Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (14)

ξ

За успокоение на нашите души и тела, следващите няколко седмици бяхме съсредоточени изцяло върху работата по кораба. За това време войниците завършиха конструкцията на крилата и ги облицоваха с платненото покритие. Работата не спореше както преди, донякъде и защото хранителните таблетки не бяха толкова добри, колкото старите. Нуждаехме се отчаяно от храна и сън и се измъчвахме от непрестанни болки в изморените си мускули. Войниците не се оплакваха, но виждах терзанието по лицата им, когато се прибираха на кораба след дългите часове, прекарани върху крилата. Езон работеше редом с тях и тримата войници черпеха упование в близостта му. Всеки път, когато се покатерваше върху нестабилната конструкция от метални пръти и плат и поемаше срещу ветровете, пращани от Арес, виждах как сърцата им се изпълват с храброст и те тръгваха уверено след него, за да продължат работата си над бездната.

Докато войниците работеха над крилата, аз бях приел ролята на кочияш, занимавах се с поводите за коня, който щеше да ни тегли, и се опитвах да се науча да управлявам този небесен и непокорен жребец. Без да бъда нескромен, мога смело да заявя, че съм отличен уранолог, мога да изчисля с точност до сантиметри позицията на всяка планета във всеки един момент и да определя курса от Земята до Неподвижните звезди, но ръцете ми не притежават кой знае какъв опит в небесната навигация. Единственият период, през който съм управлявал небесен кораб, е когато бях пратен на Хермес. Имах опит в управлението на съдове от среден клас, използвани за ежедневни орбитални дейности. Тези кораби са най-лесни за управление, не са диви и необуздани като лунните шейни, нито бавни и неповратливи като „Сълзата на Чандра“. Беше истинско удоволствие да се работи на тях, дърпаш тук, теглиш там и те се подчиняват на всяко твое движение. Ала този лесен и безгрижен полет не можеше да се сравни с управлението на един съвсем нов, неподлаган на изпитания съд, който дори ние, неговите конструктори, почти не познавахме.

За да компенсирам липсата на опит, постарах се да опростя максимално кормилната система и непрестанно се молех Дедал и призракът на Клеон да ми помогнат, когато дойде време да пилотирам кораба из небесните плитчини.

Кормилната система, на която в края на краищата се спрях, се състоеше от четири повода — сребърни насочващи жици, оплетени с нишките на слънчевата мрежа. Жиците преминаваха по цялата дължина на мрежата, едната по меридиана на десния борд, втората на левия, трета по горния край на мрежата и четвърта по долния. По дължината на всяка от нишките бяха закачени огнезлатни топки като микроскопични капчици вода върху паяжина. При изтегляне на всяка от жиците, тези малки сфери се доближаваха до мрежата, обгръщайки съответната й част с разреден въздух, което я караше да се придвижва в тази посока заедно с уловения в нея слънчев фрагмент — като кон, следващ направлението на поводите и теглещ след себе си колесницата, която щеше да е моят кораб.

Седмица след като започнах работа по поводите, Рамоночон ми донесе кълбо от сребърни нишки, сияещи с блясъка на Селена.

— Какво е това? — попитах, усещайки как кълбото леко се движи върху дланта ми.

— Успях да извлека малко пречистена лунна материя и изковах от нея тази жица. За разлика от твоите поводи тази практически не може да се скъса. Трябва да я прекараш през центъра, навита на спирала. Когато я дръпнеш, тя ще свие мрежата и ще притегли слънчевия фрагмент към кораба. Нещо като аварийна спирачка, в случай че се наложи. Но не прибягвай твърде често до този метод — корабът може да не издържи напрежението.

— Благодаря ти, главен динамик.

Рамоночон се поклони и излезе, а аз се върнах към прекъснатата работа.

Нуждаех се от закрито място, откъдето да управлявам кораба, затова войниците ми построиха кабина от един от големите сандъци. Изтеглиха го с въжета от складовата пещера, подпряха го на хълмчето на една от лабораториите и го привързаха за земята със стоманени въжета и куки. След това пробиха врата откъм десния борд и изрязаха прозорче отпред, откъдето можех да наблюдавам неподвижно заклинената вагонетка, слънчевата мрежа и моя огнен кон. Четирите сребърни жици и тази от селен бяха прокарани през прозорчето на кабината и завързани за конопени въжета, които се спускаха от макари на тавана. Залепих картата на сферите и епициклите на стената на кабината, а за пилотско кресло използвах няколко навити на руло килима. Не беше като навигационната кула на Клеон, но щеше да свърши работа.

Докато се занимавах с това, Фан приготви уредите за управление, които щяха да са му нужни за неговата част от пилотирането. Всеки ден той излизаше на обиколка из кораба и забиваше сребърни и златни нитове на различни места — седем по върховете на хълмовете, над двайсет на всяко от крилата и по един в цепнатините между опашката и борда. Когато приключи с това, изнамери отнякъде варел с червена боя и прокара линии с голяма калиграфска четка между някои от нитовете. На три пъти той извършва някакви странни процедури с малка златиста мрежа, която караше линиите да се местят сами и да се подреждат в нови фигури. Погледната отгоре, дългата червена линия описваше изящна дъга от крилата към опашката и върха и после обратно. След третия подобен опит Фан обяви, че е готов.

— Какво всъщност направи? — попитах.

— Лекувах тялото на кораба — отвърна той. — Сега би трябвало да издържи на изпитанията по време на полета.

Като чу това, Рамоночон изрови отнякъде наръч инструменти на динамиците и почуквайки земята на различни места с кухо чукче, определи здравината на „Сълзата на Чандра“.

— Вярно е, че много от цепнатините са изчезнали — докладва той, щом привърши проучването. — Не зная как, но Фан е накарал селеновото вещество да се заздрави, сякаш е тъкан на живо същество.

— В това няма никаква логика — оплаках се аз.

— Напротив, има — възрази Рамоночон. — Напълно съвпада с идеите на дао.

— Да не искаш да кажеш, че вече разбираш от даоистка наука?

— Не — призна Рамоночон. — Мога да я приема само като забравя това, на което са ме учили. Когато мисля за селен или за динамичните форми на кораба, виждам само каменен къс, издялан в подходяща форма. Но ако прибягна до дисциплината на ума, научена от чан, и дишам дълбоко чистия въздух, който прояснява мислите ми, склонен съм да си представя кораба като ранена твар и да се опитам да го лекувам.

— Интересно — рекох. — Кажи ми, ако и други неща, които върши Фан, започнат да ти се изясняват.

— Дадено, Аякс — отвърна Рамоночон.

Междувременно Фан накара войниците да донесат от тайната пещера в лабораторията на Михрадарий два дълги по няколко стъпки бамбукови снопа, усукани със златна жица и обковани от едната страна със стотина сребърни нитове. По указания на стария учен войниците завързаха тези снопове за Кърмовата част на „Сълзата на Чандра“, която сега се бе превърнала в нос на неназования ни нов кораб. Разположиха ги на равни разстояния от срединната линия на кораба, с нитове, обърнати към слънчевата мрежа. Фан изрисува още червени линии по повърхността на кораба, свързващи сноповете с кабината, която бе оборудвал в подножието на един хълм на четвърт миля от моята.

— Какви са тези бамбукови снопове? — попитах.

— Чи-усилватели — обясни той. — Използвах ги, за да придам ускорение на необузданите движения на фрагмента, когато го улови за първи път. Разчитах на тях за пълното разрушаване на кораба, но според мен тъкмо те ни отведоха чак при Арес върху един дълъг чи-поток.

— Как успяхте да ги вмъкнете на кораба?

— Със суровините, които поиска Михрадарий, преди някой на „Сълзата на Чандра“ да разбере за назряващата опасност. След това лично аз ги сглобих.

— Но защо накара да донесат тези оръжия тук?

— Това не са оръжия — възрази той. — Те само усилват избрани чи-потоци. С тяхна помощ ще насочвам слънчевия фрагмент от една планета към друга. Освен това през останалото време ще ги използвам, за да забавям скоростта и да можем да се движим по повърхността на кораба.

— Привърши ли с подготовката? — попитах.

— Да — отвърна Фан. — Можем да потеглим веднага щом кажеш.

— Но първо ще се помолим.

Събрах екипажа на игрището, близо до шляпащото ляво крило на нашата птица. Бях насрочил церемонията за часа, когато Хелиос, Арес и слънчевият фрагмент са под кила ни, така че да сме озарени само от звездна светлина.

Облякъл ритуални одежди, аз се изправих под трепкащата светлина, уловил с две ръце медна купа с неразредено вино.

— Времето за подготовка приключи — подех. — Когато след четири часа изгрее Арес, ще паднем на колене пред боговете и ще се опитаме да избягаме от тази небесна клопка. — Спрях да си поема дъх и вдигнах купата пред мен. — Зевсе, небесни господарю, благослови начинанието ни. — Излях малко от виното върху сребърния кораб. В сърцето ми отекна далечна гръмотевица. — Хера, царице на небесата, благослови начинанието ни. — Още вино се посипа на земята и богинята се спусна на раменете на Жълт заек. — Атина, насочвай мислите ни. Хермес, дай сила на ръцете ни. Хелиос и Селена, простете кражбата ни. Арес, позволи ни да избягаме надалеч от твоето леговище. — При всяко име на бог аз разливах по малко от виното и усещах божественото им докосване. Събралите се божества изпълваха сърцето ми със сила. Звездите засияха по-ярко и над главата ми пурпурната сфера на Зевс се завъртя във величествена орбита около Земята.

— Знаците са благоприятни — обявих и положих празната купа. — Фан Ксу Тце — обърнах се към стареца. — Желаеш ли да изпълниш някаква церемония?

— Не, Аякс — отвърна той. — Не зная ритуал, който да е подходящ за този момент и за това място.

Атина ме докосна и прошепна нежно в ухото ми.

— Добре тогава — отвърнах. — В такъв случай нека е твоя честта да назовеш този кораб.

Фан описа бавен кръг, оглеждайки крилата на нощната птица и огнената й глава, тялото от лунна материя и слънчева воля, всичко това, с което предстоеше да полетим към живота или смъртта.

Той вдигна ръце и копринената му роба засия на лунна светлина.

— Наричам този кораб „Порицанието на Феникса“.

После сведе глава и се отдалечи бавно към своята кабина.

— Странно име — промърмори Жълт заек. — Питам се защо ли се спря на него?

— Едва ли изборът е само негов — отвърнах. — По-скоро е бил подсказан от някой призрак.

Дойде време да се разделим и всеки да се отдаде на своите мисли. Двамата с Жълт заек се качихме на хълма и известно време разговаряхме. Това, което се случи между нас тогава, беше между мъж и жена, затова ще го запазя в тайна.

Когато Арес се показа над борда на нашия нов кораб, следван от слънчевия фрагмент, ние с Жълт заек се разделихме. Аз отидох в новата си навигационна кабина, а тя се спусна при екипажа в затвора, най-безопасното място по време на полет. В началото възрази на предложението ми да остана сам, но аз й посочих, че вече не съществува никаква опасност освен тази от предстоящото изпитание, а в нея едва ли би могла да ми бъде полезна.

Влязох в кабината, облегнах се на дървената стена и се привързах с ремъци за пода. Краищата на петте конопени въжета се поклащаха пред лицето ми, като това за спешни случаи, изработено с подаръка от Рамоночон, беше точно в средата.

Изчаквах Арес да се върне и да притегли „Порицанието на Феникс“ към вътрешния край на сферата на бога на войната, за да не се налага да търсим път между сложните орбити на неговите епицикли.

Червеното сияние на Арес се стопи, когато той се скри зад борда, но малко след това се появи от другата страна и ни задърпа след себе си. Улових по-здраво краищата на кормилните жици и затаих дъх. Разсеяна слънчева светлина озаряваше многобройните аресови епицикли. Една по една препречващите пътя ни сфери се отдръпваха точно според изчисленията ми и накрая останаха само две невидими тела — едно от тях беше това, което теглеше слънчевата мрежа. Изтеглих въжето на горната жица. През прозорчето видях златисто сияние по този край на мрежата и прояснилото се около него небе. Въздухът се разреждаше под формата на дъга, теглейки мрежата в тази посока, и тогава фрагментът изведнъж се раздвижи. Като освободен от пранги състезателен кон той се отърси от притеглянето на пленилия го епицикъл. Фрагментът направи опит да заподскача из небето, както стана преди, но този път поводите го удържаха, а разреденият въздух насочваше мрежата по права линия, в която полетя и огнената топка.

Корабът се заклатушка и бавно описа завой, следвайки набиращия скорост фрагмент. В началото движенията му бяха толкова резки, че в мен отново се надигнаха опасения. По някое време дори ми се зави свят.

Фрагментът хлътна надолу, теглейки ни към Арес. Дръпнах повода и в този момент се чу рязък звук. Въжето, което направляваше жицата на десния борд, увисна свободно в ръката ми. Сграбчих самата жица и усетих как се впива в дланта ми — върху ръкава ми се появи капка кръв, която бързо се разширяваше.

Но аз не пусках жицата, продължавах да я дърпам и покрай мрежата изгряха още златисти топки, теглейки ни надясно, докато най-сетне се завъртяхме срещу острия ръб на голямата кристална сфера. Изброих пет удара на сърцето си и в този момент долових зад себе си тихо бръмчене — Фан бе задействал своите чи-усилватели тъкмо навреме. Слънчевият фрагмент се понесе плавно надясно и ние описахме грациозен завой, отдалечавайки се от ръба на кристалната сфера и от Арес и поемайки на път към Слънцето.

Пуснах кормилната жица. Златистото сияние покрай мрежата изчезна, но слънчевият фрагмент продължаваше да се носи надолу, докато по някое време — като кон, който се е уморил да тича и иска да си отдъхне и да попасе — той се отби от следвания курс и навлезе в далечна орбита около Земята, но вече на няколкостотин мили от сферата на бога на войната.

Изгубих половин час, за да се отвържа от ремъците, най-вече защото можех да действам само с една ръка, след това излязох върху поклащащата се повърхност на „Порицанието“ и се отправих към другата навигационна кабина. Фан вече беше навън и се озърташе с доволна усмивка.

Щом ме видя, той ми се поклони дълбоко и аз му отвърнах по същия начин.

 

 

Кръжахме в тази орбита два дена, а през това време заедно с Рамоночон и Фан проверявах състоянието на кораба след първия опит за ускорение. Като се изключат някои дребни поражения по дясното крило и новото, по-здраво въже за жицата, „Порицанието на Феникс“ бе излязъл почти невредим от своя пробен полет.

Приключихме с ремонтните дейности и почакахме, докато естественото движение на кораба ни върна при невидимите течения, свързващи Арес със Слънцето. В мислите ми следващата част от полета щеше да е истинската проверка за това дали ще можем да се върнем на Земята. Никой от двама ни с Фан нямаше представа с каква скорост летим. Той знаеше точната бързина на бойните хвърчила, а аз познавах силата, с която ни теглят Слънцето и Луната, в случай че не бъде прилагана друга сила, но нямахме ни най-малка идея как да съчетаем знанията си, за да изчислим скоростта на „Порицанието на Феникса“. Налагаше се да експериментираме.

Веднага щом се озовахме под Арес двамата с Фан заехме места в навигационните си кабини и наредихме на останалите членове на екипажа да си сложат ремъци. Дръпнах въжетата и уловеният в мрежата слънчев фрагмент се гмурна като делфин в чи-потока. Усилвателите подхванаха познатия ми брум, от който по гърба ми незнайно защо пробягваха тръпки, и ние започнахме да падаме към слънцето, теглени в невидимото течение сред океан от въздух — летяхме право към огъня долу.

Ускорението ме притисна в дървената стена. Ремъците се впиха болезнено в ръцете и краката ми, но аз не им обръщах внимание. Бях запленен от радостта, която вдъхваше бързият полет, и вече разбирах възбудата на Клеон. Усетих как духът на навигатора се пробужда в моето развеселено сърце, попивайки от възторга като кръв по време на жертвоприношение и връщайки Клеон обратно в света на живите.

Някаква божествена хармония зазвуча в главата ми — музиката, която Вселената изпълнява пред душите на Питагоровите последователи. Сред тази ода на планетите долових, не — видях, чи-потока, който придаваше ускорение на нашия кораб. Песента беше дует, изпълняван в строфи и антистрофи от Арес и Хелиос. И през душата ми, през моето гърло заедно с тях пееше Клеон, извисявайки нешлифования си глас, за да приглася на музиката, изпълнявана върху лирата на съществуванието.

А после без предупреждение, дори без епилог песента секна и Клеон ме напусна. Огнената топка бе излязла от предначертания курс между планетите и ехото на песента бързо заглъхна в далечината.

Замаян от звуците, които бях чул, аз излязох, препъвайки се, от кабината и погледнах небето около нас. Арес беше малка червена топка, увиснала високо горе и вдясно, Хелиос — голяма златиста монета отдолу. Макар тези две тела отново да бяха само мъртви късове материя, аз продължавах да чувам гласовете им.

Фан застана до мен и погледна към сферите. Беше втренчил очи в тях така, сякаш никога досега не ги беше виждал.

— Фан Ксу Тце — обърнах се към него. — Вашето чи притежава ли музикална хармония?

— Да — отвърна той. — И всяка планета е отделна нота.

Кимнах.

В сърцето ми Атина вдигна за поздрав егида, докато от очите на Фан надзърна непознато божество, от което лицето му придоби спокойния и всезнаещ поглед на мъдрец.

 

 

През следващата седмица ние успяхме да се гмурнем още четири пъти в чи-потока и достигнахме орбита от десет хиляди мили около слънцето. Само още един скок и щяхме да сме в околностите на Хелиос и на ръка разстояние от обитаемите сфери. Реших, че е време да си дадем няколкодневна почивка и да проясним мислите си, преди да опитаме да преминем през сферата, която едва не бе разрушила „Сълзата на Чандра“.

На втория ден от отдиха в пещерата, която обитавах заедно с Жълт заек, ни посети войникът Ксенофан. Аз си почивах от изнурителния ден, а тя тъкмо си беше напълнила лулата.

Ксенофан отдаде чест на прага.

— Командир Аякс, командир Езон моли да го навестите, заедно с капитан Жълт заек.

— Къде иска да се срещнем? — попитах.

— В лабораторията на механиците, господарю. Там е заедно с главен динамик Рамоночон.

— Предай на командир Езон, че ще бъдем там след минутка.

Ксенофан козирува и излезе.

— Имаш ли някаква представа за какво става въпрос? — попитах Жълт заек.

— Само идеи.

— Например?

— Предпочитам да ги чуеш от Езон — рече тя, стана, нахлузи ризницата и ми подаде официалната тога. След няколко минути се спуснахме по стълбището към старата лаборатория на Рамоночон. Езон и Рамоночон седяха на пода в средата на помещението, под мастиленото петно. Езон бе облякъл бронзовата си ризница и дори носеше шлема с конска опашка, а доспехите му бяха лъснати до блясък. Беше приседнал със скръстени крака, положил прибрания в ножницата меч върху коленете си и очакваше да се присъединим към тях.

Той наля от една малка кана вино в купата пред себе си и го разреди с вода. Подаде ми я, аз отпих и зачаках да заговори.

— Командире — поде Езон. — Сега, когато оцеляването ни изглежда почти възможно, бих искал да те попитам дали си се замислял за това, което ще трябва да направим, когато се върнем на Земята?

— Какво по-точно имаш пред вид?

— Дали да освободим слънчевия фрагмент, когато наближим Селена — обясни той, — или да се опитаме да изпълним първоначалната мисия и да го хвърлим над Хангксу? Второто ми се струва далеч по-трудно, тъй като нито ще се появим в уговореното време, нито ще разполагаме с достатъчно въоръжение, щом достигнем сърцето на Поднебесното царство.

Лицето на Рамоночон побледня от ужас.

— Затова ли ни повика? — попита слисано. — Но как е възможно… — Той въздъхна, за да се успокои, и се обърна към мен. — Командире, нямаше да помогна за възстановяването на този кораб, ако знаех, че ще го използвате като оръжие. Сигурен съм, че и Фан е на същото мнение.

— Още не съм казал, че ще го използвам за това — отвърнах.

Езон вдигна глава и ме погледна изненадано. Жълт заек обаче не изглеждаше никак учудена от изявлението ми.

— Аяксе, ти върна победата в ръцете ни — рече Езон. — Сега остава да решим как най-добре да я постигнем.

— Нищо подобно не съм направил — възразих.

— Но ти…

— Боговете вероятно биха оправдали постъпката ни, ако откраднем късче от слънцето в името на човешкото оцеляване — обясних. — Но думите, които Хелиос отправи към мен, бяха недвусмислени. Огънят не бива да се използва във войните на простосмъртните.

— Хелиос е разговарял с теб?

Кимнах.

— В такъв случай какво ще направим, командире? — попита Езон, чиято спартанска душа не би си и помислила да противоречи на боговете.

— Не зная — отвърнах. — Имам няколко повели и задължения, които са в противоречие. Към боговете, към Симахията, към Рамоночон и Фан.

— Към Фан? — повтори Езон. — Какви задължения можеш да имаш към Фан?

— Дължим му живота си — припомних му аз. — Без неговата помощ нямаше да се справим.

— Без неговата намеса „Сълзата на Чандра“ нямаше да пострада! — възрази Езон. — Нищо не дължим на този саботьор.

— Не съм съгласен. Вината за разрушаването на кораба лежи върху предателя Михрадарий. Споделя я Анаксамандър заради глупостта си. Фан само изпълняваше дълга си.

— Аяксе — намеси се с тих глас Жълт заек. — Не можеш да спасиш Фан. Ако го предадем на Симахията, ще го екзекутират за шпионаж. Ако го върнем на Поднебесното царство, очаква го същата участ заради провала на мисията.

— Но ако е така, защо ни помогна? — попита Езон. — Защо не прие смъртта, когато му беше предложена?

— Заради промяната, която би могла да настъпи — обади се Фан. Стоеше на горната стълба и оглеждаше разрушената лаборатория на Рамоночон. — Когато се преобърнат небето и земята, винаги съществува надежда, че може да се случи нещо непредвидено.

Погледнахме го, изненадани от появата му — с изключение на Жълт заек.

— Чу ли го, че идва? — попитах я аз и тя кимна.

Фан се спусна и застана до Рамоночон. Той коленичи бавно, седна и подпря брадичката си с ръка.

— Нима смееш да се уповаваш на Фортуна? — попита Езон. — Тя е най-непостоянна от всички богове.

— Не на Фортуна в смисъла, който ти влагаш — отвърна Фан. — А на идеята, че светът се променя и може да се появят нови неща. Това е последна, отчаяна надежда — но все пак е някаква надежда. — Фан плъзна поглед по присъстващите. — И ако нищо не излезе от тази надежда — продължи той, — може би няма да е толкова лошо, ако ни управлявате вие.

— Чакай, за какво говориш? — спрях го аз.

— За войната — отвърна Фан. — За това, че вие, елините, я печелите. Небесният син изгуби своя мандат. Може би е дошло времето на трона да се възкачи чужденец.

— Какво те кара да мислиш, че ние печелим? — попитах.

Фан кимна към купата с вино. Подадох му я и той отпи жадно.

— Всички го знаят. Вие завладяхте поречието на Мисисип в Атлантея и започнахте да навлизате в Западните територии. Отново нахлухте в Цин. Нашите хвърчила не могат да се мерят с небесните ви кораби, нито кавалерията ни с вашата артилерия. Вече никой не се съмнява, че Хангксу ще падне.

— Но…

— Аякс… — спря ме Езон, припомняйки ми, че съм се заклел да пазя тайна. Ала Атина бе изпълнила сърцето ми с желанието да разбера всичко.

— Езоне, остави ме да говоря — рекох и се обърнах към Фан. — Нищо не разбирам. Архонтите ни казаха, че вие сте тези, които печелят войната. Обясниха ни, че сте осъществили голям напредък в миниатюризацията.

— Дребни трикове — отвърна пренебрежително Фан. — Раздадоха на войниците оръжия, причиняващи рани, които вашите лекари не могат да лекуват, но нищо повече. Не е достатъчно.

— Но наши губернатори и генерали са били убити — продължих аз. — Милтиад ни каза, че „Прометей“ е единствената надежда да нанесем сериозен удар на поднебесното управление.

Замълчах. Фан сръбна отново от виното и затвори очи.

— Убийствата са оръжие на отчаяни хора, изоставени от боговете — рече той, — но не и инструмент за печелене на война.

Клио се пробуди в сърцето ми.

— Трябва да проуча някои неща — рекох. — Ще продължим този разговор по-късно.

Двамата с Жълт заек се върнахме в моята пещера и всеки от нас се отдаде на мълчалив разговор с боговете — аз с Клио, Жълт заек с Хера.

Разрових се сред разхвърляните навсякъде вещи и отломки и под едно старо наметало намерих свитъка, който Рамоночон ми бе дал много отдавна в сянката на Музите на Акропола — същият, който не бях успял да прегледам заради присъствието на Жълт заек. „Записки на историка“ от Съма Циен.

— Жълт заек — повиках я аз, — надявам се не ми се сърдиш, задето скрих тази книга от теб.

— Какво е това?

— Историята на Поднебесното царство. Рамоночон я донесе от последната си почивка. Предполагам, че я е взел от неговите будистки приятели.

— Не мога да ти се сърдя — рече тя. — В началото не ме познаваше, а и дългът ти беше на страната на твоя приятел. В постъпката ти няма нищо обидно.

— Благодаря ти — рекох.

Извадих свитъка от оризова хартия от черния лакиран калъф и се зачетох в описанието на започналата преди осем века война между Александър и Поднебесното царство и промените, които тя бе предизвикала в империята. Доста странен документ, съвсем различен от хрониките, написани във времето преди Академията да осъди на изгнание Клио — главите бяха назовани с имената на различни хора, участвали във войната и във възкачването на трона на първия император от династията Хан. Всяка от тях разказваше живота на отделната личност и завършваше с кратко есе на Съма, посветено на значението на този човек за поднебесната кауза. Нямаше и следа от благоговение или страхопочитание, нито дори възторг пред тези изтъкнати личности. Беше по-скоро като списък на постижения, а не възпоменание за многоуважавани герои.

След известно време откъснах поглед от текста, споходен от все още неясна мисъл. Жълт заек седеше опряна на стената и подръпваше от лулата.

— Струва ми се започвам да разбирам защо и двете страни, участващи във войната, смятат, че я губят — рекох й аз.

Тя изгаси с пръст пламтящите листа и ме погледна със златистите си очи.

— Продължавай.

— Кой според спартанските учители е най-важният фактор за успешното развитие на войната?

— Генералите, чиито души са изпълнени с бойния дух и се радват на благоразположението на божествата.

— Тоест, ако нашата страна няма такива генерали, ще изгубим войната.

— Разбира се.

— Поднебесните имат различни възгледи. Вместо да вдъхновяват своите генерали за победа, избират за такива тези, които са печелили битки като капитани. За тях това е доказателство за качествата на бъдещите пълководци.

— Не разбирам — рече тя. — Капитан с успешна военна кариера може да стане генерал само ако показва необходимия дух, иначе ще си остане капитан.

— Но за поднебесните войната е път, а не дух. Бойният дух може да помогне или да попречи в битка и макар повечето богове да се интересуват от хода на войната, те не даряват победа, нито наказват с поражение, защото това е работа на генералите.

Жълт заек затвори очи и мантията на войната се спусна на раменете й. Боговете на сраженията се скупчиха над нея, докато обмисляше думите ми.

— Може да стане и така — рече накрая. — Без да обиждам боговете, но от всеки човек може да излезе добър генерал дори когато не притежава душа на истински войник. Само че няма да е надарен със спартанското постоянство и след време ще се откаже от военното поприще и друг генерал ще заеме мястото му.

— Същото е в сила и при техните правила — продължих. — Ние избираме за водачи тези, които проявяват качества на бъдещи герой, те избират такива, които показват хармония с небесния път, който естествено подлежи на промяна.

— Нашият начин е по-добър — заяви уверено Жълт заек. — Ние търсим хора с твърди характери. И ги намираме.

— Наистина ли? — попитах. — Помисли си за Михрадарий.

— Какво за него?

— Той притежаваше голям потенциал, гений, от каквито израстват героите на Атина. Ако не беше завладян от безумното желание да саботира „Слънчев крадец“, може би щеше да стане архонт. Спомни си и за баща ми.

Жълт заек смръщи вежди.

— Той беше великолепен генерал и умееше да печели обичта на войниците, а също и да управлява градове, но както двамата с Езон посочихте, накрая опетни спартанската чест. Един поднебесен генерал би защитавал тази чест, докато участва във войната.

— Може и да си прав, Аякс — рече Жълт заек. — Но защо и двете страни смятат, че губят войната?

— Спомни си думите на Фан. Той каза, че Поднебесното царство губи битки и територия. За него това е доказателство, че Небесният син е изгубил правото си да управлява и царството му е обречено, освен ако не бъде сменен. Нуждаят се от време, докато намерят нов император и затова прибягват до отчаяното решение да убиват нашите предводители. От гледна точка на Симахията, като губим водачите си, губим герои, които да печелят битките, и следователно сме обречени, освен ако не нанесем един бърз и решаващ удар.

Очите й се разшириха и златистото им сияние се смеси със сребърната светлина на пещерата. Атина надзърна отвътре, стиснала в ръка егида.

— И двете страни губят — рече тя — и затова и едните, и другите прибягват до отчаяни действия. Поднебесните пращат убийци, Симахията създаде проекта „Прометей“. И двете страни вдигат залозите до небето, без това да е необходимо.

Тя стисна дръжката на меча.

— И нито една от страните не действа съобразно истинския ход на войната — кимна тя.

— И никой и не помисля да бъде добър — рекох, припомнил си отново думите на Хелиос.