Джон Гришам
Признанието (12)

12

Сряда сутрин. Шест часа след като бе напуснал кантората си около полунощ, Роби отново седеше в заседателната зала и се подготвяше за новия трескав ден. Нощта не мина добре. Пиянската среща на Фред Прайър и Джоуи Гембъл не бе донесла нищо освен признанието на Гембъл, че мистър Кофи наистина му се обадил да предупреди какви са наказанията за лъжесвидетелство. Роби изслуша целия разговор. Прайър, които с годините бе натрупал опит в работата с подслушвателни устройства, използваше същия микрофон писалка, за да предава беседата по телефона. Качеството на записа беше забележително. Роби също пийна с колеги в кабинета си — Марта Хандлър пиеше бърбън, а правният асистент Карлос поддържаше връзката с бира в ръка. Пиенето продължи около два часа — Джоуи и Фред в имитация на старинна кръчма в покрайнините на Хюстън, а Флак и колегите му в старата железопътна гара. След два часа обаче на Джоуи му писна — дори и от бирата — и той заяви, че му е дошло до гуша. Не можеше да повярва, че с една клетвена декларация в последния момент ще обори показанията си пред съда. Не искаше да го нарекат лъжец, макар да намекваше непрестанно, че е излъгал.

— Донте не трябваше да признава — повтори той на няколко пъти, сякаш едно фалшиво признание беше достатъчно основание за смъртна присъда.

Но ако се наложеше, Прайър щеше да го следва по петите в сряда и четвъртък. Той вярваше, че все още има мъничък шанс, който се стопяваше с всеки изминал час.

В седем часа цялата кантора се събра в заседателната зала за всекидневния брифинг. Всички бяха изтощени, недоспали и готови за последния щурм. Доктор Кристи Хинз бе работила цяла нощ и носеше готовия си доклад. Изложи съдържанието му накратко, докато другите дъвчеха сладки и пиеха кафе. Докладът заемаше цели четирийсет и пет страници — твърде дълъг, за да го прочете някой в съда, но може би достатъчно дебел, за да привлече нечие внимание. Изводите й не изненадаха никого, поне в адвокатска кантора „Флак“. Тя описваше своя преглед на Донте Дръм. Беше проследила историята на здравословното и психическото му състояние по време на престоя в затвора. Беше изчела 260 негови писма, съчинени през осемте години в отделението на осъдените на смърт. Той страдаше от шизофрения, психоза, халюцинации, депресия и не разбираше какво става с него. По-нататък тя осъждаше затварянето в единична килия и отново го обявяваше за жестока форма на изтезание.

Роби заръча на Сами Томас да изпрати на техния фирмен съюзник в Остин молбата за помилване заедно с доклада на доктор Хинз. През всичките осем години на непрестанно обжалване те използваха помощта на Тексаската група против смъртното наказание, наричана разговорно Защитната група — организация с идеална цел, представляваща интересите на около една четвърт от затворниците в отделението на осъдените на смърт. Защитната група се занимаваше само с обжалване на смъртни присъди и го вършеше с изключителна бързина и прецизност. Сами щеше да прати молбата и доклада по електронната поща и в девет сутринта Защитната група щеше да ги връчи в апелативния съд.

С наближаването на екзекуцията съдът беше в пълна бойна готовност да обработи веднага всички спешни молби. Ако бъдеха отхвърлени, както ставаше обикновено, Роби и Защитната група можеха да се обърнат към федералния съд и да продължат нагоре по склона с надеждата, че на върха ги чака чудо.

Той обсъди тези стратегии и се увери, че всички знаят какво предстои. На следващия ден Карлос щеше да се заеме със семейство Дръм, но нямаше да напуска Слоун. Той имаше грижата да пристигнат в „Полънски“ навреме за последното свиждане. Роби щеше да бъде там, за да придружи последните стъпки на своя клиент и да присъства на екзекуцията. Сами Томас и другата адвокатка оставаха в кантората да координират съвместните действия със Защитната група. Правната асистентка Бони щеше да поддържа връзка с кабинетите на губернатора и главния прокурор.

Молбата за помилване беше подадена в кабинета на губернатора и се очакваше да бъде отхвърлена. След нея идваше молбата на Кристи Хинз. Докато Джоуи Гембъл не се решеше да проговори, нямаха нови доказателства, с които да се занимават. В хода на съвещанието се изясни, че не остава почти нищо съществено за вършене. Разговорите заглъхнаха. Треската започваше да отслабва. Всички изведнъж се почувстваха уморени. Предстоеше дългото чакане.

Когато бе избрана за съдия през 1994 г., Вивиан Грейл водеше кампанията си под лозунга за високи морални норми, спазване на Божите закони, прибиране на престъпниците в затвора за още по-дълги срокове и разбира се, по-ефикасно използване на стаята за екзекуции в затвора в Хънтсвил. Тя спечели с трийсет гласа преднина. Победи конкурента си — опитен съдия на име Елайас Хенри, — като грижливо подбра няколко наказателни дела, в които той бе дръзнал да прояви съчувствие към обвиняемите. После наводни вестниците с платени публикации, представящи нейния противник като закрилник на педофили.

След като връзката й с Пол Кофи излезе наяве, след развода, оставката и позорното бягство от Слоун избирателите се разкаяха и върнаха съдия Хенри. Преизбраха го единодушно. Сега той беше на осемдесет и една години, уморен и болнав. Носеха се слухове, че няма да доживее до края на мандата.

Съдия Хенри беше близък приятел с бащата на Роби, който почина през 2001 г. Заради тази дружба той бе един от малцината съдии в Източен Тексас, чието кръвно не хвръкваше до тавана, когато Роби Флак влезеше в съдебната зала. От всички съдии Роби вярваше само на него. Затова прие поканата да се срещнат в сряда в девет сутринта в кабинета на Хенри. Целта на срещата не бе обсъдена по телефона.

— Този случай силно ме тревожи — каза съдия Хенри, след като размениха обичайните любезности.

Бяха сами в стария кабинет до съдебната зала, останал почти същия, откакто Роби Флак го посети за пръв път преди четирийсет години.

— И с основание.

На работната маса пред тях имаше две недокоснати бутилки минерална вода. Както винаги съдията беше с черен костюм и оранжева вратовръзка. Днес изглеждаше в добра форма, очите му блестяха напрегнато и съсредоточено. Не се усмихваше.

— Изчетох протоколите, Роби — каза той. — Започнах миналата седмица и прочетох всичко, както и по-голямата част от апелативните изложения. Гледайки от съдийското място, не мога да повярвам, че Грейл е допуснала онова признание. То е изтръгнато насила, при явно нарушение на конституцията.

— Така е, господин съдия. Няма да я защитавам, но не е имала избор. Други правдоподобни доказателства просто няма. При отхвърляне на признанието Кофи остава с празни ръце. Донте би излязъл от затвора и това щеше да изскочи на първите страници. Както знаете много добре, съдия Грейл е трябвало скоро да се изправи пред избирателите, а в Източен Тексас не избират съдии, които поставят закона над политиката.

— На мен ли го казваш?

— След като разбра, че признанието ще се представи в съда, Кофи успя да скърпи и други доказателства. Крещя, тропа и убеди съдебните заседатели, че Донте е убиец. Сочеше го с пръст и момчето се разплака точно когато чу името на Никол. Идеално изпълнение. Как беше старата поговорка, господин съдия? „Ако нямаш факти — викай.“ И той викаше с всичка сила. Заседателите бяха готови да му повярват. Той спечели.

— Ти се сражаваше като бесен, Роби.

— Трябваше повече да се постарая.

— И си убеден, че е невинен? Нямаш и капка съмнение?

— Защо водим този разговор, господин съдия? Струва ми се безсмислен в момента.

— Защото ще се обадя на губернатора да го помоля за отлагане. Не знам, може да ме послуша. Аз не съм водил процеса. Както знаеш, по онова време бях пенсионер. Но един мой братовчед от Тексаркана е дал на губернатора цяла камара пари. Шансът е малък, но имаме ли нещо за губене? Поне да отложим нещата с още трийсет дни.

— Няма лошо. Съмнявате ли се във вината му, господин съдия?

— Имам сериозни съмнения. Лично аз не бих приел признанието. Бих хвърлил онзи доносник в затвора за лъжесвидетелство. Не бих допуснал онзи палячо с кучетата. А момчето, как му беше името…

— Джоуи Гембъл.

— Точно така, белият приятел. Неговите показания сигурно щяха да стигнат до заседателите, но бяха твърде несвързани, за да имат някаква тежест. Ти го каза най-добре в една от молбите си, Роби. Тази присъда се крепи върху скалъпено признание, куче на име Йоги, лъжлив доносник, който после се отметна от думите си, и отблъснат влюбен хлапак, жадуващ за отмъщение. Не можем да осъждаме хората въз основа на подобен боклук. Съдия Грейл беше предубедена… мисля, че и двамата знаем защо. Пол Кофи беше като кон с капаци и умираше от страх, че може да е сбъркал. Ужасно дело, Роби.

— Благодаря, господин съдия. Живея с него от девет години.

— И опасно. Вчера се срещнах с двама чернокожи адвокати. Добри хора, познаваш ги. Разгневени са срещу системата и се боят от реакцията на хората. Очакват размирици, ако Дръм бъде екзекутиран.

— И аз така чух.

— Какво може да се направи, Роби? Има ли начин да спрем това? Аз не съм специалист по смъртните наказания и не знам пред кого обжалваш в момента.

— Вече сме почти с празни ръце, господин съдия. В момента подаваме молба за помилване поради психическо заболяване.

— И какви са шансовете?

— Нищожни. Досега Донте няма данни за психическо заболяване. Ние твърдим, че осемте години в отделението на осъдените на смърт са го подлудили. Както знаете, апелативните съдилища не гледат с добро око на теории, скърпени в последния момент.

— Момчето с всичкия си ли е?

— Има тежки проблеми, но подозирам, че разбира какво става.

— Значи не си оптимист?

— Аз съм адвокат по наказателни дела, господин съдия. Оптимизмът не ми е в кръвта.

Съдия Хенри най-сетне развинти капачката на пластмасовата бутилка. Отпи глътка вода. И пак погледна Роби право в очите.

— Много добре, ще се обадя на губернатора — каза той, сякаш обаждането му можеше да спаси положението.

Нямаше да го спаси. Телефонът на губернатора звънеше непрестанно. Роби и неговият екип бяха причината за повечето обаждания.

— Благодаря, господин съдия, но не очаквам това да промени нещо. Губернаторът не е отложил нито една екзекуция. Дори напротив, иска да ги ускори. Хвърлил е око към Сената и не сяда на закуска, преди да преброи гласовете. Той е двулично, гадно, страхливо, мазно копеле с блестящо бъдеще в политиката.

— Значи не си гласувал за него?

— Не съм. Но ви моля да му се обадите.

— Обещавам. След половин час имам среща с Пол Кофи, за да обсъдя въпроса с него. Не искам да се изненада. Ще си побъбря и с човека от вестника. Искам да се знае черно на бяло, че съм против екзекуцията.

— Благодаря, господин съдия, но защо чак сега? Можехме да проведем този разговор преди година или пет. Намесвате се ужасно късно.

— Преди година малцина мислеха за Донте Дръм. Не го заплашваше екзекуция. Имаше шанс да намери подкрепа от федералния съд. Може би отмяна на присъдата, нов процес. Не знам, Роби. Навярно трябваше да се намеся по-решително, но делото не е мое. Имах си други грижи.

— Разбирам, господин съдия. И ви благодаря.

Стиснаха си ръцете и се сбогуваха. Роби слезе по задното стълбище, за да не се сблъска с някой бъбрив адвокат или чиновник. Докато крачеше бързо по пустия коридор, той се мъчеше да си спомни още някой държавен служител в Слоун или окръг Честър, който да е изказвал подкрепа за Донте Дръм. В паметта му изплува името на единствения чернокож градски съветник.

От девет години водеше дълга, самотна битка. И скоро щеше да я загуби. В Тексас не отменяха екзекуциите, защото е позвънил братовчедът на някой голям спонсор например. Добре смазаната машина работеше безотказно. Веднъж задвижена, нямаше начин да бъде спряна.

На затревената площ пред сградата на съда общински работници сглобяваха импровизирана трибуна. Наблизо няколко полицаи разговаряха нервно, гледайки как се отварят вратите на първия църковен автобус. Десетина чернокожи слязоха и се отправиха напред през тревата покрай военните мемориали. Избраха си място, разгънаха сгъваеми столове и зачакаха. Протестната демонстрация беше насрочена за обяд.

Бяха помолили Роби да говори, но той отказа. Не му хрумваше нищо освен бунтовни призиви, а не искаше да го обвинят в подстрекателство. И без него имаше кой да разбуни духовете.

Според Карлос, който имаше задачата да следи уебсайта, коментарите и блоговете, обстановката драстично се нажежаваше. За четвъртък бяха планирани протести в Остин, Хънтсвил и Слоун и в кампусите на поне два тексаски университета, където учеха предимно чернокожи.

Дайте им да се разберат, помисли си Роби, докато потегляше с колата.