Агата Кристи
Съдружници срещу престъплението (23)

Глава 23
Човекът, който беше номер 16

Томи и Тапънс се бяха затворили с шефа в неговия кабинет. Похвалите му бяха топли и искрени.

— Постигнахте прекрасен успех. Благодарение на вас хванахме поне пет много интересни личности. От тях получихме много ценна информация. Междувременно научих от достоверен източник, че главната квартира в Москва е разтревожена от липсата на доклади от агентите си. Мисля, че въпреки всичките ни предпазни мерки, са започнали да подозират, че нещо не е наред в това, което бих нарекъл разпространителен център — кантората на мистър Блънт, Международното детективско бюро.

— Е, сигурно трябваше да се доберат до това рано или късно — — предположи Томи.

— Както казвате, това можеше да се очаква. Но съм малко притеснен… за мисис Томи.

— Аз мога да се грижа за нея, сър — заяви съпругът в същия момент когато Тапънс каза:

— Аз мога да се грижа за себе си.

— Хм — изсумтя инспекторът. — Излишната самоувереност винаги е била характерна за вас. Дали имунитетът ви се дължи изцяло на свръхчовешкия ви ум или в него се намесва и малък процент късмет, не мога да кажа. Но късметът се променя, нали знаете. Както и да е, няма да споря по въпроса. Тъй като познавам добре мисис Томи, предполагам, че е съвсем безполезно да я моля да стои извън светлината на прожекторите през следващите една-две седмици?

Тапънс енергично поклати глава.

— Тогава мога само да ви дам цялата информация, с която разполагам. Имаме причини да вярваме, че от Москва е бил изпратен специален агент в страната ни. Не знам под какво име пътува, не знаем кога ще пристигне. Но знаем нещо за него. Той е човек, който ни създаде много проблеми по време на войната. Вездесъща личност, която се появяваше точно там, където не трябваше. Руснак по произход, съвършен лингвист, до такава степен, че може да мине за човек от половин дузина други националности, включително и нашата. Освен това е майстор в изкуството на дегизирането. И е много хитър. Точно той изобрети код номер 16. Не знам кога и как ще се появи, но съм сигурен, че наистина ще се появи. Знаем го. Той не познава лично истинския мистър Блънт. Мисля, че ще дойде във вашата кантора под претекст, че иска да поемете някакъв случай и ще опита паролата върху вас. Първият признак, както знаете, е споменаването на числото шестнадесет, на което се отговаря с изречение, съдържащо същото число. Второто, което току-що научихме, е въпросът дали някога сте преминавали Ламанша. Отговорът е: „Бях в Берлин на 13-ти миналия месец“. Доколкото знаем, това е всичко. Бих ви предложил да отговорите точно, и така да се опитате да спечелите доверието му. Поддържайте легендата си, доколкото можете. Но дори ако той изглежда напълно убеден, останете нащрек. Нашият приятел е наистина проницателен и може да играе двойна игра като вас, а може би по-добре. Но във всеки случай се надявам да го хвана чрез вас. От днес нататък ще вземам специални предпазни мерки. Снощи в офиса ви беше инсталиран диктофон, така че един от моите хора в стаята отдолу да чува всичко, което става във вашия офис. Така ще бъда незабавно информиран, ако се случи нещо, и ще мога да предприема необходимото, за да охранявам вас и жена ви, докато се справя с човека, когото търся.

След още няколко инструкции и основно обсъждане на тактиката двамата млади хора си тръгнаха и то възможно най-бързо към кантората на „Блестящите детективи на Блънт“.

— Късно е — отбеляза Томи, като погледна часовника си. — Почти дванадесет часа. Дълго сме се забавили при шефа. Надявам се, че не сме пропуснали някой особено пикантен случай.

— Като цяло — заяви Тапънс — не се справяме зле. Онзи ден обобщавах резултатите. Разрешихме четири тайнствени убийства, хванахме банда фалшификатори, справихме се с група контрабандисти…

— Значи две банди — поправи я Томи. — Наистина го извършихме! Това ме радва. „Банди“ звучи много професионално.

Тапънс продължи, изброявайки отделните случаи на пръстите си.

— Една кражба на перла, на два пъти избегната насилствена смърт, един случай с изчезнала дама, която се грижи за фигурата си, едно младо момиче, спечелено за приятелка, едно разкрито фалшиво алиби, и уви, един случай, където се оказахме пълни глупаци. Като цяло никак не е зле! Мисля, че сме много способни.

— Естествено, че така си мислиш — отбеляза Томи. — Винаги го правиш. А аз имам тайното чувство, че един-два пъти извадихме голям късмет.

— Глупости! — възкликна Тапънс. — Всичко беше работа на малките сиви клетки.

— Е, аз поне веднъж извадих голям късмет — заяви Томи. — Онзи ден, когато Албърт действаше така решително с ласото! Но ти, Тапънс, говориш, като че ли всичко е свършило?

— Така е — отвърна Тапънс. Тя забележимо понижи глас. — Това е последният ни случай. Когато пъхнат супершпионина зад решетките, великите детективи се пенсионират и се заемат с отглеждане на пчели или на зеленчуци. Винаги така правят.

— Умори ли се вече, а?

— Даа, май че да. Освен това досега имахме такъв успех… но късметът може да ни подведе.

— Кой говори сега за късмет? — попита триумфално Томи.

В този момент се оказаха пред вратата на сградата, в която се намираше офисът на Международното детективско бюро и Тапънс не отговори.

Албърт дежуреше във външното помещение и използваше свободното си време, за да балансира, или да се опитва да балансира, с канцеларската линия върху носа си.

Смръщен в строго неодобрение, великият мистър Блънт влезе в кабинета си. Като се освободи от палтото и шапката си, той отвори шкафа, на чиито рафтове се намираше великолепната му сбирка от класически криминални романи.

— Изборът се стеснява — измърмори Томи. — На кого да се престоря днес?

Гласът на Тапънс, съдържащ необичайна нотка, го накара да се обърне рязко.

— Томи, коя дата е днес? — попита тя.

— Да помисля… май е единадесети. Защо?

— Погледни календара.

На стената беше закачен един от онези календари, от които всеки ден се откъсва по един лист. Носеше надписа „Неделя, 16-ти“. А днес беше понеделник.

— Господи, странна работа. Албърт трябва да е прекалил с късането. Безгрижно малко дяволче.

— Не вярвам да е той — усъмни се Тапънс. — Но ще го попитаме.

Албърт, призован и разпитан, изглеждаше много изненадан. Закле се, че е откъснал само двата листа за събота и неделя. Твърдението му беше потвърдено, тъй като двата листа, откъснати от Албърт, бяха намерени в огнището на камината, а останалите бяха спретнато подредени в кошчето за хартиени отпадъци.

— Чист, педантичен престъпник — отбеляза Томи. — Кой е идвал тази сутрин, Албърт? Някакъв клиент?

— Само един, сър.

— И какво представляваше той?

— Беше „тя“. Медицинска сестра от болница. Много беше разстроена и гореше от желание да се срещне с вас. Каза, че ще чака, докато дойдете. Пуснах я в канцеларията, защото там е по-топло.

— А оттам е могла да влезе тук, разбира се, без да я видиш. Колко време беше вътре?

— Около половин час, сър. После каза, че ще се отбие отново този следобед. Имаше хубава фигура с майчински вид.

— Хубава фигура с майчински… о, Албърт, изчезвай!

Албърт се оттегли обиден.

— Странна работа — рече Томи. — Изглежда ми безсмислено. Да ни постави нащрек. Надявам се, че не е скрила бомба в камината или нещо такова?

Той се увери в последното твърдение. После седна на бюрото и се обърна към Тапънс.

— Mon ami (приятелю (фр.) — Б.ред.), сблъскваме се с изключително сериозен проблем. Спомняш ли си нашия човек номер 4? Онзи, когото разбих като черупка от яйце с помощта на силни експлозиви. Но той всъщност не е мъртъв. Тези супер престъпници никога не умират наистина. Това е нашият човек, дори нещо повече. Той е 4 на квадрат, с други думи, сега той е номер 16. Схващаш ли, приятелче?

— Напълно — отвърна Тапънс. — Сега си великият Еркюл Поаро.

— Точно така. Без мустаци, но с множество малки сиви клетки.

— Имам чувството, че точно това приключение ще се нарича „Триумфът на Хейстингс“ — рече Тапънс.

— В никакъв случай — възрази Томи. — Няма да стане. Щом веднъж си приятелят-идиот, винаги си оставаш такъв. В тази работа си има етикет. Между другото, mon ami, не можеш ли да срешеш косата си на път в средата, а не отстрани? Настоящата ти фризура е асиметрична и изглеждаш ужасно.

От бюрото на Томи се чу остър звън. Той отговори на сигнала и Албърт се появи, понесъл визитна картичка.

— Принц Владировски — прочете тихо Томи. После погледна Тапънс. — Чудя се… Доведи го, Албърт.

Влезлият мъж беше със среден ръст, добро телосложение и светла брада. Изглеждаше около тридесет и пет годишен.

— Мистър Блънт? — попита той. Английският му беше съвършен. — Получих много добри препоръки за вас. Ще се заемете ли с един случай?

— Ако ми дадете подробностите…

— Разбира се. Става дума за дъщерята на един мой приятел. Шестнадесетгодишно момиче. Бихме искали да избегнем скандала… нали разбирате.

— Драги господине, тази фирма работи успешно от шестнадесет години благодарение на изключителната ни дискретност — увери го Томи.

Стори му се, че в очите на непознатия внезапно проблесна искра. Но изчезна много бързо.

— Доколкото знам, имате филиали от другата страна на Ламанша?

— О, да. Всъщност самият аз бях в Берлин на 13-ти миналия месец — натъртено рече той.

— В такъв случай — продължи непознатият — едва ли е необходимо да продължаваме малката ни игра. Дъщерята на приятеля ми спокойно може да бъде оставена на мира. Знаете кой съм. Виждам, че сте бил предупреден за идването ми.

Той кимна по посока на календара на стената.

— Точно така — потвърди Томи.

— Мои приятели… Дойдох тук да разследвам нещата. Какво се случи?

— Предателство — произнесе Тапънс, неспособна да мълчи повече.

Руснакът прехвърли вниманието си върху нея и вдигна вежди.

— Аха, така значи. Така си и помислих. Сергей ли беше?

— Така мислим ние — отвърна Тапънс, без да се изчерви.

— Не бих се изненадал. Но самите вие не сте ли под подозрение?

— Не мисля. Занимаваме се с доста действителни случаи като истински детективи — обясни Томи.

Руснакът кимна.

— Мъдро. Все пак мисля, че ще е по-добре да не идвам повече тук. В момента съм отседнал в „Блиц“. Ще взема Мариса… предполагам, че това е Мариса?

Тапънс кимна.

— Как е известна тук?

— О, като мис Робинсън.

— Много добре, мис Робинсън. Вие ще се върнете с мен в „Блиц“ и ще обядваме там. Ще се срещнем всички в главната квартира в три часа. Ясно ли е? — Той погледна Томи.

— Напълно ясно — отвърна Томи, чудейки се къде, по дяволите, може да е главната квартира.

Но се досети, че е същата главна квартира, която мистър Картър толкова искаше да открие.

Тапънс се изправи и облече дългото си черно палто с яка от леопардова кожа. После скромно заяви, че е готова да придружи принца.

Излязоха заедно, а Томи беше изоставен в плен на противоречиви чувства.

Ами ако нещо не беше наред с диктофона? Ако тайнствената медицинска сестра по някакъв начин беше научила за монтирането му и го беше обезвредила?

Той сграбчи телефона и набра един номер. След моментна пауза чу един добре познат глас.

— Нещата вървят според плана. Елате веднага в „Блиц“.

След пет минути Томи и мистър Картър се срещнаха в Палмовия двор в „Блиц“. Мистър Картър се държеше решително и окуражаващо.

— Прекрасно сте се справили. Принцът и младата дама обядват в ресторанта. Имам двама свои хора сред келнерите. Дали подозира нещо или не, не знам, но всъщност съм доста сигурен, че не подозира. Така или иначе ни е вързан в кърпа. Горе има двама души на пост, за да наблюдават апартамента му, а отвън — други, готови да ги последват, където и да отидат. Не се тревожете за жена си. Тя ще бъде наблюдавана през цялото време. Няма да поема никакви рискове.

От време на време някой от хората на Сикрет Сървис ги осведомяваше как вървят нещата. Първия път беше келнерът, който взе поръчките им за коктейли. Втория път беше модерно облечен млад мъж с безгрижно изражение.

— Излизат — обяви мистър Картър. — Ще се скрием зад онази колона, в случай че седнат тук, но мисля, че той ще я заведе горе в апартамента си. О, да! Така си и помислих.

От удобния си пост Томи видя руснака и Тапънс да пресичат залата и да влизат в асансьора.

Минаха десет минути и Томи започна да нервничи.

— Мислите ли, сър, че… Искам да кажа, тя е сама в онзи апартамент…

— Един от моите хора е вътре, зад дивана. Не се тревожете, човече.

Един келнер пресече залата и дойде при мистър Картър.

— Получихме сигнала, че се качват, сър, но не се появиха. Всичко наред ли е?

— Какво? — Мистър Картър се завъртя на стола си. — Видях ги с очите си да влизат в асансьора. Точно в… — Той хвърли поглед към часовника. — В четири и половина, преди няколко минути. А не са се появили…

Той забърза към асансьора, който точно в този момент отново слезе и заговори с униформения служител.

— Преди няколко минути качихте господин със светла брада и млада дама на втория етаж.

— Не на втория, сър. Господинът помоли за третия етаж.

— О! — Шефът подскочи, като направи знак на Томи да го придружи. — На третия етаж, моля.

— Нищо не разбирам — промърмори тихо той. — Но не се безпокойте. Всички изходи от хотела са наблюдавани, а и на третия етаж съм поставил един от хората си. Всъщност на всеки етаж. Не поемам рискове.

Вратата на асансьора се отвори на третия етаж. Те изскочиха навън и забързаха по коридора. На половината път ги посрещна мъж, облечен като келнер.

— Всичко е наред, сър. В стая 318 са.

Картър въздъхна с облекчение.

— Добре. Няма ли друг изход?

— Това е апартамент, но в коридора се излиза само от тези две врати. А за да излязат от която и да било стая, ще трябва да минат покрай нас, за да отидат до стълбището или асансьора.

— Значи всичко е наред. Само се обадете долу и открийте кой е регистриран в този апартамент.

Келнерът се върна след една-две минути.

— Мисис Кортланд ван Снайдер от Детройт.

Мистър Картър се замисли дълбоко.

— Чудя се… Дали тази мис Ван Снайдер е съучастник, или…

Изречението му остана недовършено.

— Чухте ли някакъв шум отвътре? — попита внезапно той.

— Не. Но вратите се затварят плътно. Не би и могло да се чуе нещо.

Мистър Картър бързо взе решение.

— Не ми харесва тази работа. Влизаме. Носите ли шперца?

— Разбира се, сър.

— Повикайте Евънс и Клайдсли.

Придружени от другите двама, те се приближиха до вратата на апартамента. Тя се отвори безшумно, когато първият от тях използва шперца си.

Намериха се в малък хол. Отдясно беше отворената врата на банята, а пред тях — дневната. Отляво имаше затворена врата, а зад нея се чуваше слаб звук, нещо като астматично задъхване. Мистър Картър отвори вратата и влезе.

Стаята беше спалня с голямо двойно легло, покрито с натруфена покривка в розово и златно. На него с вързани ръце и крака, завързана с кърпа уста и с очи, почти изскочили от орбитите си от болка и ярост, лежеше модерно облечена жена на средна възраст.

След кратка заповед на мистър Картър другите мъже бързо се пръснаха из апартамента. Само Томи и шефът му бяха влезли в спалнята. Като се наведе над леглото и се зае да развързва въжетата, Картър объркано се заоглежда из стаята. С изключение на огромните количества американски багаж, стаята беше празна. Нямаше и следа от руснака или от Тапънс.

След още една минута келнерът бързо влезе и докладва, че другите стаи също са празни. Томи отиде до прозореца и се върна, клатейки глава. Нямаше балкон, стаята гледаше към улицата долу.

— Сигурно ли е, че са влезли в тази стая? — попита настойчиво Картър.

— Да. Освен това… — Томи посочи жената на леглото.

С помощта на джобно ножче Картър сряза шала, който едва не я беше задушил и веднага стана ясно, че каквито и страдания да беше преживяла мис Кортланд ван Снайдер, те не бяха се отразили на езика й.

Щом тя свърши с първия изблик на възмущение, мистър Картър меко проговори:

— Имате ли нещо против да ми кажете какво точно се случи. От самото начало?

— Мисля, че ще дам хотела под съд за това. Истинско безчинство. Тъкмо търсех опаковката с „Килагрип“, когато един мъж се хвърли върху мен отзад и счупи малко шишенце под носа ми. Докато се опомня, вече бях замаяна. Когато дойдох на себе си, лежах тук, овързана като салам, и Господ знае какво се е случило с бижутата ми. Сигурно ги е отнесъл всичките.

— Мисля, че бижутата ви са в безопасност — отбеляза сухо мистър Картър. Той се обърна и вдигна нещо от пода. — Точно тук ли стояхте, когато той се хвърли върху вас?

— Да — потвърди мисис Ван Снайдер.

Мистър Картър беше вдигнал парченце тънко стъкло. Помириса го и го подаде на Томи.

— Етилов хлорид — измърмори той. — Бързо действащо успокоително. Но ефектът трае само минута-две. Сигурно още е бил в стаята, когато сте дошли на себе си, мисис Ван Снайдер?

— Нали това ви казвам? О! Направо полудявах да го гледам как изчезва, а аз не мога да помръдна и да направя каквото и да било.

— Да изчезва ли? — прекъсна я остро прекъсна мистър Картър. — Откъде?

— През онази врата. — Тя посочи към отсрещната стена. — С него имаше едно момиче, но изглеждаше някак отпусната, като че ли и тя беше вдишала от същото лекарство.

Картър погледна помощника си въпросително.

— Води към съседния апартамент, сър. Но двойните врати… би трябвало да са заключени и от двете страни.

Мистър Картър внимателно огледа вратата. После се изправи и се обърна към леглото.

— Мисис Ван Снайдер — каза тихо той, — още ли държите на твърдението си, че мъжът е излязъл оттук?

— Ами да, точно оттам. Защо да не го направи?

— Защото вратата случайно е заключена от тази страна — отвърна строго мистър Картър. Докато говореше, барабанеше с пръсти по дръжката.

На лицето на мисис Ван Снайдер се появи крайно изумено изражение.

— Не може да е излязъл оттук, освен ако някой не е заключил вратата след него — продължи мистър Картър

Той се обърна към Евънс, който тъкмо влизаше.

— Сигурен ли сте, че не са някъде в апартамента? Има ли други междинни врати?

— Не, сър, напълно съм сигурен.

Картър се огледа на всички страни из стаята. Отвори големия вграден гардероб, погледна под леглото, в камината и зад всички завеси. Накрая, осенен от внезапна идея, без да обръща внимание на острите протести на мисис Ван Снайдер, отвори огромния куфар и бързо зарови из съдържанието му.

Изведнъж Томи, който оглеждаше междинната врата, възкликна:

— Елате, сър! Погледнете това. Наистина са излезли оттук.

Резето беше много ловко прерязано толкова близо до ключалката, че пролуката беше едва забележима.

— Вратата не може да се отвори, защото е заключена от другата страна — обясни Томи.

След още една минута бяха отново в коридора и келнерът отваряше вратата на съседния апартамент с шперца си. Апартаментът не беше нает. Когато стигнаха до междинната врата, видяха, че е затворена по същия начин. Резето беше прерязано и вратата беше заключена, като ключът беше махнат. Но никъде в този апартамент нямаше и следа от Тапънс или светлобрадия руснак. Нямаше и друга междинна врата, само тази към коридора.

— Но аз щях да ги видя да излизат — запротестира келнерът. — Няма начин да не ги видя. Мога да се закълна, че не са излизали.

— По дяволите! — изруга Томи. — Не може да са се разтворили във въздуха!

Картър се опита да се успокои. Мозъкът му напрегнато работеше.

— Обадете се долу и открийте кой последен е обитавал този апартамент и кога.

Евънс, който беше дошъл с тях и беше оставил Клайдсли на пост в съседния апартамент, се подчини. След малко вдигна глава от телефона.

— Един млад французин-инвалид, господин Пол де Варез. С него е имало медицинска сестра. Заминали са тази сутрин.

Другия човек от Сикрет Сървис нададе вик. Беше станал смъртно блед.

— Момчето-инвалид… медицинската сестра — заекна той. — Аз… те ме подминаха в коридора. Изобщо не си помислих… толкова често ги бях виждал преди.

— Сигурен ли сте, че бяха същите? — извика мистър Картър. — Сигурен ли сте? Добре ли ги огледахте?

Човекът поклати глава.

— Хвърлих им бегъл поглед. Разбирате ли, оглеждах се за другите, мъжа с руса брада и момичето.

— Разбира се! — изръмжа мистър Картър. — Точно на това са разчитали.

С внезапно възклицание Томи се наведе и измъкна нещо изпод дивана. Беше малко черно вързопче. Той го развърза и оттам изпаднаха няколко неща. Бяха увити в дългото черно палто, което Тапънс беше облякла този ден. Вътре бяха роклята й, шапката й и една дълга руса брада.

— Сега всичко е ясно! — рече горчиво той. — Хванали са я! Хванали са Тапънс. Този руски дявол ни се изплъзна. Медицинската сестра и момчето са били съучастници. Отседнали са тук за ден-два, за да свикнат хората в хотела с присъствието им. Онзи човек сигурно е разбрал по време на обяда, че е попаднал в капан и е решил да изпълни плана си. Вероятно е разчитал съседната стая да е празна, както когато е подготвил всичко. Така или иначе, успял е да накара и жената в съседната стая и Тапънс да млъкнат. Довел я е тук, преоблякъл я е в момчешки дрехи, променил е собствената си външност и хладнокръвно е излязъл. Дрехите са били скрити предварително. Само не разбирам как е успял да се справи със съпротивата на Тапънс.

— А аз разбирам — обади се мистър Картър. Той вдигна от килима нещо малко, което блестеше. — Това е парче от игла за подкожни инжекции. Била е упоена.

— Боже господи! — изръмжа Томи. — А той се е изпарил.

— Още не се знае — отвърна бързо Картър. — Не забравяйте, че всички изходи са наблюдавани.

— Те очакват да видят мъж и младо момиче. А не медицинска сестра и инвалид. Сигурно вече са напуснали хотела.

След кратко разследване случаят се оказа точно такъв. Сестрата и пациентът отпътували с такси преди около пет минути.

— Вижте, Бересфорд — започна мистър Картър, — за Бога, стегнете се! Знаете, че няма да оставя камък върху камък, но ще открия това момиче. Веднага се връщам в кабинета си. След по-малко от пет минути всички наши хора ще бъдат на крак. Ще ги намерим.

— Вярвате ли, сър? Онзи руски дявол наистина си го бива. Вижте само как ни преметна. Но знам, че ще направите всичко възможно. Само… се моля да не е твърде късно. Лошо ни се пише.

Той напусна хотел „Блиц“ и тръгна като сляп по улицата, без да е сигурен къде отива. Чувстваше се напълно парализиран. Къде да търси? Какво да прави?

Отиде в Грийн Парк и се отпусна на една пейка. Не забеляза как някой друг седна на противоположния край. Доста се стресна, когато чу добре познат глас.

— Ако нямате нищо против, сър, мога ли да си позволя дързостта…

Томи вдигна очи.

— Здравей, Албърт — изрече едва-едва той.

— Знам всичко, сър… но не го вземайте толкова навътре.

— Да не го вземам навътре ли? — изсмя се Томи. — Лесно ти е да го кажеш.

— О, но помислете само, сър. „Блестящите детективи на Блънт!“ Никога не са се проваляли. И, ако ме извините, ще ви кажа, че дочух какво си говорихте с госпожата тази сутрин. Мосю Поаро и малките му сиви клетки. Е, сър, защо не използувате вашите малки сиви клетки и не помислите какво може да се направи?

— По-лесно е човек да използува сивите си клетки в книгите, отколкото на практика, момчето ми.

— Е, така или иначе, не вярвам някой да може да се справи с госпожата — рече убедително Албърт. — Знаете ли, сър, тя е като онези гумени кокали, които се купуват за малките кученца. Гарантирано неразрушима.

— Албърт, опитваш се да ме успокоиш — скара му се Томи.

— Тогава, сър, защо не използвате сивите си клетки?

— Настойчив младеж си ти, Албърт. Досега доста добре се справяхме, като се правехме на глупаци. Ще опитаме пак. Да подредим фактите ясно и методично. Точно в два и десет нашият човек влиза в асансьора. След пет минути говорим с човека от асансьора. Като чуваме какво казва, също се качваме на третия етаж. Да кажем, към два и деветнадесет минути влизаме в апартамента на мисис Ван Снайдер. А сега какво ни поразява?

Настъпи пауза. Никой не беше поразен от забележителни факти.

— В стаята нямаше ли някакъв голям куфар? — попита Албърт с внезапно светнали очи.

— Mon ami, ти нямаш понятие от психологията на една американка, току-що завърнала се от Париж — рече Томи. — Бих казал, че в стаята имаше поне деветнадесет огромни куфара.

— Искам да кажа, че куфарът е нещо подходящо, ако имаш труп, от който искаш да се отървеш. Не че дори за момент бих предположил, че е мъртва.

— Претърсихме единствения, достатъчно голям да побере човек. Какъв е следващият факт в хронологична последователност?

— Пропуснахте един. Когато госпожата и онзи човек, преоблечен като медицинска сестра, са минали покрай келнера в коридора.

— Трябва да е било точно преди да се качим с асансьора — предположи Томи. — Сигурно за малко не сме се срещнали лице в лице. Доста бързо е станало. Аз… — Той замълча.

— Какво има, сър?

— Тихо, mon ami. Имам една малка идея. Колосална, изумителна! На Еркюл Поаро рано или късно му хрумват такива. Но ако е така… ако е така… Боже господи, надявам се да стигна навреме.

Той хукна през парка. Албърт тичаше по петите му, питайки задъхано:

— Какво става, сър? Нищо не разбирам.

— Всичко е наред — отвърна Томи. — Естествено, че няма да разбираш. Хейстингс никога не е разбирал. Ако сивите ти клетки не бяха от доста по-низш вид в сравнение с моите, как мислиш, че щях да се забавлявам от тази игра? Говоря глупости, но не ми обръщай внимание. Добро момче си ти, Албърт. Знаеш колко струва Тапънс. Колкото дузина такива като нас с теб.

Томи влетя отново в „Блиц“. Забеляза Евънс и го дръпна настрана с няколко бързи думи. Двамата мъже влязоха в асансьора заедно с Албърт.

— На третия етаж — изкомандва Томи.

Спряха пред вратата на стая 318. Евънс извади шперца си и отново го използва. Без нито една предупредителна дума те нахлуха право в спалнята на мисис Ван Снайдер. Дамата още лежеше на леглото, но вече облечена в елегантен пеньоар. Тя изненадано се вторачи в тях.

— Извинете, че забравих да почукам — каза любезно Томи. — Но искам жена си. Бихте ли станали от това легло?

— Мисля, че напълно сте се побъркали — извика мисис Ван Снайдер.

Томи я измери замислено с поглед, наклонил глава.

— Много артистично — произнесе той, — но няма да мине. Погледнахме под леглото, но не и в него. Спомням си, че като млад самият аз използвах това място, за да се скрия. Хоризонтално, напреко на леглото, под продълговатата възглавница. А онзи хубав голям куфар е готов да побере трупа по-късно. Но ние малко ви изпреварихме. Имали сте време да упоите Тапънс, да я скриете под голямата възглавница и да се оставите да ви завържат съучастниците ви от съседния апартамент. Признавам, че за момент се хванахме на историята ви. Но като се замисли човек, като се подредят методично фактите, невъзможно е някой да упои едно момиче, да я облече в момчешки дрехи, да завърже друга жена и да промени собствената си външност за пет минути. Просто е физически невъзможно. Медицинската сестра и момчето е трябвало да отвлекат вниманието ни. Ние е трябвало да тръгнем по тази следа, а мисис Ван Снайдер щеше да бъде съжалявана като жертва. Хайде, помогнете на дамата да слезе от леглото, Евънс. Носите ли пистолета си? Добре.

Протестирайки остро, мисис Ван Снайдер беше изтеглена от мястото, където си почиваше. Томи смъкна покривката и повдигна голямата възглавница.

Там в горната страна и напреко на леглото лежеше Тапънс със затворени очи и восъчнобледо лице. За момент Томи усети внезапен ужас. После видя как гърдите й леко се вдигат и спускат. Беше упоена, но не мъртва.

Той се обърна към Албърт и Евънс.

— А сега, господа — обяви драматично той, — последното разкритие!

С бърз, неочакван жест той сграбчи мисис Ван Шнайдер за сложната фризура. Тя остана в ръката му.

— Така си и мислех — заяви Томи. — Номер 16!

* * *

След около половин час Тапънс отвори очи и видя Томи и един лекар, наведени над нея.

Най-добре е събитията от следващия четвърт час да бъдат скрити зад завесата на благоприличието, но след този период докторът си тръгна, уверен, че вече всичко е наред.

— Mon ami Хейстингс — промълви нежно Томи. — Колко се радвам, че сте още жив.

— Пипнахме ли номер 16?

— Още веднъж го разбих като яйчена черупка. С други думи, Картър го прибра. Малките сиви клетки! Между другото смятам да вдигна заплатата на Албърт.

— Разкажи ми.

Томи започна вдъхновен монолог, но с някои пропуски.

— Не беше ли полудял заради мен? — попита го немощно Тапънс.

— Не особено. Човек трябва да остава спокоен, нали знаеш.

— Лъжец такъв! — възкликна тя. — Все още изглеждаш доста измъчен.

— Е, може би бях малко притеснен, скъпа. А сега… ще се откажем вече, нали?

— Естествено.

Томи въздъхна облекчено.

— Надявах се, че ще проявиш здрав разум. След такъв шок…

— Не е от шока. Знаеш, че шоковете не ми влияят.

— Гумен кокал, неунищожима — промърмори Томи.

— Очаква ме по-добро занимание — продължи Тапънс. — Нещо дори още по-вълнуващо. Нещо, което никога преди не съм правила.

Томи я погледна с нарастваща тревога.

— Забранявам ти, Тапънс.

— Не можеш — възрази тя. — Това е природен закон.

— За какво говориш?

— Говоря за Нашето Бебе — отвърна Тапънс. — Съпругите в днешно време не шепнат за това. Те викат. Нашето Бебе! Томи, не е ли великолепен животът?