Уилям Уортън
Татко (4)

Глава 4

На следващата сутрин се събуждам в осем и половина; чувствам се малко по-добре. Тези девет часа разлика във времето направо ме съсипват.

Приготвям закуската. У дома, във Франция, нямаме навика да пием кафе, но моите родители го обичат. Слава Богу, че не са маниаци: не превръщат приготвянето му в свещенодействие — пият само нескафе.

В кухнята имат електрическа печка; не знам кое от деленията е за най-силното нагряване — едно или шест. Опитвам последното. Поглеждам в шкафчето и намирам лекарствата на татко точно както ми беше казала Джоан. Разпределям хапчетата и уточнявам от списъка колко трябва да се взимат сутрин, на обяд и преди лягане. Засега поемам това задължение, но в бъдеще татко ще трябва да се справя сам поне с него.

Решил съм след закуска да поговоря с него за състоянието на мама. Двамата с Джоан смятаме, че той ще приеме новината по-спокойно, ако я чуе от мен.

Странно, но татко е убеден, че работя за правителството в някаква тайна разузнавателна служба. Той поддържа това странно убеждение в продължение на вече повече от десет години. Обикновено не го казва направо. Гледа ме хитро, някак смутено и пита: „Как е работата, Джони?“

Той очевидно не може да възприеме възрастен вече мъж да изкарва прехраната си, като рисува картини: това не влиза в неговите представи за разумно поведение.

С майка си в това отношение нямам проблеми: за нея аз съм старо хипи. Имам брада, живея в Париж и е много вероятно да съм наркоман. Моят живот за нея е пълен провал и тя изобщо не се интересува от мен. Но татко има нужда от някакво обяснение и си го намира.

Джоан възприема това като изключително остроумна шега. За една Коледа ми изпрати по пощата костюм на Зоро, ушит от самата нея. Придружаваше го детска детективска екипировка за взимане на отпечатъци и лупа.

Отначало се опитвах да отхвърля статуса си на шпионин, но впоследствие реших да оставя нещата така. Какъв е смисълът, след като той сам си изгражда тази представа за мен и държи на нея. Обикновено отговарям: „Всичко е наред, татко.“ Това е достатъчно и ние винаги спираме дотук.

Слагам хапчетата на масата, наливам кафе в чашата му и почуквам на вратата на спалнята. Решил съм да не му давам кафето в леглото. Извиквам през вратата:

— Време е за ставане, татко, кафето е готово.

— Добре, Джони, идвам след малко.

И докато стоя там, осъзнавам, че играем друга игра.

Татко е роден през 1904 година. За мъжете, родени през тази година, Първата световна война завършва, когато са на четиринайсет години, а Втората световна започва — поне за Съединените щати — когато са на трийсет и седем. Татко никога не е бил на фронта.

Това го измъчва. Сигурен съм, навярно съзнава, че е имал късмет да избегне войните, но се притеснява от мисълта, че не е имал възможност да се прояви като герой.

Татко си е стоял вкъщи до женитбата си, след което го поема мама. Живял е винаги сред жени — никога сам или само сред мъже.

Всичките му братя са се оженили рано, единият е участвал в Първата световна война. Освен това обичат да ловуват. Татко искаше да ме заведе на лов с тях, но мама не разрешаваше.

— О, не! Ако вие двамата отидете, ще си перете сами дрехите и миризливото си бельо. И няма да допусна в къщата си онези вонящи ръкавици от еленова кожа или индианските мокасини. Решавайте!

Всяка есен цялата ловна дружинка, включително братовчедите, се отправя към Мейн. Обикновено убиват сърна, понякога мечка. Одират и обработват кожите им в дома на дядо. Братовчедите са ми разказвали как с часове дебнели плячката си в гъстите гори, а през останалото време играели карти и пиели бира. Чувствах се отхвърлен, и си казвах, че никога няма да стана истински мъж.

* * *

И сега идването ми по коридора, почукването на вратата е игра на войници. Думите ми „Време е за ставане“ звучат като команда. Не казвам армейското римувано „Долу питките, грабнете пушките“. Татко се измъква от стаята по пижама и чехли и тръгва по коридора към банята.

Това влачене на крака е нещо ново за него и аз не съм сигурен дали не се дължи на някакъв малък удар.

От друга страна, по-вероятно е да чувства, че остарява, а старите хора влачат крака, така че и той ги влачи. За него в това плъзгане на чехлите по пода сутрин сигурно има нещо, което апелира към чувството му за ред.

Излиза от банята и тръгва към столовата.

— Татко, защо първо не се облечеш? Има достатъчно време, докато приготвя яйцата.

Гледа ме и забелязвам, че е без очила.

— Къде са очилата ти?

— Не мога да ги намеря, Джони.

Връщам се в спалнята и ги намирам там, където ги е сложил, преди да си легне: на нощната масичка. Трябва да се радвам, че ги е махнал: стъклата им са ужасно замърсени. Отнасям ги в банята и ги измивам с топла вода. Аз също съм небрежен с очилата си, но когато започна да виждам неясно, обикновено ги избърсвам.

Стои изправен до леглото и ги намества на носа си. Винаги е твърдял, че очилата му убиват носа и ушите и непрекъснато ги сменя — безрамкови, метални, пластмасови и обратно. Започна да носи очила на петдесет години и никога не свикна с тях.

Кафето изстиваше. Знаех, че очаква да му намеря дрехите. Видях тези, които носеше вчера, на пода до леглото, където ги беше пуснал. Вдигнах ги и ги подредих на леглото.

— Ето, татко. Можеш да облечеш тези. Още са чисти.

Поглежда ме отблизо, накланя глава.

— Никога не нося едни и същи дрехи два дни подред, Джони. Майка ти ще ме убие.

Не се оплаква, просто съобщава един факт. Да си призная, не съм от тези, които сменят бельото си всеки ден. Ровя в чекмеджето и намирам някакво бельо. Татко носи гащета с крачоли и потници от времето, преди тениските да наводнят пазара. Изглеждат като горна част на старомодни бански или блуза за джогинг: тесни ивици за раменете, големи дупки за ръцете. От вътрешната страна на вчерашния му потник е закопчана значка „Свещеното сърце“. Татко облича чистия потник и го опипва с ръка.

— Къде ми е Свещеното сърце, Джон?

Изглежда си мисли, че всичките му потници са снабдени с нея. Разкопчавам я и му го подавам. Изминават часове, докато го закопчае — веднага се вижда, че никога не е правил това. Съсредоточено вкарва игличката в тъканта, събира потника си на топка — все пак я закопчава, изглажда гънките. Потупва я с доволна усмивка три-четири пъти. Горд е, че не я е закопчал за кожата си. Изваждам риза и панталони, давам му чисти чорапи.

— Виж какво, татко, ще се наложи да научиш къде са всички тези неща. Мама е болна и не може повече да се грижи за теб.

Усмихва ми се — широка, изпълнена с готовност усмивка.

— Прав си, Джони. Ще науча всичко. Ще видиш.

Връщам се в кухнята и стоплям кафето. Изпържвам яйца. Хапчетата са до чинията. Минава цяла вечност, преди да излезе от спалнята. Какво ли го задържа толкова дълго?

Опирам се на Мили и измивам натежалото й виме с топла вода. Водата се стича от стегнатите й, опънати цицки в неясната, новородена светлина на зората. Поставям кофата на място, сядам на ниско столче и песента на млякото върху метала започва. Пръстите ми се стоплят от доенето.

Когато татко най-сетне идва, сервирам му яйца с гарнитура. Сяда и ги гледа, като че ли са някаква странна храна от чужда планета.

— Няма ли кифли?

— Има, но нека първо да хапнем малко яйца, а след това ще си изядеш и кифлата.

— Джон, аз никога не ям толкова много сутрин.

— Опитай този път, татенце. Малко повече храна ще ти дойде добре. Кафе и кифла плюс куп витамини едва ли могат да те заредят с достатъчно енергия.

По дяволите, той трябва да поеме поне малко истинска храна — дори и това да е само чаша портокалов сок и едно яйце.

Храни се чисто и подредено: свършва първо с белтъка, после се залавя с жълтъка и накрая започва да се бърше със салфетката така, сякаш има намерение да изтрие и устните си заедно с остатъците от храна. Салфетката на всяка цена трябва да бъде от плат. Джоан ми го напомни, но аз нямах нужда от това — спомнях си това изискване достатъчно добре.

Татко се отпуска назад и пие изстиналото си кафе.

— Джони, след закуска майка ти пуска грамофона и слушаме музика.

Той е там, до масата — старомоден Магнабокс с дървена кутия, с плъзгащ се капак. Откривам копчето и го завъртам. Плочата е поставена предварително. Затварям капака. Сега грамофонът изглежда като шкафче за чинии: предната му част е метална с дървени заврънкулки.

Дочувам гласа на Бинг Кросби „Питам се какво ли стана със Сали“. Дълбок тон, неясен, но приятен. Всички нови стереоуредби дават много чист и точен звук, но в него се чувства сивата, опушена, прозрачна пластмаса. Звукът е невероятно точен, изкуствено съвършен. Този неясен, топъл глас на стария Бинг звучи успокоително. Обзалагам се, че всеки любител на стереозвука би изпаднал в ужас, но за мен той звучи добре.

 

 

Когато плочата свършва, измивам чиниите. Пускам гореща вода в умивалника. Татко идва в кухнята при мен. Навежда се над рамото ми, докато сипвам течен сапун в горещата вода. Изстъргвам остатъците от чиниите и ги плъзгам в пяната.

— Знаеш ли, Джони, мисля, че мога да правя това.

— Разбира се, татко, не е голяма философия. Пълниш гореща вода и сапун в едната част на двойния умивалник и вода за изплакване в другата. Измиваш чиниите в горещата сапунена вода, прекарваш ги през чистата вода и ги нареждаш да се сушат на поставката за чинии.

Наблюдава ме и после настоява да изляза от кухнята: той сам ще довърши миенето на чиниите — първата му домакинска работа: измиване на чинии от закуска за двама.

Започвам да мета. Има прахосмукачка, но аз предпочитам да мета. Намирам метла в дървената рамка на радиатора и започвам от задната спалня. Майка всеки ден пуска прахосмукачка. Събирам боклука на купчинки. Щом събера достатъчно за една купчинка, оформям я и продължавам по-нататък. Тази къща е за четири купчини. Апартаментът ни в Париж се почиства с три купчини. Воденицата — с една, мога да направя и две, зависи колко е мръсно. Тя се цапа повече, но това са прах и пръст, а не сажди и нечистотии, както е в Париж. Мръсотията тук е нещо средно между двата вида, но определено е за четири купчинки.

Търся татко — очаквам да го видя в градината или в оранжерията. Но той е все още в кухнята — съсредоточено мие чинии. Питам се за какво ли си мисли.

Когато стигам до кладенеца, птичка полита в небето, а аз спускам кофата във водата.

Прокрадвам се незабелязано в кухнята и го наблюдавам. Той взима всяка чиния и внимателно я оглежда за мръсни петна; измива ги едно след друго. Може би щеше да бъде по-щастлив, ако имаше микрометър, центрофуга и стерилизатор. Така ги търка, като че ли трябва да изтърка и цветните рисунки по тях. Когато най-сетне решава, че са чисти, потопява ги поне десет пъти във водата за изплакване.

Важното е, че това го въодушевява: наслаждава се на миенето на чинии, на играта с гореща и студена вода.

Татко може да стане съвършен изпълнител на почти всичко. Знам, че ще полудея, ако го наблюдавам прекалено дълго. Това винаги е било едно от мамините оплаквания. Много приличам на нея, колкото и да не ми се иска да повярвам в това.

Тя твърди, че й се налага да прави всичко сама, защото татко я влудява със способността си да превръща къртичините в планини. Възможно е той да знае много повече за радостите от малките неща, докато ние с мама просто се справяме с нещата, при това без да дадем или получим нещо. Излизам на пръсти от кухнята.

Понякога майка нарича татко „Кид Киловат“. Това е един от любимите й прякори. Има и още — „г-н Фиксит“. И „специалист по всичко“.

Най-сетне татко решава, че чиниите са измити. Те са достатъчно чисти за телевизионна реклама, но естествено и през ум не му минава, че миенето на чинии включва и много други неща. Това са многобройните дребни, но важни нещица, които показват разликата между някой, прекарвал часове в кухнята, и този, който не е. Научих това, докато децата ни растяха с помощта на многобройните ни приятели.

Те заявяват, че ще измият чиниите, и правят само това. Всичко останало остава несвършено. Дори не измиват тенджерите. Далече са от мисълта да избършат печката или измият умивалника, още по-малко да избършат плотовете и кухненските шкафчета. Не им идва наум да сложат на място маслото, солта, пипера, подправките, дъските за рязане. Една млада жена дори остави мръсната вода в умивалника. Тя беше на двайсет и пет години и копнеше да се омъжи. След този случай не й съчувствах особено, защото самият аз съм педантичен като стара мома.

Започвам да обяснявам на татко. Той следи всичко, което върша, и учудено клати глава.

— Къде си научил това, Джони? В армията?

Татко си мисли, че съм придобил неподозираните си умения в казармата.

— Да, татко.

Понякога си мисля за тези нещастни офицери и цивилни от запаса, които се мъчеха да поддържат реда с тълпа от осемнайсет-деветнайсетгодишни момчета. Бих полудял, ако имам двама-трима вкъщи. Метенето, оправянето на леглата, дежурствата в кухнята, за които слушахме толкова оплаквания, бяха всъщност обикновено поддържане на домакинството.

Не ме разбирайте погрешно: чистотата води към божия олтар, но за мен и за Врон тя не означава много.

Но майка ми е нещо съвсем друго. Маниачка е на тема чистота. Мръсотията е самият дявол! Стигаше до там да чисти пукнатините в дървените подове с четка за зъби. Според нея те „приютяват“ (това е думата) мръсотия и микроби. Във Филаделфия имахме къща с дървени подове във всяка стая с изключение на кухнята и мазето. Веднъж месечно майка ми изстъргваше мръсотията, „приютяваща микроби“. Трупаше я на купчини и я държеше да й се възхитим, когато се върнем от училище: да видим какво сме „намъкнали вкъщи“.

Откачаше и по отношение на прозорците. Те се миеха веднъж седмично, без значение дали се налага или не. Когато бях дете, ми беше забранено да се приближавам до тях. Ако съществуваше опасност да замъгля с дъха си стъклото или не дай си Боже да го докосна, тя изпадаше в луда паника. Впускаше се в стаята и най-малкото петънце веднага се атакуваше с „Уиндекс“, парче вестник и мек парцал.

Едно от най-големите ми удоволствия сега е да притискам нос до стъклото и да оставям отпечатъци от устните си върху него. Обичам да пиша с пръст и да рисувам по изпотените стъкла. Всичките ни деца рисуват с пръсти по прозорците и ги покриват с петна. Понякога е трудно да се гледа през тях.

И все пак дори сега, щом се приближа до прозорец, очаквам мамините забележки. Тези дребни неща натрупват излишен товар в душите ни.

 

 

След като слагаме кухнята в ред, двамата с татко сядаме във всекидневната. Става, за да пусне телевизора. Моля го да не прави това. В тази къща, ако се седне във всекидневната, автоматично се пуска телевизорът, както автоматично се заключва вратата на банята, щом се влезе в нея.

Не знам как да започна; цяла сутрин избягвахме да говорим за мама.

— Виж какво, татко, трябва да знаеш, че майка наистина е болна.

Той се напряга. Наблюдавам очите му. Гледа ме и сърцето ми се свива: подготвя се за най-лошото.

— Жива ли е още, Джони?

— Разбира се, че е жива, татко, но преживя инфаркт, не много тежък, но достатъчно сериозен. Сърцето й никога няма да се възстанови напълно. Например, тя няма да може да работи така, както досега.

Кима с глава. Сигурен съм, че не разбира какво му говоря.

— Винаги съм й казвал, че работи твърде много, Джони. Тя работи много.

— Прав си, татко, а сега ще трябва ти да поемеш голяма част от работата тук. Ще те науча да вършиш леката домакинска работа. Джоан ще идва и ще поема основното почистване, прането, пазаруването и т.н., но ти ще трябва да вършиш всекидневната работа: готвене, почистване на масата, обикновеното поддържане на реда тук.

Сега вече ме слуша, но все още не ме разбира.

— Освен това ще трябва да се грижиш за майка. Знаеш каква е, тя ще се убие, ако не внимаваме. Трябва да я наблюдаваш.

Все още кима, вторачил се в пода.

— Да, мога да го направя. Кажи ми какво да правя и как да го направя, и ще го направя, ще видиш.

— Първо, тази сутрин ще отидем да видим майка. Помни, тя е болна. Много е важно да не я тревожим. Трябва да я убедим, че двамата с теб се справяме добре.

Следя го внимателно. Той попива всяка дума. Аз съм капитанът, който дава заповеди.

— Мама е убедена, че никой не може да се грижи за теб освен нея. Трябва да докажем, че можеш сам да се грижиш за себе си.

Сега той клати бавно глава напред и назад, притискайки с ръка устата си, за да не се засмее.

— Точно така, Джони, точно така: ние ще я измамим.

О, Боже!

Татко се е облякъл, без да се измие. Нещо е нарушило обичайния ред. Веднага си представям мама и чувам гласа й: „Сега върви да се измиеш, Джак.“ И той се измива. След това вероятно казва: „А сега се облечи.“ Не бях дал верните команди.

Казвам му да се съблече, да влезе в банята и да се измие. После ще се облечем като за излизане и ще отидем в болницата.

— Ще се опитаме да изглеждаме добре, защото майка обича да те вижда добре облечен.

Става въпрос за маминото разбиране за „облечен добре“ — някаква кръстоска между Джордж Рафт и Джон Боулс. Татко носи шапка с широка периферия и костюм с такива ревери. Тъй като това отново се връща на мода, майка ми ще трябва да се спре на нещо друго — може би тесни вратовръзки, подвижни яки с копчета, тесни ревери. Или може би това ще бъде моят костюм като старец.

Но иначе си знам задълженията: баща ми ще носи раирана вратовръзка с игла, златен ръчен часовник; ще бъде с чисти нокти и добре лъснати обувки.

Намирам всичко това и го поставям на леглото. Какви ги върша само. Едва го накарах да се облече и сега, по-малко от два часа след това, отново е разсъблечен.

Татко ме пита дали да се изкъпе.

— Джони, обикновено се къпя веднъж в седмицата; един възрастен човек като мен не се измърсява много.

— Само си измий ръцете и лицето, почисти си ноктите и зъбите — това е достатъчно.

Нямам намерение да го мия и обличам. Няма да му държа ръката, докато му търкам със сапун подмишницата. Ха! Нямах представа какво ме очаква.

Трудно ми е да се адаптирам. Татко винаги е бил толкова сръчен и способен човек. Не мога да приема, че това е старческо оглупяване. Той е отпуснат, инертен, тромав. Доста добър начин за оцеляване е този неговият: ако някой друг иска да направи нещо за теб, остави го да го направи. Но така той убива умението си да се справя сам. Той е обезсилен и омаломощен.

Измива се и се облича трудно и бавно. Когато най-после излиза от стаята, връзката му е изкривена, но си замълчавам. Изкарвам колата. Татко настоява да загрея мотора за пет минути, преди да потеглим. Отнасям се към това негово искане със съответното уважение.

* * *

Цял роман може да се напише за татко като шофьор. Шофира от шестнайсетгодишен до седемдесетгодишен. Никога не е катастрофирал, никога не му е бил предявяван иск за застраховка. До пенсионирането си навъртяваше средно над петнайсет хиляди мили на година.

Но когато отишъл да поднови шофьорската си книжка на седемдесетия си рожден ден, изпаднал в паника. Взел писмения изпит без проблеми, но поради възрастта му трябвало да мине и практически тест. Когато му го съобщили, той хвърлил шофьорската си книжка и напуснал.

Откъдето и да се погледне, тази негова реакция е напълно безсмислена — беше отишъл на изпита с кола, шофираше всеки ден. Чисто и просто бе загубил самообладание, това е. Беше толкова нервен и изплашен.

В едно конкурентно общество на един победител се падат хиляди губещи. Татко беше разделил хората на шефове и работници. Беше се поставил в категорията „работници“.

Мен възприема като шеф. Не мога да го убедя колко смехотворно е това. Никой не работи за мен и само мисълта за това ме изпълва с ужас и отвращение.

„Не, Джони, шефовете са си шефове, а работниците — работници. Ти си бос. Ти се държиш точно като такъв.“

Татко явно причислява шефа на изпитната комисия, който просто си е вършил работата, като началство. Смразява се, връчва му книжката си и оттогава не е шофирал.

Освен това е твърдо убеден, че не би могъл да издържи теста — сигурен е, че не става за нищо: толкова много неща не забелязва, неща, които могат да предизвикат катастрофи…

„Джон, когато човек е наистина добър шофьор, той може много добре да прецени кога престава да бъде такъв.“

 

 

И шофирането на майка е цяла история. Започва да кара кола едва в края на трийсетте си години въпреки усилията на татко да я научи от момента на женитбата им. На седемнайсет години той сам е сглобил първата си кола от стари части. Страхотен автомобил — нямал е даже предни стъкла. Толкова е говорил за него, виждал съм и снимката му. Леля ми Труде казва, че баща й, моят дядо, строго забранявал на сестрите на баща ми да се качват в този автомобил.

Когато бяхме деца, всеки неделен следобед на мама й се даваха уроци по шофиране. По това време имахме форд модел 1929. Татко купи тази бричка за петнайсет долара и я поправи. Тогава петнайсет долара бяха седмичната му надница. Като дете си въобразявах, че едно от най-тежките неща за човека е шофирането.

Татко повтаряше неуморно:

— Не се стягай, Бес, отпусни се. Всичко ще бъде наред.

Двамата с Джоан се бяхме сгушили, протегнали вратове напред, надничаме, кикотим се нервно. Най-страшният номер на мама беше при потегляне да включи на задна. Разнася се остър, стържещ звук от трансмисията и ние се удряме в предната седалка. Мама е враг на автомобила и на пътниците.

Толкова бе нервна, че не можеше да координира движенията си. Изпадаше в истерия и обвиняваше татко. Дори няколко пъти скочи от колата. Татко караше покрай нея, молеше я да се върне, а тя си вървеше край нея и плачеше.

Най-сетне майка взе шофьорската книжка в Калифорния. Този, който й я даде, направи груба грешка. Тя е заплаха за пътищата. Възможно ли е причината за това да са прекалено бързите реакции? Въображението й е прекалено силно, за да бъде добър шофьор. Непрекъснато нервничи зад волана и колата криволичи по шосето. Под нейните ръце автомобилът става неуправляем. Тя говори на колите, сякаш са живи същества, и критикува всеки шофьор, докато разстоянието между колите застрашително се скъсява.

Независимо от това — или може би точно заради това — тя не може да се концентрира. Напълно естествено претърпя няколко катастрофи и съсипа една кола. Цяло чудо е, че не успя да убие някого или да се нарани сериозно.

Когато татко престана да шофира, мама стана шофьорът на семейството. Истинска щуротия! В най-лошата си форма татко е десет пъти по-добър от мама в най-добрата й. В известен смисъл това е и символ за отношенията между тях. В желанието си да доминира, майка пое нещата в ръце: стана лидер. Татко, с неговата плахост, чувствителност, прекалено развито чувство за отговорност, постепенно предаде юздите. Вероятно това не е чак толкова рядко явление в живота: ако си добър в нещо, не ти се налага да полагаш усилия.

И все пак дори и сега татко е този, който поддържа колата в ред. Проверява има ли вода в радиатора, сменя редовно маслото. Помпа гумите и всеки шест месеца прави пълен преглед.

Потегляме към болницата. Искам да разбера дали татко помни пътя. Преди десет години в тази болница му бе оперирана жлъчката и му се наложи многократно да шофира до там и обратно.

Но той изобщо не можа да се ориентира — същинско дете. Беше спрял да мисли за улици и посоки, само гледа безцелно през прозореца на колата. Питам го кой е най-краткият път и той свива рамене.

— Не знам, обикновено майка ти шофира.

Невероятна смяна на ролите. Постоянна шега в нашето семейство беше неспособността на мама да се ориентира. Веднъж дори се загуби четири преки преди къщи — взела погрешен завой — и ходи в полицията да пита как да стигне до дома. И аз самият лесно се губя.

Все повече се убеждавам, че татко не използва истинските си способности. Виждам как се случва, колко лесно може да се случи и с мене. Ужасяваща е мисълта как в резултат на примирение и неувереност човек се превръща в безпомощно същество много по-лесно, отколкото при заболяване.

Реших да накарам татко поне да назове улиците. Искам със сила да изтласкам ума му от задния двор на неговата саморъчно построена къща в края на сляпата уличка, сгушена между двата клона на гигантски магистрали. Посочвам улиците, по които минаваме, окуражавам го да реагира.

Изведнъж, в средата на тази игра, разбирам, че той мисли за нещо друго. Излъчва вибрации като замрелия пред буря въздух.

— Джон, това е добра болница; профсъюзите я препоръчват.

Кимвам и завивам по „Де Сото“.

— Но там има ужасно много чернилки — и не само негри: японци.

Замълчава и ме поглежда.

— Независимо от това, Джони, болницата е добра.

Опитвам се да се сдържа. Не искам да се задълбочавам точно в това, особено в този момент.

* * *

Влизаме в болницата. Посреща ни сестрата на рецепцията, приятна наглед чернокожа жена, която си спомня за мен от първото ми посещение.

— Здравейте, господин Тремънт, днес майка ви е сравнително добре.

Впечатлен съм от факта, че е запомнила не само мен, но и болната, която посещавам. За да съм съвсем честен, при първото си посещение вчера не бях забелязал, че е черна. Бях отбелязал мимоходом добрия й вид, любезността, деловитостта й, но не и цвета на кожата й. Забелязвам го сега заради разговора в колата — тези неща стават така.

Татко стои усмихнат до мен, но и в позата, и във вида му има нещо странно: сякаш наблюдава някого, поставен в клетка в зоологическата градина. Тя наистина е в стъклена клетка и вероятно това би могло да бъде някакво обяснение, или просто си въобразявам.

Тръгваме към асансьора, около нас се разнасят мелодиите на Музак.

— Познаваш ли я, Джони?

— Говорих с нея, когато идвах да видя мама вчера.

— Тя наистина е много любезна.

— Да, изглежда добър човек.

Поклаща глава и започва да говори, вперил очи в пода.

— Светът се е променил, Джони; не можеш да си представиш, колко се е променил светът.

Влизаме в асансьора. Татко нервничи, лицето му побелява, ръцете му се разтреперват. Обгръщам с ръка раменете му.

— Успокой се, татко, всичко е наред. Тук се грижат много добре за майка. Тя получава всичко, от което има нужда, почива си добре, повярвай ми.

Вървим по постланите със син мокет коридори между лудата фантазия на рисунките по стените. Стигаме до интензивното отделение. Насреща ни се изправя друга черна жена. Питам може ли да видим майка. Сестрата проверява картона й. Да, може, но не трябва да стоим дълго. Минаваме край стаята на сестрите и стигаме до отделеното легло на мама. Тя е будна и ни вижда, като влизаме.

Татко я целува и тя се разплаква. Татко също плаче. Смутен съм. Двамата никога не са показвали привързаност или чувства на публично място. Не си спомням да съм ги виждал да се целуват истински. Двамата с Джоан веднъж разговаряхме за това. Тогава се опитахме да си спомним кога майка ни е прегръщала или целувала някога като деца. Нито един от нас не си спомни подобно нещо.

Като младо момиче майка ми е преживяла нещо ужасно. Била е едно от десетте деца в шумна къща с три спални в Южна Филаделфия. Имала две сестри, Роуз и Ан: спели трите на едно легло — майка, най-малката, в средата. Само за една година Роуз и Ан умират от туберкулоза, наричана в онези дни „галопиращата смърт“.

Майка ми винаги живееше с убеждението, че е болна от туберкулоза. Най-страшното за нея беше фактът, че Роуз — тя умира след Ан — всъщност умира в ръцете й. Майка ми я държала до отворения прозорец през горещ летен ден, за да може да диша. Роуз получава неочакван кръвоизлив и умира само за няколко минути. По това време майка ми е била на четиринайсет години и получава нервна криза. Повече не се връща в училище.

Цял живот тя изпитваше ужас от микроби. Никога не ни целуваше по устата — нито сестра ми, нито мен. Ако някога целунеше някого, то веднага избърсваше устните си, сякаш избърсваше червило: всъщност избърсваше микробите.

Мама протяга ръце — иска да се приближа до нея и да я целуна. Целува ме по устата и не се избърсва. Може би сега, когато умира, микробите са без значение. Татко стои изправен до леглото, гледа я, сълзи се стичат по лицето му. Майка бързо го оглежда.

— Той изглежда чудесно, Джаки, ти си прекрасен син. Какво бихме правили без тебе?

Сяда в леглото.

— Добре ли си, Джак? Вземаш ли си хапчетата за кръвно?

— О, да, Бет, добре съм. Знаеш ли, Джони може да готви, да почиства стаите — той е като истинска съпруга.

Майка ми хвърля бърз поглед, придружен с кратко изсумтяване.

— Вие двамата просто се опитвайте да поддържате нещата. Ще се върна скоро. Хранете се в „Макдонълдс“; и фризерът е зареден с храна.

Започва се подробно описание на различните ястия, които татко обича и стомахът му може да приеме. Никакъв лук, чесън или подправки — само сол. В крайна сметка всичко се свежда до различни видове кюфтета с тестена гарнитура или онова фалшиво картофено пюре, приготвено от картофи на прах.

Прилежно кимам с глава на всяка дума. Възнамерявам да използвам запасите от фризера, но не и да се храня по препоръчания от нея начин. Майка ми сигурно е най-лошата готвачка в света. Нямам никакво желание да поддържам тази традиция. Обичам да готвя и предпочитам разнообразието в храната си; ако трябва, ще готвя два пъти — веднъж за татко и веднъж за себе си. Но съм сигурен, че татко с удоволствие ще яде моите ястия. Горкичкият, все едно че беше живял на болнична храна в западнала болница в продължение на цели петдесет години!

Татко се е вторачил в майка така, сякаш не може да повярва на очите си, че е на легло и не става, за да поеме нещата в ръцете си. Сигурно се чувства по-зле от мен. Преди да си тръгнем, отново я целува и не може да се въздържи да не запита:

— Кога ще си дойдеш вкъщи, Бет? Колко време мислиш, че ще останеш тук?

Мама се обръща и ми хвърля един от нейните погледи. Тези погледи са специални. От една страна, тя се опитва да прикрие чувствата си от друг човек, но прави това толкова очебийно, че всеки да го забележи: драматичен жест на Сара Бернар, предназначен за публиката от балкона. Този път тя ме поглежда, вдига вежди и обръща очи към тавана. Все едно че казва: „Виж само колко е безпомощен, няма представа какво става.“

В известен смисъл това е истина, но той е пред нея, той вижда! Поведението й е израз на невероятна жестокост или безчувственост. Тя постъпва така със сестра ми, с децата ни и с мен: това е нещо, с което никога не можах да се примиря.

— Мамо, татко наистина желае да те види отново вкъщи. Това е напълно естествено — ние всички го искаме. Надяваме се да излезеш оттук колкото е възможно по-бързо.

Опитвам се да парирам тези нейни сигнали, които ме подлудяват.

— А ти ще трябва да имаш търпение и да се отпуснеш. Прави, каквото ти казват лекарите. Ще се оправиш, но ще трябва да промениш начина си на живот: преживя инфаркт, не можеш да се върнеш обратно към старите си навици.

Очите й се изпълват със сълзи.

— Не знам дали ще искам да живея така, Джаки. Ако не мога да правя това, което искам, какъв е смисълът?

Замълчавам, няма смисъл да я тревожа.

— Добре, мамо. Но вслушвай се в това, което ти казва лекарят. Той знае най-добре и ще ти помогне да излезеш оттук, когато реши, че си готова за това.

И в този момент тя нанася последния удар.

— Не съм сигурна, че изобщо съм имала инфаркт. Откъде лекарите са чак толкова сигурни? Изглежда ми като болки от събиране на газове.

Знаех си, че това предстои да изскочи на повърхността, но си държа езика зад зъбите. Какво ли друго мога да направя?

Целувам я за довиждане и си тръгваме. Татко започва веднага след влизането ни в колата:

— Джони, кога всъщност мислиш, че тя ще може да се прибере вкъщи?

— Майка трябва да остане в болницата колкото е възможно по-дълго. Колкото по-дълго стои тук, толкова по-добре ще бъде.

— Предполагам, че си прав, Джони, предполагам, че си прав.

Но не вярва.

Не вършим кой знае какво тази вечер. Гледаме телевизия, после изкарвам стария си мотоциклет „Хонда 175“ от градинската барака в задния двор. Той има нужда от солидно почистване и регулиране: не съм го карал почти две години. Татко излиза и се залавя с оранжерията си. Пипка се вътре цял час, това му е личният свят.

Слънцето бавно залязва зад хамбара на Айра.

Всеки ден малко по-бързо, малко по-вдясно:

началото на деня, края на нощта…