Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (9)

ι

Анаксамандър се отдалечи, като издаваше заповеди с гръмовен глас. В този момент допуснах критична грешка. Предположих, че привикналите на дисциплина войници веднага ще забележат огромната разлика между техния стар командир и новия, че ще погледнат на Анаксамандър така, както го виждаме ние с Жълт заек. Но не си давах сметка до каква степен неочакваната атака, съчетана с липсата на командване, е объркала и изплашила войниците. Не виждах, че тяхната нужда от водачество далеч е надхвърлила способността им да оценят достойнствата на новия командир.

Жълт заек, естествено, го знаеше, но двамата не разговаряхме за това, нито тя би допуснала да обсъжда с мен въпроси, които биха заплашили дисциплината на кораба.

Ето как, вместо да се възползвам от момента, в който бих могъл в разрез с делоската традиция да преодолея пропастта, отделяща военното от научното командване и да поема пълен контрол над „Сълзата на Чандра“, аз останах от моята страна на споделения дълг в очакване на по-добри вести за Езон.

Бях се изправил насред двора и наблюдавах как хората и машините разчистват останките от плът и камъни. Понякога се случваше да уловя изплашения поглед на някой инженер или техник, който оглеждаше за поражения колона или подпора, и в такива моменти се опитвах да си придам спартанската увереност, типична за моя ранен приятел. Виждах как очите на мъжа блясваха обнадеждено и той се връщаше към задачата си с подновена енергия.

Докато бдях горе на хълма, Слънцето премина над мен и за първи път в живота си видях Хелиос сам насред яркото кехлибарено небе. Между мен и небесния огън сега вече нямаше нищо освен въздух — нито една кристална сфера вече не ме защитаваше от този несекващ поток светлина и топлина.

Богът на Слънцето примамваше погледа ми, искаше да продължавам да гледам право в него, докато ме пронизваше с пламтящите си копия, сякаш за да ми припомни за Прометеевото високомерие, за наказанието срещу онзи, дръзнал да открадне огън от небесата. Но аз се бях подготвил отдавна за този момент. Бях наредил на онези роби, които не са заети с разчистването на кораба, да раздадат слънцезащитни устройства на целия екипаж. Самият Кловикс донесе на мен и Жълт заек очила с опушени стъкла, за да запазим очите си от силния блясък на универсалния светлик, и наметала с качулки, с вплетени в тях сребровъздушни нишки, опазващи тялото от постоянния обстрел на атомен огън.

Защитил по този начин несъвършената си плът, аз отново вдигнах очи към Слънцето.

— Ти не си бог — заявих на сияещата сфера, втренчил взор право в затъмнените от стъклата огньове. — Не си дух, а материя. Не си светец и не е светотатство да се взема от теб.

Но още докато произнасях тези думи, чиято едничка цел бе да ми вдъхнат увереност, в съзнанието ми изникна споменът за покритата с белези Селена и гласът ми трепна. Та не беше ли Хелиос — не беше ли Слънцето — тяло на божество? Въпроси, които никога не бяха задавани в Академията или разисквани в книгите по уранология, и за първи път изпитах колебание дали да не накарам Клеон да обърне кораба и да го насочи към Земята.

Тогава случайно погледнах към Жълт заек, която също разглеждаше слънцето, но със спокоен и самоуверен вид. Изведнъж осъзнах, че ако й бяха наредили да щурмува самия Олимп, щеше да го направи, без да се двоуми. Недопустимо беше да падна по-долу от нея.

Тъкмо се готвех да я заговоря, когато чух отзад гласа на Еврип.

— Езон ще живее.

Всички мои тревоги за богове и хора изчезнаха с облекчението, което почувствах при тези думи. Обърнах се и погледнах стария римски доктор. Почти не можех да различа изражението му зад тъмните очила и качулката. Но виждах, че туниката му е изцапана с неговата изсъхнала пот и кръвта на Езон, вероятно бе оперирал през цялото време, докато бях стоял смълчан насред двора.

— Аполон да те поживи, старче — рекох и се пресегнах да го уловя за ръцете, но той се дръпна, за да не ме изцапа.

— Кога мога да разговарям с Езон? — попитах.

Еврип сведе поглед към повърхността, където сребристото сияние на кораба бе затъмнено напълно от блясъка на Слънцето.

— Казах, че ще живее, Аяксе, но той е в кома. Мога да го храня изкуствено и да поддържам жизнените му функции, но ще минат седмици, преди да се пробуди. Ако се пробуди. Знаем толкова малко за комата…

— Направи всичко, което можеш, Еврипе. Нуждаем се от него.

— Да, командире… Аякс… аз… — той ме погледна. Не зная какво бе видял зад очилата и маската този ветеран, който ме познаваше от съвсем малък, но то очевидно го изплаши. — Господарю, разрешете да се върна в болницата.

— Върви — отвърнах и той се отправи забързано към пещерата.

В кома, неспособен да говори и командва, неспособен да ми помага, когато най-много имах нужда от него. И същевременно не е умрял, за да го почетем със съответните ритуали, нито да разчитаме на съветите му при погребалните церемонии. Напълно недостижим за ума и духа ми.

Към мен се приближи един роб. Той избърса замърсените си ръце в наметалото и се поклони припряно.

— Командире — рече, като избягваше погледа ми, — имаме проблем. Статуите на божествената Атина при портала на хълма. И трите са пострадали при атаката. Инженерите казват, че ще се прекатурят при първото ускорение на кораба. Но…

— Разбирам — рекох и вдигнах ръка, за да замълчи. — Прати някой да вземе ритуалните ми одежди, вълнен плат и стомна с чиста вода.

— Да, командире.

— Аякс? — повика ме Жълт заек и долових напрежение в гласа й.

— Да?

— Ще можеш ли сам да преосветиш скулптурите?

Сам. Без Езон, без моя брат в ритуалните задължения. Но нима имах друга възможност? Най-правилното би било да потърся помощта на неговия заместник. Но…

— Няма да позволя на този глупак да мие очите на Богинята на мъдростта — произнесох на висок глас.

— Друг не може ли да ти помогне? — попита Жълт заек.

— Защо не ти? — отвърнах с въпрос. Идеята да изпълня божествената служба в компанията на Жълт заек ме накара да трепна от радост.

Но тя поклати глава.

— Не съм учила за свещенослужител.

— Какво? — подскочих. — Спартански офицер, който да не може да изпълнява свещенически ритуали? Това е нечувано.

— За мен има само един начин да бъда близо до боговете — отвърна тя и сякаш зад гърба й се надигна богът на войната, за да защити чистотата на връзката й с тях. Започнах да разбирам. Да стисне жертвения нож, да произнесе молитвите би означавало да погледне на боговете по съвсем друг начин, да ги изтръгне от мястото, което им бе отредила във войнишкото си сърце. И макар че повечето мъже биха сметнали такава промяна за божи дар, Жълт заек виждаше в това само отказ да изпълни дълга си пред боговете.

— Разбирам — кимнах.

— Наистина ли?

— Да. Твоята беззаветна вяра в боговете означава много повече от хиляди церемонии.

— Никой досега не се е досещал за истинската причина — рече тя. И двамата замълчахме. В дълбините на нашето споделено мълчание изникна мелодия, песен в мислите ми, за нещо голямо и силно, по-древно от самите богове. За първи път в живота си чух да пърхат в далечината крилете на Ерос, в синхрон с едва доловимата музика на сферите.

Жълт заек се пресегна и ме докосна по ръката.

— Има ли някой на кораба, който би могъл да ти помогне за тази церемония?

И този допир, това напомняне за задълженията ми, бяха още една възможност да споделя с нея спартанския мироглед за света, да ме допусне зад стените на града, който беше останал затворен за мен още от младостта ми.

— Михрадарий може — досетих се аз. Но в далечната музика чух и скръбни акорди. — Не, по-добре да я изпълня сам.

— Да, Аякс — рече Жълт заек.

Почаках Хелиос да се отдалечи дотолкова в небето, че дневната светлина да намалее до степен на горещ летен ден. Едва тогава смъкнах качулката и очилата и отново видях света без посредничеството на опушеното стъкло. Облякох пурпурните си жречески одежди и се отправих към портите, за да изпълня най-мъчителната церемония, в която някога бях участвал.

Напоих вълнения къс с вода и изстъргах боята от очите на богинята, докато отдолу се показа бял мрамор. С всяка ослепяла по този начин статуя усещах как близостта на Атина се отдръпва както от двора, така и от кораба. Но за мое голямо облекчение все още чувствах благословената богиня в сърцето си. В края на церемонията изгорих вълненото парче в огъня, запален от маслинови клонки. Едва когато въглените изгаснаха напълно, аз позволих на робите да изровят статуите от земята и да ги отнесат долу в склада, където щяха да бъдат опаковани и прибрани в сандъци до завръщането ни на Земята и до тяхното окончателно погребване.

 

 

Малко след това при мен дойдоха инженери, за да ми съобщят, че кабинетът ми е заплашен от срутване и повечето документи в библиотеката са изпопадали през борда. Обвиних съдбата, задето единствената запазена постройка на хълма беше кабинетът на Езон, в който сега се бе настанил Анаксамандър. Наредих на робите да пренесат всички свитъци от моя кабинет в пещерата и пратих вестоносец до началника на охраната, за да го осведомя, че отсега нататък ще работя долу.

Двамата с Жълт заек се прибрахме в моя дом, който също бе понесъл известни щети по време на битката. Съборени мебели, всички свитъци изпопадали от нишите и разпилени на пода, моят стол и леглото — строшени. Почакахме търпеливо, докато робите оправят бъркотията и заменят счупените мебели със здрави.

Исках да разговарям с Жълт заек, но Атина изпълваше мислите ми изцяло. Богинята не ме остави, докато не заспах, напълно изтощен от премеждията. Същата нощ отново сънувах, че съм делфин, който плува сред силни океански течения.

Събудих се от острия вкус на разреден въздух и лекото потрепване на пода, което означаваше, че корабът се движи под напора на третичните витла, не твърде бързо, но достатъчно, за да затрудни придвижването по борда.

— От колко време летим? — попитах Жълт заек, която, разбира се, беше будна, облечена с ризница и ме наблюдаваше от своя пост зад стълбата.

— Клеон обяви да се приготвим за ускорение преди два часа. Мислех да те събудя, но ти се мяташе насън, сякаш беше в прегръдката на някой бог, и не ми се щеше да попреча на общуването ви.

— Оказваш ми голяма чест — отвърнах и докато се надигах от леглото, забелязах лека усмивка да играе на устните й. Беше доловила всички значения на думите ми.

Тя ми подаде командирската тога и аз я облякох, след което се отправих предпазливо по наранената повърхност на „Сълзата на Чандра“ към навигационната кула на Клеон. Корабът продължаваше да се люшка и подскача и с това още повече затрудняваше придвижването ни.

Когато заобикалях предния край на хълма, забелязах, за мое удивление и ужас, че голяма група роби и инженери разчистваха останките от амфитеатъра и откарваха отломъците с левитиращите колички. Опитни мъже, привикнали да носят тежки бъчви с вода и напитки при всякакви обстоятелства, се поклащаха неуверено на краката си, докато разглобяваха запазения отсамен край на сцената.

— Прекратете работа! — провикнах се аз. — Оставете инструментите и се махайте оттук!

Десетникът вдигна глава, за да види кой издава заповедите, откри, че съм аз, и веднага изведе хората си от паянтовите останки. И тъкмо навреме. Силно пострадал от драконовия огън, един от горните редове се прекатури и рухна, вдигайки огромни облаци прах върху сцената, на която допреди миг имаше работници.

— Кой ви нареди да го правите? — попитах.

— Смятахме, че сте вие, господарю — отвърна десетникът. — Клеон каза, че ни предава заповедта на командира.

„Анаксамандър!“ — помислих си аз.

— Никакви ремонтни работи по време на полет — ясно?

— Напълно, господарю! Да го предадем ли и на другите групи?

— Какви други групи?

— Тези, които работят върху витлата.

— Витлата! Приберете тези хора незабавно на борда!

— Ще бъде изпълнено, господарю.

Хората започнаха да се разпръсват и ние двамата с Жълт заек продължихме мъчителното придвижване към навигационната кула. Пазачите при входа ми отдадоха чест и се поинтересуваха за състоянието на Езон. Поклатих глава и влязох в светилището на навигаторите.

Открихме Клеон настанен в командното кресло. Гледаше към десния борд и лъщящата фаланга от третични витла и си подсвиркваше питагоровата таблица.

— Клеоне! Защо ускоряваме?

— Аякс? Какво? Смятах, че е с твое разрешение… искам да кажа… Михрадарий намери афродитска материя за мрежата сред останките. Каза, че няма смисъл да чакаме повече. След това се появи Анаксамандър. Заповяда ми да се отправим незабавно към Хелиос. Каза, че трябва колкото се може по-скоро да се отдалечим от Афродита. Помислих си, че това са твои заповеди и той само ги предава.

Поех дълбоко въздух и се опитах да изтръгна ноктите на гнева от гласа си.

— Клеоне — подех, — смяташ ли, че бих издал заповед за извършване на ремонтни работи по време на полет?

— Не бих си го и помислил. Но Анаксамандър ме попита дали е възможно и аз казах, че не е изключено.

— А осведоми ли го колко души ще загинат или ще пострадат сериозно по време на разчистването на останките и ремонта на витлата?

— Да, но той отвърна, че това е военна операция и е напълно естествено да се очакват жертви. Отново повтарям, смятах, че всичко това става с твоето знание и одобрение.

— Само че не е така. Отсега нататък искам да координираш всяка заповед на Анаксамандър с мен.

— Слушам, Аякс. Какво да правя сега?

— Спри двигателите и прати ремонтните групи по обектите.

— Благодаря, командире. — Клеон се надвеси над широкия отвор на медната тръба. — Приготви се за спиране!

Той прибра третичните витла и корабът постепенно легна в дрейф на петстотин мили над сферата на Афродита.

— Аякс — заговори смутено Клеон. — Какво да кажа на Анаксамандър, ако се появи с нови заповеди?

— Кажи му, че не си на негово пряко подчинение!

— Да, Аякс — отвърна Клеон и аз долових в гласа му страх.

Двамата с Жълт заек напуснахме кулата и се отправихме към кърмата. Нарастващото стържене в стомаха ми напомни, че не съм ял отпреди атаката, и след като заобиколихме хълма, ние се отправихме към столовата.

Дори там обслужването не беше на предишното ниво. Неколцина от робите бяха пострадали сериозно, освен това бе разрушен и тунелът, който водеше към кухнята. Трябваше да се задоволя с комат вчерашен хляб, пилешко и с няколко изсушени фурми. Жълт заек похапна студено сърнешко и плодова каша.

Бяхме приседнали на две срещуположни скамейки и докато похапвахме, разменях по някоя дума с тези, които влизаха, за да проверя как е настроението. Някъде към средата на този импровизиран обяд откъм хълмовете тичешком се появи войник, който спря при моята пейка и ме заговори, без дори да отдаде чест.

— Командир Анаксамандър иска да ви види веднага!

„Командир Анаксамандър?“

— Предай на началника на охраната Анаксамандър, че ще го навестя при първа възможност.

— Той каза незабавно! — повтори мъжът, сетне се сепна. — Господарю…

Жълт заек остави ножа в чинията, изправи се и застана между мен и войника. Той пребледня и отстъпи назад.

— Командир Аякс каза, че ще го навести, когато може — произнесе тя с глас, който би смразил огън.

Едри капки пот избиха на челото на войника.

— Заповядаха ми да го отведа незабавно.

— Не бива да се сърдим на този войник, капитан Жълт заек — обадих се аз, подчертавайки ранга й. — Той само изпълнява заповеди.

Махнах на един от робите, който ми поднесе вода, за да си умия ръцете. Докато го правех, войникът ставаше все по-неспокоен. Но не посмя да промълви нито дума под студения, втренчен поглед на Жълт заек.

— Е, да тръгваме — обявих. — Време е Анаксамандър да научи докъде се простира властта му.

Двамата с Жълт заек последвахме пратеника към хълма. Повечето отломки бяха разчистени, но никой не работеше в библиотеката и моя кабинет.

Анаксамандър седеше на дъбовия стол на Езон зад масивното бюро в неговия гранитен кабинет и пиеше от купата на Езон, украсена с рисунки от брака на Гея с Уран.

— Свободна сте, капитан Жълт заек — обяви той, без да ме поздрави или да покаже, че ме е видял.

— Не — отсече тя.

Едва сега той вдигна глава и на орловото му лице се изписа изненада от тази проява на неподчинение.

— Капитане, дадох ви пряка заповед като военен командир на „Сълзата на Чандра“.

— Заместник-командир Анаксамандър — отвърна тя. — Не съм член на командния състав на този кораб. Ако бях, като спартански офицер, сега аз щях да седя зад това бюро, а не вие. Моите заповеди идват пряко от архонтите и само те могат да ги отменят.

Лицето на Анаксамандър се изкриви от гняв при това явно натякване, че не е чистокръвен спартанец. Той премести погледа си върху мен и понечи да заговори, но аз го прекъснах:

— Анаксамандър, зная, че никога преди не си заемал команден пост, и затова нека да изясним някои недоразумения. Клеон е мой подчинен, така че няма да му даваш заповеди. Освен това аз решавам кога ще полети корабът и кога да се извършват ремонтни работи.

— Бяхме нападнати — припомни ми началникът на охраната. — Трябваше час по-скоро да се отдалечим от Афродита.

— Длъжен беше да го обсъдиш с мен! Така функционира двойното командване, още откакто е била основана Делоската симахия. — Видях, че се готви да ми отговори, но не му дадох възможност. — И още нещо, заместник-командир. Според протокола, ако искаш да се срещнеш с мен, пращаш роб вестоносец с молба, а не войник със заповед. А сега, за какво настояваше да разговаряш с мен?

— По някои военни въпроси — промърмори недоволно той.

— Много добре — рекох и седнах на стола пред бюрото му. — Да чуем за какво става дума.

Той побутна един папирус през бюрото.

— Подпиши това и си сложи печата.

Прегледах документа, навих го и го хвърлих на пода.

— Няма да ти позволя да екзекутираш Рамоночон — заявих спокойно.

— Твърде много войници загинаха заради този предател.

— Рамоночон няма нищо общо с това — възразих с уверен глас. — Той беше в затвора, когато атакуваха кораба.

Началникът на охраната се облегна назад и ме изгледа кръвнишки.

— Защо продължаваш да защитаваш този изменник? — попита той.

— Жалко, че не разбираш причината — аз се надигнах. — Срещата ни приключи.

Излязох, следван от Жълт заек.

— Сега какво? — попита моята телохранителка.

— Трябва да разговарям с Михрадарий.

Открихме персиеца в монтажния конвейер на слънчевата мрежа. Наблюдаваше как хората му товарят бали с афродитска материя в плетачните машини, където от нишките щеше да бъде изтъкана връв за слънчевата мрежа. Веднага щом в другия край на машината се появиха първите зеленикави върви, Михрадарий нареди на двайсет плетачи да ги завържат към вече готовите части от селенска и хермеска материя и да ги приберат в големия метален сандък до вагонетката.

— Ела с мен — рекох на Михрадарий, след като приключи с наставленията.

— Командире, не може ли да почака? Искам да се уверя, че ще направят всичко както трябва.

— Веднага!

Той се извърна и ме погледна с учудено повдигнати вежди.

— Да, командире.

Отдалечихме се толкова, че работниците да не чуват гласовете ни.

— Михрадарий — рекох, — ти си мой пръв заместник. Защо не се намеси, когато Анаксамандър е започнал да командва Клеон?

— Съжалявам, Аякс, помислих, че началникът на охраната действа по твое разпореждане.

— Наистина ли вярваше, че ще направя такава глупост да разреша ремонтни дейности по време на полет?

Той сведе очи, за да избегне горящия ми поглед.

— Честно казано, Аякс, тогава не помислих за това.

— Михрадарий, Анаксамандър е жаден за власт идиот. Току-що той доказа, че докато е военен командир на кораба, ще се опитва да краде от моя авторитет. Разчитам на помощта ти, за да го спрем.

— Да, командире. Има ли нещо друго, което да искаш от мен?

— Да. Никога досега бойни хвърчила не са достигали тази сфера — спираха ги патрулите ни край Селена. Насочи гениалния си ум към това как са успели.

Михрадарий подскочи от изненада.

— Как мога да знам по какъв начин са го направили поднебесните?

— Успокой се — рекох. — Не очаквам конкретен отговор, само предположения въз основа на познанията ни за техническите им възможности.

— Виж, това бих могъл. Аякс, благодаря ти за оказаното доверие.

— Напълно естествено, Михрадарий. А сега извини ме, трябва да се връщам на работа.

— Разбрано, командире.

 

 

Следващите няколко дена посветих на това да определя докъде се простира властта на Анаксамандър и докъде — моята. В отговор той започна да демонстрира собствената си сила. Засили мерките за сигурност до абсурдни размери, знаейки, че не мога да направя нищо, за да го спра. По повърхността непрестанно кръстосваха подсилени патрули, в небето кръжаха лунни шейни, за да попречат на нови изненадващи атаки. Умората взе да оказва своето пагубно влияние върху войниците и бойният им дух спадна.

Неспособни да променим този ужасен стил на военно командване, двамата с Жълт заек все по-често разговаряхме за Езон, надявайки се да подтикнем Съдбата към усилието да го върне сред нас.

Една вечер след вечеря и в края на поредния изтощителен ден на безсмислена надпревара с Анаксамандър двамата седяхме, опрени на задната стена на моя кабинет, и пиехме подсладена с мед вода. Бях започнал да й разказвам за първите си дни на кораба и за това как бе възникнало приятелството ми с Езон — за съветите му как да се справям с командването и моите лекции, посветени на планетите и хармонията на тяхното движение. Жълт заек беше доста заинтригувана от разказа ми и на свой ред сподели как се запознала с Езон по време на Олимпиадата и за взаимното уважение, възникнало между двамата, докато тренирали заедно и разговаряли за военна стратегия.

— Странно нещо — рекох замислено. — От всички добрини, които Езон е сторил за мен, най-важната беше и най-последната.

— И какво направи? — попита Жълт заек и изпусна облаче ароматен дим от лулата си.

— Показа ми Спарта в нова светлина.

— Каква по-точно?

— Убеди ме, че ти си истинската спартанка, а не баща ми.

— Благодаря на двама ви с Езон за оказаната чест, но не разбирам какво имаш пред вид.

Разказах й историята за моя провал в спартанската военна школа и за това как баща ми бе охладнял към мен по тази причина.

— Наистина ли го направи? — попита тя и неволно стисна юмруци, а в очите й блеснаха божествени пламъчета. — Как е посмял, подобно действие е оскърбление към честа на нашия град!

Бях изненадан от гневната й реакция, но семейният дълг повеляваше да продължа разговора.

— Оскърбил е честта на Спарта? Баща ми?

— Езон е бил твърде внимателен в изказванията си. Действията на баща ти са истинско светотатство.

— Но…

— Спартанското обучение е само за онези, които са предопределени да командват по време на война. Не е унизително да се провалиш на изпитите. Това означава само, че Съдбата не те е дарила с душа на роден воин. Не очакваме от всекиго да успее, нито бихме искали Съдбата да е била еднакво благосклонна към всички наши синове и дъщери.

— Но…

— Не, Аякс — прекъсна ме отново Жълт заек и този път през устата й говореше Хера, богинята на Спарта. — Езон е казал истината. Не ти, а твоят баща не е изпълнил високите критерии на моя град.

Думите й и божествената благословия, която носеха със себе си, ме преизпълниха с внезапното съзнание за величието на спартанския дух, за свещеното предназначение на Спарта и мъдростта на царицата на бойното поле.

Склоних глава както пред жената, така и пред богинята и им поднесох възлияние.

 

 

Ремонтните работи продължиха осем дена. За това време останките бяха разчистени, а оръдейните батареи и оцелелите витла — преразпределени по равно от двете страни. Едва след като поставих печата си и под последния доклад, дадох разрешение на Клеон да възобновим полета към Слънцето. Този път, заради намаления брой първични ротори, летяхме с далеч по-ниска скорост, но все още по-бързо, отколкото ако бяхме без ареските витла. Клеон предложи график с четиричасови ускорения, разделени от дванайсетчасови периоди на отдих, и аз склоних, макар и неохотно. Вярно, че натоварването щеше да е по-голямо, отколкото преди, но поне щяхме да достигнем Хелиос само с пет дена закъснение.

Два дена след като потеглихме на път, работата ми беше прекъсната от неочаквано посещение на Кловикс, старейшината на робите.

— Командире, разполагам с информация, която може да ви заинтересува — поде той.

— Така ли?

— Неофициално — добави той, свел поглед. — Виждате ли, господарю, по принцип информацията касае безопасността и следователно е в приоритетите на командир Анаксамандър, но струва ми се, че неговият официален интерес няма да е толкова голям, колкото вашия неофициален.

Жълт заек повдигна вежди от тази странна и объркана реч, но аз разбирах накъде бие галът. Извадих от чекмеджето кесията си и отброих дванайсет сребърни драхми върху писалището. Кловикс засука за миг мустак, сякаш преценяваше колко може да струва информацията. След това се пресегна, събра монетите и ги напъха в кесията, скрита в ръкава на туниката.

— По време на поправките — заговори той — един от моите роби се е натъкнал на цепнатина в стената на кладенец. Намира се на около четирийсет стъпки дълбочина и на десет стъпки над водното равнище. Сторило му се, че цепнатината води към малка, тъмна кухина, но не е съвсем сигурен.

Двамата с Жълт заек се спогледахме.

— Кловикс, благодаря ти — рекох. — Можеш да си вървиш. Не го споменавай никому.

— Разбира се, командире — рече той, докато катереше стълбите на моята пещера.

Погледнах Жълт заек с горчива усмивка.

— Както вече казах, има си предимства да държиш на служба най-корумпирания роб в Симахията.

— Редно би било сега да предадем тази информация на началника на охраната.

— Сиреч на Анаксамандър — произнесох, ядосан от неочакваното предложение. — И той веднага ще намери начин да прибави и това към обвиненията срещу Рамоночон. Имам два дълга, Жълт заек. Трябва да изпълня и двата.

— В такъв случай как смяташ да постъпиш, командире?

Сплетох пръсти и кокалчетата ми изпукаха.

— Да претърся пещерата. Възможно е точно там да е скрит предавателят.

Тя не отговори.

— Жълт заек. Трябва да го направя. Това е мой дълг.

Тя кимна бавно и отново почувствах как духът между нас се съживява.

— Само че… ти няма да ми позволиш да сляза там сам, нали?

— Разбира се, че не.

— В такъв случай оставям на теб да решиш. Ако твоят дълг повелява да прехвърлим този въпрос в ръцете на Анаксамандър, ще го сторя.

— Не, Аякс — рече тя, след като помисли известно време. — Защото се заклех да ти помогна в издирването на шпионина. Ако сметнеш, че решението ти съвпада със задълженията ти на командир, ще бъда с теб.

— Отново ми оказваш голяма чест.

Без повече приказки ние се отправихме към складовата пещера. Още няколко монети бяха достатъчни Кловикс да отпрати всички роби и да ни остави сами при споменатия кладенец. Жълт заек взе въжета и куки, а аз се порових в един от сандъците на динамиците и извадих дълъг маркуч с метален наконечник.

— Какво е това? — попита Жълт заек.

— Ръчен воден свредел.

Завързахме въжетата за метални скоби в основата на кладенеца и се спуснахме бавно покрай влажната, хлъзгава стена. Спускането не затрудни особено Жълт заек. Що се отнася до мен, имах известен опит от катераческите си упражнения на младини в Индия.

Четирийсет стъпки по-надолу ние се натъкнахме на цепнатина, широка не повече от няколко сантиметра. Както ни бяха докладвали, през нея се виждаше тъмна кухина. Мярнах поклащащи се нощни завеси, но не можах да различа повече подробности.

— Дръж ме здраво — наредих на Жълт заек. Тя запъна крака в насрещната стена и ме улови през кръста. Спуснах края на маркуча надолу в кладенеца. Чу се плясък и след броени секунди от отсамния край на тръбата шурна под налягане бистра вода. Въоръжен с вода и метал започнах методично да разширявам цепнатината.

Не бях привикнал с тежка работа, но въпреки това след около половин час успях да изкопая достатъчно голям отвор, за да се проврем вътре.

Първа се промуши Жълт заек, отвърза се от въжето и се шмугна като змиорка през корал. Последвах я, но не посмях да отвържа въжето, преди да съм стъпил на твърда земя. Докато се озъртах, Жълт заек смъкна завесите и помещението се обля в ярка сребриста светлина. Намирахме се в малка подземна камера с дължина осем стъпки, ширина седем и височина пет. Подът беше неравен, а от стените и тавана се подаваха остри камъни. Твърде груба работа, за да е дело на опитен динамик.

Оскъдното обзавеждане се състоеше от няколко бали с платове, без съмнение отмъкнати от нашите складове и подредени по края така, че да осигурят на обитателя на камерата известна защита при ускорение.

Жълт заек ми нареди да остана в ъгъла, докато претърсва пещерата.

— Двама души са живели тук най-малко месец — обяви тя, след като повдигна завивките и надзърна зад вързопите. — Няма признаци да са се хранели долу.

Значи на кораба ми е имало неканени гости? Под носа на така наречения началник на охраната.

— Трябва да са били поднебесни — рекох, едва сдържайки гнева си. — Сигурно са се поддържали с техните алхимични хранителни таблетки.

Жълт заек кимна замислено и тръгна покрай стената, като я почукваше с дръжката на меча. На едно място от дясната страна внезапно отекна на кухо. Тя спря и изчегърта с острието на ножа си парче от стената с дължина десетина сантиметра. Зад този скрит капак се показа ниша, уплътнена с вълнена подложка, в която се гушеше стъклена кутия, досущ като описаната от поднебесния доктор.

— Пипнахме ги — рекох.

Жълт заек поклати глава.

— Напуснали са помещението преди около четири часа.

— Но как са излезли? Не виждам никакви врати.

Тя продължи да потропва върху стените и скоро зад друга плоча откри вход за тунел. Проходът беше с неравни стени, не повече от две стъпки висок. Навярно беше много трудно и мъчително да се пълзи в него.

— След мен — рече Жълт заек. — И бъди внимателен.

Запълзяхме в тесния, прав тунел, като веднага ожулихме ръце и крака в грапавите стени. Скоро стигнахме масивна плоча, която преграждаше тунела. Жълт заек я натисна с рамо и тя поддаде.

Озовахме се в правоъгълна шахта, в която имаше стоманен прът с голяма златиста сфера на върха. Въздухът около сферата беше ясен и чист, навярно тя бе изработена от огнезлато. Изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че виждам една от левитиращите сфери на кораба и че се намирахме на дъното на шахтата, в която беше прибрана.

— Излизайте горе — провикна се нечий глас над нас. Кимнах на Жълт заек и тя ме поведе по тясната сервизна стълбичка, издълбана като възходяща спирала в стената на шахтата.

Озовахме се на повърхността на „Сълзата на Чандра“. Протегнах схванатите си мускули и гърбът ми изпука силно и болезнено. Огледах се в посоката, от която бях чул гласа и за своя изненада там имаше не един човек, нито отряд от четирима, а десетина войници от личната охрана на Анаксамандър, с насочени към нас вакуумети. Зад тази въоръжена до зъби фаланга стояха Анаксамандър и — за моя изненада — Михрадарий.

Анаксамандър ни посочи с ръка и по стар обичай се обърна към невидимата аудитория, на която сякаш непрестанно говореше.

— Аякс от Тир. Жълт заек от Ксерокия. Арестувам ви по обвинение в измяна.

— Това е нелепо — опитах да възразя.

— Заподозрях ви от мига, в който започнахте да защитавате Рамоночон — продължи той. — А сега открихме и скривалището, където държите снаряжението си. Доказателствата са налице и са напълно достатъчни. Аякс, от този момент те свалям от командния пост — началникът на охраната се обърна наляво. — Михрадарий, ти поемаш научното командване на този проект.

За моя изненада, вместо да възрази срещу подобно абсурдно решение, персиецът само кимна с лице, безизразно като статуя на каменен бог. В този миг разбрах кой е шпионинът и колко глупаво беше от моя страна да му се доверя.

Междувременно Жълт заек бе изучила разположението на войниците и очевидно възнамеряваше да ги нападне. Осъзнах, че се готви да жертва живота си, за да ми даде възможност да избягам, пресегнах се и я улових за ръката.

— Никакви спартански саможертви — прошепнах. — Трябваш ми жива!

Тя ме погледна с котешките си очи. Усещах как от нея извират гневни вълни, породени от оскърблението, което Анаксамандър отправяше срещу нас и срещу честта на Симахията. Знаех, че иска да го убие, и не се съмнявах, че би могла да се добере до него дори през гъстата редица от войници, но това със сигурност щеше да й струва живота.

— Жива ми трябваш — повторих тихо.

Тя кимна бавно.

— Разбирам и се подчинявам.

Погледът, който плъзна по редицата от войници, със сигурност изпълни душите им с неописуем страх. Когато посегна към вакуумета на гърба си, оръжията им трепнаха, но тя само отвърза калъфа и го пусна бавно на земята. Последваха го мечът и ножът — с безразлични жестове, от които ставаше ясно, че дори обезоръжена, тя се смята за по-опасна от тях.

Войниците въздъхнаха с шумно облекчение и ни отведоха в същата килия, където държаха Рамоночон.

Когато влязохме, Рамоночон, който все така седеше със скръстени нозе на пода, вдигна глава към нас.

— Какво става? — попита той.

Вратата се затръшна зад нас и ключът изщрака. Усмихнах се уморено и се отпуснах до Рамоночон, а Жълт заек приклекна до вратата.

— Анаксамандър обяви и нас за шпиони.

— Ах. Разбирам — и Рамоночон затвори очи.