Джон Гришам
Признанието (13)

13

Рано сутринта Кийт пристигна в болницата за обичайната обиколка. В момента там имаше шестима енориаши на „Сейнт Марк“ в различни стадии на лечение или възстановяване. Той навести и шестимата, подхвърли им по няколко утешителни думи, помоли се заедно с тях, после отиде да потърси Травис Бойет за предстоящия вълнуващ ден.

Денят наистина се оказа вълнуващ, но по неочакван начин. Бойет вече си беше тръгнал. Според една от сестрите, когато в шест сутринта минали на визитация, заварили леглото му празно и грижливо оправено, болничният халат сгънат до възглавницата, а маркучът на венозната система — внимателно намотан около преносимата стойка до леглото. Един час по-късно някой се обадил от Анкър Хаус, че Травис Бойет се е прибрал и иска лекарят му да знае, че всичко е наред. Кийт веднага потегли към дома, но не намери Бойет. Един от надзорниците каза, че той не работел в сряда. Никой нямаше представа къде може да бъде и кога ще се върне. Докато караше към „Сейнт Марк“, Кийт си повтаряше да не се тревожи, да не изпада в паника. Бойет щеше да се появи. После се нарече идиот, защото е дал макар и капка доверие на един отявлен убиец, сериен изнасилвач и патологичен лъжец. Докато паниката го обземаше въпреки всичко, той осъзна, че поради навика си да търси доброто у всеки срещнат се е държал прекалено меко с Бойет. Прекалил бе в стремежа да го разбере, дори да му съчувства. По дяволите, този човек беше убил едно седемнайсетгодишно момиче само за да задоволи похотливите си желания, а сега явно гледаше със задоволство как друг ще умре заради престъплението му. Един Господ знаеше колко още жени е изнасилил.

Кипнал от гняв, Кийт влезе в църковната канцелария. Оздравялата от грипа Шарлот Джънгър го поздрави весело с „Добро утро, пасторе“, а той само кимна троснато и отсече:

— Затварям се в кабинета, разбра ли? Никакви обаждания, освен ако не чуеш името Травис Бойет.

— Да, сър.

Той затвори вратата, смъкна палтото си и звънна на Дейна да и съобщи последните новини.

— Значи може свободно да се шляе по улиците? — попита тя.

— Да, в момента тече процедурата по освобождаването му. Още е във временния дом, но няма пречка да ходи където и да било.

— Слава богу, че има тумор.

— Не мога да повярвам, че го казваш.

— Извинявай. И аз не повярвах. Какво ще правим сега?

— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Може да се появи.

— Дръж ме в течение.

Кийт позвъни в прокуратурата и каза на Матю Бърнс, че се налага да изчакат. Отначало Матю бе приел хладно предложението да се срещне с Бойет и да направи видеозапис на изявлението му, но постепенно идеята го увлече. Дори предложи да завърти няколко телефона до Тексас, след като чуе Бойет, ако повярва на разказа му. Сега остана разочарован, като разбра, че той е изчезнал без предупреждение.

Кийт провери какво ново има в сайта за Донте Дръм, както правеше всеки час от понеделник насам. Отиде до канцеларския шкаф и извади папки със стари проповеди. Пак позвъни на Дейна, но тя пиеше кафе с момичетата.

Точно в десет и половина се свърза с адвокатската кантора на Роби Флак. Младата дама отсреща му обясни, че мистър Флак не може да отговори. Кийт каза, че разбира, но се е обаждал и вчера, оставил е номера си и досега никой не го е потърсил.

— Разполагам със сведения за убийството на Никол Ярбър — добави той.

— Какви сведения? — попита жената.

— Трябва да говоря с мистър Флак — заяви твърдо Кийт.

— Ще му предам — отвърна тя също тъй твърдо.

— Моля ви. Не съм някой смахнат. Много е важно.

— Да, сър. Благодаря ви.

Той реши да наруши тайната на изповедта. Можеше да има два вида последствия. Първо, Бойет можеше да го съди за морални щети, но това вече не тревожеше Кийт. Мозъчният тумор щеше да предотврати всякакви бъдещи искове. А ако по някакво чудо Бойет оцелееше, би трябвало да докаже, че със своята недискретност свещеникът му е нанесъл щети. Макар да не познаваше добре законите, Кийт се съмняваше някой съдия да прояви симпатия към подобна отрепка.

Второто последствие бе евентуална дисциплинарна мярка от страна на църквата. Но в светлината на фактите и най-вече на либералната политика в църковното ръководство не му се вярваше да се стигне до нещо повече от сдържано порицание.

Да става каквото ще, каза си той. Ще говоря.

Бързо натрака електронно писмо до Роби Флак. Представи се, прилагайки всички възможни телефони и адреси. Описа срещата си с безименен затворник, освободен предсрочно, който е живял в Слоун точно по времето, когато е изчезнала Никол. Човекът има дълго криминално досие и веднъж е бил арестуван и затворен в Слоун — Кийт лично е проверил това. Сега си признава с пълни подробности изнасилването и убийството на Никол Ярбър. Тялото й е заровено сред хълмовете южно от Джоплин, Мисури, където минало детството на затворника. Единствено той може да намери трупа. Моля, обадете се. Кийт Шрьодер.

Един час по-късно Кийт излезе от кабинета и потегли обратно към Анкър Хаус. Никой не беше виждал Бойет. Той подкара към центъра и отново похапна набързо с Матю Бърнс. След кратък спор и малко увещания Матю извади телефона си и се обади в кантората на Флак. Кийт го чу да казва:

— Ало, името ми е Матю Бърнс, прокурор от Топика, Канзас. Бих искал да разговарям с мистър Роби Флак.

Мистър Флак отново не беше на разположение.

— Имам сведения за случая „Донте Дръм“, по-точно за самоличността на истинския убиец.

Мистър Флак продължаваше да е недостъпен. Тогава Матю продиктува номерата на мобилния и служебния си телефон и помоли жената да провери уебсайта на градската прокуратура в Топика, за да се увери, че не лъже. Тя обеща да го направи.

— Не съм някой побъркан, разбирате ли? Моля ви, предайте на мистър Флак да ми позвъни колкото се може по-скоро. Благодаря.

Приключиха обяда и се споразумяха всеки от двамата незабавно да уведоми другия, ако му се обадят от Тексас. Пътувайки обратно към църквата, Кийт изпита облекчение, че е намерил приятел, и то юрист, готов да помогне.

 

 

Около обяд централните улици на Слоун бяха блокирани и преградени, а движението отклонено. Десетки църковни автобуси и микробуси стояха паркирани в две редици около сградата на съда, но полицаите не вадеха фишовете за глоби. Имаха заповед да демонстрират присъствие, да поддържат реда и в никакъв случай да не провокират когото и да било. Емоциите кипяха. Положението беше напрегнато. Голяма част от търговците затвориха магазините, а повечето бели изчезнаха.

Чернокожата тълпа продължаваше да расте. Стотици ученици от слоунската гимназия напускаха часовете и прииждаха на групи, вече настръхнали и изгарящи от желание да си кажат думата. Работници от фабриките пристигаха с кутиите си за обяд и се хранеха прави, крачейки насам-натам по тревата пред сградата. Репортери щракаха с фотоапарати и пишеха в бележниците си. Снимачни екипи от Слоун и Тайлър се бяха струпали близо до подиума върху стълбището на съда. В 12:15 ч. мистър Оскар Бетс, президент на местния клон на Националната асоциация за развитие на цветнокожите, застана пред микрофоните, благодари на всички присъстващи и бързо премина по същество. Той заяви, че Донте Дръм е невинен и неговата екзекуция не е нищо друго освен узаконено линчуване. Обсипа полицаите с яростна критика, като ги нарече „расисти“ и „твърдо решени да убият невинен човек“. Осмя съдебната система, позволяваща дванайсет бели съдебни заседатели да решават съдбата на един невинен чернокож. Не се удържа от изкушението да попита тълпата: „Как да имаме справедлив процес, когато прокурорът спи със съдийката? А апелативните съдилища казват, че всичко е наред! Това е възможно само в Тексас!“ Описа смъртното наказание като позор — остарял инструмент за мъст, който не спира престъпността, не се използва почтено и е отхвърлен от всички цивилизовани държави. Почти след всяко негово изречение избухнаха ръкопляскания и викове; тълпата ставаше все по-шумна. Той призова съдебната система да спре безумието. Подигра се на Тексаската комисия по помилванията. Нарече губернатора страхливец, защото не е спрял екзекуцията. Предупреди за безредици в Слоун и Източен Тексас, а може би и в цялата страна, ако щатът си позволи за екзекутира един невинен чернокож.

Бетс умело разпали емоциите и напрежението. Когато най-сетне енергията му се поизчерпи, той смени посоката и помоли събраните хора да се държат цивилизовано, да не излизат по улиците тази нощ и утре вечер.

— Нищо не печелим с насилие — увери ги той.

След като свърши, Бетс представи отец Джони Канти, пастор на Африканската методистка църква, която семейство Дръм посещаваше от над двайсет години. Отец Канти започна с послание от семейството. Близките на Донте благодарят за подкрепата. Те още имат вяра и се молят за чудо. Робърта Дръм се крепи, доколкото е възможно в нейното положение. Тя възнамерява утре да отиде в отделението на осъдените на смърт и да остане до края. После отец Канти помоли за тишина и подхвана дълга пламенна молитва, която започваше с призив за състрадание към семейството на Никол Ярбър — семейство, понесло кошмарната смърт на невинното си дете. Също като семейство Дръм. Той благодари на Всевишния за подарения живот и обещаната вечност за всяко човешко същество. Благодари Му за неговите закони, най-важни и най-основни сред които са Десетте заповеди, включващи забраната: „Не убивай.“ Помоли се за онези „други християни“, които вземат същата Библия, за да я изопачат и да я превърнат в оръжие за убийство на ближния. „Отче, прости им, понеже не знаят що правят.“

Канти бе работил над тази молитва дълго време и я изрече бавно, с отличен ритъм и без бележки. Тълпата глухо бучеше, полюшваше се и надаваше викове „Амин“, докато той продължаваше да говори и да говори. Това бе не толкова молитва, колкото реч, и Канти се наслаждаваше на момента. След като се помоли за справедливост, той се помоли и за мир — не онзи мир, който отбягва насилието, а такъв, какъвто тепърва трябва да бъде намерен в едно общество, където рекорден брой чернокожи млади мъже са хвърлени зад решетките, където ги екзекутират по-често от всички останали раси, където престъпленията на чернокожите се смятат за по-неприемливи, отколкото същите престъпления, извършени от бели. Помоли се за милосърдие, прошка и сила. Както повечето свещеници, Канти прекали с приказките и вече почваше да губи аудиторията, когато изведнъж я спечели отново. Той започна да се моли за Донте, „нашия преследван брат“ — младеж, откъснат от близките си преди девет години и хвърлен в „бездната на ада“, откъдето никой не е излизал жив. Девет години без приятели и роднини, девет години заключен като животно в клетка. Девет години мъки заради престъпление, извършено от някой друг.

* * *

От прозореца на малката юридическа библиотека на третия етаж съдия Елайас Хенри гледаше и слушаше. Тълпата бе под контрол, докато проповедникът се молеше, но в нея се усещаше напрежение, което плашеше съдията.

През изминалите десетилетия в Слоун почти не бе имало расови разногласия и съдията си приписваше голяма част от заслугата за това, но само когато оставаше насаме със себе си. Преди петдесет години, като млад адвокат, едва свързващ двата края, той се бе хванал да пише на хонорар репортажи и уводни статии в „Слоун Дейли Нюз“ — по онова време процъфтяващ седмичник, четен от всички. Сега вестникът излизаше всеки ден, но го четяха малцина. В началото на 60-те години той бе едно от малкото издания в Източен Тексас, признаващо факта, че значителна част от местното население е цветнокожо. Понякога Елайас Хенри пишеше статии за чернокожи спортни отбори и историята на чернокожите и макар че това не се приемаше твърде добре, не срещаше и открит отпор. Уводните му статии обаче успяваха да раздразнят белите. Той обясняваше с прости думи смисъла на делото „Браун срещу Образователния съвет“ и критикуваше сегрегацията в училищата на Слоун и окръг Честър. Под нарастващото влияние на Елайас, както и поради влошаващото се здраве на собственика вестникът зае дръзки позиции за право на глас, равно заплащане и достойно жилищно настаняване на цветнокожите. Аргументите му бяха убедителни, разсъжденията логични и повечето читатели осъзнаваха, че той е далеч по-умен от тях. През 1966 г. Елайас купи вестника и остана негов собственик десет години. Същевременно се наложи като опитен юрист, политик и обществен водач. Мнозина бели не споделяха възгледите му, но рядко дръзваха да ги оспорят публично. Когато най-сетне дойде краят на сегрегацията в училищата, бялата съпротива в Слоун бе смекчена след дългогодишните умели манипулации на Елайас Хенри.

След като го избраха за съдия, той продаде вестника и зае по-висока позиция. От там незабележимо, но твърдо контролираше своята съдебна система, за която се знаеше, че е безмилостна към насилниците, строга към нуждаещите се от напътствие и състрадателна към онези, които заслужаваха втори шанс. Загубата срещу Вивиан Дейл го доведе до нервен срив.

Присъдата на Донте Дръм би била невъзможна по негово време. Той щеше да разбере за ареста почти веднага. Щеше да разгледа признанието и обстоятелствата около него, после да извика Пол Кофи на неформална среща — само двамата зад заключената врата, — за да уведоми окръжния прокурор, че обвинението му куца. Признанието беше очевидно нарушение на конституцията. То не биваше да стигне до съдебните заседатели. Продължавай да търсиш, Кофи, защото тепърва трябва да намериш истинския убиец.

Съдия Хенри погледна множеството пред съда. Никъде не се виждаха бели лица освен няколко репортери. Разгневена тълпа чернокожи. Белите се криеха и не споделяха техните искания. Никога не бе вярвал, че ще види своя град разделен.

— Господ да ни е на помощ — тихичко промърмори той.

 

 

Следващият оратор беше Паломар Рийд, ученик от последния гимназиален клас и вицепрезидент на ученическия съвет. Той започна с дежурното отхвърляне на присъдата и се впусна в многословна и изпълнена с технически подробности тирада против смъртното наказание, наблягайки на неговия тексаски вариант. Тълпата го слушаше със затаен дъх, макар да му липсваше драматичната дарба на по-опитните оратори. Скоро обаче Паломар доказа, че притежава невероятен нюх към драматизма. Поглеждайки записките си, той започна да обявява имената на чернокожите играчи от гимназиалния футболен отбор. Един по един те изтичаха към трибуната и се строиха на най-горното стъпало. Всички бяха облечени с яркосините екипи на „Слоун Уориърс“. Когато двайсет и осемте играчи застанаха рамо до рамо, Паломар обяви изненадващо:

— Тези играчи са тук, за да бъдат заедно със своя брат Донте Дръм. Ако хората от този град, този окръг и този щат успеят в незаконните си и антиконституционни усилия да убият Донте Дръм утре вечер, тези момчета няма да играят в петъчния мач срещу отбора на Лонгвю.

Тълпата нададе възторжен рев, който разтърси прозорците на сградата на съда. Паломар погледна играчите и всички те едновременно смъкнаха фланелките. Захвърлиха ги пред краката си. Отдолу носеха еднакви бели тениски с образа на Донте Дръм. Под него с дебели черни букви беше изписано: „НЕВИНЕН“. Играчите излъчиха гърди, размахаха юмруци и тълпата ги обсипа с възторжени овации.

— Утре ще бойкотираме учебните занимания! — изкрещя Паломар в микрофона. — И в петък също! А в петък вечер няма да има футболен мач!

 

 

Протестът се предаваше на живо по местния канал и повечето бели в Слоун бяха залепнали за телевизорите. В банки, училища, домове и служби се чуваха все същите тихо промърморени думи:

— Не могат да го направят, нали?

— Естествено, че могат. Как ще ги спреш?

— Този път прекалиха.

— Не, ние прекалихме.

— Значи мислиш, че е невинен?

— Не съм сигурен. Никой не е сигурен. Там е проблемът. Просто има твърде много съмнения.

— Той си призна.

— Така и не намериха трупа.

— Защо просто не спрат нещата за няколко дни, нали разбираш, отлагане или нещо подобно?

— Защо?

— За да свърши футболният сезон.

— Предпочитам да няма бунт.

— Ако вдигнат бунт, ще ги съдят.

— Не се надявай.

— Градът ще избухне.

— Да ги изритат от отбора.

— За какви се мислят, та ще отменят мача?

— Имаме четирийсет бели момчета, които могат да играят.

— Адски си прав.

— Треньорът трябва да ги изхвърли.

— И да ги арестуват, ако бягат от училище.

— Гениално. Така ще налеят масло в огъня.

Футболният треньор гледаше протеста в кабинета на директора. Треньорът беше бял, директорът чернокож. Взираха се в екрана и мълчаха.

В полицейския участък, на три пресечки от съда, началникът Джо Радфорд гледаше телевизия заедно със заместника си. Управлението имаше на щат четирийсет и осем униформени полицаи и в момента трийсет от тях наблюдаваха нервно протеста.

— Ще има ли екзекуция? — попита заместникът.

— Да, доколкото знам — отговори Радфорд. — Преди час разговарях с Пол Кофи и той смята, че всичко върви по план.

— Може да ни потрябва помощ.

— Не. Ще метнат няколко камъка и ще им мине.

Пол Кофи гледаше предаването сам, седнал зад бюрото си със сандвич и чипс. Прокуратурата беше на две пресечки зад съда и той ясно чуваше рева на тълпата. За него подобни демонстрации бяха необходимо зло в една страна, която уважава човешките права. Хората можеха законно да се събират — разбира се, с разрешение — и да изразяват чувствата си. Същите закони, които гарантираха това право, ръководеха и безпрепятствения ход на правораздаването. Неговата работа бе да преследва престъпници и да изолира виновните от обществото. А когато престъплението се окажеше тежко, щатските закони му повеляваха да изисква възмездие чрез смъртното наказание. Точно това бе сторил в делото „Дръм“. Не изпитваше съжаления, съмнения или дори най-лек смут за своите решения, тактиката си пред съда и вината на Дръм. Работата му бе оценена многократно от опитни апелативни съдии. Десетки образовани юристи бяха обсъдили всяка дума от делото „Дръм“ и потвърдиха присъдата. Кофи вярваше в себе си. Съжаляваше за връзката със съдия Вивиан Грейл, за болката и срама от разкритието, но нито за миг не се съмняваше в правилността на решението й.

Тя му липсваше. Връзката им се бе разпаднала под товара на всеобщия упрек. Вивиан избяга и не желаеше повече да го чува. Прокурорската му кариера скоро приключваше и колкото и да бе неприятно, трябваше да признае, че ще напусне поста си опетнен. Екзекуцията на Дръм обаче щеше да е неговото върховно постижение, негово оправдание и бляскав момент, който гражданите на Слоун — поне белите — щяха да оценят.

Утре щеше да е най-хубавият му ден.

 

 

Цялата адвокатска кантора гледаше предаването на големия телевизор в заседателната зала и когато протестът най-сетне свърши, Роби се оттегли в кабинета си с половин сандвич и диетична кока-кола. Секретарката от приемната бе подредила грижливо в средата на бюрото му десетина листчета с телефонни обаждания. Онези от Топика го заинтригуваха. В ума му изплува неясен спомен. Той заряза храната, вдигна слушалката и набра номера на отец Кийт Шрьодер.

— Кийт Шрьодер, моля — каза той, когато отсреща отговори мъжки глас.

— На телефона.

— Обажда се Роби Флак, адвокат от Слоун, Тексас. Получих съобщението ви, а мисля, че преди няколко часа видях и нещо в електронната поща.

— Да, благодаря, мистър Флак.

— Наричай ме Роби.

— Добре, Роби. Аз съм Кийт.

— Чудесно, Кийт. Къде е тялото?

— В Мисури.

— Нямам време за губене, Кийт, а нещо ми подсказва, че този разговор ще е чиста загуба на време.

— Може би, но все пак дай ми пет минути.

— Говори бързо.

Кийт изложи фактите — срещата си с бивш затворник, чието име не спомена, проучването на миналото му, криминалното досие на човека, тежкото му здравословно състояние, всичко, което можеше да се побере в пет минути.

— Очевидно не се тревожиш за тайната на изповедта — каза Роби.

— Притеснявам се, но залогът е твърде висок. И не ти казах името му.

— Къде е сега?

— Пренощува в болницата, тази сутрин е излязъл и от тогава не съм го чувал. Точно в шест вечерта трябва да се прибере в дома за адаптация. Ще го чакам там.

— И има четири присъди за сексуални престъпления?

— Най-малко.

— Пасторе, никой няма да повярва на този човек. Нищо не мога да постигна по този начин. Просто няма какво да постигна. Трябва да разбереш, Кийт, че тия екзекуции винаги привличат смахнатите. Миналата седмица ни се обадиха двама побъркани. Единият твърдеше, че знаел къде живее сега Никол, между другото била стриптизьорка, а другият претендираше, че я заклал в сатанински ритуал. Нямаха представа къде е тялото. Единият искаше пари, другият да излезе от затвор в Аризона. В съда страшно мразят подобни фантазии.

— Той казва, че тялото е заровено в хълмовете южно от Джоплин, Мисури. Там е израснал.

— За колко време може да го намери?

— Не мога да отговоря.

— Стига, Кийт. Дай ми поне нещо, което мога да използвам.

— У него е ученическият й пръстен. Видях го, държах го, разгледах го. СУС 1999 и нейните инициали АНЯ. Около шести размер, със син камък.

— Добре, Кийт. Това ми харесва. Къде е сега пръстенът?

— Предполагам, на врата му.

— Но не знаеш къде е самият той?

— Ъъъ… да, за момента не знам къде е.

— Кой е Матю Бърнс?

— Мой приятел, прокурор.

— Виж, Кийт, оценявам загрижеността ти. Ти се обади на два пъти, прати писмо по електронната поща, накара свой приятел да ми позвъни. Много благодаря. Но в момента съм страшно зает, тъй че те моля да ме оставиш на мира.

Роби затвори телефона и посегна към сандвича.