Георги Коновски
Скъсаният косъм (19)

19.

Бяха си устроили чудесно селище в халето. Използвали спални вагони. Оказа се, че в старите парното се палело и поддържало от малко помещенийце, до сами купето на шафнера. И се затопляло с въглища. А въглища на гара Север имаше много — купът се издигаше почти колкото халето…

Забутали бяха шест вагона един до друг, на два коловоза. Помежду си се свързваха с ръкави от як, просмолен брезент, отгоре празното пространство беше покрито с цели стени от старите товарни вагони, такива използвали и за закриване на пространството под вагоните. Четворно укрепена крепост — окопите навън, оградата, бетона на халето, стените около вагоните. Имаха и вода — използваха стар кладенец, към който е била свързана механична помпа.

Във вагоните беше топличко…

Няколко човека се бяха събрали в едно купе — класният, чичо Васил, Росен и още четирима от домакините. Обсъждаха ставащото, мислеха за бъдещето…

Ние се събрахме в купето на Янина и Стефко…

Минахме на спомени, сетихме се за изчезналите ни съученици, споменахме мъртвите…

Гледах Стефко и Янина, завиждах им, понякога хвърлях бърз поглед към Мелина…

Която, странно защо, от време на време ме поглеждаше. И то винаги местеше очи от двамата насреща си към мен…

Нима?

Хайде де…

Пихме някакъв чай там — в селището имаше и един старец, който се препитавал с продажба на билки. Та като дошъл, донесъл маса изсушени и още свежи треви. Наистина — хубав чай беше. Без захар. Отдавна били я свършили. Е, ако знаехме… При нас имаше десетина килограма — складът на бай Киро беше добре зареден…

В халето живееха близо сто човека. Имаше и възрастни, и млади хора, и деца. То си беше и удобно там — хубави малки спални купета, в два вагона бяха махнали част от преградите, та имаха големи салони. И те си организирали нещо като училище — сред тях също намерили учители.

Само с книгите бяха зле — далеч от града, нямаха възможности да намират учебници, тетрадки, просто книги за четене. Затова се зарадваха на нашия подарък…

А момичетата ни изненадаха. Като им казали, че могат да тръгнат с нас, те решили да зарадват децата и взели няколко кукли и играчки. В чанти, които носеха през рамо…

Голяма игра падна за малките…

През това време в едното купе разговорите продължаваха. И то немалко време — повече от час…

Накрая се споразумяхме да се срещнем у нас. След ден. Хората от халето нямаха платформи, но пък също държаха коне. Направо казано — цял обор имаха в единия край на огромното помещение — а там и коне, и крави, и овце, че даже прасета гледаха…

В единия вагон държаха и котка с четири вече големшки котета…

Ако не беше цялата тая походна обстановка, щеше човек да си каже, че е у дома си…

Животът на какво ли не учи…

Пътем зърнахме в единия край на оградата гробището. Повече от двадесет купчини пръст говореха как трудно и мъчително неподготвените, разглезени от доскорошната цивилизация хора са изкарали тежката зима…

Но пък видяхме и три бременни млади жени. Освен Янина…

Пътят назад ни беше познат. Предпочетохме да се върнем по него, макар обикновено да не повтаряхме маршрута. Разчитахме, че бандата е разбита, че другите грабители пък познаваха тактиката ни и щяха да ни чакат другаде… Ако са ни видели…

И ако посмеят…

Нито хора видяхме, нито някой посмя да ни пресрещне…

При лозята пътят ни пресече мъж с жена и три деца…

Оня, чийто силует зърнахме на прозореца.

Не сме голям град, мнозина се познават. Оказа се роднина на чичо Петко. И също глухоням. Жена му, обаче, беше с нормален слух и говор. И, дори — ако смея да отбележа неджентълменски за една жена — прекалено много говор…

По-късно Росен отбеляза, че явно Господ е лишил Тянко — така се казваше мъжът — от слух, за да не бъде наказван от острото езиче на жена му… Леля Серафима, или както й казваха всички — Сима, била шивачка в едно от многобройните цехчета в града. С катастрофата чорбаджията го затворил, а тя се прибрала в къщата при лозята. С тях дошли и брат й, жена му и двете им момичета Иванка и Янка. Седмината — плюс сина на Тянко и Сима, Митето, четвъртокласник вече, мислели, че ще изкарат месец — два в лозята, а после ще дойде някаква помощ…

Обаче…

Мъжете ходели до града, с труд намирали нещо за хапване, изкарали студовете почти на буркани с туршии, лютики, салати, понякога си услаждали със сушено грозде. Нейде след Нова година разбрали, че храната намалява — дори в тия оскъдни количества. И тогава братът и снахата на леля Сима тръгнали за града… Но не се върнали…

Тянко искал да отиде да ги търси, но леля Сима категорично му забранила да ги оставя сами (представям си как му е обяснявала!)… След което не само стегнали коланите, ами направо гладували…

И така — докато ни видели тая заран…

Класният и останалите се спогледаха, кимнаха си и, без да каже дума, чичо Васил вдигна на ръце осемгодишната Янка, сложи я на платформата, а докато посегне за кака й Иванка, момичето само се покатери…

Още по пътя Мелина и Анка им дадоха по малко хляб. Когато се прибрахме, ние отведохме коня в гаража, изтрихме го, завихме го с одеало, а момичетата отведоха трите деца при доктора. Настаниха семейството при осиротялата баба Дешка, а доктор Минчев им отряза по филия хляб, нареди баба Дешка да им даде по паничка гореща супа (от истинска кокошка — предния ден Росен беше гръмнал от балкона три подивели птици) и забрани на старицата да им сипва дори лъжичка повече…

— Утре! Защото не са яли нищо свястно от месеци — ще им разбиеш стомасите. А може и по-лошо да стане…

И, излизайки от вратата, пак натърти:

— Утре, како Дешке! Утре… Опасно е…

На другия ден им дадоха и чай с хляб и сирене, дори намазаха на децата филии с масло. Маслото беше малко и затова се даваше само на най-ситните. Пък и ние, колкото и да изпитвахме постоянен глад, се чувствахме големи, мъже направо, та хич не искахме детски глезотии…

А ни се ядеше…