други новини от града нямаше…

А от света имаше… Но не хубави…

Все още акумулаторите действаха. И слушахме радиото. Да кажа, че светът полудяваше — значи да се повторя. Но си беше така…

Призиви за помощ — към кого ли… Търсене на съмишленици… И намирането им…

Честно, бях щастлив една вечер, когато попаднах на разговор. Намериха се баща и дъщеря. Той в Прага, тя във Виена. И в ефира се разбраха тя да го изчака, той тръгвал на кон, за да я прибере…

Не зная какво е станало, надявам се да е имало хепиенд…

Военните се разцепиха. Някои запазваха организацията си и се мъчеха да устоят на хаоса и неизвестността. Даже чухме за „военни републики“ — в Гданск, в Смоленск, в Лион…

Другаде военните създаваха свои държави — като един път изслушахме цяла реч на някакъв генерал, за когото класният каза само: „Луд!“…

Но заплахите му звучаха доста страшно. И си помислих — колко е хубаво, че тоя е чак в Марсилия…

А при нас хаосът затихваше…

И настъпи мъртвило…