Ричард Гарфинкъл
Небесни материи (8)

θ

Отвъд сферата на Хермес изгубихме представа за ден и нощ. Земята толкова рядко засенчваше Слънцето, че почти непрестанно имахме дневна светлина с някои нюанси на яркостта, непознати на нашата планета. Когато Слънцето и „Сълзата на Чандра“ се намираха в един и същ квадрант на небето, светлината на Хелиос беше толкова ярка, че се налагаше да завързваме кърпи на очите си, за да не ослепеем напълно. Но когато Слънцето и корабът бяха на срещуположни страни спрямо Земята, заемайки срещулежащи квадранти от небесния кръг, ние се наслаждавахме на периоди на отморяващ здрач, който продължаваше часове наред. В търсене на подходяща фраза за тези повтарящи се моменти на изпълнено със звезди тъмнооранжево небе стигнахме до определението „дългите вечери“.

Двамата с Езон променихме по такъв начин графика на екипажа, че сега по-голямата част разполагаше със свободно време тъкмо когато се спускаше благоприятният сумрак. В тези мигове неведнъж се случваше да зърна Езон седнал на склона на хълма, загледан с мечтателно изражение към мяркащите се външни планети и сферата с неподвижни звезди отвъд тях. Той говореше за небесата, сякаш те са магично място, недосегаемо за човека. Успокояващо беше да оставя на романтичността му да засенчи студените факти на уранологията, да забравя за орбити, епицикли и фрагменти от небесен камък, да виждам заедно с него царствените перли на боговете, украсяващи небесната корона.

Тези вечери събудиха жизнените ми сили, накараха ме да мисля за неща, различни от историята с Рамоночон и шпионина на борда, все проблеми, които занимаваха ума ми през останалата част от деня. Претърсването на кораба беше безрезултатно и към края на първата седмица от полета към Афродита си дадох сметка, че няма да успея да открия нищо със систематичните методи на моята любима Академия.

Обърнах се към боговете за вдъхновение. Съветвах се с тях един по един, по начини, изобретени още от зората на човечеството. Първа потърсих Атина, поднесох дарове на статуята й, но Мъдрост, макар и моя закрилница, остана няма за молбите ми. Следващият беше Аполон, който вдъхна от благовонните листа, запалени в подножието му, но така и не ме възнагради със среща с оракула. На Хермес дарих черен овен и златна огърлица през сумрачните периоди на кораба, но Господарят на езика не каза нищо. Последен в този списък беше най-опасният от всички богове, Дионис.

Намирахме се на седем дена полет от Хермес и „Сълзата на Чандра“ бе потънала в почти пълен мрак. Седях на пода на моята пещера в компанията единствено на Жълт заек. Спуснатите нощни завеси напълно изолираха постоянното сребърно сияние. Единствената светлина идваше от четирите свещи на бюрото ми. Не бях ял, нито пил вода или вино повече от дванайсет часа. Носех ръчно ушита туника от фина кожа, а в скута ми бе положен тирс, дървен жезъл с усукано около него клонче от лозница. На пода пред мен стоеше делва, върху която бе изрисувана историята с раждането на Дионис и покоряването на Тива. Съдът бе напълнен до ръба с неразредено вино, толкова гъсто, че приличаше на желе.

— Господарю на лозята — заговорих аз, склонил глава пред рисунките върху делвата. — Свещена рожбо, родена от бедрото на Зевс, повелителю на вакханките, дари ме със силата на твоята божествена лудост, вдъхни ми от твоята неизчерпаема мъдрост.

Повдигнах тежката делва и излях огъня на Дионис право в ума си.

Вкусът на грозде в устата ми се превърна в ухание на явор от горите на Северна Атлантея. Аз бях вълк, който тичаше из гората и преследваше нещо, което се намираше съвсем близо. Усещах го, но не можех да го подуша заради тежкия аромат на мъзга. Превърнах се в делфин, който следваше теченията из океана, докато бягаше от акула. Станах леопард с бяла козина насред пейзаж от заснежени върхове и се стрелках сред пухкавия сняг, преследвах бял заек. Малко след това го намерих, дребна животинка, сгушена зад един камък, но вместо да побегне, заекът се хвърли върху мен, с тънките си предни лапи отби закривените ми нокти, а със задните ме изрита в гърдите.

— Аякс! — Твърдата като стомана длан на Жълт заек ме зашлеви през лицето, изтръгвайки ме от божественото видение, но не и от вакхическата лудост.

Замахнах към нея, опитвайки се да я разкъсам със страховитите си нокти, но тя вече не беше там. За частица от секундата се бе озовала зад гърба ми и когато понечих да се обърна, изви ръцете ми и ме събори по очи на пода. Изревах с гневния рев на разярена котка и се опитах да се освободя от нея, но тя беше по-тежка от Олимп и ме задържа така половин час, докато Дионис напусна окончателно ума ми и ми позволи отново да стана човек.

— Вече можеш да ме пуснеш, Жълт заек — рекох с пресъхнало гърло.

Тя ме освободи от желязната си хватка и аз се изправих.

— Благодаря, капитане — рекох.

— За мен е чест да служа като твой телохранител — отвърна тя. — Дали богът те дари с благословията на прозрението?

— Надявам се — рекох. — Не разбрах напълно видението, но Дионис със сигурност ми внуши, че трябва да се уповавам на твоята помощ.

Изведнъж главата ми се замая, коленете ми се подгънаха и щях да падна, ако Жълт заек не ме бе уловила. Подкрепяйки ме внимателно за лакътя, тя ме отведе при кушетката и ми помогна да се изтегна.

— Командире — чух я да казва някак сподавено. — И досега съм ти помагала, винаги когато си го искал.

— Но дали го правеше от цялото си сърце? — попитах, след като отпих глътка вода от кратунката до леглото. Не ми проясни мислите, но поне овлажни гърлото ми. Доста време бях ръмжал като леопард.

Жълт заек не отговори в продължение на няколко минути, докато лежах със затворени очи и усещах как пулсът ми постепенно се успокоява.

Едва тогава заговори:

— Не, Аякс, признавам, че не вложих сърце и душа в издирването на другия шпионин.

— На „другия“ шпионин?

— Все още смятам, че Рамоночон е агент на Поднебесното царство. Заболяването на небесния навигатор Клеон подсказа, че има и друг.

— Защо не вярваш, че шпионинът е само един? — попитах и съжалих за злобата, с която произнесох тези думи. — Защо продължаваш да упорстваш, че Рамоночон е виновен?

— Заради уликите срещу него.

— А ако за тези улики съществуват други обяснения?

— Да ги чуем тогава.

Ето я моята дилема. Не можех да й обясня защо смятам, че Рамоночон е невинен, а Дионис ми беше намекнал недвусмислено, че се нуждая от помощта й, за да докажа неговата невиновност.

И тогава от мъглата Дионисова заговори Атина. Богинята ми припомни, че има неща, които могат да убедят дори и твърдоглав спартанец като капитан Жълт заек.

Краката ми едва не се подгънаха, когато отново се изправих. Вдигнах бавно ръка и я положих върху сърцето си.

— Аз, Аякс от Атина, се кълна пред всемогъщия Зевс, че притежавам доказателство, което ще оневини Рамоночон по всички обвинения в шпиониране.

Жълт заек ме гледаше със смесица от уважение и загриженост.

— И защо не показа това доказателство на Езон?

— Като военен командир на този кораб Езон има задължения, които трябва да изпълни, независимо дали е съгласен с тях.

Жълт заек се наклони напред и в очите й блеснаха пламъчета.

— И какво тогава е престъплението на Рамоночон?

— Не мога да ти го разкрия — отвърнах, доволен, че схваща бързо. — Но ти се кълна, че по никакъв начин няма да възпрепятства успешния завършек на проекта „Слънчев крадец“. Кълна се пред Стикс, че дългът ми повелява да се опитам всячески да му помогна.

— Аякс от Атина — тя извади меча си и доближи върха му на сантиметри от лицето си. — Поставям се под твое подчинение и ще изпълнявам заповедите ти, стига да не излагат живота ти на опасност.

Пресегнах се и улових десницата, с която стискаше дръжката на меча.

— Жълт заек от Спарта, приемам да бъда твой командир.

Пуснах ръката й и тя прибра меча. Изведнъж силите ме напуснаха и аз рухнах в леглото. Жълт заек се върна при масата и изгаси свещите. В пещерата се възцари мрак и аз се унесох в сън. Тази нощ сънувах делфини и океански течения.

 

 

На следващата сутрин отскочих до болницата за една инжекция Весело настроение, с което да прогоня махмурлука си. Еврип забоде перото в ръката ми, но вместо да ме засипе с обичайните предупреждения за възможни странични ефекти, чух го да мърмори под нос проклятия на поднебесен диалект.

— Какво правиш, в името на Хермес? — попитах, след като главата ми се проясни.

Два реда жълти зъби разцепиха лицето му.

— Дадоха ми роля в предстоящата комедия. Играя поднебесен алхимик, възнамеряващ да изработи нов тип експлозив.

Повдигнах вежди.

— Някак си не мога да си те представя да участваш в комедия.

— Не виждам защо се изненадваш. На младини съм играл доста. Мисля, че тогава ти беше на две годинки и живееше с майка си в Тир. Армията на баща ти бе разположена на гарнизон на източния бряг по горното поречие на Мисисип. Теренът беше мочурлив и като полеви лекар имах доста неприятни случаи. Няма да повярваш какви болести се въдят из блатата.

— Беше почнал да ми разказваш за комедията — прекъснах го, преди да се е увлякъл в поредния безкраен разказ за военните кампании под командването на баща ми.

— Тъй де, службата беше скучна, баща ти разпореди да направят график за спортни занимания, но идва момент, когато и най-дисциплинираният войник се нуждае от малко духовна храна. И тъй, макар и неохотно, той ни разреши да изиграем една постановка.

— Комедия?

— Разбира се. Баща ти не харесваше тази идея, но знаеше, че е добре за бойния дух. Та първата ми роля беше на Сократ в Аристофановите „Облаци“.

— Моля те, не споменавай тази пиеса — рекох. Няма академик, комуто да се нравят подобни злословия.

— Прощавай, командире — замлъкна старецът. Понякога му беше трудно да преглътне мисълта, че ме познава от малък, а сега съм по-старши по чин от него.

— Очаквам с нетърпение да видя изпълнението ти — рекох, за да го умилостивя и бях възнаграден с благодарна усмивка. Докато излизах от пещерата, си дадох сметка, че бях произнесъл искрено последните думи. После осъзнах, че все още съм окрилен от случилото се между мен и Жълт заек. Предложението й да ми помогне за оневиняването на Рамоночон ми беше вдъхнало нови сили. Сега вече вярвах, че ще доведа до успешен край проекта „Слънчев крадец“ и ще изпълня плановете на архонтите за победно приключване на войната.

Под въздействие на тези мисли реших да потърся още съюзници. Повиках Жълт заек и се отправих към Михрадарий.

Открихме гениалния персиец на чертожната дъска в неговата лаборатория, загледан във фигурата на Александър, която сияеше от стената. Михрадарий тропаше толкова силно с перото върху изпълнения с формули пергамент, че листът беше посипан с перушина.

Покашлях се и той едва не подскочи от стола.

— Ах, ти ли си, командире? Стресна ме. Съжалявам, не успях да привърша с изчисленията за буксира, надявам се, че не ти трябват още сега?

— Не, Михрадарий — рекох. — Не съм дошъл по работа. Исках да разговаряме за Рамоночон.

Персиецът ми предложи стол и купа вино. Приех първото и отказах второто.

— Та какво за Рамоночон? — попита той.

Потропах замислено с пръсти върху масата, след което произнесох няколко думи, като го гледах внимателно.

— Той не е шпионин.

Михрадарий изкриви устни в кисела усмивка и се разсмя на пресекулки.

— Това е най-зле пазената тайна на кораба. — Той надзърна над рамото ми към Жълт заек и сниши глас. — Само военните се толкова тъпи, че да смятат Рамоночон за убиец.

Усетих, че козината на врата ми настръхва при тази обида към моята телохранителка, но сметнах, че сега не е време да споря с Михрадарий.

— Тогава кой според теб е шпионинът? — попитах.

— Според мен няма такъв — отвърна той и сръбна от виното. — Мисля, че поднебесните притежават устройство за наблюдение на големи разстояния. Подобен инструмент би им позволил както да преценяват подходящите моменти за атака срещу кораба, така и за покушения срещу теб.

— Не — обади се неочаквано Жълт заек.

Двамата с Михрадарий извърнахме очи към нея. Това лаконично и нетърпящо възражение „не“, непридружено от каквито и да било обяснения, беше в разрез с академичните ни маниери. Персиецът повдигна вежди към Жълт заек, сякаш за да попита тази недодялана спартанка защо прекъсва разговора на двама атиняни.

— Капитане, да чуем защо смяташ така — рекох.

— Ако поднебесните наистина разполагаха с такова устройство — рече тя, — щяха да го използват, за да устройват засади на нашите армии, да нападат незащитени градове или да избиват водачите ни.

— Във всеки случай — кимнах, — съществуването на подобно устройство е в противоречие с поднебесния прибор, който открихме на кораба, и по никакъв начин не може да обясни болестта на Клеон.

— Да я обясни? — повтори Михрадарий. — Откога свръхаерацията с пневма се нуждае от обяснение?

Запознах го с теорията на Жълт заек за причината на заболяването и не пропуснах да отбележа, че идеята е нейна.

Михрадарий разпери безпомощно ръце.

— Може би капитанът е прав, но откъде да знаем със сигурност? Безполезно е да спекулираме по въпроси, свързани с даоистката наука.

— Зная. Но ни остава толкова малко. — Направих кратка и многозначителна пауза. — Михрадарий, бих искал да ми помогнеш с този проблем.

— Командире — отвърна той и си изпъна ръкавите. — Ние с Рамоночон невинаги сме били добри приятели, но ако има нещо, с което бих могъл да помогна, давам думата си на атинянин, че ще го сторя.

— Благодаря ти, старши уранолог — рекох. — Искам да разговаряш с хората си и да ги попиташ дали не са забелязали нещо необичайно на кораба.

— Незабавно, командире — отвърна той и ни изпроводи до изхода на лабораторията.

Следващите няколко часа прекарах в разговори с учени, войници и роби, събирайки информация за Рамоночон и търсейки нови съюзници. Тези, които го познаваха добре, знаеха, че е невъзможно да стане шпионин, но всички бяха на мнение, че напоследък се е държал странно. Останалите пък се радваха, че от редовете им е била извадена невидима заплаха и не желаеха да допуснат, че е станала грешка. Нито едните, нито другите можеха да ми бъдат полезни с нещо.

В края на тези разговори надеждата ми се стопи от пламтящ огън до блещукащи въглени. Тъгата ми не остана скрита за Жълт заек.

— Командире — заговори тя. — Научих доста неща за нашия скрит шпионин.

— И какво по-точно научи? — попитах.

— Че заема достатъчно важен пост на „Сълзата на Чандра“, за да може да влияе както на екипажа, така и на ръководството, включително на корабните командири.

— Искаш да кажеш, че шпионинът е член на командния състав?

— Не е задължително — отвърна тя. — Високопоставен роб би могъл да свърши същата работа, също и някой армейски офицер или чиновник. Но колкото повече научавам, толкова по-близо съм до пълното му разкриване.

— Капитане, благодаря ти — отвърнах, поуспокоен от уверения й тон. Дойде време за вечерното представление и аз тръгнах към амфитеатъра, обнадежден от думите и близостта на Жълт заек.

Постановката беше съобразена с класическата формула за трагедия в три действия, следвана от комедия в един акт. Драматичната трилогия беше в пиеса отпреди двеста години с епичното название „Обсадата на Персеполис“, която обрисуваше в полумитична форма събития, станали три века преди написването й.

Пиесата бе избрана от един капитан от гарнизона на кораба заради спартанското й послание: „Ние, които се готвим да умрем, ще го сторим храбро в името на народа!“. Но с погледа на историк аз я виждах по съвсем друг начин. И наистина, в хода на повествованието започнах да осъзнавам, че тя е прикрита атака срещу благородството на войника. Недоволното сумтене вляво от мен ми подсказа, че Жълт заек я разчита по същия начин. Още веднъж бях впечатлен от това колко е чувствителна към всякакви теми, които засягат армията.

Подозренията ми за стаена ирония бяха пробудени още при началната сцена в първата част на трилогията. Ксантип, спартански военен губернатор на Персеполис, напуска града, за да преговаря с Цао Цао, поднебесен генерал, комуто е обещано да бъде възкачен на трона, ако покори града. В много други елински пиеси Цао Цао е обрисуван като чудовище, движено от неразбираема склонност към злото, но в тази постановка той притежаваше съвсем човешки облик.

По време на преговорите Ксантип се опитва да убеди Цао Цао да се откаже от обсадата. Спорът между двамата бързо прераства в размяна на цитати от Александър. Губернаторът осъзнава, че няма какво да отговори, когато генералът повтаря дословно думите на македонския стратег към последния персийски император при завладяването на неговата страна. Изрази като „неизбежността на съдбата“, „очевидното благоразположение на боговете“ и „величието на победата“ отекваха из амфитеатъра, произнасяни от актьора с жълта маска, който играеше бъдещия император на Поднебесното царство.

Второто действие бе посветено изцяло на споровете между спартанеца Ксантип и атинския губернатор на града, чието име не мога да си спомня. Дебатът се разгорещява още повече, след като двамата осъзнават, че Персеполис е обречен. Някъде към средата атинянинът се мъчи да убеди спартанеца, че трябва да се предадат, докато Ксантип непрестанно насочва разговора към подвига на Леонид и тристате воини при Термопилите. Ала репликите на губернатора бяха написани по такъв начин, че да прилича на заслепен от омраза глупак вместо на храбър мъж, готов да приеме смъртта в най-добрите традиции на своето отечество.

Трилогията завършва с ръкопашен двубой между Цао Цао и военния губернатор и смъртта на спартанеца. Промушен в гърдите, Ксантип коленичи на сцената и пъшкайки, произнася близо петминутен предсмъртен монолог. Подтекстът на думите му беше, че предстоящото и неизбежно опожаряване и плячкосване на града ще му осигури мястото на герой на Олимп. Цао Цао нарежда тялото му да бъде оставено на милостта на лешоядите, след това заповядва на своите лечители да се погрижат за ранените и от двете страни.

Генералът, естествено, е обявен за герой, задето е задържал Цао Цао зад стените на града цяла една година, с което го е забавил достатъчно на пътя му към Пелопонес, тъй като е дошло време да се прибира в Поднебесното царство, за да се възкачи на опразнения трон.

След този зле прикрит драматичен сарказъм дойде време на едноактната комедия, в която играеше и Еврип. Това беше кратка пиеска само с двама главни герои — и двамата даоистки алхимици. Действието се украсяваше от множество сценични ефекти, най-вече експлозии, докато двамата се опитваха да създадат бомби, които да всеят хаос в редовете на гръцките войници. Пиесата завършваше с мащабни фойерверки, по време на които двамата алхимици се взривяват и се въздигат на небесата. Към тях се присъединява един от главните поднебесни богове с предложението да ги научи как се правят наистина мощни експлозиви.

Жълт заек отказа да се развесели от тази повърхностна комедия и мърмори през целия обратен път до пещерата.

— Не зная доколко е ценно мнението на един атинянин по военните въпроси — заговорих, докато се готвехме да си лягаме, аз в леглото, а тя върху одеялото на пода, — но не вярвам, че храбростта на Ксантип в действителност е глупост.

Тя извърна две пламнали очи към мен и се усмихна.

— Благодаря ти, Аякс, И аз не вярвам, че мъдростта на атинския губернатор беше прикрито малодушие.

 

 

Четири дни по-късно достигнахме сферата на Афродита и запъплихме в близост до сиво-зелената планета. Двамата с Езон наблюдавахме сближаването от върха на хълма, предлагайки възлияние с медовина на богинята на любовта.

Клеон ни прекара внимателно през сложната мрежа от епицикли право към очакващия ни на орбита миньорски кораб „Огърлицата на Ищар“, който трябваше да достави за нашата мрежа афродитска материя.

След час маневриране ние се шмугнахме във вътрешността на сферата и стигнахме далечната страна на Афродита. Там, върху екватора на планетата, от обратната й страна, имаше едва забележим белег, прикрит с моминска свенливост. Две мили над тази точка трябваше да ни очаква корабът, появил се от този белег.

Но вместо небесен кораб съгледахме седем назъбени къса зелена скала да се носят в идеален синхрон с планетата долу.

— Нападнали са ги — обяви Жълт заек.

— Невъзможно — възразих. — Трябва да е станала някаква авария. Поднебесните никога не са летели по-далеч от Селена.

Но в този момент иззад един от фрагментите се появи огромна копринена сянка, отричайки напълно твърдението ми. Това беше най-голямото бойно хвърчило, което съм виждал някога, дълъг близо двеста метра безкрил дракон със сребристи чи-копия върху гръбнака и ужасяваща червена паст, от която струеше невъзможен течен огън. Силуетът му се очертаваше причудливо на зеленикавото сияние на планетата и сребристия блясък на „Сълзата на Чандра“. На този фон не беше никак лесно да се определи дистанцията до него, но без съмнение хвърчилото летеше право към нас.

— Долу! — извика Жълт заек и ме бутна зад статуята на Александър. Двамата с Езон се проснаха от двете страни, защитавайки ме с извадените вакуумети.

Първи откриха огън оръдията на хълма, пръскайки заградителен огън от тетраедри през колони от разреден въздух право към корпуса на драконовото хвърчило. Видях поне двайсетина пробойни в тялото на вражеския кораб, но той продължаваше да лети. Копринената обшивка отдолу се разкъса и под нея се показа бамбуково скеле. От дървените „кости“ на хвърчилото се поклащаха десетина зелени вързопа, които на бледата светлина приличаха повече на дълги десетина стъпки навити свитъци. Вързопите се отделиха от дракона и всеки от тях се разгъна в едноместно хвърчило с формата на нефритен прилеп. Роякът от хвърчила описа дъга над десния ни борд и откри синхронна стрелба с чи-копия по нашите оръдейни батареи. Металните дула започнаха да се гънат и извиват, сякаш ги стискаше невидима ръка. Опашката на главното хвърчило разцъфна като цвете и оттам се изсипа цял отряд войници, които се понесоха бавно към централната част на „Сълзата на Чандра“. Докато падаха, нападателите хвърляха малки метални звезди, които летяха с невероятна скорост и прорязваха бронята на нашите войници като сърп житен клас. Драконът бълваше огромни огнени топки, които експлодираха върху десния борд, разтопявайки нагънатите вакуумни оръдия в шлака от злато и стомана.

Още наши войници тичаха към хълма, за да подсилят Езон и Жълт заек тъкмо когато поднебесните се приземиха на двора. Двете страни откриха огън незабавно и въздухът се изпълни с тетраедри и звезди. Жълт заек уби четирима вражески войници със своя вакуумет, преди да ни доближат, след което ги посрещна с оголен меч.

Тя промуши един нападател в шията и отстъпи назад, за да застане между мен и другите трима. Езон се изправи до нея и простреля втори противник със спартанско хладнокръвие и точност.

Един от поднебесните извика позната дума на своя език:

— Кръв!

Четирима войници, които досега стояха на известно разстояние, метнаха четири големи звезди към Езон. Моят съкомандир ги видя отдалече, хвърли се на земята и започна да се търкаля настрани, но поднебесният, който беше издал заповедта, насочи чи-копието си към летящите звезди. Вместо да профучат на безопасно разстояние над Езон, те извиха по невероятен начин насред въздуха, стрелнаха се надолу и го пронизаха в главата и гърдите.

Изкрещях името му и понечих да се втурна през двора към поднебесния, издал заповедта, но Жълт заек ме бутна встрани и простреля противника в сърцето. Той се строполи безшумно като Езон.

Най-сетне пристигнаха подкрепления — наши подкрепления, слава на Арес и Атина. Те изтикаха поднебесните от хълма с координирани залпове на тетраедри. Хукнах към Езон и се надвесих над него. Все още дишаше, но очите му бяха затворени и пулсът му беше съвсем повърхностен. Жълт заек нареди на войниците да образуват защитна линия около хълма. След това със спокойни и методични движения свали шлема и бронята на Езон, извади звездите от тялото му и превърза раните.

Припомняйки си не без усилие, че имам и други задължения, аз се надигнах, за да проверя как върви битката. Драконът беше достигнал до носа на моя кораб и там описваше невероятни въздушни фигури, за да избегне залповете на носовите оръдия. Устата му отново забълва огньове и амфитеатърът се обви в пламъци. Като по сигнал малките хвърчила изоставиха единичните битки и се обърнаха да последват майка си, събирайки се около навигационната кула.

— Пазете кулата! — извиках от хълма на войниците. — Спасете Клеон!

Но опасенията ми се оказаха излишни. Още докато виках, покрай десния борд се появи златиста линия, разреждаща въздуха, в който се разпъваха нашите първични витла. Жълто сияние обгърна борда на кораба, когато от цепнатината се подадоха десет левитиращи сфери. Гласът на Клеон отекна до всички краища на кораба:

— Дръжте се здраво!

— Жълт заек, донеси Езон! — закрещях веднага щом осъзнах какво възнамерява да направи Клеон.

Теглен от внезапно разредения въздух, „Сълзата на Чандра“ описа полукръг и сега палубата бе разположена перпендикулярно на земната повърхност. Въртящият се корпус помете малките хвърчила като мухи и заби десния си борд в главата на дракона. Бамбуковият скелет на летящото устройство се разпадна под огромната тежест на извиващия се лунен камък.

Лишени от масата на лунната скала, която да ги удържи, десетина членове на нашия екипаж се озоваха във въздуха. В продължение на няколко секунди те останаха да висят безпомощно, след това ги повлече неизбежното притегляне и те паднаха през борда. След броени минути телата им се размазаха върху сферата на Афродита, опетнявайки чистотата на богинята. Аз също щях да полетя, ако не беше Жълт заек, която се пресегна и ме улови — силата й удържа и мен и тялото на Езон.

Колкото и да бе невероятно, корпусът на дракона висеше като забоден в пространството, удържан от мистериозната сила, която му позволяваше да лети в разрез със законите на физиката, но скоро тази сила изглежда се изчерпи и полуразкъсаният дракон полетя право надолу в разредения въздух, прекърши се в едно от витлата и се присъедини към децата си под формата на небесна пихтия.

След като се справи с врага, Клеон прибра сферите на десния борд и изтегли тези на противоположната страна. Корабът се залюля, сетне изравни полет. Клеон бързо прибра всички сфери и витла в тялото на „Сълзата на Чандра“, преди да сме се обърнали на другата страна.

Двамата с Жълт заек напуснахме спасителните околности на статуята и отнесохме Езон в болницата на Еврип през сребристото поле, покрито със стоманени късове, коприна, кръв и кости. Тунелът към болницата бе претъпкан от ранени войници, за които вече се грижеха лекари и роби. Двамата с Жълт заек си проправихме път през тълпата и достигнахме хирургичната галерия.

— Еврипе! — извиках аз.

Докторът веднага се появи откъм операционната.

— Погрижи се за Езон! — наредих.

— Незабавно, командире.

Старият римски доктор нареди да отнесат Езон в кабинета, където се зае мрачно за работа. Беше участвал в твърде много битки, за да си губи времето в приказки.

Той положи тялото на командира върху мраморен блок, покрит с дебел вълнен плат. Първо му инжектира едно перо, пълно със Сангвинично настроение, и почака, докато дишането му се регулира. След това от чекмеджето отстрани на мраморния блок извади два гумени маркуча, завършващи с огнезлатни връхчета, размота импровизираните превръзки, които бяхме поставили с Жълт заек на гърдите на Езон, и обгори раните с бързи докосвания на иглите, а във въздуха се вдигна дим с мирис на изгоряла плът.

Еврип прикри големите рани със самозародна човешка кожа и ги поля със Сангвиничен разтвор, за да ускори процеса на заздравяване.

Едва тогава махна превръзката от главата и огледа отворите в черепа на Езон.

— Как е той? — попитах, неспособен повече да издържам на неговото мълчание.

— Не изглежда никак добре. Моля те, върви си, за да мога да работя.

Двамата с Жълт заек излязохме на повърхността. Докато преминавахме покрай другите отделения, всички ранени войници задаваха един и същи въпрос: „Как е командирът?“.

— Жив е — отвърнах, молейки се да остане така.

Когато най-сетне се озовахме горе, динамиците и инженерите вече бяха успели да изкарат тежките кранове и булдозерите от хангарите, разчистваха отломките и запълваха пукнатините на сградите. Амфитеатърът беше напълно разрушен, но и без това едва ли скоро щяхме да сме в настроение, за да играем.

Две мисли не ми даваха покой. Дали Езон щеше да оцелее и как едно толкова голямо бойно хвърчило се бе добрало дотук през охраняваните от патрули сфери на Селена и Хермес. Но нямах много време да разсъждавам върху тези въпроси, защото непрестанно прииждаха вестоносци. Какво да бъде ремонтирано най-напред? Батареите и витлата. Как да постъпим с труповете? Поставете ги в хладилната пещера, ще организираме погребален обред, след като узнаем точния брой на убитите. И така нататък, и така нататък.

Анаксамандър и Клеон ме откриха при статуята на Аристотел, където оглеждах пораженията на хълма. Върху бронята на началника на охраната имаше два разреза на местата, където го бяха уцелили със звезди. Шлемът му беше изчезнал, мечът — строшен на две. Тогата на Клеон беше разкъсана, а по раменете и гърдите му зееха рани.

Той се втурна към мен, кършейки ръце.

— Аякс, кълна се, това беше единственият начин да защитя кораба. Съжалявам за онези войници. Не мисля, че пак съм бил завладян от лудостта. Друга възможност, нямаше.

— И добре се справи, Клеоне — успокоих го аз. — Ти спаси „Сълзата на Чандра“, а това е най-важното.

— Благодаря ти, Аякс.

Обърнах се към Анаксамандър.

— Докладвайте за щетите, началнико на охраната.

— Избит е половината от личния състав на войниците. От останалите повечето са ранени. Седем учени и двайсет роби са паднали зад борда.

— А повредите по Кораба?

Анаксамандър надзърна в един списък.

— Батареята на десния борд е напълно унищожена. Ще се наложи да пренесем оръдия от други площадки, за да компенсираме. Изгубихме четвърт от първичните витла…

— Може да се поправи — прекъсна го Клеон.

— Погрижи се за това, главен навигаторе — наредих.

— Тъй вярно, командире.

Анаксамандър продължи:

— Складовете са пострадали най-малко, но половината от животните в самозародната лаборатория са мъртви. Михрадарий смята, че мрежата е непокътната, и прати неколцина учени с лунни шейни да приберат афродитската материя от останките на „Огърлицата на Ищар“.

— Как е Рамоночон?

Анаксамандър се озъби.

— Предателят има само дребни драскотини, нищо повече. Но вражески войник е проникнал в съседната килия и е убил поднебесния лекар.

Той млъкна и извърна поглед към болничната пещера.

— Какво е състоянието на командира?

Опитах се да си сложа маската на непоклатим спартанец, за да скрия гнева и тъгата си.

— Еврип все още оперира и засега не знае със сигурност.

Анаксамандър се изправи и разкърши плещи. Очите му засияха с отразена слънчева светлина, докато извръщаше глава към светилото.

— Командире Аякс — заговори тържествено той, — като първи заместник на Езон, от този момент аз заемам поста военен командир на „Сълзата на Чандра“.