Георги Коновски
Скъсаният косъм (17)

17.

За него научихме от пленения бандит. Разпитаха го класният и чичо Васил, а после разказаха на всички за разговора…

Бандата не попаднала случайно на Трифон. Той в последните дни беше станал много активен — ходеше за вода, веднъж отиде дори до разбития квартален магазин. Да видел дали, все пак, не е останало нещо…

Само че това станало след като в парка срещнал един от бандата. Какво са говорели, как са се разбрали — не зная. Но на другия ден Трифон уж бил в магазина, а всъщност се срещнал с главатаря на бандитите. Тоя, дето го бяха проснали на прага на апартамента. И поради чиято смърт нападателите бяха забравили и уговорения план, и конете, и факта, че са ни изненадали…

Та Трифон се споразумял с тях — негови остават кооперацията и жените в нея, а хранителните продукти ще разделят…

— Глупак! — казал пленникът презрително — Да повярва на шефа… Ние щяхме да го застреляме веднага и сами да се настаним в дома ви…

Омръзнало им да мръзнат в бившия градски хотел. Подлъгали се да отидат там есента, а после чак осъзнали каква беля са си навлекли. Нямало отопление — палели огън в банята, че да не запалят сградата. Спели, увити с маса одеала, вода трябвало да мъкнат от близката река, продуктите в ресторанта не били така много, както си мислели, а и бързо изпосъсипали това, което не изяли…

Да, наловили жени и ги държали в хотела — за удоволствие и за слугини. Обаче, някои избягали, а една едва не извадила окото на главатаря с трапезен нож. Застреляли я, разбира се…

Много неща разказал пленникът — и между другото споменал, че в халето на гара Север живеели някакви хора. Не били малко, имали и оръжие. Та тях бандата само набелязала и решила да ги удари изненадващо някой ден…

Ние също се заинтересувахме. Това беше първата организирана група — освен двете банди в града, за която узнавахме. Беше добър знак. Хората се обединяваха, за да живеят заедно…

Нямахме информация вече отникъде. Акумулаторите се изтощиха, нямаше начин в тия условия да ги заредим. Радиостанцията млъкна и спряха ежедневните ми разговори с Джон от Кълъмбъс, с Пиер от Лион, с Лайонел от Саутхямптън, с Миша от Ярославъл, с Хасан Болах от Яунде… И с всички, които бяха се отзовали на моя глас: „Ало, тук е Парка…“

Дори близкият Пешо от морския град изчезна някъде в ефира — а почти бяхме уточнили къде да се видим… Някой ден…

Пленникът…

Просто една вечер чичо Васил и класният го изведоха някъде и изчезна. Остана само купчина пръст, обозначаваща пътя му надолу…

Страшно?

Нито тогава, нито сега не смятам така…

Всички имахме възможност за избор при катастрофата. Тоя беше избрал пътя си. И се оказа, че е сгрешил…

Оцеляването винаги е и за чужда сметка. В случая тези хора бяха живели за сметка на ограбените и убитите, после ние им я поискахме и четирима от тях я платиха. Двама плюс мръсникът Трифон все още се криеха нейде, но и чакането им се пишеше…

Ние също направихме избора си. Не всеки за себе си, а всички за всички. Преодоляхме страха, преодоляхме желанието да се оцелее някак си, решихме, че не трябва „някак си“, а по човешки…

Цивилизовано…

Та това е цивилизацията — структура от човешки отношения. Сред които културата, хуманизмът, разбирането за общността и мястото на човек в нея, изборът за какво и как да плащаш…

Искахме да се срещнем с хората, които също са успели да преодолеят инстинкта за самосъхранение в името на колектива, на групата, на обществото… При това доста успешно…

Тръгнахме към гара Север с една платформа, върху която седяхме петима, плюс два сандъка и един чувал. В чувала имаше няколко хляба — изпекоха ги жените от намереното в силозите качествено зърно. В сандъците — малко дрехи, някои книги, дори две бутилки вино. От оня склад, на бай Киро, който открих още есента и пазех като последен резерв до Нова година…

Край платформата бързо се движеха още четирима. Бяхме тръгнали на солидна и важна експедиция…

Гара Север беше малка спирка, която навремето е била действаща. Там са слизали живеещите в крайните квартали на града, както и някои хора от близкото село. Това — докато преди 25 години е минавал от там влакът от столицата. После го спрели — икономии, а спирката замряла. Имаше, все още, голямо хале, в което държаха вагони за ремонт, както и два-три стари влака. От ония, с чайниците, както викаше баща ми на парните локомотиви…

След катастрофата надал някой е минавал от там. Дори циганите отдавна не ходеха — имаше някаква охрана, а желязото вътре беше доста трудно за достигане. Та затова предпочитаха да обират разрушаващите се местни заводи и фабрики. А такива имаше бол — демокрацията, както наричаха оня хаос, доста неща остави на разрушителите…

И ето — намерили се хора, които успешно използвали уж пустия район…