Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (11)

λ

Слънчевият фрагмент се мяташе по озарения от пламъци небосвод като бик на арена. „Сълзата на Чандра“ летеше след него, влачен безпомощно към пламтящата гибел, докато топката от небесен огън се опитваше да се слее отново с Хелиос. Неподготвени за подобни сътресения, всички войници изпопадаха в подножието на статуята на Александър. Използвах този момент и хукнах право надолу по хълма. Рамоночон и Жълт заек ме последваха без миг колебание. С Жълт заек стигнахме поредицата от мраморни пейки и се шмугнахме под една от тях, вкопчвайки се в нажежените й крачета. Рамоночон се притаи под съседната.

В аленото небе пред нас огнената топка описа остър завой, завъртайки „Сълзата на Чандра“ около централната му ос, докато носът му се вирна нагоре. Заостреният връх на лунната капка сочеше като копие право в сърцето на Слънцето, а широката й, извита кърма, гледаше надолу към сферите и към микроскопичната точка на Земята, която лежеше в центъра на вселената и теглеше неумолимо нашите земни тела, призовавайки ни да се приберем у дома. Неколцина членове на екипажа, скупчени около вагонетката, за да наблюдават отблизо триумфа на „Слънчев крадец“, се поддадоха на този зов и изпопадаха с крясъци зад борда. Щастливците полетяха към слънчевия фрагмент и изгоряха незабавно, останалите се запремятаха безпомощно из пространството, политайки през широката осемдесет хиляди мили пустота между Хелиос и Афродита.

Фрагментът сви надясно към борда в разрез с всички закони на небесното движение. Невероятната му маневра дръпна „Сълзата на Чандра“ към острия като бръснач ръб на кристалната сфера, която задържаше Хелиос в орбитата му. Отправих молитви към слънчевия бог, за които бях почти сигурен, че са последни, докато корабът ми летеше срещу небесния жертвен нож.

В този миг небето внезапно се проясни и две линии от златисти копия се подадоха от носа, пронизвайки околното пространство — вторичните и третичните витла. Гласът на Клеон отекна навсякъде из кораба:

— Приготви се за ускорение.

— Дедал да те поживи, Клеоне — прошепнах аз.

Миг по-късно Клеон разгъна левитиращите топки на десния и левия борд, корабът се завъртя настрана и сега вместо с кърмата, летеше към острия ръб с кила напред. Откъм дъното на кораба се чу пронизително стържене. Огромни късове лунна скала се къртеха от дъното, докато корабът се плъзна по ръба на неразрушимата кристална сфера и полетя странично към слънцето, бягайки от Сцила, за да бъде уловен от Харибда.

Но Клеон не ни беше спасил от една смъртна опасност, за да ни захвърли в обятията на друга. Той прибра фалангата от витла на десния борд, опитвайки се да завърти кораба към вътрешните сфери. И отново слънчевият фрагмент направи рязък завой, подскочи нагоре към звездите, върна се и пак задърпа кърмата през отвора на кристалната сфера право към слънцето.

Нови златисти топки разцъфнаха на носа, сочейки, че този път Клеон беше изтеглил първичните витла, опитвайки се да се ги противопостави на силата на фрагмента и да насочи кораба към Земята. Теглен в едната посока от огнения къс и в противоположната от двигателите, моят кораб нададе мъчителен вик като осъден на смърт, разпъван от диви коне. „Сълзата на Чандра“ възпяваше собствената си агония, повтаряйки хорово питагоровите лунни акорди, сякаш бе ужасено дете, което откъсват от майка му.

Вълната, която премина от носа до кърмата на „Сълзата на Чандра“, беше толкова могъща, сякаш я бе породил Посейдоновият гняв. Сътресението разклати навигационната кула, събори останките на амфитеатъра, разруши казармите и спалните и прекатури оръдейните платформи на кърмата.

— Дръжте се! — викнах на Жълт заек и Рамоночон, когато вълната достигна края на кораба и пое обратно.

От силното сътресение мраморните колони започнаха да се пукат и разпадат като нагорещено стъкло, потопено внезапно в ледена вода. Облак ситен мраморен прашец обгърна всичко наоколо. Вибрациите най-сетне достигнаха крачетата на пейките и през тях се предадоха на тялото ми. Ръцете ми се разтресоха, пръстите ми се разтвориха и аз се запремятах надолу по хълма, опитвайки се неуспешно да се задържа върху гладката повърхност на площадката.

Но нечия силна ръка ме улови за китката и ме дръпна обратно между краката на същата пейка.

— Държа те — чух гласа на Жълт заек. Изтрих прахта от очилата си и примигнах от ярката светлина. Мярнах някакво движение с крайчеца на окото и извиках „Бягай!“ на Рамоночон.

Той изпълзя изпод укритието си точно когато статуята на Аристотел се отдели от пиедестала и се стовари върху мраморната пейка. Масивната фигура на легендарния учен се разтроши на десетки парчета, а главата се разби на прах. Миниатюрният модел на вселената, който така гордо беше държал в ръката си, отлетя някъде настрани. Но лявото му рамо и части от десния крак удариха Рамоночон отзад. Моят нещастен приятел падна с болезнен вик, притиснат от крака.

— Остани тук! — викна ми Жълт заек и се измъкна изпод пейката.

— Не! — отвърнах и я последвах на площадката. Жълт заек хукна напред, без да губи и за миг равновесие въпреки безспирното клатушкане на кораба. Съзнавайки, че никога не бих могъл да се равнявам с неистовата й сила, аз запълзях през тясното пространство, което ме делеше от виещия от непоносими болки Рамоночон.

Жълт заек коленичи до него и пъхна ръце под огромния крак на Аристотел.

— Дръж го — нареди ми тя веднага щом се доближих. — Аз ще повдигна статуята.

Рамоночон дишаше на пресекулки. Притиснатата му ръка бе изкривена по неестествен начин. Улових го през кръста и се приготвих да го издърпам. Жълт заек напъна мишци, повдигна отломъка от статуята и го тласна надолу по хълма.

Задърпах Рамоночон настрана и той отново извика, а гласът му се смеси с пронизителния писък на кораба. Сякаш в отговор на вика на своя създател „Сълзата на Чандра“ издаде дълбок и тъжен страдалчески стон, завъртя се отново и насочи предния си край към слънцето. Тримата се претърколихме едновременно. Жълт заек улови крака на пейката и дръпна мен и Рамоночон отдолу.

Златиста черта обрамчваше носа на кораба и аз осъзнах, че Клеон е насочил витлата надолу, опитвайки се да върне кораба назад. Като обърнат наопаки полет на орел, ние се извисихме нагоре, набирайки височина над слънцето. Изглежда съдбата на Икар щеше да ни се размине.

Но тази последна маневра дойде в повече на нещастния ми кораб. Писъкът на „Сълзата на Чандра“ прерасна в агонизиращ вой. Точно пред хълма се образува огромна пукнатина. През разширяващата се цепка аз съзрях складовата пещера. Видях Кловикс да тича из тунелите, насочвайки изплашените роби към укритията. За един кратък миг погледите ни се срещнаха и аз почувствах как духът му се пресяга към мен, молейки ме за нещо. След това Пукнатината се разшири и Кловикс хлътна в пещерата, дирейки спасение от хвърчащите отломки.

Корабът започна да се отдалечава от слънцето, докато витлата напъваха мишци, за да преодолеят силата на слънчевия фрагмент. И колкото повече набирахме височина, толкова повече се разширяваше и задълбочаваше пукнатината. Клеон завъртя носа надясно, опитвайки се да изравни полета, и в този ужасяващ миг „Сълзата на Чандра“, моят кораб, моят дом, се разчупи на две и запя кратка погребална песен, чист и ясен прощален тон, по-красив от всеки звук, който простосмъртният свирец би изтръгнал от струните на лира, и толкова печален, че сред всички музиканти само Орфей и Аполон биха могли да го изпълнят.

Задният край, за който ние тримата се бяхме вкопчили, подскочи нагоре, теглен от слънчевия фрагмент, докато предният, с навигационната кула, се отдалечи от нас, летейки в стремителна спирала. Половината витла се откъснаха, лишавайки жалкия триъгълен отломък лунна скала от възможност да направлява полета си. Той продължи да се носи надолу, право към слънцето.

— Клеон! — изкрещях аз, но дори гениалният пилот не можеше да спаси своя кораб. Предната половина на „Сълзата на Чандра“ се гмурна към небесното светило, витлата изчезнаха, погълнати от пламъците и миг след това аз видях навигационната кула да избухва от неистовата топлина, отнемайки живота на най-великия пилот, кръстосвал някога небесата. Нека душата му бъде съдена справедливо от мъртвите и питагорейската му чистота да му отреди добър живот в отвъдното.

Само след минута предната половина на „Сълзата на Чандра“ изплува отново от тялото на Хелиос — перфектен триъгълник от лунна скала, на пръв поглед недокоснат от пламъците. Ала всичко земно по повърхността му бе изгорено и нямаше никакъв знак, че доскоро са го обитавали хора.

О, богове, и вие, всезнаещи мойри, кажете ми, трябваше ли толкова много хора да умрат, за да бъде затвърдена волята ви? Не, простете моята жалба. Зная, че нишката на всеки от нас е изплетена предварително и тази на моите хора просто беше прекъсната, щом й дойде времето. Нека само делото им не бъде забравено, а напротив, възпято в много песни.

Когато виковете на нещастниците утихнаха, аз долових бълбукащ звук откъм центъра на оцелялата половина на кораба. В нащърбения преден край на хълма се бе образувал водопад. Водата от резервоара се изливаше право върху Слънцето, опитвайки се безуспешно да загаси този божествен факел. През отвора хвърчаха огромни сандъци, следвани от фермери и животни от самозародната лаборатория, чиито писъци и мучене наново огласиха околностите.

Теглен в лъкатушещ курс от слънчевия фрагмент, задният къс на кораба описваше огромни кръгове. Водопадът се превърна в извита спирала, изпускаща живителните сокове на моя кораб в пустото пространство. Тримата продължавахме да се държим за здраво закрепената пейка. От напрежение ме боляха всички мускули, но Жълт заек ме притискаше здраво.

И тогава, тъкмо когато фрагментът навлезе в поредния остър завой, за да ни дръпне отново, вагонетката се заклини в релсите и огнената топка, неспособна да кръжи около нас и да изпълнява сложните инструкции за движение, които получаваше неизвестно откъде, се понесе в права линия, теглейки ни далеч от Хелиос по-бързо, отколкото някога беше летяла „Сълзата на Чандра“.

Докато корабът пореше откритото пространство като лунна шейна въздух, Жълт заек ни задърпа да излезем под пейката.

— Какво правиш? — извиках й аз, вкопчен в крака.

— Трябва да се доберем до затвора — викна ми тя в отговор. — Там е единственото безопасно място.

Закретахме нагоре по хълма, следвани от накуцващия Рамоночон. Само боговете знаят как намерихме сили да се доберем до входа на тунела, без да пострадаме сериозно. Ръката на Рамоночон бе посиняла и от нея се стичаше кръв. Очите му бяха насълзени, имаше засъхнала кръв и по устните, сякаш си беше прехапал езика.

Водени от Жълт заек, ние се спуснахме надолу по тясното стълбище и спряхме при една килия без врата. Корабът се завъртя отново и аз се ударих, първо в тавана, после и в земята, но успях да запазя самообладание и се привързах с ремъци за стената откъм десния борд. Рамоночон изгуби съзнание, докато Жълт заек го връзваше за задната стена, преди и тя да се завърже за стената откъм левия борд. Лицето й изглеждаше съвършено спокойно, но аз видях, че е прехапала устни, тялото й е покрито с множество рани, а на десния й крак аленееше дълбока резка.

Продължихме сатанинското пътешествие, завързани за стените. Корабът се мяташе като побеснял из космоса, изгубил всякаква воля да следва предначертана посока. Ушите ми звънтяха и аз не спирах да крещя от болка, а ние се въртяхме и въртяхме. Не зная кога съм припаднал, но благодаря на боговете, задето ме дариха с тази благоговейна забрава.

 

 

Наклоних се рязко напред върху кожените ремъци и отворих очи. Корабът бе престанал да се движи. В началото се зачудих дали това странно спокойствие не е само кратка пауза между лудите мятания на слънчевия фрагмент и известно време останах притиснат до стената, но не последваха нови движения.

— Мисля, че вече можем да отвържем ремъците — рекох на Жълт заек, която тъкмо бе дошла на себе си и разтърсваше глава.

Тя кимна и се развърза. Моите каиши се бяха оплели по време на полета и се наложи да ги среже. Изправих се и опипах неуверено с крак пода. Имаше лек наклон към кърмата, сякаш това, което ни теглеше, бе променило нормалната посока с няколко градуса.

Рамоночон, увиснал върху ремъците, в безсъзнание от силната болка и изтощение, също се нуждаеше от помощ. Жълт заек вдигна отпуснатото му тяло и го понесе нагоре по стълбите. Видях, че се обляга на левия крак и щади десния, а лицето й е изопнато. Последвах я, но бавно. Виеше ми се свят, стомахът ми се беше свил като след продължителни пости и всички мускули ме боляха. Придвижването се превръщаше в постоянно мъчение.

Стоманената врата при входа се бе изкривила на една страна и беше забита в основата, затова Жълт заек трябваше да пропълзи през горния отвор и да изтегли Рамоночон след себе си.

Най-сетне се озовахме отвън — в мрачен, окъпан в сребристо сияние пейзаж. Всички сгради, колони и статуи около хълма бяха рухнали, а отломките им — изчезнали. Артилерийските батареи на двата борда бяха смазани в неузнаваема метална маса. Но когато погледнах към лабораториите на кърмата, видях, че задната батарея е оцеляла.

Поех дълбока глътка свеж въздух, която мигом прогони замайването и гаденето. Все още усещах болки по израненото си тяло, но те вече не ме безпокояха. Само един въпрос ме вълнуваше в момента — къде се намираме? Трябваше да узная отговора на този въпрос, сега той беше по-важен от всичко останало. Огледах се, търсейки каквито и да било ориентири. Вляво видях бледожълтеникаво сияние, като фенер, окачен на далечен хълм в тъмна нощ. Веднага се досетих, че това е Хелиос и че сме се отдалечили на огромно разстояние от него.

Жълт заек ми каза нещо, но аз не я чух. Пренебрегвайки болката в краката си, аз изтичах нагоре по хълма, за да погледна към кърмата и десния борд.

Първото, което зърнах, бе вагонетката, която продължаваше да стои, заклинена на релсите, оцеляла по невъобразим начин след яростната борба между Слънцето и Луната. Слънчевата мрежа бе разпъната върху кърмата и далечният й край се губеше зад ръба.

Погледнах надясно и само на няколкостотин мили под нас видях синкава сфера с размерите на Земята. Над нея слънчевият фрагмент висеше безпомощно насред пространството, треперейки леко като уловена в мрежа риба. Зад него се виждаше слънчевата мрежа, която изглеждаше така, сякаш се е оплела около някаква невидима топка, която теглеше „Сълзата на Чандра“ и откраднатия къс от слънцето в неизвестна посока.

В първия миг тази странна гледка напълно парализира мислите ми. Но после дълбоко залегналите в паметта ми теоретични познания се съчетаха с фактите пред очите ми. Вече знаех къде сме и радостта от това беше по-голяма от всичко, което бях изпитвал досега в живота си.

— Арес! — провикнах се с цяло гърло, с глас, изпълнен с екстаз. После изтичах при Жълт заек и повторих задъхано: — Арес!

Жълт заек, която тъкмо оглеждаше раните на Рамоночон, вдигна глава.

— Какво има?

— Тази планета е Арес — рекох. — Мрежата се е усукала около един от епициклите на бога на войната.

Тя се изправи и ме погледна втренчено, но екстазът, който ме изпълваше, ми помогна да не трепна под орловия й поглед. Заеквайки, взех да й говоря за небесна механика и за орбитите на телата около нас.

— От всички планети във вселената — обяснявах — Арес притежава най-сложна орбита, тъй като вътре в огромната кристална сфера се намират половин дузина по-малки, всяка от които е свързана както с планетата, така и с външната сфера. Те се въртят като множество зъбчати колелца и всяка от тях допринася с това за собственото въртеливо движение на планетата.

Умът ми се изпълваше със сложни уравнения, определящи ексцентричната орбита на Арес, и трябваше да мине известно време, преди да осъзная, че ние бяхме първите хора, достигнали тази сфера.

Продължавах да бръщолевя, докато накрая Жълт заек ме зашлеви през лицето.

— Аякс!

В този миг на болезнено проясняване изведнъж осъзнах какво е станало с мен.

— Не дишай дълбоко — рекох й аз. — Този въздух е твърде чист за човешките умове.

— Разбрах — кимна тя и боговете на Спарта се надигнаха зад нея, за да опазят ума й от небесните ветрове. — Трябва да отнесем Рамоночон в болницата. Дано нещо е останало там след тази бясна въртележка.

Надстройката на болницата бе разрушена и отнесена по време на полета и сега тунелът към подземията зееше широко отворен. Тежък мирис на разложена плът ни посрещна, докато се спускахме надолу. Запуших леко нос от страх да не поема твърде дълбоко въздух.

Повечето легла в приемното бяха преобърнати и скупчени при стените, под тях се подаваха окървавени крайници на мъже и жени, чиито души навярно вече чакаха на брега на реката Стикс. Самозародили се от труповете мухи кръжаха с лениво бръмчене из помещението.

— Еврипе! — извиках, но не последва отговор. Можех само да се моля тялото му да не се въргаля сред труповете.

Жълт заек измъкна няколко сравнително чисти възглавници от купчината, подреди ги до стената и положи Рамоночон върху тях. Продължих навътре в тунела, за да потърся превръзки. Смачкани урни и сандъчета се въргаляха по пода. Стените бяха изпъстрени с петна от различни лекарства, образуващи чудновато разноцветно пано. Успях да намеря бинтове, две дузини инжекционни пера, голяма бронзова амфора с вода, няколко шини и подплатена кутия с буркани, съдържащи различни настроения.

Жълт заек постави шина на ръката на Рамоночон и го инжектира със Сангвинично настроение, за да ускори оздравителния процес, и с Добродушно — за да успокои болката. Той се мята още няколко минути, после утихна и заспа естествен сън.

Останахме при него. Междувременно Жълт заек се погрижи за раните ми и едва тогава превърза навехнатия си глезен. Бях изкушен да изчакам, докато Рамоночон се събуди, но имах по-важни задължения като командир на тъжните останки от моя кораб.

— Къде ще отидем първо? — попита Жълт заек.

— Ей там — рекох и посочих кабинета на Еврип. — Трябва да изпеем хвалебствен химн за Езон и да поставим монети на очите му, за да умилостивим хтоничните божества^[1].

Минахме през спуснатите завеси, свели глави като скърбящи на погребение. Но Езон не беше мъртъв. Лежеше здраво привързан върху мраморната маса, точно както предишния път, когато го бяхме видели. Единствените последствия от доскорошните премеждия бяха синините от местата, където ремъците се бяха впивали в плътта му, но спартанската му душа все още обитаваше неговата смъртна обвивка. Пресегнах се и го улових за ръката — нямаше реакция, той все още беше в дълбока кома, в пълно неведение за съдбата на своя кораб. Обърнах се да кажа нещо на Жълт заек и в този миг зърнах късче черна тога да се подава изпод купчината в ъгъла. Изтичах там, вдигнах тежкия дъбов шкаф и отдолу се показа тялото на Еврип. Изглежда беше загинал, когато шкафът се бе прекатурил върху него.

Коленичих и започнах да се моля. Умът ми бе изпълнен със спомени от времето, когато за първи път се срещнах с него. Позволете ми да отдам нужната почит на Еврип от рода на Клавдиите, прочут римски лекар, който защити честта на града си с вярна служба при баща ми и сетне при мен и който никога не изоставяше другарите си.

Жълт заек ме побутна лекичко по рамото.

— Командире, сега какво ще правим? — попита тя.

— Първо, да огледаме пораженията — рекох, приел внимателния й намек, че трябва да действаме. — И да съберем оцелелите.

— Освен това ни трябва храна и вода.

— Точно така. Ще претърсим складовете. После ще видим какво е положението в лабораториите.

Спуснахме се през тунела към онази половина от складовата пещера, която беше останала от нашата страна. Аленото сияние на бога на войната озаряваше зейналата предна част на пещерата, покрита с трупове на роби и разхвърляни сандъци.

Немалка част от сандъците в кърмовата част все още бяха здраво закрепени. Вероятно те съдържаха достатъчно изсушено месо и зеленчуци, за да оцелеем поне още известно време. Но един поглед към дъното на изсъхналия резервоар ми подсказа, че водата ще бъде най-голямата ни нужда.

Откъм близката пещера долетя стенание.

— Това не беше ли вик? — попитах.

Жълт заек също наостри слух.

— Насам — рече тя.

Тръгнахме в посоката, от която дойде викът, и до стената, зад няколко сандъка, открихме Кловикс, който ридаеше на собствения си език. В краката му лежеше трупът на млада данайска робиня. Един от ремъците се беше впил в шията й и я бе задушил по време на налудничавия ни полет.

— Кловикс! — извиках аз, но той не ме чу. Лустрото на цивилизацията, култивирано в него по време на дългата му служба в Симахията, бе изчезнало в миг и той не спираше да реди имената на всички свои роби и да насърчава техните духове да открият началника на охраната и да отмъстят за смъртта си. Гневът на Кловикс ми отвори очите. Той, когото винаги бях смятал за покварен и безразличен, за роб със сърце, лишено от добродетели, беше гледал на себе си като на командир на нашите роби и сега се смяташе отговорен за тяхната смърт. Гневът му стана мой гняв, справедливото възмущение на предадения водач.

Осъзнал всичко това, което ни свързваше, аз най-сетне намерих подходящите думи, за да го изтръгна от прегръдките на Мания:

— Кловикс, Анаксамандър е мъртъв! — произнесох, макар да не бях виждал трупа му.

Чул тези думи, той ме погледна и сините му очи се наляха с кръв.

— Къде е трупът му? Искам да видя как враните кълват очите му. Искам да пия медовина от черепа му.

— Навярно е паднал от кораба.

— Ще тръгна след него и ще го открия дори в страната на мъртвите. Ще преследвам духа му, ще…

Той отново избухна в плач, вероятно под влияние на разредения въздух, та се наложи да почакаме, докато се успокои. Най-сетне престана да хленчи и ме погледна, този път с признание в зачервените си очи.

— Командире? Ти си жив?

— Да, Кловикс.

— Командире… — той ме улови за края на тогата, сякаш за да се увери, че не съм призрак. — Моите хора загинаха.

— Както и моите, Кловикс — рекох и му помогнах да се изправи. — Но ние сме живи.

— Всички ли измряха?

— Не всички. Рамоночон е в болницата. И Езон също.

— Значи двамата с командир Езон оцеляхте — повтори той бавно и с видимо облекчение. Учудих се, че един роб, който никога не беше проявявал привързаност към нас, се радва за оцеляването ни. Но после Атина ме докосна и аз разбрах. Кловикс винаги се беше уповавал на нас, бил е покварен само защото е смятал, че така му е по-удобно. Не биваше да му позволявам да се връща към предишното състояние на духа.

— Кловикс — рекох. — Нуждаем се от теб и познанията ти за кораба, ако искаме всички да се спасим.

Той ме погледна втрещено. В първия миг изглежда не разбра за какво говоря, сетне сферите проясниха ума му. Видях в очите му отново да се заражда познатият жив блясък, знак, че съзнанието му се изпълва с целенасоченост.

— Какво искате от мен, командире? — попита той, но не като най-корумпирания роб в Делоската симахия, а с глас на войник, жадуващ да изпълни дълга си.

— Да се погрижиш за Рамоночон и да намериш вода.

— Вода?

— Резервоарът пострада при катастрофата. В болницата намерихме само една амфора с прясна вода, а ни трябва много повече.

— Да, господарю. — Той склони глава, изправи се и се отдалечи към една странична галерия.

Двамата с Жълт заек напуснахме склада и отидохме да огледаме лабораториите. Помещението на Рамоночон бе напълно разрушено. Пътят ни беше запречен от преобърнати маси, шкафът с материали бе рухнал на пода, наоколо се търкаляха метални и дървени отломки. Голямо мастилено петно бе засъхнало под формата на спирала на същото място, където преди се беше разбил моделът на Рамоночон.

Излязохме на повърхността и се отправихме към лабораторията на Михрадарий. Някъде по средата на пътя Жълт заек замря и ми даде знак да пазя тишина. Откъм лабораторията се чуваха гласове — трима мъже разговаряха на кантонския диалект на Поднебесното царство.

— Той се провали — рече първият с глас, който не познавах.

— Не съм — отвърна вторият и аз се досетих, че това е Михрадарий. Жълт заек стисна устни в свирепа усмивка. Видях смъртта на персиеца в очите й и кимнах, давайки разрешение да осъществи това желание.

Михрадарий продължаваше да говори, без да предполага колко е близо до портите на Хадес.

— Свършено е със „Слънчев крадец“. Хангксу е спасен.

— Може би — рече третият глас, който говореше с диалект на образован човек. — Но ние сме обречени на гладна смърт тук. Не бих казал, че това е кончината, която съм си представял.

— На стълбите има един… не, двама души — обяви мъжът със странния акцент. — Слизайте долу! — извика ни той на гръцки.

Погледнах към Жълт заек и посочих стълбите. Тя кимна и се спусна пред мен в недрата на уранологичната лаборатория, която бе пострадала далеч по-малко от останалите части на моя кораб. Нямаше и една пукнатина по стените, с техните красиви фризове, нито една от здраво закрепените маси не бе преобърната и тримата мъже вътре изглеждаха невредими. На фона на безупречните им дрехи ние с Жълт заек имахме парцаливия вид на просяци. Командирската ми тога бе скъсана, подгизнала от пот и покрита с прахоляк. Бронята на Жълт заек беше смачкана и огъната, ръкавите на туниката й — разпрани, а спартанската плочка, която носеше на шията, се поклащаше на края на усуканата кожена връв.

Тримата, които заварихме вътре, бяха Михрадарий, японецът, с когото Жълт заек се бе сражавала по-рано, и един възрастен поднебесен, облечен със зелена копринена мантия, изрисувана със сини океани и покрита с множество джобове. Той чукна с дълъг, закривен нокът рехавата си брада и ни огледа замислено, сякаш бяхме лабораторни животни.

Михрадарий ни прогаряше с очи. Японецът се поклони леко на Жълт заек. Тя отвърна на жеста.

— Кои са тези? — обърна се възрастният поднебесен към Михрадарий.

Персийският предател ме посочи с пръст.

— Аякс от Тир, човекът, който замисли целия план и след това стана научен командир на проекта, белязан със знака на Ариман.

Поднебесният ми се поклони и аз на него.

— Капитан Жълт заек — продължи с представянето Михрадарий. — Произхожда, от Ксерокия, но е обучавана в духа на покварената Спарта.

— Представи ни гостите си, Михрадарий — рекох на най-изискания си персийски.

Михрадарий кимна към възрастния поднебесен.

— Това е Фан Ксу Тце. Учен от Хангксу. — Следващият беше японецът. — А този, Миджима Шицуми, е командос. Те искат да ви благодарят за гостоприемството. Намират се на борда още от онази атака, която те вкара в болницата.

Преминах на кантонски и се обърнах към възрастния мъж, придавайки на гласа си цялата ирония, на която бях способен в момента:

— Жалко, че не ни съобщихте за пристигането си. Щяхме да ви подготвим подобаващо посрещане.

Той повдигна лекичко вежди, усмихна се и кимна.

— Още една твоя грешка — заяви Миджима на Михрадарий. — Но тази поне мога да поправя. — Той извади меча си и тръгна към мен.

Жълт заек се озова помежду ни, преди да успея да мигна. Не беше въоръжена, но това не й попречи да отбие острието на японеца и да го нападне с голи ръце.

Двамата воини си разменяха удари като гневни богове под погледите на тримата учени. Но скоро след това Фан се намеси:

— Миджима, спри! — кресна той на кантонски. Командосът мигом отстъпи назад и парира ритника на Жълт заек. Тя също се отдалечи малко.

— Имам заповеди… — поде Миджима, без да сваля очи от моя телохранител.

Фан го прекъсна.

— Имаш заповеди да ми се подчиняваш. Само още двама трябва да умрат, за да бъде изпълнена тази мисия, и това ще стане, като му дойде времето.

Повдигнах учудено вежди.

— И кои са тези двама? — попитах на кантонски.

Фан затрака нервно с нокти.

— Миджима и моя милост — отвърна той на гръцки.

— Ние трябваше да загинем с кораба, но нашият персийски сподвижник не успя да разруши напълно „Сълзата на Чандра“.

Михрадарий повдигна рамене.

— Нанесох достатъчно съкрушителен удар на Елада.

— И защо го направи, предателю? — попита Жълт заек. — Беше на голяма почит в Академията, можеше да встъпиш в редовете на безсмъртните герои заради службата си към Симахията.

През лицето на Михрадарий премина сянка, Ярост^[2] от отвъдния свят надзърна от очите му.

— Той не желае нашите почести — рекох и посочих фриза на последния персийски император, който се предава на Александър. — Михрадарий е зороастрийски фанатик. Повел е лична война срещу нашествениците, завладели страната му и поругали религията му преди хиляда години.

— И ето че накрая успях — заяви Михрадарий с кръвожадния глас на отмъстителна Фурия.

Кимнах на Жълт заек, за да й подскажа, че е време да изпълни смъртната присъда на предателя, но вниманието й беше насочено другаде.

— Шестима мъже на стълбите — обяви тя. Обърнахме се да погледнем. Шестима войници на Анаксамандър, облечени с нащърбени брони, се спускаха в лабораторията. През визьорите на шлемовете им виждах, че очите им блестят от свръхаерация на пневма. Те насочиха вакууметите си срещу нас и водачът им заговори:

— Не мърдайте, предатели! Заповядано ни е да ви отведем при командир Анаксамандър. — Той се обърна към другите петима. — Водете ги в навигационната кула.

Войниците пристъпиха към нас, твърдо решени да ни заведат на място, което гневният Хелиос вече бе разрушил.