Джон Гришам
Признанието (16)

16

При трескавото потегляне въпросът за парите остана на втори план. Когато извади портфейла си да плати шест долара за пиршеството на Бойет в „Синята луна“, Кийт осъзна, че няма много пари в брой. После забрави за това. Пак си спомни, когато вече бяха на пътя и трябваше да заредят бензин. В 1:15 ч. след полунощ спряха на някакъв паркинг за камиони край магистрала 35. Беше четвъртък, 8 ноември.

Докато пълнеше резервоара, Кийт си мислеше, че след около седемнайсет часа Донте Дръм ще бъде пристегнат с ремъци, за да му сложат смъртоносната инжекция. Още по-натрапчива бе мисълта, че човекът, който трябваше да изстрада тия последни часове, седи самодоволно в колата само на няколко крачки от него и бръснатата му глава отразява лъчите на флуоресцентните лампи. Току-що бяха напуснали южните покрайнини на Топика. Тексас беше безкрайно далеч. Плати с кредитна карта и преброи парите в джоба си — всичко на всичко трийсет и три долара. Наруга се, че не е взел от резервния фонд, който държеше в кухненския бюфет. Обикновено в кутията от пури имаше около двеста долара.

На един час път от Топика разрешената скорост се вдигна до сто и двайсет километра в час и Кийт подкара старото субару със сто и четирийсет. Засега Бойет мълчеше; задоволяваше се да седи сгушен, с ръце върху коленете и да се взира през дясното стъкло към пустотата. Кийт се стараеше да не му обръща внимание. Предпочиташе да мълчи. Дори при нормални обстоятелства трудно би изтърпял да седи дванайсет часа до непознат човек. А да докосва с рамо един ненормален насилник като Бойет щеше да превърне пътуването в живо мъчение.

Точно когато успя да се потопи в покой, изведнъж го налегна дрямка. Клепачите му залепваха и се отваряха едва след като тръснеше глава. Зрението му се замъгли. Колата кривна надясно, после той пак я върна към центъра на платното. Ощипа се по бузата. Замига с всичка сила. Ако беше сам, щеше да си удари плесница. Травис не забеляза.

— Какво ще кажеш за малко музика? — попита Кийт. Трябваше на всяка цена да освежи мозъка си.

Травис само кимна.

— Предпочиташ ли нещо конкретно?

— Колата си е ваша.

Да, така беше. Любимата му радиостанция излъчваше класически рок. Той засили звука и след малко почна да тропа с пръсти по волана, да отмерва с ляв крак такта и да нашепва думите. Шумът избистри мозъка му, но все още не можеше да повярва колко близо е бил до заспиване на волана.

Още единайсет часа път. Помисли си за легендарния пилот Чарлс Линдбърг и за самотния му полет до Париж. Трийсет и три часа без прекъсване… и без сън в нощта преди да излети от Ню Йорк. По-късно Линдбърг бе писал, че му се събрали общо шейсет часа безсъние. Братът на Кийт беше пилот и обичаше да разказва такива истории.

Замисли се за брат си, за родителите си и за сестра си, а когато отново започна да клюма, попита:

— Колко братя и сестри имаш, Травис?

Говори ми, Травис. Каквото и да е, само и само да не заспя. Не можеш да ми помогнеш при шофирането, защото нямаш книжка. Нямаш застраховка. Няма да пипнеш волана, затова хайде, Травис, помогни ми, преди да катастрофираме.

— Не знам — отговори Травис след задължителния период на размисъл.

Отговорът прогони мъглата много по-успешно от музиката на Спрингстийн и Дилън.

— Как така не знаеш?

Лек тик. Травис бе отклонил поглед от страничния прозорец към предното стъкло.

— Ами… — Той пак помълча. — Малко след като съм се родил, баща ми напуснал майка ми. Никога не съм го виждал. Майка ми заживяла с друг мъж на име Даръл и тъй като той е първият, когото помня, предполагах, че е баща ми. И майка ми така казваше. Имах по-голям брат и той го наричаше „тате“. Даръл беше свестен човек, не ме биеше, но имаше брат, който ми посягаше. Когато ме изправиха пред съда за пръв път — тогава май бях на дванайсет, — разбрах, че Даръл не ми е роден баща. Много ме заболя. Бях смазан. После Даръл изчезна.

Както много други отговори на Бойет, и този пораждаше повече загадки, отколкото обяснения. Мозъкът на Кийт изведнъж заработи на пълни обороти и той се почувства съвсем разсънен. Обзе го решителност да разгадае психопата до себе си. Какво друго му оставаше да върши през предстоящото половин денонощие? Седяха в неговата кола. Можеше да пита каквото си иска.

— Значи имаш един брат?

— Повече са. Баща ми, истинският, избягал във Флорида и се хванал с друга жена. Народили цял куп деца, значи трябва да имам доста братя и сестри. Освен това се носеше слух, че майка ми е раждала и преди да се омъжи. Питате колко. Колкото и да кажете, все ще е вярно, пасторе.

— А с колко поддържащ връзка?

— Не бих го нарекъл връзка, но писах няколко писма на брат си. Той е в Илиной. В затвора.

Каква изненада.

— Защо е в затвора?

— По същата причина както всички останали. Наркотици и пиене. Трябвали му пари за дрога, затова влязъл в една къща, но работата се объркала и накрая пребил човек.

— Пишеш ли му в затвора?

— Понякога. Той е с доживотна присъда.

— Чичо ти посягаше ли му?

— Не, той беше по-голям и мисля, че чичо не го закачаше. Не сме разговаряли за това.

— Става дума за брата на Даръл, нали?

— Да.

— Значи всъщност не ти е бил чичо.

— Тогава не знаех. Защо задавате толкова много въпроси, пасторе?

— Просто убивам времето, Травис, и се мъча да не заспя. Откакто те срещнах в понеделник сутринта, почти не съм спал. Изтощен съм, а ни чака дълъг път.

— Тия въпроси не ми харесват.

— Е, какво очакваш да чуеш в Тексас? Пристигаме, представяш се като истинския убиец, а после заявяваш, че не обичаш въпроси. Бъди сериозен, Травис.

Изминаха в мълчание няколко километра. Травис се взираше в мрака отдясно и леко потропваше с пръсти по бастуна. Почти час не бе проявявал признаци на главоболие. Кийт погледна скоростомера и осъзна, че кара със сто трийсет и пет километра — петнайсет над разрешената скорост. Достатъчно, за да го глобят където и да било в Канзас. Той намали скоростта и за да поддържа ума си буден, разигра мислена сцена, в която пътен полицай го спираше, проверяваше документите му, след това документите на Бойет и накрая се обаждаше за подкрепление. Избягал престъпник. Съучастникът на злодея е лутерански свещеник. Сини лампи. Белезници. Нощувка в затвора, може би в една килия с беглеца, който не би трябвало да се притеснява от поредната нощ зад решетките. Какво ли щяха си помислят децата?

Отново започна да клюма. Имаше да проведе един телефонен разговор. Това поне щеше да го ангажира дотолкова, че напълно да прогони съня. Той извади телефона от джоба си и набра запаметения номер на Матю Бърнс. Наближаваше два след полунощ. Очевидно Матю спеше дълбоко. Събуди се едва след осмия сигнал.

— Дано поводът да е сериозен — изръмжа той.

— Добро утро, Матю. Как спа?

— Много добре, отче. Защо се обаждаш, по дяволите?

— Не ставай груб, синко. Виж, пътувам за Тексас заедно с човек на име Травис Бойет, същия мил джентълмен, който посети нашата църква миналата неделя. Може да си го виждал. Ходи с бастун. Както и да е, Травис има да направи признание пред властите в някакво малко тексаско градче, наречено Слоун, и бързаме да спрем една екзекуция.

Гласът на Матю се избистри веднага.

— Полудял ли си, Кийт? Качил си онзи тип в колата?

— О, да, напуснахме Топика преди около час. Обаждам се, за да те помоля за помощ.

— Веднага ще ти помогна, Кийт. С един безплатен съвет. Обръщай проклетата кола и незабавно се връщай тук.

— Благодаря, Мат, но виж какво, ще те помоля след няколко часа да проведеш два-три телефонни разговора със Слоун, Тексас.

— Какво каза Дейна, като разбра?

— Добре де, добре. Искам да се обадиш на полицията, на прокурора и може би на някой адвокат. Аз също ще им звъня, Мат, но ти си прокурор и може да те послушат.

— Още ли си в Канзас?

— Да, на магистрала 35.

— Не пресичай щатската граница, Кийт. Моля те.

— Е, малко ще ми е трудно така да стигна до Тексас, не смяташ ли?

— Не пресичай щатската граница!

— Опитай се да поспиш. Ще ти се обадя около шест и започваме да звъним по телефоните, става ли?

Кийт затвори, превключи на гласова поща и зачака. След десет секунди телефонът забръмча. Обаждаше се Матю.

Бяха отминали Емпория и продължаваха към Уичита.

 

 

Изповедта дойде сама, без причина. Може би Бойет също започваше да се унася или просто му бе доскучало. Колкото повече говореше той, толкова по-ясно Кийт осъзнаваше, че слуша един вече осъден на смърт, който не знае дали може да преосмисли живота си, но все пак иска да се опита.

— Братът на Даръл, викахме му чичо Чет, често ме водеше за риба. Поне така казваше на нашите. Така и не хванах риба, така и не топнах въдица във водата. Отивахме в неговата къщичка сред полето. Отзад имаше езерце и там уж трябваше да е рибата. Нито веднъж не стигнах до там. Той ми даваше цигара, караше ме да пия от бирата му. Отначало не знаех какво прави. Нямах представа. Бях осемгодишно хлапе. Не смеех да бягам или да се боря. Помня колко болеше. Той имаше всякакво детско порно, списания и филми и щедро споделяше тия гадости с мен. Натъпчеш ли такъв боклук в главата на малко момче, то скоро го възприема. Казах си: е, може всички деца да правят така. Може тъй да вървят нещата между възрастни и деца. Изглеждаше законно и нормално. Той се държеше добре с мен; купуваше ми сладолед и пица — каквото поисках. След всеки излет ме откарваше у дома и точно преди да пристигнем, ставаше много сериозен, някак злобен и заплашителен. Казваше ми, че е важно да пазя нашата малка тайна. Че някои неща не са за пред хората. В колата си имаше оръжие, лъскав пистолет. По-късно ме научи как да го ползвам. Но отначало само го слагаше на седалката, после обясняваше, че обича тайните си и ако някога бъдат разкрити, ще му се наложи да нарани някого. Дори мен. Ако кажа на някого, щял да бъде принуден да ме убие, а после да убие онзи, на когото съм казал, включително Даръл и майка ми. Беше много убедителен. На никого не казах.

Продължихме да ходим за риба. Мисля, че майка ми знаеше, но тя си имаше свои проблеми, най-вече с бутилката. През повечето време беше пияна. Отказа се от пиенето много по-късно, твърде късно за мен. Когато бях на около десет, чичо ме научи да пуша марихуана. После да вземам хапчета. Не беше чак толкова зле. Мислех се за голяма работа. Още хлапе, а пуша цигари и марихуана, пия бира и гледам порно. Другата част не беше приятна, но не траеше дълго. По онова време живеехме в Спрингфийлд и един ден майка ми каза, че трябвало да се преместим. Баща ми, или мъжът й, или какъвто беше там си бил намерил работа близо до Джоплин, щата Мисури, откъдето съм родом. Набързо събрахме багажа, натоварихме всичко на камион и изчезнахме посред нощ. Сигурно сме оставили неплатен наем. А може да е имало и други неща — сметки, съдебни дела, заповеди за арест, присъди, кой знае. Така или иначе, на другата сутрин се събудих във фургон — много голям и много хубав. Бяхме изоставили чичо Чет. Сигурно е било голям удар за него. След около месец той най-сетне ни намери. Цъфна на прага и ме попита дали искам да идем за риба. Казах „не“. Той нямаше къде да ме отведе, затова просто остана да се мотае из къщата и да ме зяпа. После възрастните седнаха да пият и не след дълго се скараха за пари. Чичо Чет ги наруга и си тръгна. Повече не го видях. Но злото бе сторено. Ако го срещна днес, ще грабна бухалка да му пръсна мозъка. Бях едно сбъркано малко момче. Мисля, че така и не го преодолях. Може ли да запаля?

— Не.

— Тогава може ли да спрем за една цигара?

— Разбира се.

Няколко километра по-нататък отбиха на едно крайпътно място за отдих. Телефонът на Кийт пак забръмча. Още едно пропуснато обаждане от Матю Бърнс. Влачейки след себе си облак дим, Бойет се залута към горичката зад тоалетните. Кийт крачеше напред-назад из паркинга, опитвайки се да раздвижи кръвта си, и от време на време хвърляше поглед към своя спътник. Когато Бойет съвсем се загуби в мрака, Кийт се запита дали не е изчезнал окончателно. Но вече беше толкова изморен от пътуването, че не даваше пет пари за това. Ако Бойет избягаше, Кийт просто щеше да потегли обратно, блажено самотен в колата, а после стоически да изтърпи упреците на Дейна и Матю. С малко късмет никой нямаше да узнае за провалената мисия. А Бойет щеше да прави каквото бе правил винаги — да се скита насам-натам, докато умре или отново го арестуват.

Ами ако нападнеше някого? Дали щяха да обвинят и Кийт?

Минутите отлитаха без никакъв признак за движение из горичката. Десетина тежкотоварни камиона бяха паркирани в единия край на площадката и шофьорите спяха в кабините, а генераторите тихо бучаха.

Кийт се подпря на колата и зачака. Вече нямаше нерви и искаше да се прибере. Искаше Бойет да остане в гората, да върви все по-навътре, докато просто изчезне. После си помисли за Донте Дръм.

Откъм дърветата лъхна струйка дим. Спътникът му не бе избягал.

 

 

Изминаха километри в пълно мълчание. Бойет сякаш бе забравил за миналото си, макар че само преди минути говореше, без да спира. При първите признаци на умора Кийт го подкани:

— Значи казваш, че сте били в Джоплин. Чичо Чет дошъл и си заминал.

Тик, пет секунди, десет.

— Да… живеехме във фургон извън града. Бедняшки квартал. Винаги сме живели в бедняшки квартали, но помня колко се гордеех, че имаме хубав фургон. Под наем, но тогава не знаех. Край паркинга за фургони минаваше тесен асфалтов път, който навлизаше километри навътре из хълмовете в окръг Нютън южно от Джоплин. Там имаше рекички, долини и черни пътища. Рай за децата. С часове карахме велосипеди по пътеките и никой не можеше да ни намери. Понякога задигахме бира и уиски от фургона или дори от някое магазинче и духвахме да пируваме в пущинака. Веднъж едно момче отмъкна от брат си цяла торбичка трева и така се надрусахме, че не можехме да се крепим на велосипедите.

— И там ли е заровена Никол?

Кийт преброи до единайсет, преди Бойет да отговори:

— Вероятно. Там някъде е. Право да ви кажа, не знам дали ще си спомня. Бях пийнал здравата, пасторе. Опитвах се да си припомня, веднъж дори се помъчих да начертая карта, но ще е трудно. Ако изобщо отидем.

— Защо я зарови там?

— Не исках да я открият. И излязох прав.

— Откъде знаеш, че си излязъл прав? Откъде знаеш, че не са намерили тялото? Погребал си я преди девет години. През последните шест си лежал в затвора, без достъп до новините.

— Пасторе, уверявам ви, че не са я намерили.

Съмненията на Кийт се разсеяха. Вярваше на Бойет и в същото време изпитваше мъчително отчаяние, че се доверява на един изпечен престъпник. Докато наближаваха Уичита, той окончателно се разсъни. Бойет отново се бе затворил в жалката си черупка. От време на време разтриваше слепоочията си.

— Значи за пръв път влезе в съда на дванайсет години? — попита Кийт.

Тик.

— Някъде там. Да, бях на дванайсет. Помня как съдията подметна, че съм твърде малък, за да почвам кариера на престъпник. Пълен наивник.

— Какво беше престъплението?

— Вмъкнахме се в един магазин и задигнахме колкото можехме да носим. Бира, цигари, шоколад, шунка, чипс. Устроихме си страхотно пиршество в гората, натряскахме се. Нямахме проблеми, докато не излезе записът от видеокамерата. Беше ми първото престъпление, затова ми се размина с условна присъда. Заедно с мен обвиниха и Еди Стюарт. Той беше на четиринайсет и не го хващаха за пръв път. Замина за поправителното училище и повече не го видях. Кварталът беше мизерен, тъй че не липсваха лоши момчета. Постоянно си търсехме белята. Даръл ме хокаше, но той се мяркаше от дъжд на вятър. Майка ми се стараеше, но не можеше да откаже пиенето. Брат ми го прибраха, когато стана на петнайсет години. Мен на тринайсет. Влизали ли сте в изправително училище, пасторе?

— Не.

— Така си и мислех. Там влизат децата, които никой не иска. Повечето не са лоши хлапета, поне отначало. Просто не им е провървяло. Първата ми спирка беше в едно заведение близо до Сейнт Луис и като всички поправителни училища си беше просто затвор за деца. Дадоха ми горно легло в една дълга стая, претъпкана с улични хлапета от Сейнт Луис. Насилието беше жестоко. Никога нямаше достатъчно пазачи и надзиратели. За да оцелееш, трябваше да се включиш в някоя банда. Като видяха в досието ми, че съм сексуално насилван, станах лесна плячка за надзирателите. След две години ад ме освободиха. Кажете ми, пасторе, какво да прави едно петнайсетгодишно момче, когато се върне на улицата след две години мъчения?

Той се втренчи в свещеника, сякаш наистина чакаше отговор. Без да откъсва поглед от пътя, Кийт сви рамене.

— Правосъдната система прави от малолетните професионални престъпници. Обществото иска да ни заключи и да изхвърли ключа, но е твърде глупаво, за да осъзнае, че рано или късно ще излезем навън. А когато излезем, сме още по-голяма напаст. Вижте мен. Иска ми се да мисля, че когато ме прибраха на тринайсет, не бях безнадежден случай. Но след две години насилие, побоища и извратеност на свобода излезе един озлобен петнайсетгодишен хлапак. Затворите са фабрики за омраза, пасторе, а обществото иска нови и нови. Това не помага.

— На друг ли прехвърляш вината за станалото с Никол?

Бойет въздъхна и се загледа настрани. Въпросът не беше лек и той сякаш се сви под тежестта му. Накрая каза:

— Пропускате същината, пасторе. Извърших лоши неща, но не можех да се спра. Защо не можех? Защото съм такъв. Но не съм се родил такъв. Станах човек с цял куп проблеми не заради наследственост, а заради исканията на обществото. Заключете ги. Накажете ги най-жестоко. А ако попътно създадете някое и друго чудовище, няма страшно.

— А какво ще кажеш за другите петдесет процента?

— Кои са те?

— Половината условно освободени престъпници започват нов живот и повече не попадат в затвора.

Статистиката не се поправи на Бойет. Той се намести по-удобно и прикова поглед в страничното огледало. Пак се затвори в черупката си и спря да говори. Когато отминаха Уичита, той заспа.

 

 

Телефонът му иззвъня пак в 3:40 ч. Беше Матю Бърнс.

— Къде си, Кийт? — попита той.

— Опитай се да поспиш, Матю. Извинявай, че те притесних.

— Не мога да спя. Къде си?

— На около петдесет километра от щатската граница с Оклахома.

— Онзи още ли е с теб?

— О, да. В момента спи. И мен нещо ме е налегнала дрямка.

— Разговарях с Дейна. Много е разтревожена, Кийт. И аз се тревожа. Мислим, че си се побъркал.

— Вероятно. Трогнат съм. Спокойно, Матю. Върша каквото трябва и ще устоя, все едно какво ще се случи. В момента мисля само за Донте Дръм.

— Не пресичай щатската граница.

— Чух те още първия път.

— Добре. Просто да знам, че съм те предупредил неведнъж.

— Ще си го запиша.

— Добре. Сега слушай, Кийт. Нямаме представа какво може да стане, като пристигнете в Слоун и твоят човек се разприказва. Предполагам, че камерите ще му налетят като лешояди на мърша. Не се намесвай, Кийт. Стой настрани. Не разговаряй с репортерите. Със сигурност ще се случи едно от двете. Първи вариант — екзекуцията се провежда по план. Тогава си направил каквото ти е по силите и е време да се прибереш у дома. Бойет има избора да остане там или да си потърси транспорт за връщане. За теб всъщност няма значение. Има известна надежда никой да не научи за малката ти авантюра в Тексас. Вторият вариант е екзекуцията да бъде спряна. Тогава печелиш, но не бързай да тържествуваш. Докато властите се разправят с Бойет, ти изчезваш от града и се прибираш у дома. При всяко положение трябва да останеш незабелязан. Ясен ли съм?

— Мисля, че да. Имам въпрос: къде да отидем, когато пристигнем в Слоун? Кого да потърсим — полицията, пресата, защитниците?

— Роби Флак. Той единствен може да ти обърне внимание. Полицията и прокуратурата нямат интерес да изслушат Бойет. Те си имат виновника. Просто чакат екзекуцията. Само Флак може да ти повярва и със сигурност изглежда способен да вдигне голям шум. Ако Бойет разкаже интересна история, Флак ще се погрижи за пресата.

— И аз така си мислех. Смятам да му позвъня в шест. Не вярвам да спи много.

— Нека пак да си поговорим, преди да започнем с обажданията.

— Дадено.

— И… Кийт, все още мисля, че си луд.

— Не се съмнявам, Матю.

Той прибра телефона в джоба си. Няколко минути по-късно колата напусна Канзас и навлезе в Оклахома. Кийт караше със сто и трийсет километра в час. Носеше свещеническа якичка и вярваше, че нито един уважаващ себе си пътен полицай няма да прекали с въпросите си към Божи служител, виновен само за превишена скорост.