Джон Гришам
Признанието (32)

32

В продължение на два часа Роби Флак и скромният му екип стояха отстрани и наблюдаваха. Малко след като шерифът се увери, че на мястото наистина има гроб, в Планината на Руп се събраха всички полицаи в радиус от осемдесет километра. Пристигнаха заместник-шерифи, служители от щатската полиция, окръжният патолог и инспектори от магистралния патрул в Мисури. Към тях се присъедини и един експерт по съдебна медицина. Мъжете говореха по радиостанциите си и раздаваха заповеди, а над главите им кръжеше хеликоптер. Когато новината за изчезването на Бойет се разпространи, те започнаха да го проклинат, сякаш го познаваха от години. Роби се обади на Кийт и му съобщи за развоя на събитията. Пасторът обясни какво се е случило в болницата и изрази съмнение, че състоянието на Бойет ще му позволи да стигне далеч. Двамата предположиха, че беглецът скоро ще бъде заловен.

Към два следобед на Роби му омръзна от всичко. След като разказа на следователите цялата история и отговори на хиляди въпроси, той не виждаше смисъл да остава там. Хората му бяха намерили Никол Ярбър и трябваше да се завърнат в Слоун, където ги очакваха редица задачи. Брайън Дей имаше достатъчно видеоматериал, за да подготви минисерия по случая, но първо му се налагаше да обработи информацията. Роби уведоми шерифа, че той и екипът му се връщат в Слоун. Скоро колите си проправиха път през движението, излязоха на магистралата и тръгнаха на изток. Карлос изпрати десетки снимки до кантората, както и самия видеозапис. Колегите му щяха да подготвят специална презентация.

— Може ли да поговорим? — попита Марта Хандлър няколко минути по-късно.

— Не — отсече Роби.

— Полицията вече знае за трупа. Какво следва оттук нататък?

— Засега ще съхранят останките в сандъка и ще ги изпратят в криминологичната лаборатория в Джоплин. След като излязат резултатите, ще решат как да действат.

— Какво точно търсят?

— Първо ще се опитат да идентифицират трупа с помощта на рентгенова снимка на зъбите на Никол. Лесно е и отнема само няколко часа. Сигурно ще научим нещо още тази вечер.

— Те разполагат със снимка на зъбите й?

— Да, аз им я дадох. По време на процеса срещу Донте, седмица преди да изберем съдебните заседатели, обвинението ни стовари няколко кутии с доказателства. Както се очакваше, прокурорът допусна грешка. В папките имаше рентгенова снимка на челюстта на Никол. Докато търсеха тялото, полицаите я разпространяваха с надеждата, че ще намерят жертвата. Кофи притежаваше копие, което по невнимание ни предостави. Това не ни помогна особено, тъй като снимката не беше от значение за изхода на процеса. Все пак трупът липсваше. Година по-късно я върнах на Кофи, но запазих едно копие за себе си. Човек никога не знае какво ще му потрябва някой ден.

— Какво още търсят? — попита Марта.

Роби се намръщи.

— Тъй като се касае за убийство чрез удушаване, не е възможно да установят причината за смъртта след девет години. Ще направят ДНК анализ на засъхнала кръв или коса. Всякакви други следи — от сперма, кожа, слюнка, ушна кал или пот — изчезват с разлагането на плътта.

— ДНК-то има ли значение? Нали знаем кой е убиецът?

— Така е, но искам да получа доказателството от анализа. Ако се сдобием с него, това ще бъде първият случай в американската история, в който ДНК пробите потвърждават, че щатът е убил погрешния човек. Досега в Америка са изпълнени над десет съмнителни екзекуции. Никога обаче не са били прилагани биологични доказателства, които да разобличат решението на съда. Нуждая се от питие. Ти искаш ли нещо?

— Не.

— Карлос?

— Разбира се. Ще изпия една бира.

— Арън?

— Не мога, шефе. Шофирам.

— Просто се шегувам.

Роби извади две бири от малкия хладилник и подаде едната на Карлос. Адвокатът отпи голяма глътка и отново затвори очи.

— За какво си мислиш? — попита Марта.

— За Бойет. За Травис Бойет. Бяхме толкова близо. Ако ни бе спечелил само двайсет и четири часа, можехме да спасим Донте. Сега е твърде късно.

— Какво ще стане с Бойет?

— Ще го обвинят в убийство. Тук, в Мисури. Ако живее достатъчно дълго, ще го осъдят.

— В Тексас ли?

— Разбира се, че не. Властите там никога няма да си признаят, че са екзекутирали невинен човек. Кофи, Кърбър, Вивиан Грейл, заседателите, апелативните съдии, губернаторът — всички, отговорни за тази пародия — ще отричат докрай грешката си. Ще започнат да ни сочат с пръст и няма да поемат отговорност. Предполагам, че просто ще се покрият, докато бурята утихне.

— Наистина ли могат да го направят?

Още една глътка от бирата. Роби се усмихна и облиза устни.

— Досега никой държавен служител не е бил преследван заради несправедлива присъда. Кърбър трябва да влезе в затвора. Същото важи за Кофи. Те са пряко отговорни за осъждането на Донте, но Кофи контролира голямото жури. Прокурорът е начело на системата. Почти невероятно е да ги изправят пред съд, освен ако не убедя Министерството на правосъдието да се заеме със случая. Определено ще опитам. Освен това можем да заведем граждански дела.

— Смяташ да подадеш иск?

— О, да. Не един. Ще съдя всички. Нямам търпение.

— Мислех, че ще се преместиш във Върмонт.

— Засега отлагам този план. Очаква ме много недовършена работа.

 

 

Съветът на гимназията в Слоун се събра по спешност в два часа в петъчния следобед. Единствената точка от дневния ред беше предстоящият футболен мач. Отборът от Лонгвю трябваше да пристигне в пет, а срещата започваше в седем и половина. Учителите и треньорите в Лонгвю с основание се тревожеха за сигурността на играчите и феновете. Медиите наричаха безредиците в Слоун „расов бунт“ — неточно, но доста сензационно наименование.

Полицията и гимназията в Слоун постоянно получаваха телефонни заплахи. Ако мачът се проведеше според първоначалния план, се очакваха безредици. Шефът на полицията Джо Радфорд помоли съвета да отмени или поне да отложи мача. На него трябваше да присъстват около пет хиляди бели фенове — идеална мишена за онези, които търсеха неприятности. Не по-малко тревожна бе мисълта, че много от къщите в града ще останат празни по време на футболната среща. Треньорът също предпочиташе да не пуска играчите си. Те бяха твърде притеснени, а най-добрите от тях — двайсет и осем чернокожи младежи — решиха да бойкотират мача. Звездата на отбора Трей Глоувър все още беше в ареста. С шест победи и две загуби имаха шанс да се класират за щатските плейофи. Треньорът знаеше, че няма да победи само с белите си играчи. Евентуалният отказ обаче щеше да им донесе служебна загуба — факт, който смущаваше всички в стаята.

Директорът на гимназията разказа за изгорялата журналистическа ложа, напрежението през последните дни, отменените часове и телефонните заплахи. Изглеждаше уморен и неспокоен, като умоляваше горещо съвета да отмени мача.

На срещата присъстваше един навъсен служител от Националната гвардия, който заяви, че може да постави охрана около стадиона, така че мачът да се проведе без инциденти. Но той също изтъкна рисковете от безредици в останалите части на града по време на срещата. Когато го принудиха да даде еднозначно мнение, мъжът призна, че е най-добре да отложат мача.

Членовете на училищния съвет се измъчваха от предстоящото решение. Обикновено се занимаваха с бюджетите, учебните планове и дисциплината. Никога досега не се бяха изправяли пред толкова голям проблем. Избираха ги на всеки четири години и не биваше да си спечелват врагове. Ако вземеха решението да отменят мача и отборът на Слоун запишеше служебна загуба, хората щяха да си помислят, че удовлетворяват капризите на протестиращите. Ако гласуваха в негова полза и се стигнеше до тежък инцидент, опонентите им щяха да хвърлят вината върху тях.

Някой предложи компромисен вариант, който бързо бе приет от всички. След поредица от телефонни обаждания планът стана реалност. Мачът нямаше да се проведе в Слоун същата вечер. Щеше да се играе на другия ден, на тайно място близо до града. От Лонгвю се съгласиха. Треньорът им знаеше за бойкота на противниците и се подготвяше за триумф. Местоположението на неутралния терен трябваше да бъде разкрито два часа преди началото на срещата. Отборите щяха да пътуват около час и да играят без публика. Така никой нямаше да пострада. Компромисът се хареса на всички освен на треньора. Все пак той стисна зъби и предсказа победа за Слоун. Какво друго му оставаше?

 

 

Още от сутринта старата железопътна гара се превърна в магнит за репортерите. Там те бяха видели за последно Бойет, а сега искаха на всяка цена да разговарят с него. Кабелните телевизии непрекъснато излъчваха зловещото признание, но миналото на Бойет бе излязло наяве. Дългото му криминално досие поставяше под сериозно съмнение истинността на изказванията му. Експерти от всякакви области се появяваха в ефир, за да коментират профила на престъпника и мотивите за убийството. Някакъв бърборко го нарече лъжец. Той заяви, че „такива отрепки“ търсят единствено своите петнайсет минути слава и обичат да измъчват семействата на жертвите. Един бивш прокурор от Тексас се изказа в защита на процеса срещу Дръм и убеди зрителите, че системата функционира безупречно. Очевидно Бойет беше поредната откачалка.

Постепенно историята загуби първоначалното си въздействие. Бойет бе изчезнал и не можеше да даде повече подробности, нито пък да се защити. Нямаше следа и от Роби Флак. Репортерите не виждаха колата му пред кантората и се чудеха къде е отишъл.

 

Сами Томас, Бони и Фанта се опитваха да работят, независимо от обсадата. Не им се удаваше особено добре. Телефоните не спираха да звънят, а от време на време по-нахалните репортери успяваха да стигнат до входната врата, преди да бъдат върнати от охранителите. Постепенно всички осъзнаха, че Бойет и Роби не са там.

Разочарованите журналисти напуснаха кантората и тръгнаха из Слоун в търсене на някой пожар или побой. За да представят по-пълна картина на събитията, те интервюираха полицаите по улиците и снимаха изгорелите сгради и църкви. Разговаряха с разгневените чернокожи младежи пред заведенията и навираха микрофоните си в пикапите, за да получат безценни коментари от белите жители на града. След като се отегчиха, те се върнаха при кантората и зачакаха Бойет. Къде, по дяволите, беше изчезнал?

В късния следобед пред Уошингтън Парк започна да се събира тълпа. Новината за протеста се разпространи бързо и репортерите потеглиха натам. Присъствието им привлече още повече чернокожи демонстранти. Скоро околността се разтресе от рап музика и фойерверки. Беше петък вечер — началото на уикенда. Време за отпускане на събраното напрежение.

Ситуацията се нажежаваше.

 

 

Около четирийсет часа след като бе напуснал своя дом с нежелания си придружител, Кийт се завърна сам. Изключи двигателя и остана за малко в колата, за да събере мислите си. Дейна го посрещна на вратата на кухнята, прегърна го и го целуна.

— Изглеждаш много уморен — каза тя.

— Добре съм — отвърна Кийт. — Просто трябва да поспя. Къде са момчетата?

Децата седяха на масата и вечеряха. Когато видяха баща си, скочиха да го посрещнат. Клей, по-големият от двамата, носеше футболния си екип, готов за предстоящия мач. След дълги прегръдки семейството седна на масата, за да приключи с вечерята.

Кийт си взе душ и се преоблече в спалнята. Дейна седеше на леглото и го наблюдаваше.

— Никой тук не е споменал твоето име. Обсъдих положението с Матю. Непрекъснато гледаме телевизия и следим новините в интернет. Никъде не се говори за теб. Има хиляди снимки, но ти не фигурираш на тях. От църквата си мислят, че са те повикали по спешен случай. Не подозират нищо. Може и да извадим късмет.

— Какво се случва в Слоун?

— Нищо особено. Отложили са футболния мач тази вечер. Съобщиха го с толкова сериозен тон, сякаш е станала тежка самолетна катастрофа.

— Някакви новини от Мисури?

— Не.

— Скоро всички ще разберат. Не мога да си представя реакциите, щом хората научат за Никол Ярбър. Градът ще експлодира.

— Кога ще съобщят за трупа?

— Не знам. Плановете на Роби не са ми известни.

— Роби? Говориш за него, все едно сте стари приятели.

— Така е. Запознахме се вчера, но изминахме дълъг път заедно.

— Гордея се с теб, Кийт. Действа необмислено, но постъпката ти беше изключително смела.

— Не се чувствам смел. Изобщо не знам какво усещам в момента. Вероятно продължавам да съм в шок. Още не мога да повярвам какво видях. Преживяването беше наистина уникално, но в крайна сметка се провалихме.

— Все пак опитахте.

Кийт си сложи пуловер, пъхна ризата в панталоните и каза:

— Надявам се само да заловят Бойет. Представи си, че хване поредната жертва.

— Стига, Кийт. Той е тежко болен.

— Но е оставил бастуна, Дейна. Как си го обясняваш? Прекарах пет дни с този човек. Бойет не може да ходи без него. Защо не го е взел?

— Сигурно е предположил, че ще го заловят по-лесно, ако носи бастун.

Кийт стегна колана и го закопча.

— Бойет беше обсебен от теб, Дейна. Спомена името ти на няколко пъти. Повтаряше колко си сладка.

— Не се притеснявам от Травис Бойет. Ще бъде голям глупак, ако се върне в Топика.

— Правил е и по-глупави неща. Помисли само за всичките му арести.

— Да тръгваме. Мачът започва в шест и половина.

— Страхотно. Нуждая се от развлечение. Останала ли е някоя бутилка вино в къщата?

— Мисля, че да.

— Добре. С удоволствие ще изпия една чаша. Но нека първо погледаме малко футбол. После ще ти разкажа.

— Искам да чуя всичко.