Георги Коновски
Скъсаният косъм (10)

10.

Първият болен видях след няколко дни…

По-скоро — първата болна…

Беше мокър октомврийски ден. Тримата — аз, чичо Петко и чичо Свилен отивахме за вода. Докторът беше успял да вдигне на крака сестра ми и Марга, а нас помоли да донесем няколко бидона от „изворчето“. Да се окъпят с гореща вода, да се съвземат…

И точно зад ъгъла на големия блок видяхме болната…

Беше млада жена. Вървеше по тротоара, с малко странна походка…

Рекох си, че сигурно е уморена, когато тя залитна и падна на плочника…

Сгърчи се, взе да повръща, започна да подритва с крак — някак си като че тропа нервно…

Спуснах се напред и чух вика на чичо Свилен:

— Ицо! Стой…

Заковах се…

Млада жена… А Павлинка… Трябва да й помогна… Но Павлинка… Не мога да отмина… Павлинка… Павлинка… Павлинка…

Те ме настигнаха, чичо Денчо уж ме прегърна през рамо, а всъщност ме стисна като в менгеме…

— Не можеш да й помогнеш…

Разбирах… А и тя умираше — толкова ясно беше…

После започнахме всеки ден да виждаме мъртвите по улиците. Заобикаляхме далеч от тях, дори избягвахме кварталите, където все още имаше много хора и труповете се валяха дори по няколко — един до друг…

И тогава класният обяви:

— Време е да затворим дома си…

Беше ясно за всички ни. Имахме храна и вода за известно време, имахме топливо, имахме свещи и фенери, имахме оръжие, имахме дрехи, чорапи…

Настъпваше ноември — студени ветрове, мрачни дни, дъжд…

Нямаше смисъл да обикаляме из града…

А беше време да решаваме какво ще правим…

Защото градът вече не предоставяше убежище…

Пък и нямаше как да живеем натам в него — трябваше да намерим място, където да започнем нов живот…

И, може да звучи консуматорски, но — мястото трябваше да ни даде възможност да създаваме…

Отначало условия за изхранването ни, после и за нормален живот — поне на ниво миналия или в краен случай по-миналия век…

Мечтаехме си за някоя почивна станция — близо до планината, но и до равнината. С възможности за животновъдство и земеделие, с река за прясна вода, с гора…

А, ако намерехме и хора, организирали се като нас… Които при това да ни приемат…

Доста илюзорна мечта…

Но беше хубава…

Обаче, най-напред трябваше да изкараме зимата. В умиращия град, сред болести и бандити, без връзка със света…

Тогава дойде поредното изпитание…

Болестта…

Бяхме се затворили и чакахме края на зимата. Понякога валеше сняг, но бързо се топеше. По-страшен за нас беше дъждът.

Аз не разбирам много, но и възрастните бяха объркани, когато мазето започна да се наводнява. Валя веднъж два дена поред. Аз слязох заранта с фенер в мазата, за да взема дърва за печката. Внимателно ги разпределяхме — да стигнат до пролетта. Полагаха ни се две кофи за деня — на нас, на Димчо и семейството му. Спяхме в хола, при голямата печка — камина. Тя топлеше добре, а и ние се завивахме яката, дори Павлинка разполагаше със спален чувал. Много топъл чувал — един ден спах по обяд в него, хем печката още не гореше — палехме я привечер, за да има топлина нощем. Обикновено всичките двадесет и двама човека се събирахме в хола на третия етаж. Там, в големия тристаен апартамент на бай Денчо, стана нещо като щаб. Самият собственик беше заел само една от стаите, в друга прие класния и жена му. Да не слиза постоянно от последния етаж, а и така се пестяха някои неща. Светлина, топлина, че и храна дори. Колкото и натуралистично да звучи, при повече хора у дома, храна не остава зян. Все някой дояжда…

Та там, в хола, се събирахме. Печката гореше, ние си приказвахме, някои дремеха, други влизаха и излизаха…

Като баба Деша и Марга. Цял ден кръстосваха из кооперацията. Организираха жените, направиха нещо като пералня на втория етаж, в банята. Ние — аз, Димчо, Пешо, Анка, внучката на доктора, Гергана на чичо Петко глухонемия — ходехме за вода в парка. Винаги с нас идваше един от мъжете. И стискаше в ръка оръжие. Слава Богу, нямаше произшествия. По всяка вероятност бандите, скитащи из града, не бяха забелязали мястото. А и не им се скиташе из зимния парк, предполагам…

Та него ден донесохме вода и аз отидох за дърва в мазето. Нещо блестеше, вдигнах фенера — подът беше мокър откъм единия коридор. Вода? Огледах…

Идваше някак си по сами плочите, като че имаше някъде малко изворче. Рекох да вдигна дървата и после да кажа на съседите. Отворих мазата ни — не заключвахме, нямаше смисъл. И там — вода. Направо се виждаше как излиза изпод цимента. Два източника?

Качих се горе. Тъкмо хората се събираха в хола на бай Денчо. Казах им, всички се втурнаха надолу…

Така и не разбрахме отде идва водата. Дали след катастрофата канализацията е запушена и сега водата избива през стари кладенци, върху които е била построена кооперацията, дали нещо друго…

Цял ден изгребвахме водата…

Тя се увеличаваше, стана до педя. Мокри, уморени, курс след курс нагоре по стъпалата, после изливане направо на улицата…

А до вратата стоеше един от възрастните с автомат в ръка. За всеки случай…

До вечерта изгребахме всичко. И легнахме капнали…

А призори ни събуди звън по неизползваните тръби в банята. Това беше условната сигнализация — дежурните викаха всички.

Слязохме по стълбището — мъжете с оръжие в ръка, жените изчакваха на площадките…

Дойде болестта…