Георги Коновски
Скъсаният косъм (11)

11.

Пред входа стояха два души — немлада жена и младеж. Подкрепяха други двамина, момиче и възрастен мъж…

И през мътното стъкло се виждаше — болни…

Наоколо сиво утро, лек дъждец, тих ветрец рошеше голите клони на дърветата в парка…

— Дойдоха преди малко — каза чичо Свилен, изправен до лявата колона на стълбището…

— Познавам ги — рече доктор Минчев — Васил беше агроном в нашето село, това е жена му. Синът помня като малък, а ето — с жена си е… И са болни…

— Опасно ли е? — попита класният — Това е най-важното — опасно ли е…

Докторът кимна.

— Няма да ви лъжа. Много е опасно…

— Ама отворете им, що ги държите на дъжда — извика Марга от горната площадка…

— Почакай малко, Марге — каза класният — Нека да видим… Много, много е рисковано…

Настъпи мълчание…

— Аз ще ги приема — решително отсече докторът — Ще ги заведа в свободния апартамент на втория етаж. Там ще е карантината. Никой няма да влиза — освен мен. Храна ще оставяте пред вратата, съдове обратно няма да връщам… А сега се махнете от стълбите. И — по-далече!!!

Така и стана…

Изнесохме сандъчетата с оръжие и патрони и оставихме апартамента на доктора и болните…

Две седмици той не излезе от апартамента. Там спа, там яде, там всичко… Няколко пъти оставяхме кофи с гореща вода — трябваха му за процедурите, а и сам да се измие… Оставяше навън бележки с искания за лекарства — носехме му ги от „аптеката“ на четвъртия етаж…

Хората оздравяха…

Чичо Васил се оказа веселяк, вечно усмихнат, знаещ маса вицове. Жена му — леля Надя беше пълната му противоположност. Вечно навъсена, с бляскави тъмни очи… И много, много добра. Каквото я помолиш — веднага изпълняваше. Тихо, без звук, без настойчивост. Докато бяхме заедно, все едно призрак се движеше сред хората…

Синът им Росен беше малко по-голям от нас. Но вече завършил инженер, механик, човек с всестранни интереси. Смаях се, когато започна да рецитира една вечер Ботев, а после внезапно премина на Дебелянов…

Снахата им Василена беше яко, стройно, с постоянна усмивка и кротко мълчание момиче. Оженили се били това лято и ето…

Настанихме ги на петия етаж, в малкия апартамент. И веднага ги включихме в живота ни. Зима, студ, замрял град… Но имаше нужда от отопление, от вода, готвеше се, опитвахме се да поддържаме хигиената и при нас, и в кооперацията…

Мисля, че не толкова от жажда за чистота, колкото да не се оставяме на вълната на безнадеждността…

Затова и класният измисли ежевечерните четения на класическа литература. Та чак бай Денчо една вечер рече:

— Ей, даскале, ама на — да съм мисли, че ще ме заинтересуват някакви скандинавски саги… Че сега и думата знам, и приказките им харесвам, и си мисля колко сме еднакви това хората — независимо кой къде живее и какъв е…

Така си беше — някак си успяхме да съберем себе си в едно…

Което никога преди не е било у нас…

Откак помня — кооперацията живее разделено, да не кажа в конфликти…

Трудно се събираха пари за поддръжка, вечно имаше някой недоволен, а като сложим постоянните контри на всяка идея…

Дали от трудната ситуация, дали внезапно схванали, че сам човек не може да оцелее — но забравихме споровете си, забравихме комплексарщината: ама тоя ли ще ми каже какво да правя…

Но твърде скъпо плащахме за прозрението…

А радиото работеше…

Нещо повече — сдобихме се с истинска радиостанция. В края на града навремето имаше казарми. После ликвидираха и военната част тук, и цялата ни армия. Политика…

Обаче, сградите останаха — уж охранявани. Но в тях комай нямаше нищо, само деца понякога си играеха из старите гаражи, спални, щабни помещения…

Та малко преди появата на чичо Васил и семейството му, чичо Косьо се сети за това място. За него само ви споменах. Е, то и малко може да се каже. Обикновен човек, шофьор, с жена и син Пешо. Който е година по-малък от мен, мълчалив, много силен, тренира мятане на диск. Тренираше…

Живееха на четвъртия етаж насреща ни, но ги постеснихме — в хола им складирахме лекарства, а после почнахме да събираме дрехите, стана и гладачница. Смешно, но чичо Петко намери в гаража си стара чугунена ютия, почисти я, смаза капака й. И от тогава жените я ползваха — насипят вътре въглени от жаравата, гладят и привеждат дрехите ни в приличен вид, както викаше баба Деша…

Чичо Косьо е бил и шофьор в поделението — волнонаемен. После му дали чин и го направили командир на радиокола. А след десет години служба, взел, че напуснал и станал шофьор на някакъв важен началник в морския град…

Обаче, помнеше, че в гаражите има консервирани превозни средства. И сред тях — радиостанцията му…

Отидоха един ден — аз бях дежурен, та пропуснах — няколко човека до старите казарми. Толкова бяхме оптимистично настроени, та взеха със себе си и голямата пазарна количка…

И се върнаха победители!

Докараха радиостанция!

Плюс куп части за нея…

Възрастните се събраха и обсъдиха нещата. Накрая решиха да не бързат. Класният взе бай Денчо и чичо Косьо и тръгна да търси свой бивш колега, голям специалист по телевизори, радиа и компютри.

И го намери…

При това — в последния момент. Оказа се, че на другата сутрин господин Георгиев (ами преподаваше ми по физика, така го зная!) заминавал. Дошъл синът му с един фургон и два коня, товарели багажа и се спасявали в планината. Там имали вила, решили да се установят на сигурното място…

Цяла вечер, взел като помощници Росен и чичо Васил, физикът се труди над станцията… И някъде към полунощ тя заработи…

Пробваха я — наоколо се бяхме събрали всички, холът беше препълнен с хора, стискащи палци — и каква врява настана, когато на Росеновото:

— Ало, ало, ало… Тук радио „Парка“… — се чу:

— Ооо, Парка… Ай ем…

Свързахме се!

Вече и за нас знаеха…

Живи сме…

И сред хора…