Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (4)

δ

Трябваше да се досетя, че нещо друго не е наред, о, Зевсе, мой дълг беше да го зная. Както и да бъдат съдени другите мои действия, както и да бъде разглеждана моята докса^[1], нека всички знаят, че се виня, задето проявих нехайство в командването си през тези първи три седмици на борда на „Сълзата на Чандра“.

Не биваше да приемам даровете на загриженост, с които ме отрупваше екипажът. За да ме опазят от нови опити за покушение, всички — сътрудниците ми, моята телохранителка, другият командир, дори робите — промениха навиците си за работа така, че да не ходя никъде другаде освен в моя кабинет и в пещерата.

Непрестанно получавах доклади от всички краища на кораба за хода на работата и проучванията. Роби ми носеха храната, за да не се налага да се отбивам в столовата. Въпросите, които имах, се предаваха на вестоносци, те издирваха човека, който ми е нужен, и се връщаха с неговия отговор. Оставаше ми само да седя на бюрото, да преглеждам заявките, да правя изчисления и да не преча на капитан Жълт заек да си изпълнява задълженията.

Честно казано, не беше особено трудно да се убедя, че изпълнявам дълга си. В края на краищата, дните ми не минаваха в безделие. Налагаше се да решавам всякакви сложни и объркани проблеми по снабдяването, породени от ограничения брой скачвания. На бюрото ми бе разстлана карта на света с отбелязани пристаните, на които щяхме да се отбиваме, и маршрутът между тях. Трябваше да изградя точна програма за срещи с нашите доставчици и те да бъдат информирани за нея. Така например огнебронзовият икосахедрон, важна съставна част на устройството за разгъване на мрежата, се изработваше в една фабрика в Коринт, а го докараха чак на южния край на Африка, за да бъде натоварен с резервни части за витлата на кораб за Южна Атлантея, където вече ни очакваха обсидиановите лещи. Три пакета, които можехме да приберем с три спирания, трябваше да пропътуват половината свят срещу огромни разходи само за да бъдат спазени мерките за сигурност.

Но това беше дребна работа, сравнено с изискванията и нуждите на фермата за самозараждане. Непрестанно получавах оттам тревожни запитвания за нови и нови материали, с помощта на които да посрещнат нарасналите ни нужди от храна. Не зная колко заявки за курешки от прилепи и мачкани теменуги съм получил, защото само специалист е наясно какви точно зловонни миазми участват в продукцията на крави, прасета и пилета.

На всичко отгоре имах и важна научна работа. Рамоночон префасонираше кораба, Клеон монтираше витлата, Михрадарий работеше върху мрежата, но самият слънчев фрагмент си оставаше мое задължение. Небесният огън е уникална субстанция, съществуваща в тялото на слънцето. Той гори милион пъти по-силно от земния огън, разрушава и поглъща материята като своя земен еквивалент, но за разлика от обикновения огън, е вечен и неразрушим, както са всички неща в небето. Накратко, това е огън, който не се разсейва, след като изгори — идеалното оръжие срещу нашите земни врагове.

Природата на небесния огън е такава, че веднъж откъсне ли се от Хелиос фрагмент от него, този фрагмент ще оформи сфера и ще издържи толкова дълго, колкото и самото слънце. Естественото движение на небесния огън, както на всички други небесни вещества, е кръгово, в орбита около Земята, с постоянна скорост. Слънчевата мрежа трябваше да овладее това движение и да превърне фрагмента в малка планета, кръжаща около „Сълзата на Чандра“. На теория всичко това изглеждаше съвсем просто и лесно. Но ние познавахме поведението на небесния огън само в пределите на Хелиос. От мен се искаше да изчисля как ще се държи той в по-плътния въздух на долните сфери, в богатата на влага атмосфера над Земята и върху солидното тяло на самата Гея. Бях отметнал по-голямата част от тази работа през изминалите три години, но теориите винаги подлежат на корекция, особено когато от действията ни зависеха животът на моя екипаж и съдбата на проекта „Слънчев крадец“.

И все пак през тези три седмици не моята работа бе център на всичко в живота ми, а безопасността, в сърцето на която беше капитан Жълт заек. Всяка сутрин, щом се събудех в леглото си в моята пещера, аз вдигах нощните завеси и я виждах, седнала с кръстосани нозе на пода, будна, измита, намазана с благоухания и облечена с броня. Знаех, че спи на килима, защото тя самата ми го бе казала, но винаги изчакваше да заспя пръв, преди да си устрои гнезденце за през нощта, и се събуждаше преди мен, за да се приготви безшумно за ежедневните си задължения. След ставането ми тя пращаше роби да ме измият, облекат и да ми поднесат закуска, която по нейно нареждане първо пробваше някой от тях. После освобождаваше робите и излизаше на повърхността, за да огледа дали наоколо е чисто, преди да разреши и на мен.

По време на кратката разходка до моя кабинет тя държеше готовия за стрелба вакуумет в лявата ръка и оголен меч в дясната. Не позволяваше на никого да ни доближава освен на Езон или на войниците, на които тя имаше доверие. Горе на хълма ме оставяше в компанията на Езон, но продължаваше да кръжи из канцелариите като душещ плячка ягуар.

Едва след като се увереше, че няма опасност, тя ме пускаше в кабинета ми. Отвеждаше ме до бюрото, после заемаше позиция до вратата, неподвижна като статуя. Оставаше така, докато някой не се приближи до вратата. Тогава отстъпваше само крачка назад и отново полагаше ръце на оръжията.

Винаги чуваше посетителите далеч преди мен. Колкото и да беше шумно на кораба, с бръмченето на витлата, свистенето на вятъра, камбаноподобното звънтене от префасонирането, тя чуваше идващите още щом излязат на хълма. Можеше да ги разпознава дори по звука на стъпките. Ако познаваше човека, обикновено ми съобщаваше, че идва. Не го ли познаваше, караше ме да стана от бюрото и да застана зад нея, след това приклякваше зад вратата, готова да се хвърли напред в случай на необходимост.

Но макар да се чувствах спокоен в компанията й и да изпитвах безмерна благодарност за нейните грижи, мълчанието, което тегнеше между нас, ме дразнеше. Непрестанно търсех теми, за да я заговоря, думи, с които да запълня празнината помежду ни. Но винаги съм изпитвал затруднение да общувам със спартанците. Двамата с Езон станахме приятели едва след като открих, че макар от раждането си да е откърмен с битки, стратегии и маршируващи армии, все пак в едно кътче на сърцето му се бе съхранил романтичният стремеж за пътешествия към външните планети. Всичко, което му разказвах за небесата, му действаше като вино, той таеше неподправено възхищение към чудесата на сферите, притъпено при мен от дългите години досадни занимания по уранология.

Но капитан Жълт заек не притежаваше подобна романтичност. Тя изучи кораба до най-малки подробности, запамети имената на всички членове на екипажа и дори разпита Кловикс, старейшината на нашите роби, за неговите подопечни и така нататък, докато накрая познаваше „Сълзата на Чандра“ толкова добре, колкото ние с Езон. Но нищо от това, което ние вършехме, не й правеше друго впечатление освен като допълнителен товар към нейните задължения.

Една нощ, почти в края на третата седмица, опитах да прехвърля мост между нас. Бях останал да работя до късно в кабинета, за да разчистя натрупалите се заявки. Кловикс ни поднесе вечеря — отгледано в лабораторни условия сърнешко, задушено със зехтин, риган и босилек. Освен това имахме два комата прясно изпечен ечемичен хляб. За пиене получихме голяма купа с вавилонско вино и вода, за да го разреждаме. Жълт заек пи само от водата, атлантейците не обичат вино. Освен това пушат тютюн вместо индийски коноп. През всичките си години, прекарани в Атлантея, така и не разбрах причината за това. Тютюнът не ти дава нищо. Конопът поне те отпуска.

Изтегнах се на кушетката, налапах голям къс сърнешко и парче хляб и изтрих мазнотията по брадичката си с ръкава на тогата. Жълт заек седеше с кръстосани нозе точно в центъра на стаята. Винаги ме изненадваше това, че в търсене на най-добра стратегическа позиция тя неизменно постигаше хармония с останалите предмети в кабинета. Бюрото беше вдясно от нея, в случай на нападение тя щеше да се претърколи под него и да открие огън. Аз се изтягах на кушетката пред нея, така че можеше да се изправи и да застане в миг между мен и опасността. Дървената врата бе зад гърба й, залостена с металното резе, монтирано по нейно настояване — можеше да се обърне, преди вратата да бъде разбита. Стените, нашарени с отвори за свитъци, бяха вляво и вдясно. Дори да бъдеше обезоръжена по някакъв начин, тя би могла да измъкне някой от тежките калъфи от слонова кост за съхраняване на свитъци и да го използва за защита или нападение. Същото важеше и за факлите покрай стените.

Разположена на идеалното място, без да има нужда да се оглежда, тя бе фиксирала неподвижен поглед в мен. Не ме изпускаше от очи дори докато се хванеше. Вземаше си малки късчета месо и ги поглъщаше незабавно, като птица, която се храни от чиния със семена.

Сипах си малко вино в купата, размесих го с вода и отпих дълбока глътка, преди да се опитам да я въвлека в разговор.

— От кой град-държава на ксероките си всъщност? — подех.

Тя стана, доближи отворите и извади свитък с карти. Нямах представа, че знае за съществуването им, лавиците ми дори не бяха надписани. Тя разгъна картата и посочи едно малко градче на река, която се спускаше към източния бряг на Северна Атлантея.

— Като малък съм живял доста в Атлантея — съобщих й аз, опитвайки се да завържа разговор.

— Хъм — изръмжа тя.

— Баща ми беше военен губернатор на Етоуа в продължение на няколко години.

— Хъм.

Спрях да говоря на гръцки и преминах на ксерокски.

— Познавам добре твоята родина.

— Моята родина е Спарта.

— А Ксерокия?

— Тя ми помогна да стана спартанка.

Кимнах и замълчах. Кратък разговор, но достатъчен, за да започна да я разбирам. Повечето от постъпващите в спартанската военна школа запазват близки връзки с родната земя. Но други така привикват със суровата дисциплина, оскъдната храна, страданията и натоварването, че излизат силно променени. Стават воини, но не на родината си, а на Делоската симахия, или дори на град Спарта, на Нике, Арес, Атина — боговете на войната.

Казват, че когато като малък Александър постъпил в школата — един от първите чуждоземни възпитаници, приети там — бил вдъхновен от мечтата на своя баща да промени Симахията така, че тя да премине изцяло под македонска власт. Цар Филип бил доста изненадан, когато делоската армия се явила на прага на неговата малка страна, за да я завладее, а десеторно повече, след като се оказало, че я води не друг, а младият капитан Александър, дошъл да се разпорежда в неговия дворец.

 

 

На сутринта след моя разговор с Жълт заек открих какво се е случвало в останалата част на кораба, докато съм бил под строга охрана. Двама младши специалисти се опитаха да проникнат със сила в кабинета ми, като същевременно си разменяха обиди и ругатни на различни езици.

Единият от тях беше младият небесен навигатор Пандос, двайсет и пет годишен скит с къса червена туника и скитска риза. По принцип приятен млад мъж, доста общителен. Човек не би си помислил, че момък като него би крещял подобни богохулствени слова, при това на няколко езика, като същевременно размахва пръчка от огнезлато. Жълт заек го сграбчи за ръката и изтръгна дългата две стъпки и дебела десетина сантиметра метална тояга. Той продължаваше да ругае другия мъж. Моята телохранителка постави тоягата върху бюрото и аз я погледнах. Върхът бе заоблен в полусфера с машинна точност, но основата беше нащърбена като скършен клон на дърво. Въздухът около пръчката бе прозрачен и разреден и изкривяваше гласовете в неприятно за слуха писукане.

Пандос изрева като разгневена мишка:

— Този глупак счупи едно от третичните витла.

Погледнах към спътника му, навъсен мускулест египтянин, облечен само с препаска и кожен колан за инструменти. Не си спомнях името му, но знаех, че е един от машинните техници, работещи при Рамоночон. Той беше също толкова възбуден и разгневен и размахваше накрайника на пясъкоструйник. От предния му отвор върху пода се сипеше влажен пясък.

— Тези птичи мозъци дори не дочакаха да приключим с шлифоването на кърмата, преди да започнат монтажа на витлата. Няма да носим отговорност, ако „Сълзата на Чандра“ се окаже неповратлив като бетонен блок.

Вдигнах ръка да замълчат.

— А сега кажете ми какво се случи — рекох със строг глас. — Един по един. — Посочих египтянина. — Ти първи.

Разказите им бяха наситени с пиперливи оскърбления, но все пак успях да сглобя картината. Оказа се, че префасонирането на кораба от хората на Рамоночон отнема повече от заявеното време, а Клеон нямал търпение да монтира новите арески витла, вследствие на което техните подчинени се хванали гуша за гуша кой къде да работи.

И през всичкото това време аз получавах на бюрото само сведения за безметежен напредък.

В сърцето ми кипна божествен гняв.

— Връщайте се по работните места — наредих. — Аз ще уредя въпроса.

Наметнах се с вълнена пелерина срещу острия вятър и следван от капитан Жълт заек, излязох навън.

Небето на височина от пет мили беше кристално ясно и Хелиос ни благославяше с постоянен поток от чиста златиста светлина. Спуснахме се по хълма към десния борд на кораба. Нямах търпение час по-скоро да стигна навигационната кула, но Жълт заек настоя да спазваме нужните предохранителни мерки. Изминахме разстоянието за половин час и всяка моя стъпка само засилваше гнева ми, задето съм бил мамен. Войниците на Езон излязоха да ни отдадат чест, докато минавахме покрай казармите, също както и артилеристите при батареята от вакуумни оръдия, но никой от тях не ни приближи. Не зная дали беше заради разпореждането на капитан Жълт заек, или отдалеч си личеше, че съм побеснял като някоя от фурните.

Тъкмо подминавахме амфитеатъра, когато Атина ме потупа по рамото. Припомни ми, че ако искам да получа отговори, трябва да съм спокоен — твърд, но спокоен. Влязох през вратата за актьорите в задната част на откритата към небето зала. Редове масивни пейки от лунен камък заобикаляха в полукръг сцената, изработена от земен гранит. От доста време екипажът не беше поставял някоя самодейна пиеса. Двамата с Езон възнамерявахме да сложим край на това мълчание веднага щом поемем на дългото пътуване към Слънцето, но ако не успеех да уталожа противоречията между Клеон и Рамоночон, то можеше и да не се състои.

Заобиколих ниската платформа, на която обикновено стоеше хорът, и се изкачих на сцената, за да застана пред публика от един човек.

— „И вие, които сте властни над богатствата в този дом, чуйте, благосклонни богове. Скоро нека с нова кръв да се изкупи кръвта на убития“.

Цитирах „Орест“ от Еврипид, надявайки се да уталожа гнева си с красноречие.

— Това не е начин да овладееш гнева си — отвърна Жълт заек от централното място в залата.

— Как тогава? — попитах, изненадан и зарадван от съчувствието й.

— Задръж го в сърцето си — отвърна тя и дори ми се стори, че различавам силуетите на Хермес и Атина, седнали на раменете й, дарявайки я със спокойствие и мъдрост. — Остави го да придава сила на думите ти, но не му позволявай да ги насочва. В спартанската школа ни учат, че гневът е огън. Задържиш ли го с мъдрост, ще те дари с вечна сила, изпуснеш ли го, ще избухне и ще остави само пепел.

— Благодаря ти — рекох. — Огънят е по моята част.

Напуснахме театъра и изкатерихме малката стълба от другата страна. Това, което съгледах от тази част на хълма, разпали огъня в душата ми като сухи дървета горски пожар. Динамици и небесни навигатори сновяха върху плоския нос на моя кораб като две племена воюващи мравки.

Водоразпръскващите скосители се намираха в опасна близост до огнемятащите пътни гредери. Кранове с тежки товари от камък и метал се поклащаха заплашително над тълпата. Предната оръдейна батарея бе издърпана назад върху левитиращи платформи по нареждане на някой от динамиците. Само на метри от нея инженери монтираха ареските витла над стрелата на друг кран, чиито въжета заплашваха да се оплетат с тези на монтажните машини на съперниците им.

— Спрете! — изкрещях.

Беше прекалено шумно, за да ме чуят, но тези най-отзад все пак успяха и предадоха на другите, докато най-сетне на носа на моя кораб се възцари тишина.

— Всички бригадири горе при мен.

Заместниците на Клеон и Рамоночон се изкатериха на хълма. Видях, че се готвят да ме засипят с оплаквания, и им дадох знак да мълчат.

— Не желая да чувам каквито и да било обяснения. Ще разговарям за това с началниците ви. Нареждам да разчистите всичко долу. Не ме прекъсвайте, не ме интересува колко ще изостанем от плана. Искам в този район да се възцарят ред и безопасност, преди да продължим с каквото и да било.

— Да, командире — отвърнаха и двамата едновременно.

— След това ще изготвите шестчасови поредни смени — динамиците ще са в първата. Ясно ли е?

— Но, командире…

— Попитах дали ви е ясно!

— Да, господарю — отвърнаха те и се върнаха при своите екипи.

Двамата с Жълт заек се отправихме към навигационната кула, докато работниците бавно се разотиваха. Жълт заек размени няколко думи с постовете в подножието на кулата от лунен камък, след това тръгна пред мен и повдигна синята завеса, зад която започваше спираловидната стълба към диспечерската.

Моят главен навигатор седеше превит над писалището, подръпваше струните на лирата с една ръка и чертаеше с въглен в другата върху разпънатия папирус. Таблото, от което всъщност се управляваше корабът, бе предоставено на един от младшите навигатори, млада тиванка на име Хекуба, която не сваляше изплашен поглед от кварцовите прозорчета на приборите.

— Клеоне! — рекох аз, всмуквайки бавно пламъка от сърцето си, както Жълт заек вдишва дима от своята лула. — Трябва да поговорим.

Ръката му трепна и лирата издаде тревожен тон.

— Почти бях успял. Можех да съкратя три дена от времето за полета, а сега изгубих акорда.

Той вдигна глава, за да види кой го е прекъснал.

— Аякс? Какво правиш тук?

Не отговорих на въпроса му и посочих прозореца.

— Да си поглеждал навън наскоро?

Клеон се наведе да отърси въглена от хартията. Черният прах се спусна бавно на пода, после се разпръсна на пътечки по твърдия камък, тъй като кръговото движение на кораба го караше да следва неестествени вектори.

— Нямам никаква вина — рече той. — Просто се придържах към разписанието.

Той вдигна лирата и посочи залепения на стената лист. Беше изписан с познатия безупречен почерк на Рамоночон и указваше точните часове и дни, в които неговите динамици ще работят по различни части на кораба. Ако се съдеше по обстановката отвън, излизаше, че са изостанали с две седмици. За първи път от три години насам хората на Рамоночон закъсняваха с изпълнението на своите планове.

Клеон прегърна лирата и изсвири питагоровите акорди за седемте сфери.

— Моите хора си вършат работата. Опитвах се да разговарям с Рамоночон за неговите работници, но той все повтаряше, че ще се погрижи, а после се връщаше към своите експерименти.

— Защо не ми каза за това?

— Съжалявам — промърмори той сконфузено. — Не исках да те обиждам, командире, но с грозящата те опасност и твоята работа… Решихме, че ще е по-добре да си разпределим останалите задължения, но Рамоночон не се справя никак добре.

— Рамоночон?

— Да, Аякс. Каза, че ще накара хората си да спазват разписанието, но дори не е ходил да ги наглежда.

— В такъв случай трябваше да дойдеш при мен още преди седмици.

— Така е, Аякс.

— Ще говоря с Рамоночон още сега — заявих, опитвайки се да овладея гнева си. — А що се отнася до теб, следващия път, когато се случи нещо подобно, очаквам незабавно да се явиш с доклад в кабинета ми.

— Да, командире.

Напуснах кулата и продължих към лабораторията на Рамоночон. Бях като побеснял, всичко, за което мислех, бе, че приятелят, който винаги ме беше подкрепял, сега бе забравил дълга си към проекта и към мен.

— Командире — рече Жълт заек тихо. — Успокой се, преди да разговаряш с него. Овладей гнева си.

— Какво предлагаш да направя?

— Вече се справи с непосредствените проблеми. Имаш време да се вземеш в ръце и да премислиш това, което смяташ да кажеш.

Стигнахме онази част на хълма, която гледаше към десния борд, и видяхме жълтата колонада на столовата.

— Храна и вино, за да възстановя равновесието си — реших аз.

— Да, командире — отвърна тя.

Дворът на столовата бе почти пуст, едва една десета от масите бяха заети. Повечето от хранещите се бяха от младшия научен състав, но видях и неколцина войници, които в момента не бяха на служба. Те скочиха на крака веднага щом се появи Жълт заек. Приближих се до гранитния павилион на кухнята отзад и поисках пресен хляб и половин печено пиле. Жълт заек накара робинята, която ми поднесе обяда, да го пробва преди мен.

Тъкмо си бях откъснал едно бутче, когато се приближи Федра, тиванка от моя екип. Беше добра ураноложка, но студентските години в Академията я бяха направили твърде предпазлива, за да защитава собствените си идеи.

— Извинявайте, командире. Зная, че сте зает, но се случи нещо странно и не бях сигурна дали не трябва да ви информирам.

— Прекалено много хора се стараеха да не ме притесняват, Федра. — Отхапах от бутчето и се съсредоточих върху вкуса му, за да контролирам гнева си. Беше крехко и топло, кожицата се плъзна надолу в гърлото ми, а на езика си долових познатия вкус на индийски пипер. — Да чуем.

— Миналата седмица главен динамик Рамоночон дойде в архивния отдел и поиска доклада за първата сонда до Хелиос. Дадох му го. На следващия ден началникът на охраната Анаксамандър ми се скара. Каза, че докладът можел да се предоставя само на членове на уранологичния екип.

— Ще проверя тази работа — обещах. Доядох пилето и върнах остатъците в кухнята, за да могат да се използват в лабораторията по самозараждане. За какво ли му беше притрябвал на Рамоночон доклад с десетгодишна давност за изследване на Слънцето? И нямаше ли Анаксамандър по-важна работа от тази да се рови в архивите?

От столовата излязохме на широката равнина от сияещ лунен камък, която се простираше на четвърт миля от десния ръб на кораба. Това беше най-равната част на „Сълзата на Чандра“, но с твърда повърхност. На това място обикновено се провеждаха церемониалните игри и погребенията. Досега не бяхме имали смъртен случай, но двамата с Езон знаехме, че кражбата от Слънцето няма да ни се размине без жертви. Краищата на равнината бяха украсени с миниатюрни глави на Хермес, поставени върху мраморни пиедестали. Никой от екипажа не знаеше, че в началото на проекта „Слънчев крадец“ двамата с Езон бяхме поднесли дарове с вино и кръв пред бога на крадците и водач на мъртвите.

В другия край на тази неголяма равнина бяха пещерните лаборатории, където бяха настанени моите подчинени. Към тях се влизаше през оформени като могили портали, от които право надолу се спускаха стръмни коридори. Насочихме се към лабораторията на Рамоночон, която беше на най-десния хълм.

Двамата с Жълт заек се спуснахме по стъпалата и се озовахме в озарения от лунна светлина подземен свят на динамиците. Пещерата беше полуцилиндрична като хамбарите в Източна Атлантея. Вратата, през която влязохме, бе разположена на тясната й страна. Централната част на лабораторията беше съвсем пуста, макар че по пода и стените можеха да се забележат следи от огън, както в пирологичната лаборатория на Академията. Покрай едната стена имаше сгъваеми масички, шкафове с хартия, пера и мастилници. Отсрещната стена бе запречена от метални рафтове, на които бяха подредени образци от земни и небесни вещества. Рамоночон седеше до един тезгях при шкафовете, надвесен над нещо. Беше сам. Жълт заек огледа внимателно помещението, сетне ми кимна да влизам.

Рамоночон Вдигна глава, лицето му беше изопнато, покрито с бръчки. Той се изкашля и изтри буза с опакото на ръката.

— Аякс, какво правиш тук?

— Опитвам се да запазя кораба си, преди да се е разпаднал. Твоите хора и тези на Клеон са се хванали за гушите.

Той изви глава.

— И за какво?

— Заради реконструкцията на корпуса.

— О, вината е изцяло моя.

— Само това ли ще кажеш?

— Смятах, че ще мога да оставя работата на моите заместници. Но май ще е най-добре да се заема лично.

Гневът започна да навлиза в сърцето и кръвта ми. Усещах как мислите ми се изпълват с черна жлъч. И тогава го сграбчих и направих, както ме бе посъветвала Жълт заек. Съсредоточих яростта си в тембъра на гласа.

— Главен динамик Рамоночон — подех, мятайки думите като копието на Арес. — Защо не изпълнявате дълга си?

Но гневът ми не го засегна. Той реагира на обвинението ми, сякаш това беше най-обикновен въпрос.

— Заради това — отвърна и махна с ръка към масата.

Върху омазнен парцал бе положен мащабно умален модел на „Сълзата на Чандра“, издялан от лунна материя. Беше прикован към тезгяха с метални скоби, за да не започне да се върти, следвайки естественото си движение. Моделът представляваше дълга една стъпка капка и бе изработен с такива подробности, че различавах не само едри детайли като хълма и амфитеатъра, а и по-дребните като входа към моята пещера. Динамиците правят подобни модели само когато се налага да изучават уникалните двигателни характеристики на някой конкретен предмет.

Двайсетина по-малки тежести, съответстващи на баластните сфери, бяха залепени за дъното, а отгоре се рееха десет огнезлатни топчета, прикрепени към кораба със стоманени пръчки. В задния край, където възнамерявахме да монтираме слънчевата мрежа, беше издълбан жлеб. На масата имаше и широка десет пръста огнеупорна кутия. От вътрешността й се чуваше равномерен приглушен тропот. Мрежа от нишки, тънки като паяжини, се поклащаше във въздуха, теглейки едновременно в три различни посоки.

— Какво е това?

— Модел на слънчева мрежа, вариант Делта. Конструирах го според указанията на Михрадарий.

— Ще призная, че съм впечатлен. Повечето учени намират за трудни и почти необясними идеите на Михрадарий. Съмнявам се, че съществува уранолог, който би могъл да ги претвори в практиката. Аз не бих могъл. Ти как се справи?

Рамоночон не отговори. Той повдигна капака на огнеупорната кутия и извади с пинцета отвътре малка сияеща топка.

— Това — обясни — е модел на слънчев фрагмент. Представлява смесица от разреден огън, лунна материя и късче от Хермес. Изработих го съгласно твоята формула за симулиране двигателните характеристики на небесния огън. Сверих резултатите ти с информацията от доклада на сондата до Хелиос.

Взех топлометъра от масата и го задържах над сферата. Водата в стъклената тръбичка кипна точно за определеното време. Моята формула беше нестабилна, тъй като използваше земен огън и небесни вещества за симулиране на небесния огън, но ако получената смес се поставеше в огнеупорна кутия, щеше да съхрани свойствата си в продължение на няколко дни преди небесната материя да се измъкне навън. Рамоночон уви топката в мрежата, откачи модела на „Сълзата на Чандра“ и закачи мрежата за модела. Мрежата започна да се върти около кораба, прикрепена за миниатюрната макара в жлеба отзад. Истинската мрежа щеше да бъде намотана на двоен скрипец върху вагонетка, но за нуждите на модела и това беше достатъчно.

Рамоночон застана в средата на помещението, пусна модела във въздуха и изтича обратно при нас. Миниатюрната „Сълза“ летя по права линия в продължение на няколко стъпки, както би постъпил и истинският кораб, когато на естественото му кръгово движение се противопоставеше притеглянето на баластните сфери и левитиращите глобуси. Докато миниатюрният кораб пореше въздуха, псевдослънчевият фрагмент обикаляше около него в идеален кръг — веднъж, дваж, три пъти.

Но през това време мрежата, която го свързваше с кораба, започна лекичко да изостава и нишките й се заизвиваха в пламъка. Огнената топка подхвана своята четвърта обиколка, но се заплете в мрежата и дръпна рязко кораба като огромен кит, повлякъл със себе си рибарското корабче, което го е уловило. Моделът започна да вибрира, докато фрагментът се стрелкаше в различни посоки. В жлеба се образува цепнатина. Дънните тежести се откачиха. Бликна фонтан от сребрист лунен прах, чу се шум на строшен камък и фрагментът се откъсна, отнасяйки със себе си мрежата и задницата на „Сълзата“.

Останалата част на кораба, освободена от необходимостта да поддържа права линия, се изви нагоре и се разби в тавана под акомпанимента на питагоровите акорди за Селена. Запуших уши, за да намаля този пронизителен писък.

Лунен прах се сипеше кротко в лабораторията, подреждайки се в кръгове на пода.

— Вече три пъти провеждах този опит — обясни Рамоночон, опитвайки безуспешно да прикрие тревогата в гласа си. — Първия път корабът обиколи стаята в хаотична спирала, втория път се разби на пода, резултатът от третия беше същият като този, който видяхте току-що. Заключението е неизбежно. Михрадарий използва погрешна мрежа.

Кимнах замислено и поисках да ме запознае с неговите изчисления. Рамоночон ми показа уранологичните формули на Михрадарий и какво е направил с тях, за да определи динамичните характеристики на модела. Моят главен динамик не разбираше особено от уранология, но беше използвал чуждите изчисления като първоначален тласък, въз основа на който бе определил динамичните сили, на които ще бъде подложен корабът.

Прибрах се в моята пещера и прекарах три часа над разработките на приятеля ми. Изводите, макар и неубедителни, бяха доста тревожни. Имаше толкова много места, на които Рамоночон би могъл да интерпретира неправилно изчисленията на Михрадарий, че се изкуших да отхвърля незабавно опасенията му. Освен това не бях забравил за странното му поведение след края на нашата ваканция. Може би нещо му се беше случило… Но какво щеше да стане, ако се окажеше прав?

Върнах се в лабораторията на динамиците и открих Рамоночон, седнал със скръстени нозе на пода. Когато влязох, той вдигна глава.

— Е?

Въздъхна.

— Един от двама ви греши. Но не зная кой.

— Не бих казал, че ти завиждам за положението, в което се намираш. — На устните му трепна усмивка, отговор на моята.

— Погрижи се за реконструкцията — посъветвах го аз. — Ще поговоря с Михрадарий за разрешаването на тази дилема.

Двамата с Жълт заек напуснахме лабораторията и се отправихме покрай могилите към светилището на уранолозите.

— Не вярвам на главния динамик Рамоночон — заяви неочаквано Жълт заек.

— Защото е индиец, предполагам — рекох, обиден от очевидното й предубеждение.

— Не това е причината.

— Кое тогава?

— Защото ти, който си негов приятел, започваш да се съмняваш в него.

Обърнах се и я погледнах.

— И какво те засяга това, капитане?

— Мой дълг е да те охранявам — отвърна тя и докосна дръжката на меча. — От приятели и неприятели.

Сдържах надигащия се гняв.

— И това ти дава право да предугаждаш мислите ми?

— Не — отвърна тя. — Атина ме помоли да наблюдавам лицето ти, докато изучаваше работата на Рамоночон. Изражението ти бе на приятелска загриженост, примесена с недоверие.

В този момент стигнахме входа за лабораторията на Михрадарий и разговорът бе прекъснат за известно време.

Лабораторията на моя главен уранолог е в центъра на селището на учените. Тя представлява куб със стени, високи три метра, заровен дълбоко в корпуса на кораба. Далеч по-малко работно пространство от това на Рамоночон, но Михрадарий беше теоретик, в неговото подземно леговище нямаше опасност от сблъсъци на миниатюрни модели.

Липсата на риск в работата създаваше възможност за по-луксозна мебелировка. Стените му бяха украсени с фрески, посветени на две исторически събития, които всички елинизирани перси дълбоко почитат. Богато украсените фигури пресъздаваха края на Персийската война и момента, когато Ксеркс предава западната трета на Персия под управлението на Атина и Спарта. На това знаменателно събитие бе посветена само една от трите стени, другите отдаваха почит на завладяването на останалата част от Персия от войските на Александър и пленяването на император Дарий. Последната сцена бе изваяна върху лунна скала и оцветена с ярки, прозрачни бои, които придаваха свръхестествено сияние на великия триумф.

Един от асистентите на Михрадарий ни посрещна, докато слизахме, и ни отведе при него. Моят гениален заместник бе надвесен над страници с формули за натиск и баланс при работа с хермески и афродитски вещества, толкова сложни, че щяха да са ми нужни дни, за да вникна в тях.

Той вдигна глава, докато се приближавахме.

— Аякс? — Погледът му се премести към капитан Жълт заек. — Не е ли опасно командирът да излиза навън?

— Опасно е — потвърди тя. — Но е необходимо.

— Рамоночон има проблеми с конструираната от теб мрежа — рекох.

Той присви очи и в тях блеснаха пламъчета.

— Какви проблеми?

Обрисувах му демонстрацията на Рамоночон.

Михрадарий се намръщи и погледът му се замъгли, както ставаше, когато потъваше дълбоко в мисли. Чаках търпеливо.

— Конструкцията на мрежата е безупречна — заяви той накрая. — Рамоночон трябва да е допуснал грешка.

— Един от вас греши — съгласих се. — Но как да избирам между най-опитния динамик и най-надарения уранолог в цяла Симахия?

— Да, наистина имаш сериозен проблем — съгласи се той мрачно.

— Бихме могли двамата да прегледаме твоите изчисления.

— Командире, без да те обиждам, познанията ти по уранология са твърде специализирани, за да се справиш с подобна задача. Знаеш достатъчно много за небесния огън и прекалено малко за твърдите небесни вещества.

— Имаш ли по-добра идея?

Михрадарий поглади замислено брада и втренчи поглед в мен. Долавях почти осезаемо как работи мозъкът му, преглеждайки всички възможности в търсене на тази, която ще ме задоволи. Миг по-късно той плесна с ръце и се ухили.

— Измислих. Ще подготвя демонстрация, като използвам „Сълзата на Чандра“.

— Няма да излагаш кораба ми на опасност!

— Не се безпокой, командире — рече той и вдигна утешаващо ръка. — Ще направя мрежа с една четвърт от размерите на Делта. Ако Рамоночон е прав, мрежа с подобна големина ще създаде известни проблеми на полета, но нищо, с което Клеон да не може да се справи. Но ако изчисленията ми са верни, не би трябвало да срещнем каквито и да било затруднения.

По онова време идеята ми се стори добра. В края на краищата, реших аз, един такъв експеримент ще докаже недвусмислено истината и ще сложи край на всички съмнения в мен и моя екипаж.

— Колко време ще ти е нужно, за да подготвиш демонстрацията?

Той затропа възбудено с пръсти.

— Три седмици, ако искаш да бъда внимателен.

— Пределно внимателен — рекох аз и напуснах пещерата.

 

 

Четири дена по-късно най-сетне се отървах за няколко часа от постоянната опека и присъствие на капитан Жълт заек, когато дойде време за ежемесечната среща на „Нови орфически мистерии“. Бях поканен да постъпя в тази група още преди двайсетина години, малко след като славата за първи път спря поглед върху мен и участието ми носеше спокойствие и увереност през тежките моменти в последвалия период. Сред тристате войници и учени на „Сълзата на Чандра“ имаше само осем новоорфици, между които освен мен бяха Езон и Клеон.

Жълт заек остана да ме чака отвън, докато ние осмината се спуснахме със запалени факли по боядисания в черно тунел с множество странични галерии, използвани от различните привърженици на мистериозни култове. В тази изящно издълбана изкуствена пещера не беше необходимо кой знае какво въображение, за да повярваш, че се намираш дълбоко в недрата на Гея, а не летиш на петстотин мили над нея.

Мистерията започва с това, че всеки от членовете си избира персонаж от легендата за Орфей. Този път аз носех маската на Хадес. Федра играеше Персефона. Езон имаше неблагодарната задача да претвори Цербер, а Клеон бе облякъл мантията на Орфей. Беше прекалено припрян и развълнуван за подобна роля, но можеше да свири на лира, което придаваше известна правдоподобност на иначе несръчното му изпълнение.

Постановката следва почти дословно мита за божествения музикант. Жената на Орфей, Евридика, умира и героят музикант отива при Хадес, за да я спаси. Неговата музика очарова Хадес и богът на мъртвите обещава да върне на Орфей жена му, ако изпълни едно условие. В нашата мистерия това условие и краят на историята са различни от официалната версия. Посвещаването в мистерията изисква от всекиго да се закълне, че никога няма да разкрие тази версия на историята. Това, че впоследствие пристъпих клетвата си, трябва да бъде взето предвид от моите съдници. Но ще стигна до този момент, когато му дойде времето.

След церемонията свалихме маските и тогите и седнахме в озарената от факли галерия, за да пийнем и да си побъбрим. Много важни политически решения в градовете на Симахията се вземат по време на подобни срещи, но на „Сълзата на Чандра“ ние сме малцинство и затова използваме тази възможност да се отпуснем в приятна компания.

Приел ролята на Орфей, Клеон имаше задължението да налива и разрежда виното, тъй като в пещерата на мистерията не се допускаха роби.

Двамата с Езон се настанихме на една кушетка, за да можем да поговорим.

— Искам да те попитам нещо за капитан Жълт заек — рекох.

Той сръбна от виното в купата и повдигна рамене.

— Какво те интересува?

— Защо един спартански офицер служи като телохранител? — подех, давайки най-сетне гласен израз на въпроса, който ме измъчваше от седмици. Не бях посмял да го задам в присъствието на капитан Жълт заек, защото се страхувах, че ще нараня чувствата й. Все още не знаех, че нищо не може да оскърби един истински спартанец.

Езон оглежда лицето ми в продължение на няколко минути. Имаше онзи израз на сериозна съсредоточеност, характерен за всеки потънал в дълбок размисъл спартански възпитаник. Веднъж го попитах на шега дали във военната школа имат курс по мръщене. В отговор той се поинтересува дали в Академията ни четат лекции по сарказъм.

— Запознах се с Жълт заек преди пет години на Олимпийските игри — обясни той. — Тя получи лавров венец по панкратион.

Едва не разлях виното си от изненада. Не бях голям привърженик на Олимпиадата. Постоянните натяквания на баща ми бяха, погубили и малкия интерес, който изпитвах към атлетиката. Но знаех какво е панкратион — бой с голи ръце, без правила. Участниците могат да използват всякакви стилове, техники и хватки, които познават. Смъртните случаи не бяха рядкост по време на състезания. Спомних си смътно вълнението около факта, че преди известно време състезанието — за първи път от векове насам — бе спечелено от жена. След като я бях видял да се бие, вече не се съмнявах, че победителката е капитан Жълт заек, но това не отговаряше на въпроса ми.

— Но защо трябваше да бъде назначена за мой телохранител?

— В заповедта да ти осигуря закрила се казваше, че мога да избера когото пожелая. Посочих най-добрия.

— Баща ми никога не би приел толкова унизително назначение.

Езон се загледа продължително в трепкащите пламъци.

— Аякс, името на баща ти е вписано в почетния списък на спартанците. Всички членове на генералния щаб са се обръщали към него за съвет. Той беше велик воин и даровит управник…

— Но? — подканих го аз, усещайки, че изречението не е завършено.

— Но той притежава само половината от спартанския дух. Капитан Жълт заек притежава целия.

— Не те разбирам.

— Съжалявам — рече той. — Но не мога да ти го обясня по-добре от това.

Клеон ми поднесе нова купа с вино, което изпих мълчаливо, докато чаках боговете да ми разяснят думите на Езон. Но този път нито едно божество не ми се притече на помощ.

— Благодаря ти, че поне опита — рекох на Езон.

Моят съкомандир ми се усмихна.

— Да имаш други въпроси?

— Да. Защо архонтите са ти предоставили подобна свобода на избора?

— Не зная — рече той. — Но от генералния щаб ми намекнаха, че архонтите смятат Прометеевия проект за жизненоважен за съдбата на Симахията.

— Това е безумие. „Слънчев крадец“ и „Човекотворец“ могат да подпомогнат в много аспекти войната, стига да бъдат завършени успешно, но има твърде много „ако“, а що се отнася до „Оракул“, този проект е чиста загуба на време.

Той кимна и отпи от виното.

— И аз чух същото, Аякс. Не съм твърдял, че го вярвам.

Засмях се на суховатия му спартански хумор и му подадох поднос със смокини.

— Дали Анаксамандър успя да проследи откъде се е взел онзи командос?

Лицето на Езон помрачня и той махна с ръка, че не желае плодове.

— Не, поне засега. Но взех да се питам не се ли нуждаем от нов началник на охраната.

— Има ли някаква друга причина да задържим този?

— Да — отвърна Езон, изучавайки отражението си в купата. — Анаксамандър познава този кораб и екипажа. На новия началник ще са му нужни месеци, за да научи каквото е нужно. Обявих капитан Жълт заек за негов старши командир и освен това следя изкъсо действията му. Дано това бъде достатъчно.

— Известно ли ти е, че се е месил в научната дейност?

— Не и това — призна Езон.

Разказах му за срещата на Федра с Анаксамандър.

— Ще го попитам — обеща той и аз почувствах, че спартанското недоволство ще се стовари с цялата си мощ върху плещите на началника на охраната.

— Благодаря ти — рекох и се облегнах назад, за да се насладя на даровете на Дионис.

Два часа по-късно пожелах лека нощ на всички и поех внимателно нагоре по тъмния коридор. Бях попрекалил с виното и медовината.

Капитан Жълт заек ме чакаше отвън. Спънах се, тя ме улови за ръката и ме задържа. Въпреки силата й докосването й беше леко като перце. Облегнах се на нея и едва не подскочих — кожата й бе студена като лед. Беше стояла отвън, на хладния вятър, докато аз се бях наслаждавал на виното в топлата пещера. Ядосах се на себе си, задето се отнасях с нея като с досаден натрапник. Тъкмо поех дъх да й се извиня, когато чух характерния звук от стрелба на тежкокалибрен вакуумет.

— Залегни! — извика тя и ме събори на гладката лунна скала. Остана права над мен, с вакуумет в дясната ръка и меч в лявата.

Огромна сянка с форма на прилеп закри звездите откъм десния борд — височинно бойно хвърчило, което се носеше право към нас. Оръдията на десния борд изстреляха гъст залп от тетраедри право към корпуса на прилепа. Той се люшна във въздуха миг преди да се разбие на земята.

Още две хвърчила пикираха надолу и профучаха край оръдията, преди да успеят да се прицелят отново. Тези бяха с едночленен екипаж и доколкото ми беше известно, нито можеха да се издигат толкова високо в разредения въздух, нито да летят с такава бързина. Носейки се ниско над сияещата повърхност, те наближиха пещерата на мистерията, но после вероятно ме забелязаха, защото извиха рязко и се стрелнаха към мястото, където лежах.

Жълт заек удари с дръжката на меча основата на вакуумета, изстрелвайки облак тетраедри през разредения въздух на тръбата. Коприненото крило на едното хвърчило се накъса на парцали. Пилотът дръпна към себе си руля, за да избегне сблъсъка, но бе посрещнат от втори залп от оръжието на Жълт заек. Натрошеното му тяло окъпа сребристата повърхност на кораба в кръв.

От казармите наизлизаха войниците на Езон, също въоръжени с вакуумети, и откриха огън по второто хвърчило, но не бяха достатъчно бързи. Коприненият прилеп прелетя над мен и пилотът му скочи, оставяйки хвърчилото да се разбие в скалите. Мъжът летеше право към Жълт заек. Тя извърна меч напред, за да го посрещне и пилотът се наниза на острието, но точно преди духът да напусне тялото му, се прицели с някакъв метален уред в мен. За миг бях заслепен от сребристо и златисто сияние. След това предметът се изтърколи от пръстите му и пилотът се присъедини към своите предци.

Кръвта му капеше върху мен от меча на Жълт заек. Вълна на погнуса се надигна откъм стомаха ми. Но не от кръвта ми се гадеше, нито от виното. Главата ми кипеше, сякаш от внезапна треска. Краката ми бяха като трошливи камъни, не ги чувствах, нито можех да ги помръдна. Усетих надигаща се в гърлото ми жлъчка и повърнах върху моя сияещ кораб.

Опитах се да кажа нещо на Жълт заек, но не можех да промълвя и дума. Тя посегна към мен, опитах да я уловя за ръката, но нощта и хаосът първи ме уловиха в обятията си.