Уилям Уортън
Татко (9)

Глава 9

Сутринта закусваме шунка и яйца в пицарията отсреща. Докато татко плаща сметката, закарвам колата до бензиностанцията. Там продават осемпистови касети на въртяща се стойка. Решавам се и купувам касета на Дилън.

Проверявам водата, маслото и акумулатора. Моторът е достатъчно мощен, дори и за локомотив. Акумулаторът е голям като кашон ябълки; пръчката за измерване на маслото е толкова дълга, че човек може да си счупи врата, ако държи единия край и гледа за маслото на другия. Проклетата машина изпива над осемдесет и два литра бензин.

Изпреварваме по-голяма част от камионите и сега се носим през красива местност. Измъквам касетата, помотавам се с копчетата и я плъзгам на място. Балансирам колоните и изведнъж се потапяме в звуци. Поглеждам за някаква реакция у татко, но той се е прегърбил над волана с втренчен поглед, както обикновено. Смъквам облегалката си до полулегнала позиция и гледам пейзажа, който плува край прозорците. Колкото по-високо се качваме, толкова по-синьо става небето, а въздухът — по-прозрачен и чист. Дърветата са предимно иглолистни. Касетофонът има добър звук — сякаш си със слушалки. Унасям се.

Изслушвам касетата два пъти. Прекъсванията не са много лоши. Неприятното с осемпистовите касети е, че всяка писта е точно двайсет минути; прекъсванията могат да дойдат по всяко време. Навлизаме във втората песен, когато татко пита дали не можем да спрем касетофона за малко. О’кей. Не желая да правя сцена, но не мога да си държа устата затворена.

— Какво не е в ред с Боб Дилън, татко?

Поглежда ме и се усмихва, една от неговите усмивки на медитиращ гуру.

— Нищо особено, Бил, но два часа да слушаме една и съща касета е досадно.

— О, татко, тези песни имат смисъл. Той пее за неща, за които всички трябва да помислят.

Мълчим известно време; едно от онези напрегнати мълчания.

— По-добър е от ония мафиотски оплаквачи: Дийн Мартин, Бинг Кросби, Франк Синатра, Пери Комо, всички ония, които ти и мама харесвате толкова много.

Не казва нищо.

— Исусе, единственото, което правят, е да подхванат някоя тъпотия от сорта на „обичам те“ или „целуни ме“ и да грачат на тази тема с часове наред.

Не съм сигурен дали ме е чул. Когато поиска, може напълно да изключи.

— Хубаво, Били, ще се опитам да обясня чувствата си. Първо, животът ми се струваше толкова лесен. Моето поколение започва да се жени и уляга в разцвета на трийсетте. По-голяма част от приятелите ми са си уредили живота, с големи къщи с басейн и кадилак. По дяволите, всеки бял, дори и малоумен, можеше да постигне това. А вие, децата, растяхте сред всичко това. Никой не се стреми към нещо, което вече притежава. Свикнали сте с ежедневния душ, с огромните хавлиени кърпи с дължина почти два метра и чисто бельо всяка сутрин, коли, фризери, претъпкани с храна, стереоуредби и тъй нататък. И като връх на всичко, задължението да се ходи на училище.

Ау, приближава се. Били, приятелю, никога ли няма да се научиш!

— Сега нещата са променени — днешните деца искат да слушат за тежки времена и сурови хора. Хора като Боб Дилън им разказват за това. Сигурно знаеш, че истинското му име е Цимерман и че е роден в Хибинг, градче в Минесота. Пее на диалекта на Тенеси, защото това е грубата реч на бедняците. А истината е, че той имитира Ууди Гътри, който пък имитира беден фермер от Апалачите. Не забравяй, че не пее тези песни, докато сади царевица. Намира се в звукозаписно студио, заобиколен от техници и различни специалисти със сложна апаратура за смесване, приглушаване, увеличаване на този креслив звук. Записът е продукт на компютъра, дори самият Дилън никога не чува истинския си глас.

Е, татко ми е технически гений! По дяволите, та той не може да изсвири безгрешно „Коледни звънци“ на хармоника. Наближаването на Коледа ме изпълва с ужас. Всяка година той измъква хармониката си и съсипва всички коледни песни без изключение. Питам се колко ли ни остава до Филаделфия?

— Но това са подробности, Били. Работата е там, че аз не желая да слушам за тежки времена; темата просто не ме интересува. Дилън е певец като Кросби, Синатра или Комо. Плаща му се да пее неща, които хората искат да чуят. Изработил си е глас точно какъвто трябва, като на негър, но без преиграване, и езикът му е като на простолюдието. Ето ти едно момче от буржоазно еврейско семейство, превърнато в звезда.

Татко млъква, надявам се, че е приключил с лекцията. Ще скрия тази касета в раницата и ще забравя за нея.

— И още нещо, Бил. Гласът. Нямам предвид южняшкия говор, а самия глас. Действа ми на нервите. Все едно че пее през стиснати зъби. Не мисля, че това е разумен човек, с когото мога да разговарям. Този глас е пълен с омраза към цялото човечество.

О, не! Разбирам, че по време на това пътуване няма да слушаме Дилън. Де да можех да си върна осемте долара.

Засядаме зад дълга редица камиони нагоре през Лъвланд. Разбира се, старецът ми няма намерение да изпреварва и ние се влачим с около петдесет, петдесет и пет километра в час. Моторът прегрява.

Най-сетне пътят се разширява и стигаме до Вейл. Това е живописно градче, все едно излязло от пощенска картичка, досущ селцето в Австрия, където ходихме да караме ски като деца. Напомня ми още за Санта Крус: всичко само в дърво и стъкло.

Спираме, за да заредим резервоара, после влизаме в ресторант. Ядем палачинки с истински кленов сироп. Сипвам си щедро от него и го оставям да попие. Във Франция нямаме кленов сироп.

Когато потегляме, отново пускам касетата. В края на краищата дал съм цели осем долара за нея. Не мога да я изхвърля. Настройвам колоните и хармониката зазвучава. Наоколо е направо красиво: ярко слънце и дълбоки пропасти от двете страни, заобиколени с борови гори. Наблюдавам огромни кълбовидни облаци, които се трупат, и потъвам в музиката.

Нямам представа за какво мисли татко. В една кола сме, но като че ли ни разделят хиляди километри. Вероятно преживява отново всичко, което оставихме в Калифорния.

Не знам как става това, но, явно, парите изтичат през пръстите ми. Спестя някой и друг долар и той изчезва като по магия. Понякога си мисля, че имам дупки в джобовете си; знам, че имам пари, но когато ги потърся, ги няма: сякаш съм ги сънувал.

* * *

Работя в онази фирма за строеж на лодки, спя в нещо като приют за бездомни, опитвам се да събера някаква по-крупна сума, когато получавам писмо от мама: татко е в Калифорния, баба е получила инфаркт. Отивам на автостоп до там, решавам, че може да има нужда от мен.

Когато се появявам на хоризонта, оказва се, че баба е излязла от болницата, но затова пък дядо напълно е откачил. Отишъл си е, изветрял. Не ме познава, не познава баща ми. Татко изглежда ужасно — трябва да е отслабнал с шест-седем килограма от последния път, когато го видях. По-блед, по-плешив, по-сив, тревожен и напрегнат. Настанявам се в стаята към градината, татко спи в средната спалня.

Стоя с тях повече от седмица, после се появява Том от Санта Крус. И той се е чупил от колежа; има кола. Моите хора притежават над сто и шейсет декара в каньона Топанга; двамата с Том отиваме там. Той има страхотно стерео на батерии и палатка.

Запасяваме се с вода и пазаруваме в Топанга. Вземам назаем малката „Хонда 175“ на татко. Паднах няколко пъти, ударих резервоара от едната страна, изкривих спирачния педал и откъснах една от дръжките, но после оправих всичко. Когато свърших, почти не се забелязваше.

Докато татко е с дядо в болницата, аз стоя вкъщи при баба. Тази жена е абсолютно ненормална. През целия ден ме преследва с „Защо не си обръснеш брадата, какво криеш?“ или „Защо ти е тази дълга коса?“, или „Ако на всяка цена трябва да си с дълга коса като на момиче, поне я измий.“

Господи, какъв тормоз! Един ден се впуска към мен с ножици в ръка. „Чакай, Били, ще отрежа само онова, което стърчи над ухото ти.“ Отскачам настрана. „Хайде, не бъди глупак; остави ме все пак да ти обера врата.“

Непрекъснато се промъква в стаята ми, докато спя. Пъха си носа навсякъде.

Един ден взема бельото ми и го изпира във ваната. Изкарала е инфаркт и пере моето бельо! Казва, че момичетата не харесват момчета с мръсно бельо. Господи, за какво се загрижила!

На всичко отгоре ме пита дали се избърсвам добре след ползване на тоалетната. Очаквам едва ли не да ми покаже. Казва ми да използвам няколко сгънати листа тоалетна хартия и да се бърша отвън, а не между краката и най-малко три пъти. Човек не може да повярва на ушите си; тя няма никакво чувство за мярка. Не знам как татко понася всичко това; представи си само да имаш такава майка.

Накрая не издържам и избухвам. Татко рисува навън, а тя ме тормози цял следобед: пита ме дали ходя на черква, дали съм още девствен, имам ли гадже. Побеснявам и й казвам, че ме подлудява, че подлудява татко, че сигурно е подлудила и дядо. Тя изпада в истерия и се затваря в спалнята.

Татко се връща; казвам му какво се е случило.

— О, Били, знаеш, че е болна.

Не е вбесен, само обезкуражен. Чувствам се като лайно, но ми беше дошло до гуша. Том се беше върнал в Санта Крус; остави ми палатката си. Ако нещата се влошат прекалено много, винаги ще мога да се върна на хълма. Том ще става психолог.

По дяволите, вече има толкова много психолози; има твърде много от всичко. Твърде много инженери, твърде много химици, доктори, зъболекари, социолози. Но няма достатъчно хора, които действително правят нещо.

Когато човек се замисли за това; когато погледне на нещата реално… Господи, ние сме — е, да кажем сто процента. Половината от сто процента. Половината от тях са под осемнайсет и над шейсет и пет години, т.е. хора, които не работят. Остават петдесет процента хора на средна възраст. Половината от тях са жени; а повечето от тях са толкова заети да раждат и отглеждат деца, че времето им е изцяло запълнено. Някои все пак работят, така че нека да смъкнем до трийсет процента. Десет процента са доктори, адвокати, социолози, зъболекари, бизнесмени, художници, писатели, учители, свещеници, пастори или равини; те всъщност не произвеждат нищо: само обслужват другите. И така, стигаме до двайсет процента. Поне два или три процента живеят на кредити или социални помощи, или просто са си богати. Остават осемнайсет процента. Седем от тях са безработни — голяма част от тях доброволно! В края на краищата се оказва, че само десет процента произвеждат храна, изграждат домове, строят и ремонтират пътищата, произвеждат електричество, работят в мините, правят коли, събират боклука: вършат цялата мръсна, цялата истинска работа.

Всеки търси начин да се чупи от работа. А най-лошото е, че онези, които вършат работата, получават най-малко.

Знам, че не съм първият, който е стигнал до тези изводи, но си мисля, че дори Маркс просто си е търсил начин да се измъкне от работа; също и Ленин — още двама буржоа — лентяи.

И така Том се връща обратно, за да стане психолог. Ще се присъедини към огромната армия психолози, които ще задоволяват капризите на всички хора с чувство на вина за това, че не си изпълняват добре задълженията. А всъщност никой от тях не може дори да се погрижи за себе си.

Питам се къде, по дяволите, е моето място във всичко това?