Георги Коновски
Скъсаният косъм (4)

4.

В петък, три дни след спирането на тока — така си отбелязвах аз — животът бавно, но постепенно се стичаше някъде в бездната…

Градът беше като умрял. Тишина…

Малко хора по улиците, никакви коли, само цигански каруци изтрополяваха и колелета просвистяваха покрай редките минувачи…

Общото вцепенение сковаваше и мен. Имахме някои неща за ядене — къде да ходя?

Чаках родителите да се обадят — макар телефонът да мълчеше, а джиесемите мъртво да лежаха на масата…

Само веднъж излязох, огледах квартала и се прибрах…

За какво да скитам? Кого да търся?

Павлинка тихо седеше на дивана в хола и четеше книга след книга…

И аз последвах примера й…

Вечер палехме свещ — намерих няколко в кухненския шкаф. От печка нямаше нужда — все още беше топло…

И така — до петъка…

Привечер на вратата се позвъни. Беше бай Кольо от първия етаж.

— Ти сам ли си? Къде са вашите?

— Със сестра ми сме — погледнах го въпросително — Какво има, бай Кольо?

Бай Кольо се огледа и тихо каза:

— Виж сега — ти си голямо момче… Предполагам, че си видял какво става навън. Хората като че изкрейзиха. Само три дена са минали, а…

— Нещо казаха ли? Какво става?

Бай Кольо не беше от хората, дето четат вестници, но явно и него много го вълнуваха информациите за ставащото — ако се бяха появили, де…

— Ни звук от никъде… Няма интернет, няма телевизия, няма радио… Само хората говорят разни неща. Май извънземни са завзели Земята. И настъпват навред. Скоро са щели да дойдат и тук… Казаха, че ги видели край морето. В големи чинии, върху три метални крака, стрелят с убийствени лъчи и помитат всичко…

Погледнах го учудено:

— Бе, бай Кольо, това по филмите го има…

— Анджък, де… Направо като на филм… И мисля утре да вдигна жената и да заминем на село. Там надали ще дойдат…

— Кажи, кажи защо съм ти?

— Слушай, Ице, тръгнаха бандити из града… Полицията изчезна, няма никой в общината, хората ги е страх. И решихме тая нощ да пазим входа. Долу, у нас ще стоим — по двама-трима, ще се сменяме на два часа. Ама няма да заспиваме… Можеш ли?

Помислих. Заключвам Павлинка, аз ще съм долу…

— Идвам…

И слязохме до тях…

Нощта я изкарах в апартамента на бай Кольо. Само няколко пъти се качвах да видя какво става у нас. Павлинка отначало седеше с една свещ и четеше книга, после видях, че е тъмно и чух равномерното й дишане…

Значи се е успокоила…

Това е добре…

Някъде към 3 часа, таман бях задрямал, класният ме побутна:

— Ице, ти как си с английския?

Е, как да съм? Уча, все пак, в езикова паралелка, два пъти излизах от страната, тате често иска да си говорим на английски… А, щях да забравя — филмите гледам без субтитри…

Казах му, а той ни съобщи идеята си. Да използваме радиото, за да чуем какво става по света. Радиовълните — тия, късите, може би не са засегнати…

— От кого? — заинтригувах се…

Но той остана загадъчен:

— Имам едно усещане… Обаче, трябва да проверя — не съм специалист…

А аз го разочаровах. Или поне така мислех:

— Джиесемите не работят. Ни звук по линиите, ни радиото…

— Кой говори за телефоните? Имам предвид възможността да пробваме с истинско радио — ако може даже, лампово…

— Няма ток… Де ще го включим — рече бай Кольо. Нали си беше жичкаджия, веднага се сети…

А класният явно беше мислил за всичко до края:

— Акумулатори… Вчера заредих моите в колата — като че съм предусещал…

Оставиха ме да наблюдавам пред блока от площадката на първия етаж, а те излязоха и отидоха до гаража вляво от входа. След малко се зададоха с един акумулатор. Тогава аз ги напуснах — качих се до нас, където в малката стаичка, използвана от тате като килер, стоеше старото радио на дядо ми още…

— „Даугава“ — рече класният, когато ме видя да слизам със сандъка надолу — Помня ги…

Сложих радиото на масата в кухнята. Под нея бай Кольо беше оставил акумулаторът и приготвил жици за свързване…

— Тате е бил малък, когато го спечелил на лотарията — разказах семейната легенда — Теглил билетче и му се паднало радиото…

През това време бай Кольо нагласи всичко, щракна внимателно бутона на радиото, завъртя ключа вляво и почна разходката по целия диапазон…

Бръмчене, бучене и… Глас… Приведох се, внимателно се вслушах…

— Казва, че е от Орегон… — Замълчах…

— Ясно, Щатите — рече класният — Слушай и превеждай…

— Били във военна база… Обаждал се от стара радиостанция. Всички нови не работели. Там са над 1 000 души, имало и жени и деца… Търси някой, който да има връзка с тяхното командване…

— И в Америка, значи — каза замислен класният — И в Америка…

Бай Кольо решително вдигна глава от акумулатора:

— Тръгваме утре за село, ако до заранта не дойде токът… Има нещо, има нещо много страшно, ще знаете… Даскале, ще ти оставя ключовете, наглеждай апартамента…

А после някак безнадеждно рече:

— Макар че… На първия етаж сме… Ако някой намисли нещо — най-напред у нас ще дойдат…

После отиде да стяга багажа. Не беше малко — няколко куфара, кашони, дори в една кофа насипа храна за Рони, кучето му…

Към шест взе да става светло…

Качих се горе, у нас. Павлинка стоеше на прозореца в хола и гледаше някъде на запад. Погледнах и аз. Издигаха се поне десет пушека — някои близо, други далеч, някои гъсти и дебели, други тънки струйки, устремени към небесата…

Пожари… Които никой не гасеше. Едно — че нямаше кой, друго — че нямаше с какво…

Четвърти ден и цивилизацията умираше…

А ние трябва да оцелеем…