Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (6)

ζ

С изключение на препускането с камила през неравен терен по време на пясъчна буря, пътуването с лунна шейна е най-неудобният начин на придвижване, изобретяван някога от човека. Натискът на естественото лунно движение, комбиниран с безконечното подскачане и приплъзване върху вълни от разреден въздух, предизвиква болки в гърба и води до неприятни охлузвания по краката. Всеки облак или въздушно течение, което подминавахме, добавяше допълнителни терзания за тялото ми и изтръгваше нови благословии за конструкторите на „Сълзата на Чандра“, които го бяха направили достатъчно голям, за да избягва подобни неудобства.

Навалицата върху тесния диск увеличаваше мъчението, защото при всяко по-рязко движение ние се удряхме един в друг.

Единственото предимство на лунните шейни е тяхната скорост. Заради малките си размери, съотнесени към мощта на витлата, те летят по-бързо от всички останали небесни превозни средства и дори от големите кораби. Отне ни само три часа да прекосим Северна Атлантея и Атлантическия океан, три часа, през които преминахме от тъмна нощ към алена зора. Когато стигнахме Европа и се спуснахме към военното пристанище при Херкулесовите стълбове, беше ясна сутрин.

Под нас една бойна флотилия преминаваше през протока, свързващ Средиземноморието с Атлантика. Седем тежки фрегати от същия клас, от който беше „Лисандер“, ескортирани от трийсетина по-малки канонерки, се нижеха бавно край тежкокалибрените оръдия, монтирани на двете срещуположни скали. В тяхна чест едновременно от сто дула беше изстрелян залп с огнени сфери.

Нашият навигатор насочи носа на шейната надолу и ние започнахме да се спускаме към редицата от небесни пристани, щръкнали над стълбовете като остриетата на Посейдоновия тризъбец. На височина от две мили три бойни шейни се доближиха, за да ни ескортират до една от площадките, издълбани в скалата. Заради тези площадки стръмният бряг приличаше на пирамидите в Южна Атлантея. Ескортиращите шейни ни придружиха до площадката, която беше на морското равнище. Тук вече ни очакваше отряд от роби, които приковаха лунната шейна със стоманени вериги, закотвени дълбоко в земята.

— Дълго ли ще останем тук? — попитах навигатора с надежда да се поразтъпча.

— Не, командире — отвърна тя. — Отлитаме веднага щом получим разрешение от диспечерската. Обикновено дори не спираме тук, но по неизвестни за мен причини мерките за сигурност напоследък са доста затегнати.

Жълт заек, Езон и аз премълчахме. Щом архонтите са решили, че не е необходимо да информират личните си куриери за бойното хвърчило, появило се в самото сърце на Симахията, не беше наша работа да го правим.

Пилотът на нашата шейна показа куриерския си жезъл на пристанищния офицер и ние получихме разрешение да продължим полета си над Средиземно море. Предупредиха ни обаче, че всяко отклонение от курса ще бъде тълкувано като нарушаване на въздушното пространство от вражески сили и ще го последва откриване на огън от морски или небесен съд.

Отново излетяхме, вдигнахме се на десет мили и се понесохме над Северна Африка, а под нас се замяркаха изостанали картагенски селца. След това прелетяхме над Сицилия, където трябваше да почакаме, докато небесният кораб „Рогът на Хатор^[1]“ се скачва с пристана в Сиракуза.

Следвайки зададения маршрут, ние се отбихме в Спарта, където се присъединихме към ежедневния керван от куриерски шейни, разнасящи заповеди и сведения между Делос и военното сърце на Симахията.

О, Спарта, град на лакедемонците, на Езон и Жълт заек, на баща ми и предците ми по бащина линия, които се простират назад чак до праисторически времена, о, град на моята любима Хера, на законодателя Ликург, какво да кажа за теб? Че от всички градове на Симахията само ти отхвърляш външния блясък, че домовете ти са от обикновен камък, портите от крепка стомана и дори храмовете ти от безцветен мрамор. Само статуите на божествата притежават своя красота и в тях ти си вложил всичко. Как да опиша силата ти, как аз, който не бях допуснат до гръдта ти, да разкажа на други за твоя несломим дух?

Дано бъде достатъчно да заявя, че докато прелитахме над стените ти, към оживения купол на твоя небесен пристан, Езон и Жълт заек се преизпълниха с гордост и сякаш пораснаха от близостта на любимите си богове, а ние, които ги придружавахме, се смалихме като хора от каменната ера, застанали до люде от ерата на златото; че силата на тази божествена чистота проясни мислите ми и прогони от мен за пръв път, откакто бях стъпил в Атина, духа на съмнение, на който ни бяха учили в Академията.

Ще го сметна за висша милост, че не останахме достатъчно дълго, защото в противен случай щях да изгубя и последните остатъци от този дух.

Но след кратка проверка на документите в небесния пристан ни насочиха към върволица от дванайсет лунни шейни, готвещи се да напуснат Делос. За щастие оказа се, че очакват само нас, и конвоят потегли няколко минути по-късно.

Само десетина минути след Спарта на хоризонта нещо блесна и скоро се превърна в сребърен купол, покриващ целия остров Делос. Оръдия върху въртящи се платформи ни проследиха, докато се спуснахме на морското равнище и се шмугнахме под бронзовия похлупак, щръкнал като птичи клюн от южния край на острова — подсилен щит с площ от четвърт миля, защитаващ залива от въздушни атаки.

Продължихме да летим под тази егида и се насочихме право към полукръглото пристанище на Делос, където над стотина войници охраняваха архонтите. Двайсет от тях патрулираха покрай брега на групи от петима, останалите осемдесет бяха настанени в бронирани кабини, насочили къси, широки дула към водата. Керванът от лунни шейни спря под похлупака в очакване да получи разрешение за приземяване.

След краткото пътуване през половината свят стори ми се нелепо да чакам близо час на тясната шейна, за да бъда допуснат на сушата, но точно това се случи. Най-сетне ни дадоха знак да продължим. Нашият пилот насочи шейната към една от множеството ниши, издълбани в гранитните скали над пристанището. Роби я приковаха към земята, а стражите провериха внимателно документите ни. Те помолиха вежливо Езон и Жълт заек да предадат оръжията си, след което ни разрешиха да слезем.

Скочих от диска и се протегнах, за да прогоня умората от трите часа пътуване. Поех дъх с пълни гърди и незабавно съжалих — влажният островен въздух напълни дробовете ми и внесе смут в мислите ми точно когато разчитах да са най-ясни.

— Командире, ще позволите ли да ви придружа вътре? — попита куриерът.

Кимнах и тя ни поведе към средата на полумесеца, където високи двайсет стъпки железни порти отделяха архонтите от останалия свят.

Пазачите на вратите, двама набити роби, облечени само с набедрени препаски, ги разтвориха и ние се озовахме в тунел, свързващ пристанището с острова. Тунелът беше достатъчно широк, за да могат по него да маршируват едновременно шестима войници, но ниският таван и честите постове създаваха усещането, че е тесен и пренаселен, или може би причината за това бе тежестта в гърдите ми и тревогите за предстоящата среща и за Рамоночон.

Двама часовои при отсрещните врати провериха отново документите ни, после разтвориха бронзовата порта и ние се озовахме на остров Делос. Намирахме се в истински архитектурен рай, с много зеленина и ярко осветление от стотици огнени глобуси, закрепени на пилони от подсилено стъкло.

Куполът над нас бе изрисуван със сцени от Олимп, които обрисуваха войната между боговете и титаните и крайната победа на първите. Имаше също рисунки на Зевс, пейзажи на Елисейските полета, прочути моменти от Троянската война и основаването на древните елински градове. Жълт заек за кратко бе смаяна от цялото това великолепие, сърцето ми се стопли приятно при мисълта, че моят телохранител стоик не е равнодушен към красотата на Делос.

— Трябва да се връщам към прекъснатите си задължения — обяви куриерът. — Очакват ви във виолетовия двор, той е на половин миля нататък.

Тя ни посочи пътя и се изгуби зад близкия затревен хълм.

Продължихме бавно по павираната с мраморни плочи улица покрай домове със сини куполовидни покриви и висящи градини с рози и зюмбюли. Прекосихме няколко площадчета с множество лавици за свитъци и писалища, заобиколени от лозя с едри гроздове. По-нататък по същия път бяха подредени статуите на предишни архонти, които ни гледаха с каменни изражения на мрачно доброжелателство. На острова всички бивши архонти си имаха отредено място. Тези от тях, които бяха обявени за герои след смъртта им, се отличаваха с по-високите си статуи, боядисани в черно и синьо.

Единственото, което нарушаваше този идиличен пейзаж, бяха чиновниците и писарите, които сновяха наоколо в изпълнение на някоя архонтска заповед и си придаваха важен и надут вид, опасявайки се да не бъдат сметнати за ненужни и върнати обратно в Атина, Спарта, или — Зевс да ги пази — в някоя от провинциите.

Когато за пръв път пристигнах на Делос, останах изненадан от огромния брой жители на този малък остров. Повечето граждани на Делоската симахия вярват, че архонтите живеят откъснати от суматохата на останалия свят, за да могат на спокойствие да вземат своите важни решения. Тъкмо по тази причина някога те са били преместени тук, на острова, където се е държало съкровището на Симахията, вместо да останат в Атина и да бъдат задушени от бюрокрацията или пък от военщината в Спарта. Но през вековете управленческият механизъм на Симахията продължи да се усложнява, скоростта на комуникациите да расте и стана така, че всички, дори дребни, макар и немаловажни проблеми се прехвърляха от чиновниците в Атина и Спарта на архонтите в Делос. В резултат от това службата на архонтите нарастваше от година на година.

Докато се шляехме, пресрещна ни нервен чиновник със зелена тога на нисш служител.

— Добре дошли на Делос, командир Аякс, командир Езон, капитан Жълт заек — заговори ни той. — Бъдете така добри да ме последвате, другите вече ви чакат.

— Кои други? — попитах.

— Другите командири от проекта „Прометей“ — обясни той и ни поведе по украсен с нарциси път към открит двор, заобиколен от виолетови колони. Осем орехови кресла, снабдени с виолетови тирски възглавници, бяха подредени в полукръг. Четири от местата бяха заети и двама млади, атлетични войници стояха зад седналите мъже и наблюдаваха зорко нашата малка група. Изглежда само Езон бе посмял да помоли за телохранител — спартански офицер. До креслата имаше триножници с подноси с храна. Нашият водач ни посочи празните места и безшумно изчезна.

Познавах трима от седящите мъже. Егист от Митилена, един от най-одумваните випускници на Академията, и Филат, най-способният офицер, напускал някога Спарта, бяха съответно научният и военният командир на проекта „Гадател“. Доближили глави, те си шепнеха поверително. Без съмнение Егист уверяваше Филат, че техният оспорван от мнозина проект се развива успешно.

Срещу тях, облечен с традиционната броня на египетски генерал, седеше Пта-Ка-Ксу, петдесет и осем годишният ветеран, който командваше от военна страна проекта „Човекотворец“. Той вдигна глава към нас и кимна, след което втренчи отново поглед, изпълнен с презрение, в Егист и Филат.

Непосредствено до Пта-Ка-Ксу, почти скрит в сянката, седеше човек, когото не познавах, етиопец с разтревожено лице, който едва ли имаше и трийсет години. Беше облечен с преподавателска тога и косата му бе сресана по атинска мода, но неспокойните погледи, които мяташе наоколо, подсказваха, че не е привикнал да се движи из коридорите на властта.

Егист вдигна глава и ни махна, сякаш едва сега бе забелязал присъствието ни.

— Чухте ли чудесната новина? — попита той.

Двамата с Езон се спогледахме. По различни причини никой от нас не го обичаше. Аз не одобрявах пиедестала, на който бе издигната в Академията богохулствената псевдонаука мантикология. Езон, като разумен спартанец, изпитваше вродено недоверие към всеки, който твърди, че може да определя необходимостта от военни действия чрез магия и поличби. Ако някому са необходими още доказателства, че науката ни не е на прав път, достатъчно е да се вгледа в надменната вяра на тези хора, че биха могли да укротят боговете и да ги накарат да предсказват бъдещето.

— Каква новина? — попитах и се надвесих над платото с отбрани ястия. Избрах къс овнешко, увит в лозово листо, отхапах малко и го сдъвках.

Егист чакаше да се нахраня и да го погледна отново. Очевидно нямаше търпение да види изражението на лицето ми, когато ми съобщи „новината“.

— Нашата част от „Прометей“ се увенча с успех — заяви той като родител, който се хвали с постиженията на своето любимо отроче. — Най-способният ни гадател успя да предскаже точния ден и час, когато трябва да потеглите към Слънцето.

Леката хранителна смес в стомаха ми се превърна в парче тухла. Сега вече знаех причината да бъдем призовани тук, щяха да ни накарат да отлетим по-рано заради маниакалната вяра на Кройс в проекта „Гадател“. Готвех се да дам израз на обичайните си възражения, но Пта-Ка-Ксу ме спря, като застана между мен и моя „колега“.

— Аякс, Езоне, позволете да ви представя Кунати, новия научен командир на проекта „Човекотворец“.

Обърнах гръб на Егист и кимнах на етиопеца. Той ми отвърна с поклон, очевидно благодарен, че най-сетне някой му обръща внимание.

— Поздравления — рекох — и съжалявам, че повишението ви идва при такива трагични обстоятелства.

— Благодаря ви. — Пръстите му стиснаха неволно свитъка, който носеше. — Надявам се да успея да завърша проекта.

— Ще успеете, млади човече, ще успеете! — отекна в двора нечий гръмлив глас като смеха на Зевс. Кройс и Милтиад се приближиха към нас, като се движеха доста енергично за мъже, надхвърлили седемдесетте. Кортежът от изплашени, отрупани със свитъци чиновници едва смогваше да върви след тях.

Кройс мина под арката между две колони и ние всички пристъпихме напред, за да го поздравим. Той стисна здраво ръката на всеки от нас и ни възнагради с уверена усмивка. Самата близост до този човек пробуди вярата ми, че ще преодолея всички затруднения покрай „Слънчев крадец“, но когато погледнах към Егист, в душата ми отново се промъкна съмнение.

Милтиад крачеше зад своя по-експанзивен колега. Старият войник бе облечен с ризница, а лицето му представляваше строга маска, каквито често си слагаха всички спартанци. За разлика от посивелите къдри на Кройс косата на военния архонт беше младежки черна. Единственият признак за възрастта му бе покритото с бръчки лице, което приличаше на изправен срещу вълните скален масив.

Спартанският архонт ни даде знак да се върнем по местата си. Робите поднесоха ярко оцветени купи, украсени с рисунки на трите мойри, заплитащи в сложна плетка живота на героите, и ги напълниха с разредено самотракийско вино, доста слабо, с чудесен мек вкус. Жълт заек се присъедини към другите двама телохранители, които бяха изненадани, че колегата им е спартански капитан. Милтиад я награди с бащинска усмивка, изражение, с което лицето му явно не беше привикнало. Тя се усмихна на свой ред и макар жестът и да беше предназначен за архонта, аз почерпих увереност от него.

Двамата архонти седнаха. Милтиад взе съдинка с вино. Кройс зарови нос в един свитък и пропъди роба, който му предлагаше купа.

Минута по-късно архонтът на Атина вдигна глава и нави свитъка.

— Това е последното обсъждане на проект „Прометей“ — заяви той, извади от гънките на тогата си три папирусни листа и подаде по един на мен, Егист и Кунати. — Ето ви графика на операцията. Искам от вас да го запаметите и да ми върнете листата. Не бива да остане нито едно писмено копие. Всички заповеди до вашите подчинени ще бъдат само устни.

Плъзнах поглед по едро изписания лист и запаметих датите и часовете. Някъде към средата на листа спрях и прочетох още веднъж едно дълго изречение.

— Архонте — заговорих, — моят кораб не може да стигне до Слънцето и да се върне обратно само за четири месеца.

Кройс ме погледна с присвити очи и се наведе напред като змия, зърнала птичка.

— Твоят навигатор ме увери, че ще успеете, ако ви предоставя ареските витла.

Стомахът ми се сви. Клеон не биваше да лъже за нещо толкова важно. Това бе равносилно на нарушаване на Питагоровата клетва. Но от друга страна, помощните двигатели означаваха скъсено време на полет, удобство и безопасност за екипажа.

— Архонте — продължих, — моят навигатор все още не е приключил с изчисленията на нашия маршрут и не е имал време да нанесе корекциите. В този момент не мога да гарантирам с клетвата си, че пътуването ще отнеме толкова време.

Кунати изчурулика едно изплашено „прощавайте“, което привлече орловия поглед на Кройс върху него.

— Архонте — заговори с разтреперан гласец младият мъж. — От техническа гледна точка проектът „Човекотворец“ е почти завършен. В нашата лаборатория успяхме да осъществим спонтанно самозараждане на възрастен псевдочовек, но нашият прототип на воин все още не е напълно готов. На този етап не мога да твърдя, че ще съумеем да го усъвършенстваме, нито че ще подготвим петстотин хиляди самозараждащи се пакета и ще ги засадим в близост до границата на Поднебесното царство за двата месеца, отредени ни в този график. Господарю, съвсем отскоро поех ръководството на този проект и…

Кройс махна нервно с ръка и ни огледа бавно.

— Егисте, обясни им положението.

Мантикологът извади от ръкава си навит папирус. Беше изписан на ръка със странни, разкривени символи и съдържаше неточна карта на планетите.

— Според нашите Делфийски резонатори най-подходящото време за атака е след четири месеца, смятано от утрешния ден. Проверихме тази хипотеза с шест различни прогностични метода и те всички ни отвеждаха при една и съща дата.

Кройс се усмихна и кимна като прилежен ученик. Сякаш това решаваше въпроса.

О, богове, когато настъпи време да съдите Кройс, спомнете си храбрата му младост, полета до Луната, приноса му в динамиката и уранологията, довели до създаването на флотата от небесни кораби и изучаването на сферите. Не забравяйте колко умело ръководеше Симахията в други периоди, но му простете глупостта. Всички велики герои са страдали от заслепяване в един или друг момент. Простете на Кройс задето вярваше, че бъдещето може да се предвиди от науката без намесата на боговете.

— Господарю — заговорих, надявайки се да го убедя с факти там, където теологията се беше провалила. — Не разполагаме с нужните материали за изработването на слънчевата мрежа. Нямаме дори достатъчно припаси за един толкова продължителен полет.

— Вече е уредено. Храна и самозародни припаси ви очакват на Луната. Погрижих се да ви доставят рафинирани небесни материали от Хермес и Афродита. Ще ги вземете по пътя и ще изплетете мрежата, докато летите.

Погледнах към Езон за помощ. Скръстил ръце, той рееше очи към тавана. На картината точно над нас се виждаше Зевс, който вдига Орион от земята и го поставя сред съзвездие от неподвижни звезди. Почти усещах желанието му да полети към тези далечни и примамливи светлици. Но спартанското в него беше твърде силно, за да го надмогне и да изложи поста си на рискове, за да изпълни една безумна мечта. Погледът му премина през Кройс и се спря върху Милтиад по онзи откровен и предизвикателен начин, който бе слагал край на не един хаотичен атински дебат.

— Господарю — чух гласа му, — не мога да разреша на „Сълзата на Чандра“ да напусне толкова рано Земята. Имаме сериозни проблеми с безопасността. Възможно е дори един от старшите ни научни помощници да се окаже предател.

Милтиад се намръщи и изпъчи напред брадичка. Той се обърна към Кройс.

— Безопасността е по-важна от научните ви графици.

— Не можете да го направите! — извика Егист.

Хладните сиви очи на военния командир на Делоската симахия се вторачиха в него.

— Не мога ли?

Егист наведе глава и се сви като повехнало цвете.

— Ще трябва да чакаме девет години за следващия благоприятен ден.

— Или да атакуваме в неблагоприятен — възрази с леден глас архонтът. — Ако бяхте прекарали времето си в изучаване на минали битки вместо в зяпане на кози черва, щяхте да знаете, че има също толкова сражения, спечелени въпреки лошите предзнаменования, колкото и когато те са били „благоприятни“. Благосклонността на боговете не се печели толкова лесно и нито един смъртен досега не е успял да отмъкне от тях познанието за бъдещето.

Егист поклати глава по-скоро натъжено, отколкото ядосано и потърси подкрепа в Кройс, преди да отговори на Милтиад.

— Архонте, тези древни прогнози са били примитивни, псевдонаучни предсказания. Проектът „Гадател“ е строго научно изследване на бъдещето. Той е безброй пъти по-точен от брътвежите на побърканите старици.

Стиснах зъби, питайки се кога ли Аполон ще отмъсти на този богохулник за оскърбленията към неговия оракул.

— Аз предлагам да чакат — заяви архонтът на Спарта.

— А аз — да потеглят — отвърна атинският архонт.

Милтиад и Кройс се гледаха продължително време. Неизбежното се беше случило, също както с Езон и мен или с другите двойки командири в Симахията. Двамата архонти бяха на противоположни мнения и един от тях трябваше да отстъпи.

Най-сетне Кройс бръкна под полите на тогата си и измъкна свитък, запечатан с железния печат на Спарта, а от малката кожена кесия на кръста си извади две кокалени зарчета и ги постави на креслото на Милтиад. Спартанският архонт ги разглежда в продължение на няколко секунди, събра ги с бързо движение на огромната си ръка и ги пъхна под ризницата.

После се изправи и ни огледа.

— Ще направите всичко възможно да се придържате към дадения ви график и да наваксате закъснението. Кунати, военните ще засадят пакетите на два пъти по-кратко разстояние до границата. Аякс, Езон, ще имате десет допълнителни дни за пътуването до слънцето и обратно. Надявам се, че това ще бъде достатъчно, за да решите проблемите си с безопасността.

Не беше много, но му благодарих.

— Обявявам край на заседанието — рече Кройс. Той стана и си тръгна, следван от ято чиновници. Командирите на „Човекотворец“ и „Гадател“ също напуснаха двора, но Милтиад даде знак на мен и Езон да останем. Кимна и на Жълт заек.

Той подаде ръка на Езон.

— Съжалявам, но само такава отсрочка можех да ви дам.

Езон отвърна на поздрава, сетне положи длан на сърцето си и погледна Милтиад право в очите. По правило всеки випускник на спартанската военна школа може да пита командира си за неговото решение, така че мъдростта да се предава от висшите към нисшите чинове.

— Господарю, защо не ни позволите да разрешим на спокойствие проблемите със „Слънчев крадец“? Това едва ли има нещо общо с глупостите на Егист.

Милтиад счупи печата на свитъка, който Кройс му бе дал, и го предаде на Езон. Моят съкомандир го прочете бавно, после още веднъж.

— Не знаех, че войната върви толкова зле.

Архонтът кимна.

— Поднебесните отбелязаха пробив в миниатюризацията. — Той се обърна към мен. — Оръжието, използвано срещу теб от убиеца, е преносимо миниатюрно чи-копие, способно да нарушава равновесието на телесните настроения по същия начин, по който големите чи-копия разстройват въздушните и водни потоци.

Замислих се върху тази важна информация. Какво общо можеха да имат въздушните и водните течения с настроението? Опитах се да я напасна сред всички останали неразбираеми парчета от поднебесната наука, за които бях чел през годините, но така и не се получаваше цялостна картина. Въздъхнах ядосано, а духът на Академията въздъхна заедно с мен.

Милтиад взе свитъка и го нави.

— Поднебесните въоръжават своите командоси с тези оръжия и ги пращат да убиват нашите командири, учени и управници. През последните три месеца изгубихме управителите на осем североатлантейски градове-държави, коронясаната принцеса на олмеките, генерал Тидеус, командващ армията ни в Тибет и шестима от най-добрите ни учени. Ако това продължава, скоро ще останем без военачалници и управители и Поднебесното царство ще ни завладее без усилие. Двамата с Кройс смятаме, че само един светкавичен, решителен и мащабен удар от наша страна може да прекърши гръбнака на тяхната нова стратегия. Проект „Слънчев крадец“ е единствената ни надежда. Ако унищожите Хангксу, тогава не ние, а те ще се лишат от командване, и нашата армия, подсилена от псевдовойниците от проект „Човекотворец“, най-сетне ще съумее да сложи край на войната. — В очите му блеснаха пламъчета. — Но трябва да действаме бързо, преди да сме изгубили твърде много незаменими хора. Кройс извади онези зарове, за да ми напомни, че е дошло време да поемаме големи рискове, ако искаме да оцелеем.

— В такъв случай „Гадател“…? — попитах.

— Успокоение за Кройс, че прави каквото е нужно — обясни Милтиад. — Истината е, че разчитаме на вас.

Опрях ръка на сърцето си и му козирувах по спартански обичай.

 

 

Върнахме се на борда на „Сълзата на Чандра“ със същата лунна шейна, същия навигатор и същата охрана, но в помрачено настроение. Пътувахме предимно в тъмнина, нощта ни застигна още на брега на Атлантика. Едва когато наближихме моя кораб, на хоризонта се появи зарево. В тази част на Западния океан на хиляда мили под нас бяха разпръснати острови, които от много години принадлежаха на Поднебесното царство, а отпред лежеше Азия, родината на нашите врагове.

Загледан в изгрева от височина хиляда мили над една част на света, която не владеехме, поемайки с пълни гърди от чистия, разреден въздух, аз се замислих за последните събития в Делос. Архонтите бяха заявили недвусмислено, че разчитат само на мен и беше мой дълг да се закълна пред Атина и Зевс, че ще оправдая доверието. Но Рамоночон също ми вярваше и се бе заклел да ми служи докрай. Надявах се, че няма да се наложи да избирам между тях.

Приближихме „Сълзата на Чандра“ от по-голяма височина и започнахме да се снижаваме към него. Наведох се напред, за да наблюдавам как малката перлена капка в небето се превръща в сияещ сребърен контур. Очаквах да стана свидетел на обичайното оживление на борда, но не и да видя въоръжени отряди да маршируват във всички посоки, към кърмата и носа, да влизат в пещерите, а после да излизат обратно. Изглеждаше така, сякаш всички Езонови войници са изкарани да патрулират.

По мое нареждане пилотът приземи шейната близо до навигационната кула, където няколко подсилени отряда патрулираха покрай кърмата. Езон, Жълт заек и аз свалихме предпазните ремъци и се прехвърлихме от един лунен къс на друг. Шейната изчезна в небето, а през това време Езон повика войниците и попита къде е Анаксамандър.

— На хълма, господарю — очите на мъжа бяха подпухнали, сякаш не беше мигвал през цялата нощ.

Отправихме се веднага нататък, като пътем подминахме още няколко отряда. Те ни отдадоха чест енергично, облекчени, че виждат отново Езон. Стигнахме площадката на хълма и открихме началника на охраната, в сянката на статуята на Александър да чете някакви документи.

— Доклад за обстановката на кораба! — нареди Езон.

Анаксамандър застана мирно и отдаде чест.

— Командире, на кораба е въведена повишена бойна готовност. Всички части са мобилизирани и разположени на възлови позиции. Резервите са обединени в допълнителни патрули.

Толкова голяма бе увереността му, че е постъпил правилно при извънредните обстоятелства, че той дори не си даваше сметка, че ще изтощи екипажа и ще намали ефективността му.

Езон си пое дълбоко въздух и аз почувствах като топлина от огън яда му заради твърде ревностните действия на неговия подчинен.

— Кажи на хората да се прибират — нареди Езон. — Намали постовете, разпусни допълнителните патрули и дай на всички почивка.

— Да, командире.

— Нещо друго за докладване?

— Да, господарю — кимна Анаксамандър. — Жилищното помещение на затворник Рамоночон е запечатано, но още не съм го претърсил. Предположих, че ще искате да присъствате лично.

Езон се почеса по рехавата брада.

— Съвсем правилно, началник на охраната. Ще го направя още сега. — Той се обърна към мен. — Аякс, какво ще…

— Идвам с теб — прекъснах го.

Езон ме отведе при статуята на Аристотел и ми заговори с тих глас, за да не може да ни чуе Анаксамандър. Над главата ми моделът на Вселената в ръката на героя продължаваше неумолимото си движение, отбелязвайки хода на времето.

— Аякс, събра ти се твърде много, за да си губиш времето с това. Трябва да сме готови за полет другата седмица, ако искаме да спазим графика.

— Езон от Спарта — заговорих с официалния тон, с който един командир се обръща към друг, — не се опитвай да ме учиш какво изисква дългът ми. Ако Рамоночон е виновен, в такъв случай цялата работа; свършена от него по нашия проект, трябва да бъде прегледана от други динамици и ако е необходимо, да се нанесат корекции, за да не пострада корабът. Ако не е, налага се да бъде освободен незабавно, за да довърши започнатото.

— Аякс от Атина, нима не вярваш, че ще изпълня дълга си, що се отнася до това разследване? — попита той, отвръщайки на предизвикателството.

— Вярвам ти, Езоне — отвърнах, посмекчил тона. — Но ти не познаваш Рамоночон толкова добре, колкото аз, нито имаш нужните научни познания, за да можеш да оцениш това, което ще открием там.

Той ме погледна за миг, сетне ме стисна за лакътя.

— Ще ти бъда благодарен за помощта при това разследване — рече. — Но помни, въпросът е от военен, а не от научен характер.

— Съгласен — кимнах и на свой ред го стиснах за лакътя.

И така ние четиримата — моя милост, Езон, Анаксамандър и Жълт заек — се спуснахме по склона на хълма, в чието подножие имаше кръг от къщички с медни покриви, обитавани от старши научните изследователи, отместихме; завесата в преддверието на Рамоночон и се озовахме в пещерата, в която живееше моят приятел и подчинен.

Не бях идвал в дома на Рамоночон отпреди нашата ваканция и останах изненадан от промените, които бе направил след завръщането си. Вместо скъпи гоблени, изрисувани със сцени от „Махабхарата“, стените бяха покрити с обикновени ленени нощни завеси. На мястото на дебелия позлатен килим, бродиран с изкусно преплетени нишки в черно, червено и синьо, намекващи за скрита, сложна и неразгадаема рисунка, подът бе застлан с кафява рогозка от небоядисана папирусна тръстика. Дори меките възглавници с гъша перушина липсваха и вместо тях имаше нагънати завивки.

Но най-изненадващо бе изчезването на четирите дузини статуи на главните индуистки богове, с които Рамоночон бе населил пещерата си.

Покрай предната стена, там, където преди беше олтарът на Шива, сега имаше три големи дъбови скрина. На задната стена, заета доскоро от статуята на Вишну и всички негови аватари, бе поставено малко писалище.

Езон и Анаксамандър отвориха скриновете и започнаха да тършуват систематично вътре. Извадиха дрехи, свитъци, мастилници, пера за писане, четки и други принадлежности, каквито ползва всеки учен. Междувременно капитан Жълт заек дърпаше завесите и търсеше тайници.

Наблюдавах ги известно време, опитвайки се да разбера какво се бе случило в тази стая. Това не беше домът на Рамоночон, когото познавах. Този човек беше тънък ценител на красотата и искрен почитател на изкуството на своята страна. Той събираше с благоговение и организираше изложби със статуи на индуистки божества. Защо се бе отървал от тях? И как го беше направил, без никой да забележи?

— Началник на охраната? — повиках Анаксамандър, който тъкмо ровеше из купчина жълти туники.

— Да, командире?

— Вашите хора наблюдаваха ли Рамоночон, след като се върнахме от почивка?

Лицето му се изкриви в зла усмивка, сякаш винаги беше знаел, че Рамоночон е предател и само е чакал и останалите да го разберат.

— От време на време.

— Случвало ли се е да хвърля нещо зад борда на кораба?

Анаксамандър извади плътен свитък от привързания за колана му калъф. Разви го и плъзна поглед до долу, преди да отговори:

— Възможно е, командире. Тук се докладва, че главен динамик Рамоночон е прекарал няколко вечери на десния борд по времето, когато вие лежахте в болницата. Но моите хора не са посмели да го приближат, нито са го държали под постоянно наблюдение.

— Благодаря. — Не можех да си представя, че Рамоночон би извършил нечувано светотатство като това да изхвърли собствените си богове от кораба, но това беше единственото обяснение, за което се сещах.

Анаксамандър се върна при дрехите. Тъй като нямаше какво друго да правя, отворих едно чекмедже със свитъци и започнах да ги преглеждам, като отделях научните документи от личните.

— Намерих го — извика Жълт заек и ние се обърнахме. Зад една от завесите тя беше извадила малка дървена кутия със сребърни и златни игли, щръкнали отстрани. Приличаше на миниатюрен вариант на чи-копието, което бяха използвали срещу мен, но кой би могъл да каже какво е, когато ставаше дума за поднебесни машинарии?

— Ето го нашето доказателство — заяви Анаксамандър и веднага се зае да описва находката в документа за обиск с нескритото задоволство на човек, свършил добра работа.

— Не прибързвайте със заключенията — троснах се аз. — Рамоночон е арестуван от два дена. Всеки би могъл да подхвърли това нещо тук.

— Поставил съм охрана — възрази хладно Анаксамандър.

— Продължавай обиска! — изръмжа недоволно Езон. Двамата офицери и техният началник незабавно се захванаха за работа.

Върнах се при свитъците, разгъвах всеки от тях, четях по малко и ги поставях на бюрото. Спрях, когато се натъкнах на Рамоночоновото копие на „Рамаяна“. Бях вземал неведнъж от него тази епична творба и сега, докато я държах върху дланта си, усетих, че свитъкът е по-тежък от обичайното.

Развих го внимателно, плъзгайки поглед по добре познатите, изписани на санскрит думи. След първите няколко гънки се натъкнах на друг документ, навит в първия. В единия му край имаше строшен оловен печат с изрисувани две риби, всяка от тях захапваща опашката на другата.

Вторият свитък също беше на санскрит, но не беше печатен, а изписан с познатия почерк На Рамоночон, внимателно изрисуваните заврънкулки, които той използваше, когато се стараеше да препише нещо прецизно. Прочетох първите няколко реда и пребледнях.

Най-сетне можех да си обясня промените в стаята на Рамоночон и неговите въпроси за морала. Този документ доказваше, че той не е шпионин, но същевременно представляваше непоклатима улика, че е извършил друго непростимо провинение спрямо Симахията.

Почти бях готов да посветя и другите в моята находка, но се запитах какво ще стане, ако го направя. Нямаше ли да покажа, че заемам определена страна? Трудно ми беше да определя. Зная обаче, че взех това решение без внушението на боговете. Може би е било някакво възелче в нишката на моята съдба, но предпочитам да виня само и единствено себе си. Защото в този момент, когато дългът пред родината и този пред моя приятел застанаха в открито противоречие, аз предпочетох да потърся баланс между тях, да си припомня и двете клетви и да направя всичко, което е по силите ми, за да ги изпълня.

Навих двата свитъка и ги прибрах под тогата си. Слава на Хермес, закрилника на крадците, че останалите бяха твърде погълнати от обиска, за да забележат нещо нередно. Погледнах към тримата войници, които разпердушинваха методично стаята на Рамоночон, и се зачудих дали биха могли да ми помогнат. Знаех, че Анаксамандър е прекалено амбициозен. Жълт заек пък беше истинска спартанка. Погледът ми се спря на Езон — той беше мой приятел, но също поставяше дълга към родината над всичко останало. Макар и неохотно, стигнах до извода, че ще трябва да се справя с този въпрос съвсем сам.

Скоро след това претърсването приключи.

— Намерихме доказателството, което ни беше нужно — заключи Анаксамандър и вдигна даоисткото оръжие, сякаш е факел, озаряващ вината на моя приятел. — Трябва да пратим Рамоночон на съд в Спарта.

Езон се готвеше да потвърди това, но аз го изпреварих.

— Командир Езон — заговорих с официален тон. — Като ваш съкомандир настоявам да разговарям насаме с моя подчинен, за да узная истината.

В погледа на Езон се четеше нескрито съжаление. Изправих рамене. Почти усещах как Атина ме загръща покровителствено с наметалото си и изражението на Езон се промени в озадачено мръщене.

— Наистина ли все още вярваш, че Рамоночон е невинен? — попита той.

— Да — отвърнах. — Не можеш да откажеш на молбата ми.

Той кимна.

— Но аз мога — намеси се капитан Жълт заек. — Заповедите ми не позволяват да те оставя насаме с един потенциален шпионин.

— Капитан Жълт заек… — заговорих аз, после млъкнах. Бях доловил неумолимата жилка в гласа й, произхождаща от заповедите на самите архонти. — Е, добре — въздъхнах. — Но ще присъстваш само като мой телохранител.

— Разбира се.

— И няма да обръщаш внимание на факта, че разговаряме на непознат за теб език. — Готвех се да чуя възраженията й, но тя отново ме изненада.

— Ни най-малко, командире. Ще бъда там само и единствено за да защитавам живота ти.

Затворът на „Сълзата на Чандра“ се състоеше от пет малки пещери под един хълм, свързани с повърхността чрез дълъг тунел, широк не повече от три лакътя. Имаше стоманена врата в единия край на тунела и още една — в отсрещния. Двама пазачи стояха при горната порта, още двама патрулираха отвън. Преди да докараме поднебесния доктор, затворът се използваше само при дребни провинения на войници и никога досега не бях слизал в тази тясна, потискаща тъмница.

Жълт заек ме придружи до килията на Рамоночон — празна пещера, широка и дълга по десет стъпки. Подът и стените бяха оборудвани с кожени ремъци, за които да се улавят затворниците, когато корабът маневрира, но нямаше завеси срещу постоянното лунно сияние. Надявах се, че Рамоночон е успял да поспи въпреки светлината.

Намерихме го седнал с кръстосани крака на пода. Беше затворил очи, а положените му върху коленете ръце бяха с извърнати нагоре длани.

— Рамоночоне.

Той повдигна клепачи.

— Време е да поговорим.

— Да, Аякс, мисля, че си прав.

Обърнах се към Жълт заек.

— Говориш ли индуски?

Тя кимна.

— Фарси? Етруски? Египетски? Финикийски? Иврит? — изброих дузината езици, които двамата ползвахме свободно и най-сетне открих, че не владее асирийски. Почувствах облекчение, в противен случай, щеше да се наложи да разговаряме на хънанския диалект на Поднебесното царство. Съмнявах се капитан Жълт заек да одобри това, че общуваме на езика на нашия смъртен враг.

— Между свитъците ти се натъкнах на Диамантената сутра — обърнах се към Рамоночон. — Разбирам защо не си пожелал да ми кажеш, че си станал будист.

— В Симахията не гледат с добро око на такива като нас — рече той с покорно недоволство. — Трябва да ме предадеш. Инак може да екзекутират и теб за укриване на будистки симпатизант.

Изпитах гордост, задето нито за миг не се бях поколебал да скрия приятеля си от гнева на Спарта. Преди един век будизмът бе станал толкова популярен в Индия, че беше започнал да разпростира пацифистките си идеи в източните покрайнини на Симахията и в западните райони на Поднебесното царство. Двете държави реагираха по един и същ начин — с екзекуции на хиляди будистки проповедници и монаси. Притежанието на Диамантената сутра и всякакви други будистки трактати се наказваше със смърт.

Но макар поставени извън закона, будистите продължаваха да се опълчват на войната. Никой от тях не би шпионирал в полза на поднебесните, нито би участвал в подготовката на убийство. Ето откъде черпех увереност, че Рамоночон е невинен въпреки обвиненията срещу него, но не можех да използвам доказателствата в негова защита. Единственият резултат щеше да е екзекуция по други обвинения.

— Защо смени вярата? — попитах.

— Трудно е да се обясни — отвърна той. — Никога не съм споделял с теб, но през последните няколко години ме глождеха съмнения, свързани с работата ми. Всички конструирани от мен кораби се превръщаха в машина за убийства. Повтарях си, че е моя дхарма^[2] да върша тази работа. Но от три години насам, откакто започнах работа върху „Слънчев крадец“, взеха да ме преследват видения от горящия Хангксу и после, по време на тази ваканция…

Той млъкна, разтвори крака и наведе глава.

— Нека започна отначало. Знаеш ли нещо за чан-будизма?

— Не — отвърнах. — Никога не съм чувал за секта на име чан.

— Била е основана преди петстотин години от будисти и даоисти в граничните райони между Индия и Поднебесното царство.

— Даоисти? Какво общо има будизмът с поднебесната наука?

— Планински даоисти — уточни той. — Те не са учени, а философи. Поднебесното царство гледа на тях, както Симахията на платонистите. Докато бях у дома по време на тази ваканция, се срещнах с един приятел от детството, когото не бях виждал от години — по това време още не знаех, че е бил в Тибет, за да изучава Осмократния път^[3]. Разказах му за работата и за моите притеснения и той ме отведе при един учител по чан, който ме запозна с някои основи на даоизма. Помогна ми да прозра опасността, произхождаща от „Слънчев крадец“, като ми доказа, че нарушаваме баланса между ин и ян.

— Виждал съм тези думи в даоистки научни текстове. Какво означават?

— Ин и ян са две на пръв поглед противоречащи си понятия… или сили, макар че и това не е съвсем точно, за да бъдат обрисувани. Най-важното е, че противостоенето им е само привидно. В действителност те действат заедно. Когато са в равновесие, може да бъде следван дао, или пътят. Но не се ли върви по него, смърт и разруха заплашва всички. „Слънчев крадец“ е част от тази разруха.

Не разбрах почти нищо от това, което ми каза, но виждах, че то е много важно за него. Едно обаче не ми даваше покой.

— Щом си почувствал, че не можеш повече да работиш над „Слънчев крадец“, защо се върна на кораба?

— Моите младши динамици можеха да продължат работата и без мен. Надявах се да те убедя да прекратим проекта. Това беше единственият начин да поправя стореното от мен зло, единственият начин да ви спра, преди да сте убили още невинни хора. Но ти се върна с новината за покушенията, със спартански телохранител, донесе и дух на подозрителност. Как да разговарям с теб за преустановяване на работата, без да бъда обвинен, че съм шпионин на Поднебесното царство?

— И тогава реши да смениш тактиката. Опита се да забавиш работата, като ме убедиш, че Михрадариевата конструкция на мрежата е погрешна.

В очите му блеснаха пламъчета.

— Тя наистина е погрешна. Ако използвате мрежата, ще разрушите този кораб.

— Това няма ли да съвпадне с плановете ти?

— Не — отвърна той. — Не само на убийствата трябва да се сложи край, но и на решението за тях. Не разбираш ли, ако премълча грешката на Михрадарий, ще бъда отговорен за твоята смърт и за гибелта на всички останали на кораба.

Вярвах на всичко освен на твърдението, че нещо не е наред с мрежата. Давах си сметка, че не е изключено Рамоночон преднамерено да ми внушава недоверие към Михрадарий, защото без персиеца нямаше начин да завършим проекта.

— Ще направя каквото ми е по силите, за да те освободя — обещах. — Но трябва да продължа работата над „Слънчев крадец“, това е моят дълг, моята дхарма.

— Разбирам — отвърна той. — Въпреки това се надявам да те накарам да промениш възгледите си.

Обърнах се към Жълт заек.

— Да вървим — рекох й на гръцки. Тя кимна и ме последва зад стоманената врата. Изкатерихме се бавно в тунела, излязохме на открито и се насочихме към хълма с моя кабинет. Очаквах да ме попита за какво сме разговаряли с Рамоночон, но тя мълчеше.

Седнах на бюрото и зареях поглед из стаята, докато си припомнях разговора с Рамоночон. Жълт заек зае обичайното си място при вратата, неподвижна като статуя.

След няколко минути размисъл стигнах до извода, че не бива да позволявам да пращат Рамоночоон на съд на Земята, докато ние летим към Слънцето. Това беше единственият начин да спечеля нужното време, за да докажа, че е невинен, и същевременно да изпълня успешно проекта.

— Капитане — повиках Жълт заек, — бъди така добър да пратиш вестител до Езон и Анаксамандър. Искам да дойдат тук, за да разговаряме.

— Да, командире — отвърна тя, отвори вратата и махна на един от робите в библиотеката.

Езон се появи малко след това. Помолих го да почака до идването на началника на охраната. Анаксамандър се забави няколко минути и обясни, че е правил преглед на частите.

— Стигнах до важно решение относно Рамоночон — подех, втренчил поглед в Езон. — Зная, че той не е шпионин, но не мога да го докажа.

Никой от тях не заговори и аз продължих:

— Отказвам да го пратя на съд на Земята.

— Отказвате? — повтори Анаксамандър. — Командир Аякс, това е въпрос от компетентността на военните. Не можете да противоречите на заповед…

Обърнах се към Езон.

— Но ти можеш.

— Така е — съгласи се Езон. — Ако имам основателна причина.

— Не мога да ти я кажа — признах. — Но се заклевам в Атина, че ако не изпълниш молбата ми, ще подам оставка и „Слънчев крадец“ никога няма да бъде завършен.

Арес надзърна иззад очите на моя съкомандир и гласът му затрептя от справедлив гняв.

— Аякс! Как можеш да го кажеш, след като… — той млъкна, досетил се, че не бива да издава пред Анаксамандър какво са ни казали архонтите. — Аякс от Атина, ти си се клел във вярност.

— Положих две клетви. Едната към родината, втората към моя другар.

Езон ме изгледа намръщено, но постепенно Атина надви в съзнанието му над Арес.

— Не мога да пусна Рамоночон от затвора без доказателства за неговата невиновност.

— Съгласен съм. Важното е да го оставиш на кораба.

— Така да бъде.

— Началнико на охраната — обърнах се към Анаксамандър. — Нека хората ти продължат с издирването. Шпионинът все още е на кораба. Искам да го откриете бързо. Потегляме към слънцето след броени дни.

— Но… аз мислех…

— Това е всичко, началнико на охраната.

— Да… командире…