Джон Гришам
Признанието (3)

3

Някои подробности се потвърдиха почти без усилие. Дейна се обаждаше от лутеранската църква „Сейнт Марк“ и просто си вършеше работата да провери как са добрите хора от паството. Така размени няколко приказки с директора на дома за адаптация Анкър Хаус, който каза, че Бойет бил там от три седмици. Предвиждало се „престоят“ му да трае деветдесет дни и ако всичко минело добре, щял да бъде свободен — разбира се, при спазване на някои твърде строги правила за предсрочно освобождаване. Сега в дома имало двайсет и двама мъже и нито една жена и дейността му протичала под юрисдикцията на Управлението на затворите. Също както останалите, Бойет можел да напуска сутрин в осем и да се връща в шест вечерта за вечеря. Търсенето на работа се насърчавало и директорът обикновено намирал на хората занимания като чистачи или портиери на почасово заплащане. Срещу седем долара на час Бойет наблюдавал по четири часа дневно охранителни камери в мазето на административна сграда. Бил надежден и изпълнителен, рядко говорел и засега не създавал неприятности. По правило всички в дома се държали много добре, тъй като заради едно нарушено правило или неприятен инцидент можели да се върнат в затвора. Хората виждали, усещали, подушвали свободата и не искали да се провалят.

Директорът не знаеше нищо за бастуна. Бойет дошъл с него още първия ден. Но сред група отегчени престъпници тайните рядко остават опазени, а клюките процъфтяват и се носел слух, че Бойет е пребиван жестоко в затвора. Всички обаче знаели, че досието му не е от най-приятните, и гледали да си нямат работа с него. Той бил саможив особняк и спял сам в малка стаичка зад кухнята, докато останалите нощували в обща спалня.

— Но тук имаме всякакви — каза директорът. — От убийци до джебчии. Не задаваме много въпроси.

Хитрувайки мъничко, или може би не чак толкова мъничко, Дейна безгрижно спомена, че Бойет бил така любезен да попълни посетителска бланка и отбелязал в нея желание да се помолят за здравето му. Всъщност нямаше никаква бланка и Дейна набързо отправи към Всевишния молба за прошка. Оправда дребната и безобидна лъжа с онова, което бе заложено на карта. Да, отвърна директорът, закарали го в болницата, когато взел да се оплаква от главоболие. Тези хора много си падали по медицинските прегледи. В „Сейнт Франсис“ му направили цял куп изследвания, но директорът знаеше само толкова. Бойет вземал някакви лекарства, ала това си било негова работа. Директорът нямал право да се бърка в медицинската част.

Дейна благодари и му напомни, че вратите на „Сейнт Марк“ са отворени за всички, включително и за хората от Анкър Хаус.

После се обади на своя добър приятел доктор Херцлих, който беше гръден хирург в „Сейнт Франсис“ и отдавнашен енориаш на „Сейнт Марк“. Не възнамеряваше да разпитва за здравословното състояние на Травис Бойет, понеже подобно любопитство бе недопустимо и нямаше да доведе доникъде. Щеше да остави мъжа си да говори с доктора на четири очи, при което по своя мек, професионален начин те можеха и да постигнат съгласие. Веднага след сигнала се включи гласовата поща и Дейна остави на Херцлих съобщение с молба да се обади на съпруга й.

Докато тя действаше по телефона, Кийт бе залепен за компютъра и потънал в делото „Донте Дръм“. Уебсайтът се оказа много подробен. Натиснете тук за кратък обзор на фактите в десет страници. Натиснете тук за пълната стенограма на процеса, общо хиляда осемстотин и трийсет страници. Натиснете по-долу за обжалванията с веществени доказателства и клетвени показания, още около хиляда и шестстотин страници. Общата история на делото заемаше триста и четирийсет страници и включваше решенията на апелативните съдилища. Имаше рубрика за историята на смъртното наказание в Тексас и „Фотогалерия“ със снимки на Донте Дръм, рубрики за Донте в отделението на осъдените на смърт, „Фонд за защита на Донте“, „Как можете да помогнете“, „Обзор на пресата“, „Погрешни присъди и фалшиви признания“, а последната рубрика беше за Роби Флак, адвокат.

Кийт започна с обзора на фактите. Той гласеше:

Някога четирийсетхипядното градче Споун в щата Тексас ликуваше бурно, когато безстрашният защитник Донте Дръм се носеше по футболното игрище, но сега нервно очаква екзекуцията му.

Донте Дръм е роден в маршал, Тексас, през 1980 г., трето дете на Робърта и Райли Дръм. Две години по-късно се ражда четвъртото дете, скоро след като семейството се преселва в Споун, където Райли си намира работа в строителството на канализацията. Семейството встъпва в Африканската методистка църква и до днес продължава активно да членува в нея. Донте е кръстен в църквата на осемгодишна възраст. Той посещава общински училища в Слоун и след като навършва дванайсет години, бива забелязан заради спортните си способности. С впечатляващото си телосложение и изключителната си бързина Донте става силна фигура на футболния терен и когато на четиринайсетгодишна възраст постъпва в местната гимназия, веднага е включен в училищния отбор. Впоследствие попада в националните списъци на перспективни играчи и има устна уговорка да влезе в отбора на Севернотексаския университет, преди кариерата му да приключи заради тежка травма на глезена по време на първата четвърт от първия мач през абитуриентската му година. Операцията минава успешно, но злото е сторено. Предложението за стипендия отпада. Той не завършва гимназия, тъй като малко преди това е арестуван. Баща му Райли умира от инфаркт през 2002 г., когато Донте е в отделението на осъдените на смърт.

На петнайсетгодишна възраст Донте е арестуван и съден за побой. Твърди се, че той и двама негови чернокожи приятели са пребили друго чернокожо момче зад училищния гимнастически салон. Случаят минава през съда за малолетни. В крайна сметка Донте се признава за виновен и е осъден условно. На шестнайсет години е арестуван за притежание на марихуана. По това време той вече е играч от национална величина, прочут в целия град. По-късно обвинението отпада.

Донте е на деветнайсет години, когато през 1999-а го обвиняват в отвличане, изнасилване и убийство на гимназиалната мажоретка Никол Ярбър. Дръм и Ярбър учат в последния клас на местната гимназия. Двамата са приятели, израснали заедно в Слоун, макар че Никол (или Ники, както често я наричат) живее в предградията, а Донте в Хейзъл Парк — по-стар квартал на града, обитаван предимно от чернокожата средна класа. Една трета от населението на Слоун е чернокожо и макар училищата да са интегрирани, разделението продължава да съществува в църквите, клубовете и жилищните квартали.

Никол Ярбър е родена в Слоун през 1981 г., първо и единствено дете на Рива и Клиф Ярбър, които се развеждат, когато тя е на две години. Рива се омъжва повторно и Никол е отгледана от майка си и втория си баща Уолис Пайк. Мистър и мисис Пайк имат още две деца. С изключение на развода, детството на Никол е съвсем обикновено. Тя учи в общинско начално училище и прогимназия, а през 1995 г. постъпва в местната гимназия. (В Слоун има само една гимназия. Ако не се брои обичайното църковно училище за предучилищна възраст, в града няма частни училища.) Никол има добър успех и според някои твърдения дразни учителите си с липсата на мотивация. Мнозина смятат, че би могла да бъде отлична ученичка. Харесвана е, много общителна, без сведения за лошо поведение или неприятности със закона. Взема активно участие в дейността на местната Първа баптистка църква. Увлича се от йога, водни ски и кънтри музика. Кандидатства за два колежа — „Бейлър“ в Уейко и „Тринити“ в Сан Антонио, Тексас.

След развода Клиф Ярбър напуска Слоун и се премества в Далас, където натрупва състояние от строежа на търговски центрове. Очевидно като отсъстващ баща той се опитва да компенсира чрез скъпи подаръци. За своя шестнайсети рожден ден Никол получава яркочервено беемве кабрио — безспорно най-хубавата кола на гимназиалния паркинг. Подаръците са причина за търкания между разведените родители. Вторият баща Уолис Пайк има магазин за фураж и е в добро финансово състояние, но не може да се мери с Клиф Ярбър.

Около година преди изчезването си Никол започва да се среща със съученик на име Джоуи Гембъл, един от най-харесваните младежи в училището. В десети и единайсети клас Никол и Джоуи са избирани за най-популярна двойка и позират заедно за годишника на гимназията. Джоуи е един от тримата капитани на футболния отбор. По-късно играе за кратко и като колежанин. Той ще стане ключов свидетел в процеса срещу Донте Дръм.

След нейното изчезване и последвалия съдебен процес са изказани много предположения за връзката между Никол Ярбър и Донте Дръм. Не е разкрито или потвърдено нищо конкретно. Донте упорито твърди, че двамата не са били нищо повече от познати — просто две хлапета, израснали в един и същ град и завършващи едновременно гимназия заедно с още петстотин съученици. Пред съда той отрича под клетва и след това неизменно продължава да отрича, че е имал сексуална връзка с Никол. Скептиците обаче изтъкват, че само глупак би потвърдил близки отношения с жена, в чието убийство е обвинен. Според непотвърдени сведения някои негови приятели заявяват, че връзката им започнала малко преди нейното изчезване. Действията на Джоуи Гембъл предизвикват много спорове. На процеса той дава показания, че по времето, когато изчезнала Никол, видял зелен форд пикап да се движи бавно и „подозрително“ през паркинга, където било нейното беемве. Донте Дръм често карал подобен автомобил, собственост на родителите му. Показанията на Гембъл са оспорени пред съда и би трябвало да бъдат отхвърлени. Предполага се, че Гембъл е знаел за връзката на Никол с Донте и като отхвърлен любовник изпаднал в такава ярост, че помогнал на полицаите да скалъпят обвинение срещу Донте Дръм.

Три години след процеса специалист по гласов анализ, нает от защитата, определя, че анонимният автор на телефонния донос до инспектор Кърбър наистина е Джоуи Гембъп. Гембъл категорично отрича. Ако това е вярно, то Гембъл изиграва изключително важна роля за арестуването, разследването и осъждането на Донте Дръм.

Стресна го глас от друг свят.

— Кийт, обажда се доктор Херцлих — съобщи Дейна по интеркома.

Кийт благодари и изчака малко, за да си проясни мислите. После вдигна слушалката. Започна с обичайните любезности, но тъй като знаеше, че докторът е зает човек, бързо премина по същество.

— Доктор Херцлих, нуждая се от една малка услуга и ако ти се стори нередна, просто кажи. На вчерашната служба имахме посетител — бивш затворник. В момента го освобождават предсрочно, ще прекара няколко месеца във временен дом и наистина е измъчена душа. Тази сутрин дойде при мен, всъщност преди малко си тръгна, и твърди, че има много сериозни проблеми със здравето. Преглеждали са го в „Сейнт Франсис“.

— Каква е услугата, Кийт? — попита доктор Херцлих с такъв глас, сякаш си гледаше часовника.

— Ако бързаш, можем да поговорим по-късно.

— Не, продължавай.

— Той твърди, че са му открили мозъчен тумор от най-лошите, глиобластом. Казва, че бил смъртоносен и скоро щял да умре. Питам се доколко ще можеш да го потвърдиш. Не търся поверителна информация, разбираш ли? Знам, че не е твой пациент и не искам някой да наруши правилата. Не за това моля. Познаваш ме.

— Защо се съмняваш? Защо някой би твърдял, че има мозъчен тумор, ако всъщност няма?

— Той е изпечен престъпник, докторе. Цял живот е лежал зад решетките и сигурно сам не знае какво е истина. И не казвам, че се съмнявам. В кабинета ми го споходиха два тежки пристъпа на главоболие и беше мъчително за гледане. Просто бих искал да потвърдя каквото ми каза.

Кратко мълчание, като че лекарят се озърташе дали някой не го подслушва.

— Не мога да любопитствам много. Имаш ли представа при кой лекар е бил?

— Не.

— Добре, кажи ми името.

— Травис Бойет.

— Записах. Дай ми два часа.

— Благодаря, докторе.

Кийт бързо затвори телефона и се върна към Тексас. Продължи с изложението на фактите.

Никол изчезва през нощта на 4 декември 1998 г., петък. Вечерта отива с приятелки на кино в единствения мол в Слоун. След филма момичетата — общо четири — сядат на пица, пак в мола. На влизане в заведението те разменят няколко думи с двама младежи, единият от които е Джоуи Гембъл. Докато вечерят, момичетата решават да се съберат в дома на Ашли Верика да гледат някакво късно предаване. На излизане Никол казва, че ще отиде до тоалетната. Приятелките й не я виждат повече. Тя се обажда на майка си и обещава да се прибере до полунощ. После изчезва. След час разтревожените й приятелки почват да звънят по телефона. Два часа по-късно откриват червеното й беемве на паркинга на мола, където го е оставила. Няма признаци от борба или нещо нередно, но и няма следи от Никол. Семейството и приятелите й са в паника. Започва издирване.

Полицията веднага заподозира престъпление и полага огромни усилия да открие Никол. Включват се хиляди доброволци и през следващите дни и седмици градът и околностите са претърсени както никога дотогава. Няма никакъв резултат. Охранителните камери в мола са прекалено далеч, изображението е замъглено и не може да помогне. Никой не е видял Никол да напуска мола и да отива до колата си. Клиф Ярбър предлага награда от сто хиляди долара за информация, а когато това не дава резултат, вдига сумата на двеста и петдесет хиляди.

Първият пробив в разследването идва на 16 декември, дванайсет дни след изчезването. Двама братя ловят риба на пясъчно островче в Ред Ривър близо до малък парк, известен с името „Ръш Пойнт“, когато един от тях настъпва парче пластмаса. Това се оказва членската карта на Никол за спортния клуб. Братята разравят калта и пясъка и откриват още нещо — ученическата й карта, издадена от гимназията в Слоун. Единият брат разпознава името и те веднага потеглят към полицейския участък.

„Ръш Пойнт“ е на шейсет километра северно от покрайнините на града.

Разследващите полицаи, ръководени от инспектор Дрю Кърбър, вземат решение да запазят в тайна намирането на картите. Те смятат, че най-добрата стратегия ще бъде първо да намерят тялото. Провеждат усърдно, но безплодно претърсване на реката източно и западно от „Ръш Пойнт“. Щатската полиция се включва с водолазни екипи. Не е открито нищо повече. В отсечка от сто и петдесет километра надолу по течението властите са уведомени да бъдат нащрек.

Докато върви претърсването на реката, инспектор Кърбър получава анонимно телефонно обаждане, обвиняващо Донте Дръм. Той не губи време. Два дни по-късно Кърбър и неговият партньор Джим Мориси арестуват Донте на излизане от спортния клуб. След няколко часа двама други инспектори се обръщат към младеж на име Тори Пикет, близък приятел на Донте. Пикет се съгласява да отиде в участъка и да отговори на техните въпроси. Той не знае нищо за изчезването на Никол, но изглежда изнервен от посещението в участъка.

— Кийт, обажда се финансовият ревизор. На втора линия — съобщи Дейна по интеркома.

Кийт погледна часовника си — единайсет без десет — и поклати глава. Последното, което желаеше да чуе в момента, бе гласът на ревизора на църквата.

— Зареден ли е с хартия принтерът? — попита той.

— Не знам — отговори светкавично тя. — Ще проверя.

— Моля те, зареди го.

— Дадено.

Кийт неохотно натисна бутона за втора линия и започна скучен, но не много продължителен разговор относно църковните финанси към 31 октомври. Докато слушаше числата, той продължаваше да трака по клавиатурата. Отпечата десетте страници обзор на фактите, трийсет страници вести и статии, резюме за прилагането на смъртната присъда в Тексас, разказът на Донте за живота в затвора, а когато видя, че хартията в принтера е свършила, влезе във фотогалерията на Донте и огледа лицата. Донте като дете с родителите си; по-големите му брат и сестра; по-малката сестричка; Донте като малко момче в църковния хор; снимки на футболното игрище; полицейска фотография от първата страница на „Слоун Дейли Нюз“; полицаи въвеждат Донте с белезници в съдебната сграда; още снимки от процеса; и ежегодните служебни фотографии от затвора, започващи през 1999 г. с предизвикателен поглед към обектива и завършващи през 2007 г. с изпитото лице на преждевременно състарен двайсет и седем годишен мъж.

Когато приключи разговора с ревизора, Кийт излезе в приемната и седна срещу жена си. Дейна подреждаше отпечатаните материали и ги преглеждаше мимоходом.

— Прочете ли това? — попита тя, размахвайки сноп листове.

— Кое точно? Тук има стотици страници.

— Слушай — каза тя и зачете: — „Тялото на Никол Ярбър така и не бе открито, но макар че според някои законодателства това би могло да осуети екзекуцията, в Тексас то изобщо не спира хода на събитията. Всъщност Тексас е сред няколкото щата с добре развито прецедентно право, разрешаващо обвинение в убийство дори когато липсват убедителни доказателства, че е имало престъпление. Невинаги се изисква наличието на труп.“

— Не, не съм стигнал дотам — каза той.

— Можеш ли да повярваш?

— Вече не знам в какво да вярвам.

Телефонът иззвъня. Дейна грабна слушалката и рязко уведоми човека отсреща, че свещеникът е зает. Когато затвори, тя каза:

— Добре, пасторе. Какъв е планът?

— Няма план. Следващата стъпка — единствената, която ми хрумва в момента — е пак да си поговоря с Травис Бойет. Ако потвърди, че знае къде се намира или се е намирало тялото, тогава ще го притисна да си признае убийството.

— А ако признае? Тогава какво?

— Нямам представа.