Агата Кристи
Съдружници срещу престъплението (9)

Глава 9
Случаят с изчезналата дама

Звънецът на бюрото на мистър Блънт, Теодор Блънт, управител на Международна детективска агенция, нададе предупредителен зов. Томи и Тапънс дотичаха до съответните си шпионки, които даваха изглед към преддверието. Там Албърт имаше задачата да забавя бъдещия клиент с различни артистични средства.

— Ще видя, сър — казваше той в момента. — Но се страхувам, че тъкмо сега мистър Блънт е много зает. Говори със Скотланд Ярд по телефона.

— Ще почакам — каза посетителят. — Не нося визитна картичка, но се казвам Габриел Ставансън.

Клиентът беше великолепен представител на мъжкия род, висок над шест фута. Лицето му беше бронзово и обветрено, а невероятното синьо на очите му контрастираше почти стряскащо с кафявата кожа.

Томи бързо взе решение. Той сложи шапката си, грабна някакви ръкавици и отвори вратата. Спря се на прага.

— Този господин ви чака, мистър Блънт — обяви Албърт.

Бърза сянка премина по лицето на Томи. Той извади часовника си.

— Трябва да съм при херцога в единадесет без петнадесет — каза той. После погледна настойчиво посетителя. — Мога да ви отделя няколко минути, ако ме последвате.

Посетителят тръгна покорно след него в канцеларията, където Тапънс седеше добродетелно с бележник и молив.

— Доверената ми секретарка, мис Робинсън — представи я Томи. — А сега, сър, може би ще изложите своя случай? Извън това, че е спешен, че сте дошли тук с такси и че скоро сте били в Арктика или в Антарктика, не зная нищо.

Посетителят се взря изумено в него.

— Великолепно! — извика той. — Мислех, че детективите правят такива неща само в книгите! Вашият портиер дори не ви каза името ми!

Томи въздъхна неодобрително.

— Та това беше толкова просто — рече той. — Лъчите на северното сияние в полярния кръг имат странно въздействие върху кожата, ултравиолетовите лъчи имат определени свойства. Пиша малка монография напоследък по въпроса. Но всичко това е извън темата. Какво ви доведе тук при мен, в такова лошо разположение на духа?

— Ще започна с това, че се казвам Габриел Ставансън…

— О, разбира се! — възкликна Томи. — Известният изследовател. Наскоро се върнахте от района на Северния полюс, доколкото знам?

— Пристигнах в Англия преди три дни. Един приятел, който плаваше в северните води, ме върна с яхтата си. Иначе нямаше да се върна още две седмици. Трябва да ви кажа, мистър Блънт, че преди да тръгна на тази последна експедиция преди две години, имах голямото щастие да се сгодя за мисис Морис Лий Гордън…

Томи го прекъсна.

— Мисис Лий Гордън е била преди брака си… ?

— Почитаемата Хермиона Крейн, втората дъщеря на лорд Ланчестър — вметна Тапънс безгрижно.

Томи й хвърли възхитен поглед.

— Първият й съпруг е бил убит във войната — додаде тя.

Габриел Ставансън кимна.

— Точно така. Както казах, двамата с Хермиона се сгодихме. Предложих, разбира се, да се откажа от тази експедиция, но тя не искаше и да чуе за такова нещо, Бог да я благослови! Тя е идеалната жена за съпруга на изследовател. Е, първата ми мисъл след пристигането беше да видя Хермиона. Изпратих телеграма от Саутхамптън и се втурнах нататък с първия влак. Знаех, че тя временно живееше при една своя леля, лейди Сюзън Клонрей, на Понт Стрийт, и отидох право там. За мое голямо разочарование научих, че Херми е заминала да посети някакви приятели в Нортъмбърланд. Лейди Сюзън беше много мила, след като преодоля първата си изненада от това, че ме вижда. Както ви казах, очакваха ме едва след две седмици. Тя каза, че Херми ще се върне след няколко дни. После попитах за адреса й, но старата жена започна да мънка и да заеква. Каза, че Херми щяла да отседне на няколко различни места, но не знаела в какъв ред щяла да ги посети. Трябва да ви кажа, мистър Блънт, че ние с лейди Сюзън никога не сме се разбирали особено добре. Тя е една от онези дебели жени с двойни брадички. Мразя дебели жени — винаги съм ги мразил — дебелите жени и дебелите кучета са ненавиждани от Бога — а, за нещастие, толкова често се събират заедно! Знам, че е ексцентрично от моя страна, но е така. Никога не мога да се разбера с дебела жена.

— Модата е съгласна с вас, мистър Ставансън — отбеляза сухо Томи. — А и всеки си има любима непоносимост. При покойния лорд Робъртс това бяха котките.

— Всъщност не искам да кажа, че лейди Сюзън не е наистина очарователна дама — може и да е, но никога не ми е харесвала. Винаги съм усещал дълбоко в себе си, че тя не одобряваше нашия годеж и съм сигурен, че ще настрои Херми срещу мен, ако има такава възможност. Казвам ви го, защото е важно. Смятайте го за предразсъдък, ако искате. Е, да продължа с историята си: аз съм от онези упорити грубияни, които обичат да става по тяхному. Не оставих на мира дамата от Понт Стрийт, докато не измъкнах от нея имената и адресите на хората, при които се предполагаше, че гостува Херми. После взех пощенския влак на север.

— Както разбирам, вие сте човек на действието, мистър Ставансън — усмихна се Томи.

— Това, което научих, се стовари върху мен като гръм. Мистър Блънт, никой от тези хора изобщо не я е виждал. От трите домове само в единия са я очаквали. Лейди Сюзън трябва да е сгрешила за другите два, но Херми е отложила посещението при приятелите си в последния момент с телеграма. Върнах се бързо в Лондон, разбира се, и отидох направо при лейди Сюзън. За да бъда справедлив към нея, трябва да кажа, че тя изглеждаше разстроена. Призна, че няма представа къде може да е Херми. Все пак силно се противопостави на идеята да отидем в полицията. Наблегна на това, че Херми не е глупаво младо момиче, а независима жена, която винаги е имала навика сама да прави плановете си. Сигурно беше заминала някъде по своя идея. Помислих си, че е много вероятно Херми да не е искала да докладва за всяко свое движение на лейди Сюзън. Но все пак бях притеснен. Имах онова странно усещане, което показва на човек, че нещо не е наред. Тъкмо си тръгвах, когато на лейди Сюзън донесоха телеграма. Тя гласеше следното: „Промених си плановете. Заминавам за Монте Карло за една седмица. Херми“.

Томи протегна ръка.

— Носите ли тази телеграма?

— Не. Но е била изпратена от Молдън, Съри. Забелязах това тогава, тъй като ми се стори странно. Какво ще прави Херми в Молдън? Никога не съм чувал да има приятели там.

— Не ви ли мина през ума да хукнете към Монте Карло, както сте хукнали на север?

— Мина ми през ума, разбира се. Но реших да се откажа. Разбирате ли, мистър Блънт, докато лейди Сюзън изглеждаше доста успокоена от тази телеграма, аз не бях. Стори ми се странно, че винаги изпраща телеграми, а не пише писма. Един-два реда със собствения й почерк биха отстранили всичките ми страхове. Но всеки може да подпише телеграма с „Херми“. Колкото повече мислех за това, толкова по-неспокоен ставах. Накрая отидох в Молдън. Това беше вчера следобед. Градчето не е лошо. И два хотела, добро игрище за голф и всичко останало. Търсих я навсякъде, където можах да се сетя, но нямаше никаква следа, че Херми някога е била там. На връщане във влака прочетох обявата ви и си помислих да предам случая на вас. Ако Херми наистина е заминала за Монте Карло, не искам да насочвам полицията по следите й и да предизвикам скандал, но няма да тръгна самият аз за зелен хайвер. Ще остана тук, в Лондон, в случай… в случай че е имало някаква нечестна игра.

Томи кимна замислено.

— Какво точно подозирате?

— Не знам. Но чувствам, че нещо не е наред.

С бързо движение Ставансън извади едно калъфче от джоба си и го постави пред тях.

— Това е Хермиона — каза той. — Ще ви я оставя.

Снимката беше на висока, стройна жена, вече не в първа младост, но с очарователна пряма усмивка и красиви очи.

— Мистър Ставансън, има ли нещо, което сте пропуснали да ми кажете? — попита Томи.

— Не, няма.

— Никаква подробност, колкото и да е малка?

— Не, не мисля.

— Това затруднява задачата — въздъхна Томи. — Сигурно често сте забелязвали, мистър Ставансън, когато сте чели криминални романи, как само една малка подробност е нужна на великия детектив, за да се насочи по следата. Бих казал, че вашият случай се отличава с някои необичайни характеристики. Мисля, че вече съм го разрешил донякъде, но времето ще покаже. — Той вдигна цигулката, която лежеше на масата, и прокара един-два пъти лъка по струните. Тапънс изскърца със зъби. Дори изследователят трепна. Изпълнителят остави отново инструмента. — Няколко акорда от Мосговскенски — измърмори той. — Оставете ми адреса си, мистър Ставансън и аз ще ви държа в течение на работата ни.

Щом посетителят си тръгна от офиса, Тапънс грабна цигулката, сложи я в шкафа и завъртя ключа в ключалката.

— Ако трябва да се правиш на Шерлок Холмс — отбеляза тя, — ще ти намеря хубава малка спринцовка и шишенце с надпис „кокаин“, но, за Бога, остави цигулката на мира! Ако този мил изследовател не беше наивен като дете, щеше да те разкрие напълно. Ще продължаваш ли да се преструваш на Шерлок Холмс?

— Лаская се, че досега се справях много добре — заяви Томи с известно самодоволство. — Дедукциите ми бяха добри, нали? Трябваше да рискувам с предположението за таксито. В края на краищата човек може да дойде дотук само с кола.

— Добре, че току-що прочетох информацията за годежа му в тазсутрешния „Дейли Мирър“ — отбеляза Тапънс.

— Да, това беше добра реклама за ефективността на „Блестящите детективи на Блънт“. Но случаят определено е за Шерлок Холмс. Дори ти не би могла да пропуснеш сходството му с изчезването на лейди Франсис Карфакс.

— Очакваш ли да откриеш трупа на мисис Лий Гордън в ковчег?

— Логически погледнато, историята трябва да се повтаря. А реално… Ти как мислиш?

— Ами — започна Тапънс — най-логичното обяснение като че ли е, че по една или друга причина Херми, както той я нарича, се страхува да се срещне с годеника си, и че лейди Сюзън я подкрепя. Всъщност честно казано, тя най-вероятно е забъркала някаква каша и сега гледа да се отърве някак.

— И на мен ми хрумна нещо такова — каза Томи. — Но си помислих, че е по-добре да сме съвсем сигурни, преди да предложим такова обяснение на човек като Ставансън. Какво ще кажеш да отскочим до Молдън, момичето ми? И няма да ни навреди, ако вземем няколко стика за голф със себе си.

Тапънс се съгласи и Международната детективска агенция беше оставена на грижите на Албърт.

Молдън, въпреки че беше известен град, не беше особено голям. Томи и Тапънс направиха всички възможни разследвания, които изобретателността им предлагаше, но не откриха абсолютно нищо. Докато се връщаха в Лондон обаче, на Тапънс й хрумна блестяща идея.

— Томи, защо са написали „Молдън, Съри“ в телеграмата?

— Защото Молдън е в Съри, глупачето ми.

— Ти си глупаче, нямам предвид това. Ако получиш телеграма от… Хейстингс, да кажем, или Торкий, не пишат графството след него. Но след Ричмънд пишат „Ричмънд, Сър“. Защото има два града Ричмънд.

Томи, който шофираше, намали скоростта.

— Тапънс — заяви той с признателност, — идеята ти никак не е лоша. Да поразпитаме в първата поща.

Спряха пред малка сграда на края на главната улица. Бяха достатъчни няколко минути, за да научат, че има два града с името Молдън. Молдън, Съри, и Молдън, Съсекс. Последният беше малко селце, в което обаче имаше телеграфна станция.

— Това е — развълнува се Тапънс. — Ставансън е знаел, че Молдън е в Съри, затова не е обърнал внимание на думата, започваща със „С“, след „Молдън“.

— Утре — каза Томи — ще огледаме Молдън, Съсекс.

Молдън, Съсекс беше много различен от своя съименник в Съри. Намираше се на четири мили от железопътната гара. В него имаше шест-седем малки вили, две кръчми, два малки магазина и телеграфо-пощенска станция, в която се продаваха бонбони и пощенски картички. Тапънс се зае с магазините, а Томи отиде в „Петелът и врабчето“. Срещнаха се половин час по-късно.

— Е? — попита Тапънс.

— Доста хубава бира — отвърна Томи, — но никаква информация.

— По-добре опитай в „Кралската глава“ — предложи Тапънс. — Аз се връщам в пощата. Там има една кисела старица, но чух да й викат, че обядът е готов.

Тя се върна в пощата и заразглежда картичките. Момиче със свежо лице, което все още дъвчеше, излезе от задната стая.

— Бих искала от тези, моля — каза Тапънс. — Имате ли нещо против да почакате, докато разгледам онези, смешните? — Тя разглеждаше пакет картички, докато говореше. — Толкова съм разочарована, че не можахте да ми кажете адреса на сестра ми. Тя е отседнала някъде наблизо, а загубих писмото й. Казва се Лий Гордън.

Момичето поклати глава.

— Не си спомням. А през нас не минават много писма, така че сигурно бих запомнила името, ако го видя върху някое от тях. С изключение на Грейндж наоколо няма много големи имения.

— Какво е Грейндж? — попита Тапънс. — Кой е собственикът му?

— Доктор Хористън. Сега е превърнато в санаториум. Главно за нервноболни, доколкото знам. Дами, които идват за почивка и лечение, нещо подобно. Е, тук е доста тихо, дори прекалено тихо. — Тя се изкикоти.

Тапънс бързо избра няколко картички и ги плати.

— Онази кола, която идва, е на доктор Хористън — възкликна момичето.

Тапънс забърза към вратата. Минаваше малка, двуместна кола. На кормилото седеше висок, мургав мъж с равна черна брада и волево, неприятно лице. Колата продължи надолу по улицата. Тапънс видя Томи да пресича платното и да идва към нея.

— Томи, мисля, че научих нещо. Санаториумът на доктор Хористън.

— Чух за него в „Кралската глава“ и си помислих, че си струва да поразровим. Но ако тя е получила нервна криза или нещо такова, леля й и приятелите й сигурно щяха да знаят.

— Даа. Но нямах това предвид. Томи, видя ли онзи човек в двуместната кола?

— Да. Неприятен тип.

— Това беше доктор Хористън.

Томи подсвирна.

— Виж го ти хубостника. Има вид на изпечен мошеник. Какво ще кажеш, Тапънс? Да отидем ли да огледаме Грейндж?

Най-сетне откриха мястото, голяма, обширна сграда, заобиколена от изоставени ниви, с бърза мелнична вада, течаща зад имението.

— Мрачно свърталище — отбеляза Томи. — Побиват ме тръпки от него, Тапънс. Знаеш ли, имам чувството, че тази работа ще се окаже много по-сериозна, отколкото ни се струваше отначало.

— О, не. Стига само да идваме навреме. Онази жена е в някаква ужасна опасност. Предчувствам го.

— Не позволявай на въображението си да те ръководи.

— Не мога. Не вярвам на онзи човек. Какво да правим? Мисля, че е добра идея да отида сама и да натисна звънеца, а после да попитам смело за мисис Лий Гордън, само за да видя какво ще ми отговорят. Защото, в края на краищата, заведението може да е напълно честно и почтено.

Тапънс започна да действа според плана си. Вратата се отвори почти незабавно от прислужник с безизразно лице.

— Искам да видя мис Лий Гордън, ако е достатъчно добре, за да се срещне с мен.

Стори й се, че миглите на човека трепнаха за момент, но той бързо отговори:

— Тук няма никой с това име, госпожо.

— О, тук трябва да е. Това е Грейндж, санаториумът на доктор Хористън, нали?

— Да, госпожо. Но тук няма личност на име мисис Лий Гордън.

Объркана, Тапънс беше принудена да се оттегли извън портата и отново да се консултира с Томи.

— Може би казва истината. В крайна сметка не сме сигурни.

— Не. Той лъже. Убедена съм.

— Изчакай да се върне докторът — предложи Томи. — Тогава ще се представя за журналист, който иска да обсъди с него новата му система за лечение чрез почивка. Това ще ми даде възможност да вляза вътре и да проуча разположението на сградата.

Докторът се върна след около половин час. Томи почака пет минути, а после на свой ред отиде до главния вход. Но и той се върна разочарован.

— Докторът бил зает и не можело да го безпокоят. И никога не се срещал с журналисти. Тапънс, ти си права. Има нещо подозрително в това заведение. Разположението му е идеално — отдалечено на мили отвсякъде. Човек би могъл да умре тук, без никой да научи.

— Хайде — подкани го решително Тапънс.

— Какво ще правиш?

— Ще прескоча стената и ще се опитам да вляза в сградата тихо, без да ме забележат.

— Добре. Идвам с теб.

Градината беше доста обрасла и беше добро прикритие. Томи и Тапънс успяха да стигнат до задната част на сградата незабелязани.

Тук имаше широка тераса, от която се спускаха стръмни стъпала. В средата няколко френски прозореца гледаха към терасата, но те не се осмелиха да излязат на открито, а прозорците, под които бяха приклекнали, бяха твърде високо, за да погледнат през тях. Като че ли от разузнаването им нямаше да има голяма полза. Но изведнъж Тапънс стисна по-силно ръката на Томи.

Някой говореше в стаята над тях. Прозорецът беше отворен и откъс от разговора ясно стигна до ушите им.

— Влизай, влизай и затвори вратата — каза раздразнено мъжки глас. — Казваш, че преди около час е идвала някаква дама и е питала за мисис Лий Гордън?

Тапънс разпозна отговарящия глас като този на безизразния прислужник.

— Да, сър.

— Каза, че не е тук, нали?

— Разбира се, сър.

— А после и този журналист — изфуча другият.

Внезапно той се приближи до прозореца и се подпря на рамката. Двамата отвън надникнаха от прикритието си зад храстите и разпознаха доктор Хорисън.

— Интересува ме най-вече жената — продължи докторът. — Как изглеждаше?

— Млада, хубава и много елегантно облечена, сър.

Томи побутна Тапънс с лакът в ребрата.

— Така значи — просъска докторът през зъби. — Точно от това се страхувах. Някоя приятелка на онази Лий Гордън. Става много трудно. Ще трябва да взема мерки…

Той остави изречението недовършено. Томи и Тапънс чуха затварянето на врата. Възцари се тишина.

Томи бързо тръгна обратно, като поведе и Тапънс. Когато стигнаха до малка полянка недалеч, но без опасност да ги чуят от къщата, той заговори.

— Тапънс, моето момиче, става сериозно. Намислили са някаква пакост. Мисля, че трябва веднага да се върнем в града и да се срещнем със Ставансън.

За негова изненада Тапънс поклати глава.

— Трябва да останем тук. Не чу ли, когато каза, че ще вземе мерки… Това може да означава всичко.

— Най-лошото е, че едва ли ще бъдем достатъчно убедителни, ако отидем в полицията.

— Слушай, Томи. Защо не се обадиш на Ставансън от селото? Аз ще остана тук.

— Може би това е най-добрият план — съгласи се съпругът й. — Но… искам да кажа… Тапънс…

— Какво?

— Ще се пазиш, нали?

— Разбира се, стари глупако. Изчезвай.

Около два часа по-късно Томи се върна. Откри Тапънс да го чака близо до портата.

— Е?

— Не можах да се свържа със Ставансън. После се обадих на лейди Сюзън. Тя също беше излязла. После ми хрумна да се обадя на стария Брейди. Помолих го да потърси Хористън в медицинския справочник или както там му казват.

— И какво ти съобщи доктор Брейди?

— О, веднага си спомни името. Хористън някога бил почтен доктор, но направил някакъв фал. Брейди го нарече напълно безскрупулен шарлатанин и каза, че той лично не би се изненадал от нищо. Въпросът е какво да правим сега?

— Трябва да останем тук — отвърна бързо Тапънс. — Имам чувството, че са намислили да правят нещо тази вечер. Между другото един градинар подрязваше бръшляна около сградата. Томи, видях го къде сложи стълбата.

— Браво, Тапънс — одобри съпругът й. — Значи тази нощ…

— Веднага щом се стъмни…

— Ще видим…

— Каквото ще видим.

Томи пое на свой ред наблюдението на къщата, докато Тапънс отиде в селото да хапне нещо.

Когато се върна, поеха заедно поста. В девет часа решиха, че е достатъчно тъмно, за да започнат операцията. Сега можеха свободно да обикалят около къщата. Изведнъж Тапънс сграбчи ръката на Томи.

— Слушай.

Звукът, който тя беше чула, се повтори, леко отекващ в нощта. Беше женски вик от болка. Тапънс посочи нагоре към един прозорец на първия етаж.

— Чу се от онази стая — прошепна тя.

Отново същият тих стон прозвуча в нощната тишина.

Двамата слушатели решиха да приведат плана си в действие. Тапънс заведе Томи до мястото, където беше видяла градинаря да слага стълбата. Те я занесоха заедно до онази част на къщата, откъдето бяха чули стоновете. Щорите на всички прозорци на първия етаж бяха спуснати, но точно този прозорец беше открит.

Томи сложи стълбата колкото можеше по-тихо до къщата.

— Аз ще се кача — прошепна Тапънс. — Ти остани долу. Нямам нищо против качването по стълби, а ти можеш да я държиш по-стабилно от мен. А в случай че докторът се появи отнякъде, ти ще можеш да се справиш с него, а аз — не.

Тапънс се изкачи чевръсто по стълбата и внимателно вдигна глава, за да погледне през прозореца. После бързо се наведе, но след една-две минути много бавно погледна отново. Остана там около пет минути. После слезе.

— Тя е — изрече задъхано и възбудено. — Но, о, Томи, ужасно е! Тя лежи на едно легло, стене и се върти на всички страни. А точно като се качих, влезе една жена, облечена като медицинска сестра. Наведе се над нея и й направи някаква инжекция в ръката. После отново излезе. Какво ще правим?

— В съзнание ли е?

— Така мисля. Почти съм сигурна, че е. Предполагам, че може да е вързана за леглото. Качвам се отново. И, ако мога, ще вляза в тази стая.

— Но, Тапънс…

— Ако попадна в някаква опасност, ще ти извикам. Чао.

Като се измъкна от по-нататъшни спорове, Тапънс отново забърза нагоре по стълбата. Томи я видя как се опитва да отвори прозореца, а после безшумно да побутва рамката. След още една секунда тя беше изчезнала вътре.

За Томи настъпи ужасно време. Първо не чуваше нищо. Тапънс и мисис Лий Гордън сигурно говореха шепнешком, ако изобщо говореха. После чу ниски гласове и въздъхна облекчено. Но изведнъж гласовете замлъкнаха. Мъртва тишина.

Томи наостри уши. Нищо. Какво ли правеха?

Изведнъж някой сложи ръка на рамото му.

— Да вървим — изрече гласът на Тапънс в тъмнината.

— Тапънс! Как стигна дотук?

— През главния вход. Да се махаме оттук.

— Да се махаме ли?

— Точно това казах.

— Но… мисис Лий Гордън…

С неописуемо горчив тон Тапънс отвърна:

— Отслабва!

Томи я погледна, подозирайки, че му се подиграва.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Отслабва. Става стройна. Намалява теглото си. Чу ли какво каза Ставансън? Че мрази дебели жени. През двете години, докато го нямало, Херми напълняла. Изпаднала в паника, когато научила, че той се връща, и се втурнала да се подложи на новото лечение на доктор Хористън. Правят й някакви инжекции, а той пази строго тайната и взема скъпо и прескъпо. Според мен той наистина е шарлатанин, но има страшен успех! Ставансън се връща две седмици по-рано, когато тя едва е започнала лечението. Лейди Сюзън се е заклела да пази тайна и сдържа обещанието си. А ние идваме тук и излизаме пълни идиоти!

Томи си пое дълбоко дъх.

— Доколкото знам, Уотсън — обяви той с достойнство, — утре в Куийнс хол има много хубав концерт. Ще имаме много време да се приготвим за него. А ти ще ми направиш услугата да не записваш този случай в хрониката си. Той няма абсолютно никакви забележителни особености.