Георги Коновски
Скъсаният косъм (1)

1.

Тази година щях да съм абитуриент. Колко работа имах… Балът, костюмът, дамата, веселието, после кандидат студентските изпити, студентството…

Да, и една дребна подробност — все пак, трябваше да завърша последния клас и да взема матурата…

Наистина подробност — единствено най-големите тъпчовци не успяваха да се дипломират и да станат студенти…

Само че балът и всичко подир него щеше да бъде след седем месеца, в красивия месец май. А сега… А сега беше септември все още. 23 септември…

Запомних тази дата, в която се преобърна съдбата на света и човечеството…

Навън грееше топло есенно слънце, птици се носеха ниско над земята — приближаваше дъжд, изглежда, хората се разхождаха по лятному облечени, спокойни…

Аз си почивах в стаята — все пак, бях изкарал примерно шест часа в училище. Вярно — два от тях продремах, ама… Нали ви казах — абитуриент бях…

Поради което отпусках, опнат на леглото. Телевизорът работеше — надявах се дикторът да съобщи, че тая година матура няма да има и всички завършващи ще получат дипломи с една единица по-висок общ успех. Не, че ми трябваше — какво да правя с 6,50 бал, ама…

Обаче, от телевизора се носеха някакви следобедни новини — кой бил пристигнал в столицата, как в момента кометата еди-коя си минавала толкова близо до Земята, че опашката й щяла да ни докосне, ама няма страшно, какъв нов заем искали да теглят ония от властта и тем подобни глупости, прелитащи баш като тая комета далеч от интересите ми… Е, леко развявайки опашките си — колкото да е по-забавно…

Нашите тъкмо бяха заминали за Виена — тате имаше някаква служебна работа, заделил пари, та покани и мама да поразгледа така мечтания от нея град. И дори бил ангажирал места в ложа във Виенската опера.

„Тя много обича музиката… Само с хляб не се живее…“ — каза ни той, когато тръгваха. Искаше му се и нас да вземе, но — първо: часовете ни в училище… И второ… Парите… Тате беше някакъв шеф в голяма компания, но мама не работеше, съкратиха длъжността й във фирмата, а работа за жени след 40 трудно се намираше…

Така че… Налагаше се да останем сами със сестричката ми…

За което изслушах дълга поучителна и указателна реч от мама. Колко пари ни оставя, как да харча внимателно, защо не бива да се увличам по каквото и да е, в никакъв случаи да не събирам тайфата на купон, къде да пазарувам, какво точно…

Дори ми направи списък с необходимите неща за дома. И поръчала в гостилницата „Грозд“ всеки ден да приготвят ядене за нас… Е, това щеше да е само пет дни — колкото ще да отсъстват, но мама си е такава. Грижовна…

Макар поръчката, според мен, да беше направил тате. Мама е по-безгрижна, не обича плановете. Докато тате мисли с поне три хода напред. И винаги има барем планове Б и В, ако не и Г, че даже Д…

Затова е бос във фирмата, затова го уважават…

Но да се върна на фаталния ден…

Вторник…

Погледнах от прозореца на нашия блок. Всичко е нормално. Родителите ми вече са излетели към Виена… Да си починат малко, да видят свят… Пък след пет дни пак ще са у дома, пак ще продължи нашият общ живот — интересен и скучен едновременно…

Няма ги, затова аз от снощи съм свободен човек — на 18 години, пълнолетен (още два месеца и половина, де), със здрав разум и трезва мисъл…

Поради което не скитосвах насам-натам, ами седнах след училище пред компютъра и се заех с ежедневното разтоварване. Пуснах си любимата игра и подгоних кравите с брадва в ръка…

Той, комшията от най-горния етаж, се смее над заниманията ми. Обяснявам му, че така се овладява компютърът, че така развивам бързината на мисълта, а насреща получавам само присмех и неразбиране…

Което хич не е добре. Защото съседът ми отгоре е мой класен ръководител. Старичък такъв, с болно сърце, спокоен и усмихнат… Ама голяма отрова!

От девети клас ни поде по стръмния път на учението. Другите даскали дават някакви класически теми или тестове. Влизаш в интернета, намираш нужното, поодялкваш го — да има вид на изглед, че е сътворено от пубер. И го предаваш…

А за тестовете още по-лесно. В първата ми година на гимназист пробвах метода на острия молив. Много е лесен — насочваш моливчето наслуки, със затворени очи, и където попадне — тая подточка на теста отбелязваш. Да ви кажа — физиката, химията, биологията… Абе, всичко, де има тестове — сигурна четворка изкарвах. Е, някой път се понапъвах — особено в края на срока, и връзвах петицата. Повече — за какво ми е?

А тоя наш класен все дава едни размисли, едни есета, едни съчинения… Дето няма как да препишеш, та се налага да мислиш…

Но му хванах цаката. Пускам си свободно мисълта и пиша — каквото ми хрумне по проблема. После само гледам да редактирам стила и… Абе, доста правописни грешки имах… Но постепенно запомних кое как е, та предната година завърших дори с шестица… Най-вече заради мисленето…

Обаче, сега е есен…

Приятно време…

Какво учене?

Какво мислене?

И седнах пред компютъра — да погоня крави с брадвата, както ви казах…

Обаче…

Ни кравите догоних, ни родителите си посрещнах, ни годината завърших…