Джон Гришам
Признанието (23)

23

Молбата бе готова малко преди три часа и заедно с декларацията на Бойет съдържаше трийсет страници. Бойет положи писмена клетва, че думите му отговарят на истината, и Сами Томас изпрати по имейл документа на Защитната група в Остин. Щом го получиха, служителите там го разпечатаха и размножиха в дванайсет екземпляра, след което го предадоха на Сисили Ейвис. Тя излезе бързо от офиса, качи се в колата си и се отправи към другия край на града, където се намираше Тексаският апелативен съд. Молбата бе подадена в 15:35 ч.

— Какво е това? — попита съдебният секретар и пое внимателно диска.

— Видеозапис с признанието на истинския убиец — отвърна Сисили.

— Интересно. Предполагам, че искаш да го предам на съдиите възможно най-скоро.

— Още сега, моля те.

— Дадено.

Двамата поговориха още малко и Сисили излезе от стаята. Секретарят побърза да остави копия от молбата на деветимата съдии. В кабинета на главния съдия той каза на асистента му:

— Съветвам те първо да изгледаш записа. Някакъв мъж е признал, че е извършил убийството.

— И къде е той? — попита асистентът.

— При адвоката на Донте Дръм в Слоун. Поне според юристката от Защитната група.

— Значи Роби Флак е намерил свидетел?

— Така изглежда.

След като напусна апелативния съд, Сисили Ейвис тръгна по обиколен маршрут и мина покрай щатския Капитолий. Протестът в подкрепа на Донте бе привлякъл внушителна тълпа на южната морава. Наоколо гъмжеше от полицаи. Участниците бяха получили позволението на властите — Първата поправка към Конституцията функционираше безупречно.

Протестиращите, предимно чернокожи, започваха да се събират от всички посоки. Разрешителното важеше за три часа — от 15 до 18 ч., когато трябваше да бъде изпълнена екзекуцията. Организаторите в Остин очевидно закъсняваха. Ситуацията в Хънтсвил обаче беше коренно различна.

 

 

Губернаторът имаше важна среща, която по никакъв начин не бе свързана с Донте Дръм. В 15:11 ч. видеозаписът попадна в ръцете на една асистентка, отговорна за разглеждане на молбите за помилване. Тя изгледа цялото признание, преди да реши как да действа по-нататък. Въпреки че думите на Бойет и се сториха достоверни и ужасяващи, асистентката оставаше скептична заради неговото минало и факта, че бе поискал да прояви честност след толкова много години. Тя отиде при Уейн Уолкот, главен правен съветник и близък приятел на губернатора, за да му опише видяното.

Уолкот я изслуша внимателно, затвори вратата на кабинета си и я помоли да седне.

— Кой знае за този запис? — попита той.

— Само аз — отвърна асистентката. — Изпратиха ми го по имейл от кантората на мистър Флак. Имаше парола за достъп. Дойдох тук веднага щом го изгледах.

— Наистина ли съдържа пълно признание?

— О, да. С доста детайли.

— И ти вярваш на този мъж?

— Не твърдя подобно нещо. Казах, че думите му звучат достоверно. Все пак е сериен изнасилвач и е бил в Слоун, когато момичето е изчезнало.

— Споменава ли Дръм?

— Защо не пуснете видеозаписа?

— Не съм те молил за предложения, нали? — сопна се Уолкот. — Просто отговори на въпроса ми.

— Съжалявам. — Асистентката си пое дълбоко въздух. Изведнъж се почувства неловко. Уолкот я слушаше, но същевременно мислеше трескаво. — Казва само, че никога не се е срещал с Дръм. Според него момчето не е извършило престъплението.

— Очевидно лъже. Не смятам да притеснявам губернатора с такива неща. Искам да запазиш записа в тайна. Нямам време да го гледам. Губернаторът също е много зает. Разбираш ли?

Асистентката недоумяваше, но кимна послушно.

Уолкот сведе очи и се намръщи.

— Разбираш ме, нали? — повтори мрачно той. — Записът трябва да остане в твоя компютър.

— Да, сър.

Веднага щом тя излезе от стаята, Уолкот изтича до кабинета на Бари Рингфийлд, говорителя на губернатора и един от най-близките му приятели. Тъй като наоколо бе пълно със служители и стажанти, двамата мъже предпочетоха да се разходят по коридора.

След като обсъдиха накратко възможностите, те решиха единодушно, че губернаторът не бива да научава за видеозаписа. Ако Бойет лъжеше, признанието му губеше всякаква стойност и правилният човек щеше да бъде екзекутиран. Ако обаче казваше истината, в което двамата силно се съмняваха, последствията можеха да бъдат пагубни. Единственият начин да защитят губернатор Гил Нютън беше някой от тях или по-скоро самата асистентка да поеме вината, като си признае, че е премълчала за записа или дори го е изгубила. До този момент Гил Нютън никога не бе помилвал осъден на смърт. А и след като около случая с Донте Дръм бе вдигнат толкова много шум, той не биваше да отстъпва сега.

Уейн и Бари влязоха в кабинета на губернатора. Трябваше да се явят при него точно в 16 ч., два часа преди екзекуцията. Те не възнамеряваха да му кажат за видеозаписа.

 

 

В 15:30 ч. служителите на кантората „Флак“ отново се събраха около заседателната маса. Присъстваха всички, включително Кийт, който въпреки ужасната умора не спираше да се чуди как е попаднал сред целия този цирк. Двамата със съдия Хенри седяха на известно разстояние от останалите, облегнати на стената. Арън Рей и Фред Прайър четяха вестници в другия край на стаята. Травис Бойет беше жив и си почиваше на канапето в тъмния кабинет на Роби.

Роби отдавна трябваше да е заминал за Хънтсвил и напрежението видимо се покачваше. Но той все още не можеше да тръгне. Признанието на Бойет бе обнадеждило екипа и всички продължаваха да работят с нови сили.

Адвокатът на Донте разпределяше задачите от списъка си. Както винаги използваше жълт бележник. Сами Томас и Бони трябваше да следят движението на молбата до апелативния съд и да притискат губернатора за отмяна на екзекуцията. Обикновено Гил Нютън обявяваше решението си в последния момент. Губернаторът обичаше драмата и вниманието. Карлос отговаряше за молбата за помилване поради психическо заболяване, която още се разглеждаше от Пети областен съд в Ню Орлиънс. Ако оттам я отхвърлеха, екипът смяташе да обжалва във Върховния съд. Фред Прайър оставаше в кантората, за да се грижи за Бойет, а Арън Рей щеше да придружи Роби до Хънтсвил. Марта Хандлър бе поискала да пътува с тях, за да наблюдава и записва случващото се. Роби раздаваше заповеди, отговаряше на различни въпроси и потушаваше конфликти. Изведнъж той се обърна към пастора и попита:

— Кийт, ще дойдеш ли с нас в Хънтсвил?

Кийт помълча, преди да попита:

— Защо, Роби?

— Донте се нуждае от теб.

Кийт го изгледа учудено, неспособен да отговори. Стаята утихна и всички се втренчиха в него. Роби продължи:

— Донте е израснал с църквата, Кийт, но в момента е доста безразличен към религията. Сред съдебните заседатели на делото му имаше петима баптисти, двама от Петдесятната църква и един от Църквата на Исус Христос. През последните няколко години Донте започна да вярва, че белите християни са виновни за осъждането му на смърт. Той не иска да има нищо общо с техния Бог и едва ли ще промени лесно възгледите си. Но сигурно ще се почувства по-добре, ако се помоли с някого.

В този миг Кийт би предпочел удобно легло в някой хубав мотел. Като Божи човек обаче не можеше да откаже на Роби. Затова кимна бавно и каза:

— Разбира се.

— Чудесно. Тръгваме след пет минути.

Кийт стисна очи, разтри слепоочията си и промълви наум: „Господи, какво правя тук? Нуждая се от помощта ти.“

Изведнъж Фред Прайър скочи от стола си. Задържа телефона на разстояние, сякаш се пазеше от горещ предмет, и извика:

— Мили боже! Джоуи Гембъл се появи. Готов е да подпише декларацията и да се отрече от показанията си.

— В момента на телефона ли е? — попита Роби.

— Не, изпрати ми есемес. Да му се обадя ли?

— Разбира се! — отвърна Роби.

Прайър отиде до телефона в средата на масата и натисна бутона на високоговорителя. Никой не помръдваше, докато линията даваше свободно. Накрая се чу едно тихо „Ало“.

— Джоуи, обажда се Фред Прайър от Слоун. Току-що получих съобщението ти. Какво става, по дяволите?

— Ами… искам да помогна, мистър Прайър. Много съм разстроен от цялата ситуация.

— Питаш ли Донте? Остават му само два часа и половина живот, а ти най-накрая се сети да проговориш.

— Ужасно съм объркан — каза Джоуи.

Роби се приведе напред и пое нещата в свои ръце.

— Джоуи, тук е Роби Флак. Помниш ли ме?

— Разбира се.

— Къде си сега?

— У дома в Мишън Бенд.

— Съгласен ли си да подпишеш клетвена декларация, с която признаваш, че си излъгал на процеса срещу Донте?

Без колебание Джоуи отвърна:

— Да.

Роби затвори очи и сведе глава. Около масата се чуха тихи възторжени възгласи. На умерените лица засияха радостни усмивки.

— Добре, ето какъв е планът. В Хюстън работи адвокатка на име Агнес Танър. Кантората й се намира на Клей Стрийт. Познаваш ли града?

— Общо взето, да.

— Можеш ли да я намериш? В центъра е.

— Не съм сигурен. Не е добре да шофирам в момента.

— Пиян ли си?

— Не, но обърнах няколко питиета.

Роби инстинктивно погледна часовника си. Още нямаше четири часът, а Джоуи вече заваляше думите.

— Тогава повикай такси. Ще ти дам парите по-късно. Изключително важно е да отидеш веднага в кантората на Танър. Ние й изпращаме клетвената декларация, а ти я подписваш. После я подаваме в съда в Остин. Ще се справиш ли, Джоуи?

— Ще се опитам.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш, Джоуи. В момента Донте се намира в затворническа килия, на десетина метра от малката стая, където ще го екзекутират. Той е там благодарение на твоите лъжи.

— Ужасно съжалявам — каза задавено Джоуи.

— Кантората е на Клей Стрийт 118. Разбра ли?

— Да.

— Тръгвай веднага. Документите ще те очакват там. Всяка минута е ценна. Ясно ли е, Джоуи?

— Да, да.

— Обади ни се пак след десет минути.

— Добре.

След края на разговора Роби раздаде нови заповеди и всички се разпръснаха. Докато вървеше към вратата, той каза:

— Хайде, Кийт. Да тръгваме.

Те се качиха в микробуса, последвани от Марта Хандлър, която хукна да ги настигне. Арън Рей натисна педала на газта. Роби се обади на Агнес Танър в Хюстън и набързо й обясни ситуацията.

Кийт се наведе напред и потърси Арън в огледалото за обратно виждане.

— Някой спомена, че разстоянието до Хънтсвил се взема за три часа.

— Така е — потвърди Арън. — Но ние няма да пътуваме с кола.

Летището на Слоун се намираше на три километра източно от града. Имаше една писта, четири малки хангара и обичайната колекция от стари чесни, подредени в стройна редица. Терминалът представляваше правоъгълна метална сграда. Те паркираха, пресякоха тясното фоайе и кимнаха на служителя зад гишето. После излязоха на пистата, където ги очакваше лъскав „Кинг Еър“ с два двигателя. Самолетът бе собственост на заможен адвокат — приятел на Роби, който беше запален пилот. Той качи пътниците на борда, затвори люка и ги помоли да сложат предпазните колани. След това направи същото и се приготви за тръгване.

Кийт не бе разговарял с жена си от няколко часа. Събитията се развиваха толкова бързо, че не знаеше откъде да започне. Дейна вдигна още на първото позвъняване, сякаш през цялото време се бе взирала в телефона. Пилотът включи двигателите и кабината се разтресе от оглушителния шум.

— Къде си? — попита тя.

— В частен самолет. Отиваме в Хънтсвил, за да се срещнем с Донте Дръм.

— Нищо не чувам. На кого е самолетът?

— На един приятел на Роби Флак. Дейна, и аз не те чувам. Ще ти звънна пак, щом пристигнем в Хънтсвил.

— Моля те, пази се, Кийт.

— Обичам те.

Пасторът седеше с лице към предната част на самолета, а коленете му почти докосваха тези на Марта Хандлър. Пилотът насочи машината към пистата. Роби, Марта и Арън говореха по мобилните си телефони. Кийт се учуди как успяват да чуят нещо сред целия шум. Когато стигна края на пистата, пилотът направи завой на сто и осемдесет градуса и обърна самолета на запад. Двигателите изреваха и кабината се разтресе силно, сякаш бе на път да експлодира всеки момент. Пилотът извика на пътниците да се държат здраво и отпусна спирачките. Самолетът тръгна рязко напред и четиримата затвориха очи. След няколко секунди се отделиха от земята. Колесникът се прибра с глух тътен, но Кийт не разбра откъде идва странният звук. Все още замаян от случващото се, той осъзна, че никога преди не се е качвал в толкова малък самолет.

Пасторът бе преживял много неща за пръв път — пътуването до Тексас в компанията на сериен изнасилвач и убиец, направил ужасяващо признание; срещата с адвокатите, които отчаяно се опитваха да спасят живота на невинен човек; четирите нощи, прекарани в безсъние; глобата за превишена скорост в Оклахома и поканата да се моли заедно със затворник минути преди неговата екзекуция.

Самолетът прелетя над Споун на шестстотин метра височина и продължи да се изкачва. Старата памучна фабрика все още гореше и гъстият дим се издигаше към облаците.

Кийт отново затвори очи и се опита да осмисли ситуацията. Напразно. Отправи тиха молитва към Бог да му покаже правилния път, тъй като не знаеше какво прави в момента. После му благодари за странното изпитание и реши, че само Божията намеса може да стои зад подобно премеждие. Когато самолетът достигна хиляда и петстотин метра, пасторът заклюма. Най-накрая умората бе надделяла.

 

 

Обикновено пиеха бърбън „Ноб Крийк“, но при специални поводи отваряха по-скъпите бутилки. Сипаха си по една чаша „Папи Ван Уинкъл“ и доволно облизаха устни. Все още беше малко рано, но губернаторът се нуждаеше от силно питие. Бари и Уейн никога не отказваха. Тримата бяха свалили саката си, а навитите ръкави на ризите и отпуснатите вратовръзки им придаваха вид на заети мъже. Те стояха в ъгъла на кабинета и отпиваха от бърбъна, вперили очи в малкия телевизор. Гледаха репортажа от протеста. Ако бяха отворили прозорците, със сигурност щяха да чуят глъчката от улицата. Един след друг многословните оратори заклеймяваха смъртната присъда, расизма и тексаската правосъдна система. Терминът „съдебно линчуване“ се използваше често. Досега всеки от тях бе поискал от губернатора да спре екзекуцията. Според охраната в протеста участваха около десет хиляди души.

Застанали зад губернатора, Бари и Уейн си размениха тревожни погледи. Ако хората научеха за видеозаписа, щеше да избухне истинска война. Трябваше ли да му съобщят за признанието на Бойет? Не, може би по-късно.

— Гил, Националната гвардия очаква нашето решение — каза Бари.

— Каква е ситуацията в Слоун?

— Допреди трийсет минути бяха запалили две църкви — една на белите и една на чернокожите. В момента гори някаква изоставена сграда. Тази сутрин са отменили часовете в местната гимназия заради палежите. Чернокожите протестират по улиците и предизвикват размирици. Някой е хвърлил тухла по задното стъкло на полицейски автомобил, но засега няма други прояви на насилие. Кметът се страхува, че след екзекуцията положението ще излезе извън контрол.

— С какви екипи разполагаме?

— Отрядът в Тайлър е на линия и може да пристигне там до час. Общо шестстотин гвардейци. Мисля, че ще бъдат достатъчни.

— Добре. Тогава действай и подготви прессъобщение.

Бари излезе от кабинета. Уейн отпи още една глътка от бърбъна и колебливо попита:

— Гил, какво ще кажеш да отложим екзекуцията с трийсет дни? Нека изчакаме напрежението да спадне.

— В никакъв случай. Няма да отстъпим само защото чернокожите са разгневени. Проявим ли слабост сега, те ще действат още по-агресивно следващия път. Ако изчакаме цял месец, ще възобновят глупавите протести. Не искам да правя компромиси. Познаваш ме достатъчно добре.

— Ясно. Просто го предложих като вариант.

— Не го споменавай повече.

— Дадено.

— Ето го — каза губернаторът и се приближи към телевизора.

Тълпата приветства с бурни възгласи отец Джеремая Мейс, който се качи на подиума. В момента Мейс беше най-радикалният чернокож свещеник в страната. По някакъв начин той винаги успяваше да се появи на местата, където назряваше расов конфликт. Пасторът вдигна ръце, подкани тълпата да запази мълчание и отправи гореща молитва към Всевишния. Призова го да отвори очите на заблудените души, управляващи щата Тексас, и да ги дари с мъдрост, за да сложат край на огромната несправедливост. Пасторът помоли Бог да изпрати чудо, което да освободи техния брат Донте Дръм.

Когато се върна, Бари наля още бърбън в чашите. Ръцете му трепереха.

— Стига с тези глупости — заяви губернаторът и изключи звука на телевизора. — Господа — продължи той, — искам да го пуснем още веднъж.

Те го бяха гледали многократно и съмненията им се стопяваха с всеки изминал път. Мъжете отидоха до другия телевизор в противоположния край на кабинета и Бари взе дистанционното.

Донте Дръм, 23 декември 1998 г. Седеше с лице към камерата, а на масата пред него имаше кутийка кока-кола и непокътната поничка. Наоколо не се виждаха други хора. Донте беше отчаян, изморен и уплашен. Говореше бавно и монотонно, като никога не поглеждаше директно към камерата.

Някъде отзад се чува гласът на инспектор Кърбър.

— Прочетоха ти правата, нали?

— Да.

— И се съгласи да направиш настоящото признание по собствена воля, без да си получавал заплахи или обещания от какъвто и да е характер?

— Да.

— Добре. Разкажи ни какво се случи в петък вечер, на четвърти декември, точно преди деветнайсет дни.

Донте се подпря на лактите си. Изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент. Той прикова очи в масата и заяви:

— Двамата с Никол се виждахме тайно от известно време. Правехме секс и си прекарвахме доста добре.

— Откога излизахте заедно?

— От три-четири месеца. Харесвахме се много и нещата ставаха сериозни. Изведнъж тя се уплаши, че някой може да разбере. Започнахме да се караме и Никол поиска да се разделим. Аз не се съгласих. Мисля, че бях влюбен. Тя реши да не се виждаме повече, от което се почувствах ужасно. Не преставах да мисля за нея, толкова я харесвах. Исках да бъде моя повече от всичко на света. Направо се побърках. Измъчваше ме мисълта, че може би харесва някой друг. Въпросната вечер излязох дая потърся. Знаех къде обича да прекарва свободното си време. Видях колата й пред мола, от източната страна.

— Извинявай, Донте, но преди спомена, че е била паркирала от западната страна.

— Да, точно така. Исках да кажа западната. Спрях там и зачаках.

— Вярно ли е, че си отишъл там със зеления форд пикап на родителите ти?

— Да. Наближаваше десет часът в петък вечер и…

— Съжалявам, Донте — прекъсва го Кърбър, — но преди малко каза, че е било почти единайсет.

— А, да. Единайсет.

— Продължавай. Минал си покрай мола със зеления пикап и си видял колата й.

— Да. Трябваше да говоря с нея. Двамата обикаляхме напред-назад, търсихме колата й и…

— Почакай, Донте. Защо казваш „двамата“? Нали твърдеше, че…

— Да, двамата с Тори Пикет обикаляхме…

— Но ти спомена, че си бил сам, след като си закарал Тори Пикет до дома на майка му.

— Точно така, съжалявам. Тори отиде при майка си, а аз продължих към мола и забелязах колата на Никол. Паркирах там и зачаках. Когато излезе, беше сама. Разменихме няколко думи и Никол се съгласи да се качи в пикапа. Бяхме го използвали и преди за тайните ни срещи. Потеглихме и започнахме да говорим. Тя бе твърдо решена да скъсаме, а аз настоявах да останем заедно. Предложих й да избягаме в Калифорния, където никой не би попречил на връзката ни, но тя не искаше и да чуе. Никол заплака и аз също се разстроих. Паркирахме зад църквата „Шайло“ на Травис Роуд — едно от тайните ни места, — където й предложих да правим секс за последен път. Отначало Никол нямаше нищо против. Целувахме се известно време, но тя внезапно се отдръпна и ме помоли да спра. Настояваше да се върне, защото приятелите й щели да се разтревожат, но аз не можех да се контролирам. Никол започна да ме удря. Изведнъж изпитах силна омраза към нея, защото ме отблъскваше и не искаше да бъде с мен. Ако бях бял, със сигурност щяхме да останем заедно. Но с моя цвят на кожата очевидно не бях достоен за нея. Продължихме да се боричкаме и в даден момент Никол осъзна, че няма да спра. Не се противопостави, но и не даде съгласието си. Когато всичко свърши, беше ужасно ядосана. Зашлеви ми шамар и каза, че съм я изнасилил. В този момент нещо се случи. Не знам какво стана, но изведнъж откачих. Тя все още лежеше под мен и аз… ъъъ… започнах да я удрям. Отново и отново. Беше ми трудно да повярвам, че наранявам красивото й лице, но след като не можех да я притежавам, никой друг не биваше да бъде с нея. Изпаднах в неконтролируем гняв и преди да осъзная какво правя, ръцете ми обвиха шията й. Разтърсих я силно и изведнъж тя спря да се бори. Наоколо настъпи пълна тишина. Когато се опомних, погледнах лицето й и разбрах, че е спряла да диша. (Донте отпива за пръв и последен път от кутийката кока-кола.) Разтревожих се и потеглих. Нямах представа къде отивам. Надявах се, че Никол ще се събуди, но тя лежеше безжизнена. Виках я по име, но тя не отговаряше. Не знаех колко е часът. Тръгнах на север и когато започна да се зазорява, отново изпаднах в паника. Тогава забелязах един крайпътен знак за Ред Ривър. Движех се по шосе 344 и…

— Нали беше 244?

— Да, точно така. 244. Отбих към моста. Все още беше тъмно и наоколо нямаше други коли. Не се чуваше и звук. Извадих тялото й от задната седалка на пикапа и го хвърлих в реката. Когато чух как потъва във водата, ми прилоша. Спомням си, че плаках през целия път към къщи.

Губернаторът пристъпи напред и изключи телевизора.

— Момчета, точно това исках да видя. Да тръгваме.

След като стегнаха вратовръзките, закопчаха ръкавелите и облякоха саката си, тримата напуснаха кабинета. В коридора бяха посрещнати от екип охранители, повикани специално за случая. Мъжете слязоха по стълбите до приземния етаж и се бързо отправиха към Капитолия. Изчакаха на известно разстояние от тълпата, докато Джеремая Мейв приключваше пламенната си реч. Пасторът бе изпратен с бурни аплодисменти и се оттегли, като отправяше заплахи за възмездие. Когато губернаторът се качи на подиума, атмосферата се промени рязко. За момент присъстващите се смутиха от появата му, но щом чуха думите: „Аз съм Гил Нютън, губернатор на щата Тексас“, го засипаха с викове на недоволство.

Губернаторът продължи:

— Благодаря ви, че дойдохте тук и се възползвахте от правото си на мирен протест, заложено в Първата поправка към Конституцията. Бог да благослови Америка. — Последва още по-силна вълна на възмущение. — Нашата страна е велика, тъй като управлението й се базира на демокрацията, най-добрата система в света. — Отново освирквания. — Днес сте се събрали тук, защото вие вярвате в невинността на Донте Дръм. Аз дойдох, за да ви убедя в противното. Донте бе признат за виновен след справедлив процес. Той имаше отличен адвокат, но призна, че е извършил убийството. — Разгневените викове ставаха все по-гръмки и Нютън бе принуден да крещи в микрофона. — Случаят му бе разгледан от десетки съдии в пет различни инстанции, както щатски, така и федерални. Всички те взеха единодушното решение, че Донте е виновен.

Неодобрението стана нетърпимо и Нютън беше принуден да прекрати речта си. Той се усмихна самодоволно на тълпата, наслаждавайки се на своето преимущество. Когато шумът утихна, той се приближи до микрофона. С пълното съзнание, че думите му ще бъдат излъчени по всички вечерни новини в Тексас, губернаторът заяви драматично:

— Няма да отменя смъртната присъда на Донте Дръм. Той е чудовище. Извършил е ужасно престъпление!

Протестиращите изреваха отново и започнаха да се блъскат напред. Нютън помаха на камерите и се оттегли. Охранителите веднага го наобиколиха и го изведоха на безопасно място. Бари и Уейн ги последваха, неспособни да скрият задоволството си. Техният човек току-що бе разиграл поредната красива сцена, която несъмнено щеше да му осигури победа на следващите избори.